Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ДНЕВНИКЪТ НА ЕДНА ПЕПЕРУДА"

Красимир Дамянов

web

ДЕКАДЕНТЪТ

Красимир Дамянов. Дневникът на една пеперудаТрябва да е било петък, четири часът следобед. Денят и часът на аудиенциите на началника ми, при когото идвах да се отчитам, да получа нови инструкции или просто да послушам как станал по неволя акушерка (историята още беше прясна и идеха хора от всички отдели да я слушат). Едва-що се бях подал от вратата, и колегите ми ме посрещнаха възбудени:

"Братът Млади! Остави една статия за теб!"

"Статия? - попитах предпазливо. - Каква статия. Бележка?"

"Не, не! Във вестника! Цяла страница!"

От симпатичните ми колеги - бяха му извадили прякора поради приликата на удълженото му брадато лице с тези на нашите църковници - можеше да се очаква всякаква шега по всяко време на деня. Бяха само три: Дона, Алиса и Анастасия. И трите бяха навели глави, зачетени в нещо на Чичовата маса. Наведох се и първото, което ми направи неприятно впечатление, бе името. "КОМСОМОЛСКА ИСКРА" пишеше с грозни червени букви; хартията беше жълтеникава, с цели парчета сламки, както ми се стори, а мирисът й - мирис на лисица, на евтиното печатарско мастило...

Какъв нов номер на "брата" беше тоя?

Много внимавай, си казах, това, което виждаш, не е, което виждаш. Това, което четеш, не е, което ще прочетеш. Скептичният ми поглед обаче се спря поразен върху едно черно, хвърлящо се на очи заглавие. Ширеше се от край до край на последна страница като некролог.

Боже Господи! Беше разказ, никаква статия!

От деликатност беше спестил фамилното си име, разграничавайки се от това на члена на ЦК. Но сякаш собственото си прочетох, Милагрос, сякаш го бях написал аз! Беше един от най-щастливите дни в живота ми; денят, в който повярвах, че литературата е възможна. Прочетох го веднъж, два пъти, огледах го отвсякъде. Три. Първото нещо, което безрезервно ми хареса от моя приятел, написано на онзи особен език, на който цяло едно поколение след него щеше да се упражнява да пише, заривайки дълбоко под пластове аналогии, метафори и басни всяка истинска мисъл. Всичко онова, което по-интелигентните цензори можеха с чиста съвест да оставят, разчитайки, че закостенелите мозъци над тях нямаше начин да изровят..

Беше историята за построяване на лодка от дървено корито под ръководството на опитен, безнадеждно пропаднал моряк теоретик, който никога не бе плавал. Човек с много вяра, но с малко надежда; изключителна личност, но пасивна, когото рано или късно младите протагонисти трябваше да оставят на брега, за да поемат собственото си рисковано пътуване по реката... Естествено, че го познах веднага! Разказът на Млади беше болезнен вик за сбогом с човека, който го беше откъснал от мен, защото беше написан за него.

Какво се беше случило между двамата?

От друга страна, декадентът означаваше не друго, а дисидентът!

Майка му стара, трябваше да си пълен тъпак, за да не го загрееш! Изуми ме смелостта на редактора. Кой беше тоя храбрец? Още повече в комсомолски вестник!? Дори само така, нагло изписана върху цяла страница, думата, в старинен шрифт, беше истинска дързост! Едва накрая успях да открия името му в редакционното каре.

Искрено се смях, като го прочетох:

О, Боже. Казваше се Заяков!

За нищо друго не копнеех сега, освен да видя човека, публикувал това, надживял превратностите на цензурата и хартиената индустрия. Да чуя възбудения му глас, да го приветствам. Къде, по дяволите, се бе сврял нея зима? И когато вдигнах възторжен поглед към прозореца... там беше братът Млади, моят верен боен другар! Отворих нетърпеливо двойното крило, прескочих перваза (стаята беше на нивото на тротоара) и с втория скок вече беше в прегръдките ми. Вместо да отвърне на възторга и нецензурните ми възхвали, той ме отведе настрана и за да не чуят колегите ми, свидетели на тая историческа среща, сподавено каза:

"Мълчи, не се оглеждай назад, не задавай въпроси!"

"Какво има?" - попитах, без да разбирам.

"Случи се нещо ужасно..."

"С Мирчето ли?!"

"Не. Арестуваха го!"

* * *

Не му повярвах и на половин дума в началото, толкова беше страшно, което ми разправяше: повече от месец, откак бе подложен на систематични разпити в централната служба на Държавна сигурност. Той и останалите от тайфата. Бяха го издирили от Пловдив в отчайващ период от семейния му живот с актрисата, толкова разрушителен, че понякога си мислел дали не е била тя онази, която бе скроила клопката на Енаморадо за отмъщение. Съмнителната й комунистическа вяра и гордостта й на наследница на бюста на дядо й мъченика. Млади почти плачеше, не беше на себе си.

Седнахме в "Дома на покойниците". Не можех да повярвам, че го бяха следили, нито че го бяха подслушвали, а мен защо не? В какво точно го обвиняваха? Малко по малко вълнението му се предаде и нa мен.

"Намерили са му сръбски паспорт със залепена негова снимка."

"Показаха ли ти го?"

"Фалшив! От десет метра си личеше! Със снимка, залепена на ръка!"

"Че какво им е коствало на ченгетата да я залепят както трябва?"

"Не разбираш ли, нямаше да има същия ефект върху свидетелите. Точно така приличаше на подправен!"

"Вярно. И какво искат?"

"Не знам. Изглежда, не могат да му простят".

"Кое?"

"Беше партиен член".

Млади изскърца със зъби и аз за момент изпитах студ отвътре. Спомних си претенциозните му проповеди, надменния му глас, презрението, с което говореше за хуманоидите, разпрострели властта си над другите. Червените бюрократи без души и сърца. Комунистите.

"Лъжеш!"

"Аз също не знаех. Първият му приятел! Може би се срамуваше. Но ми показаха партийната му книжка. Партийна книжка още от казармата!".

"Не е ли могло да са те шантажирали? Мисли".

"Не, и Хема го потвърди."

"Майка му мръсна! - ударих по масата, изведнъж се почувствах отритнат. - Най-малко съм го очаквал от него. Толкова е... толкова е грозно! Не, не му прави чест..."

"Не знам... не знам... И това е, което най-много ги боли, предполагам. Че е бил от техните и ги е подвел. Мисля, че никога не си виждал такива хора, като този, който ме разпитваше. Интелигентен и възпитан, въртеше и въртеше около смисъла на разказите му. Търсеше аналогии.”

"Какви аналогии! Бяха лоши - казах. - Маниерни! Не му ли каза?"

"Красè! Загубен е! Повярвай ми поне веднъж! Какво значение има дали са добри, или лоши, обречен е!" - внезапно, в скоропоговорка каза той и от очите му за втори път бликнаха сълзи. Почувствах се неудобно и в известна степен виновен, че говори така, освен това не ме бяха разпитвали, защо? Що за хора бяха! Цяла една страна митничари...

По "Раковски" преминаваше цветът и каймакът на софийското общество. Най-красивите момичета. Най-странните типове: артисти, музиканти, сноби, боси пияни художници, влачещи картини, продавайки ги за чаша бира, картини, които щяха да струват цяло състояние след няколко десетилетия. Беше една от най-емблематичните улици на моя град. Улицата на театри, художествени галерии, Театралния институт, на която улица обичахме да се чакаме пред аптеката на площад "Славейков". С какво толкова бяхме заплашили държавата, питай се. Един ден от един балкон непознат мрачен мъж с черни кръгове около очите ме бе зърнал и беше започнал да крещи след мен: "Паскалев! Паскалев! Върни се!..." Беше слязъл и ме беше преследвал до гастронома на ъгъла, влуден, оставайки още по-разярен, когато ме стигна и разбра, че не съм този, когото гонеше; аз вече бях на път да призная чужда вина и идентичност. Така че след първоначалния шок тайно се надявах всичко това, което току-що бях чул, да е друго някое недоразумение, тъй типично за тая улица, абсурдна в изявите си. Беше достатъчно обаче да видя лицето на Млади, зачервените му очи, за да си дам сметка, че тоя път нещата отиваха на сериозно.

"Биха ли те?” - попитах.

"Бяха повече от любезни - повтори няколко пъти, като плюеше встрани. - Любезни! И това беше най-ужасното, защото на пръв поглед изобщо нямаше смисъл това, което ме питаха, разбираш ли? Никакъв. Нямаше факти, нямаше обвинения, нищо... Мнения. О, Красè! - изскимтя той. - Скъпи приятелю! Мнения! Интересуваха се най-вече от мнението ми за разказите му. Толкова съм нещастен!"

* * *

Първа от приятелите на Енаморадо, с които се срещнах след Млади, беше Хемата.

"Изобщо няма какво да крия - каза. Архитектката беше спокойна. - Харесва ли ми, или не тая страна, знам единствено, че този, който трябва да се съобразява с нея, съм аз. Знам, че трябва да работя много и да допринасям за развитието й като специалист, а и поради елементарно себеуважение. Енаморадо си го търсеше, плюейки срещу вятъра. Колкото и да го обичам, никога не съм била съгласна с него и винаги съм му го казвала в лицето. Все още го обичам, и на мен не ми харесват много от нещата, които ни заобикалят, както и на теб, предполагам, но никога не съм одобрявала позата му... Защото беше комунист. Защо, ако всичко му е било толкова гадно? Жалко е как човек, толкова интелигентен, толкова... - затвори очи тя, поклати глава с болка - достоен за уважение във всяко отношение, никога не е знаел къде да спре. Не знам какво ще стане, ще има съд, но ще повторя и пред съда, което ти казах: твърде жалко".

Да, беше. В известен смисъл и аз мислех така. Така ли мислех?

А бяха близки с Енаморадо. Тя и мъжът й, кардиологът.

С нас работеше и друг от тайфата, който, за нещастие, също беше послужил за боксов чувал на Доктора. Не знам какво го беше ядосал красивият, интелигентен, самовлюбен колега на Хемата по време на партия покер. Млади разказваше, че Енаморадо го бил преследвал с ритници (обичаше да разказва истории за бруталността на Доктора, за да се чувствам потиснат) чак до Централна баня. Подозирах, че употреби една от емблематичните сгради на столицата от чисто литературни подбуди, за да придаде повече достоверност на разказа си; вече ги виждах да тичат един след друг двамата, задъхани, на фона на неовизантийската зидария на някогашния водолечебен комплекс. Години по-късно, по време на едно посещение в къщата на жертвата, бях изненадан да установя, че живееше точно зад нея. Само мен не ме забърквай в тая работа, беше ми казал, спирайки гълъбосивите си очи в мен, рядко студени в случая.

Бяха ли го разпитвали? Бяха ли му поставили "бръмбари" у дома? Предполагах, че са много скъпи, не ставаше въпрос за американски шпионин все пак. Тогава защо? Но по педантичната форма, по която следователят бе изложил събитията пред Млади - дума по дума, час по час, ден по ден - не оставаше съмнение, че апартаментът е бил обект на задълбочено наблюдение. Ако беше така, защо не знаеха нищо за мен, разсъждавах. Онова, към което призовавах, раздразнен онази нощ от сравнението със селекционер на човешки добитък, беше тежко провинение. Защо не ме търсеха? Възможно ли е да имах и аз микрофони у дома си? Много добре, вече се нуждаех от тях! Какво чакаха! Как трябваше да се държа и какво да говоря отсега нататък? Или най-добре нищо да не говорех, докато не ме призовяха? Най-вероятно знаеха за враждебността ми по отношение на надменния психиатър. Не ми ли готвеха специална роля, много попътна на въпросната неприязън, която обаче с всеки изминал ден все по-малко изпитвах? И най-сетне - трябваше ли да разговарям с котката насаме, или не? Сандра се изплаши много, когато й казах за ареста по начин много искрен и загрижен, очите й се напълниха със сълзи. В началото изпитах истинска гордост, че имам толкова чувствителна и състрадателна съпруга, но после черната жлъч ми се качи в главата и си казах: майка му мръсна, все още я привлича, а може би дори още повече сега, от пандиза!

Лесно или трудно, но успях да го преглътна, тя замина на море при техните, а аз останах сам вкъщи да подготвя лодката и багажите за Дунава. И вече почти бях тръгнал - ако ме следяха, можеха да си помислят, че се готвя да бягам и аз, - в най-невротичния момент на подготовката, когато всичко вече беше напъхано, стегнато, вързано, претеглено, сто и двайсет килограма багаж, оставаше само да купя билетите, и ми изчезна паспортът!

В началото си помислих дали това не е свързано със случилото се предишната нощ. Около десет, десет и половина, връщайки се трезвен след горещ ден, в опразнения институт всички бяха във ваканция, видях светлина в коридора. Идеше отдолу и от двете страни на вратата: след разбиването й по време на стълкновението ми със съседите рамката представляваше жалко подобие на себе си и се отваряше с поглед. Така че влязох и се вцепених: от тоалетната в коридора излизаше или може би влизаше, бързайки да се скрие в спалнята, младеж с кръгло, пъпчиво лице, който ме гледаше изненадано и донякъде виновно.

"Крадец!" - казах си вледенен. Макар че, трябва да призная, си помислих и дали това беше моята къща: веднъж, обърквайки апартамента на Рони, изненадах на горния етаж три възрастни баби, които се готвеха да си лягат, уплаших се повече и от тях. После си помислих, че току-що са ми поставили микрофони. Момъкът обаче продължаваше да ме гледа умилително. Нямаше вид на професионалист и вече си мислех как да действам, когато миг преди да се хвърля отгоре му, той неочаквано заговори и с първите му приказки - смешни, неправилни - го познах: беше синът на Реджеп, единият от двамата бригадири турци, с които бях работил миналата година във Варна.

"А бе, майка ти проста! - казах, все още напрегнат. - Какво търсиш тука!"

Надникнах в спалнята и това, което видях, още по-малко ми хареса: гол, само по слипове от съмнителна чистота, слаб и мургав като дервиш в собственото ми брачно ложе седеше по турски Арсен, брадатият ми "авер”, фотографът от Аспарухов мост. Пиян или почти (макар че е все същото), опитвайки се да свири на китарата ми.

"Попокатепетъл!" - извика. Беше дума лакмусова хартия за пияници.

"Наздраве! - протегна бутилката към мен; оставих я внимателно на масичката. - Момчето ще ти я поправи утре".

Хвърлих бърз поглед и в хола. Слава Богу, нямаше други. Отгатнал мислите ми, Арсен каза:

"Жена ми ще позакъснее."

"И на какво дължа това посещение?"

"Искат да ме сменят, шефе - каза умолително момчето. - Името ми!"

"Какво да ти сменят?" - не разбрах.

"На всички. На татко ми, на чичото, на дядо му, другия чичо..."

"Защо? Как се казваш? Извинявай, но не си спомням..."

"Мустафа."

"И как искат да се казваш, Мустафа?"

"Мирко" - почти проплака той.

"Спокойно! Утре ще се представим при големия бял вожд в управлението - изфъфли мургавият от леглото. - Тогава ще приказваме. Бягай да спиш!"

Заведох го оттатък, опънах дивана, дадох му одеяло.

"Какво става, ще ми обясниш ли?" - попитах, като се върнах.

"И аз не знам. Някаква идиотщина по техния край, подета от разни слагачи, гонят ги като империалисти да ги прекръстват чак до обекта".

"Не може да бъде".

"Може, и още как. Има само един слаб момент в цялата история: когато умрат, няма как да се представят пред Аллаха с християнски имена, разбираш ли сега?"

"И ти с какво можеш да им помогнеш?"

"С нищо - засмя се той. - Исках да те видя. Турците имат много мангизи, копеле - каза усмихнат той. - А и ги обичам. Обрязани са, като мен. От друга страна, твоят приятел от моста, гестаповецът, ми каза, че и техният господ вече не можел да им помогне."

"По-тихо говори - усилих радиото. - Арестуваха Доктора - прошепнах. - Помниш ли го?"

"Не" - поклати сатирската си глава.

Беше го виждал само веднъж. По време на една вечерна игра на покер, организирана в дома на балерината, на която психиатърът бе поискал книгата на Зола, та с Млади щяхме да се поболеем от смях. Абсолютен провал: великата ми идея да срещна Дон Хуан и Казанова под един покрив и да се наслаждавам на съперничеството им. Изобщо не се погледнаха.

"Длъжен съм да те предупредя, апартаментът може и да е подслушван."

"Донесете ми едно кафе, ако обичате!" - каза той във фасонката на нощната лампа и се разсмя.

В интерес на истината, никой не се появи, освен новата съпруга на художник-фотографа по-късно; и като всички предишни се надяваше да го спаси от самия него. Преди да ме поздрави, помириса въздуха, отправи се към банята, измъкна с два пръста недопитата бутилка от казанчето и я изсипа в мивката. През цялото това време Арсен я наблюдаваше с открито възхищение.

"Погледни я, погледни я! - шепнеше хрипкаво. - Бела! Белисима!"

Вече в леглото, на канапето искам да кажа, турчето лежеше свито към стената и не смееше да помръдне, помислих си, че не съм спал досега с лица от друга националност. Плюс това от същия пол... Следователно не бях расист, нито шовинист, ни ксенофоб. Определено. Даже педал. Това за имената беше поредната глупост, разбира се, чудо за три дни, заспах и сънувах за пръв път паспорта. Сънувах, че е някъде в библиотеката.

* * *

Преобърнах целия апартамент, когато се събудих. Изключих от подозрение Арсен. За какъв дявол му беше? Още повече, че накрая се нацепи като казак. Момчето - добро момче, оправи ни вратата - скоро щеше да си има нов. И докато търсех, от шкафа на гардероба, където държахме документи, стари мои разкази и запечатания жълт плик с писмата ти, падна друг пакет на паркета, толкова издут, че ластичето, което го придържаше, се скъса. По пода се разпиляха снимки, писма, бележчици, написани на ръка, безброй предметчета и хартийки, между които паспортът очевидно не можеше да се намира.

Седнах на пода и се зазяпах в многото нещица. Нямаше да им обърна внимание, ако не беше една от снимките. От нея ме гледаше мъж с удължено биволско лице, твърде неизразително, седнал или по-скоро подпрян неудобно на висока табуретка по средата на празно помещение, нещо като работилница или ателие. И не беше някой, когото познавах. Беше много висок и слаб мъж с унгарски или цигански черти, макар такива високи цигани да не се намираха; мъж със съвсем непознато и антипатично лице.

Възможно ли беше да е някой от многобройните братовчеди на Сандра? (Дядо й имаше петима братя.) Или пък ставаше въпрос за някоя авантюра на жена ми? Глупости. Човекът с биволското лице не беше някой, който би могъл да я привлече. Освен това всички бележки, всички писма, квитанции, бланки, календарчета със задраскани дни (четири или пет в месеца), етикетчета, лепенки... бяха изписани с женски почерк. "Ще закъснея, оставила съм ти две яйца под тенджерата. Търси те Владимир". Кой Владимир? Започнах на шега да прелиствам архива, отначало с любопитство, после с интерес, а още по-късно - с безпокойство, какви бяха тия хора? Какво търсеха нещата им в гардероба? Всеки, който има семейство, би могъл да ги напише (дори погледах в хладилника да видя има ли яйца) и чийто характер, за нещастие, вече не мога да възпроизведа, да предам тяхната незначителност. Писмото, адресирано до ректора на Художествената академия обаче, в чернова, без съмнение беше върхът.

В него долуподписаната Венета Симеонова (никога не бях чувал това име и същевременно ми звучеше познато) молеше за преразглеждане на рисунките й от приемен изпит, на който се явяваше безуспешно за четвърта година с убеждението, че е недостойно оценена и незаслужено скъсана... В противен случай, заплашваше Венета, не би се поколебала да сложи край на живота си в двора на Художествената академия в деня на Студентския празник, тоест миналия осми декември... Очевидно не бе изпълнила заплахата си - сред многото хартии имаше и регистрационна бланка от не помня кой столичен район с дата от януари. Значи беше жива.

Чисто литературната идея в началото, че бедно младо семейство, за да пести средства, би могло по някакво чудо да живее у дома през деня, докато ме няма, ми се стори забавна. По пътя към "Паметниците" й давах още и още блясък в главата си.

"Да познаваш някоя Венета с мъж на име Куцар, скулптор? - позвъних във Варна на Сандра от службата. - Висок, неприятен тип."

"Не. Кои са?"

"Опитай се да си спомниш..."

"Защо?"

"Живеят вкъщи" - казах.

"Дойдоха от нечие име или как?" - попита тя колебливо.

"Не знам. Не съм ги виждал."

"И отде знаеш тогава, че живеят у нас?"

"Там е работата, я. Има цял куп техни неща! - рекох, не по-малко ядосан. - Документи, писма, снимки! Знам ли, сигурно имат и дрехи, скрити в килера, трябва да проверя. Двегодишно момченце също."

"Крас... Да не си пил?"

"В десет часа сутринта? Ти добре ли си!"

"Моля те, не ме плаши...!"

"Това, казвам й аз: никой да не се опитва да ме плаши!"

Докъм обяд бях разказал историята на половината институт, не можах да работя, добавяйки нови и нови детайли: Куцар, този флегматик, пиеше (това беше изписано по лицето му) и беше амбициозен, но обезверен провинциален бездарник, недипломиран педагог с втора специалност скулптура в Търновския университет (не Художествената академия, естествено). Един от ония, на които им харесва да откриват човешки форми в корени, сухи клони в гората или дървени отломъци, изхвърлени от морето, въобразявайки си, че "като изважда същността им", това е достатъчно да ги превърне в изкуство; докато тя (представях си я суха и кокалеста) вече не вярваше в него както в началото, дразнеха я парчетата тухли, оваляни от прилива, буците глина, чепатите корени по ъглите. Необяснима атмосфера на потиснатост се стелеше около това семейство и бих могъл да се закълна, че не бяха щастливи, съвсем определено, за да се решат на такава отчаяна стъпка, да завземат чужда къща. Но защо точно нашата?

Следобед продължих да доизвайвам историята чисто литературно, сякаш изобщо не ме засягаше, до последна подробност: детето на Венета беше болнаво (писмата от санаториумите, рецептите с надпис по диагонал "детска") и страдаше от астма. Майка й вече не можеше да го гледа, сама беше болна от Бюргер. Ами добре, в такъв случай можеше и то да дойде у нас, легълцето на Радой Младши беше свободно. Двамата със Сандра прекарваха чудесно на плажа и нямаше пречки горкият малък Анастасчо да ползва креватчето, докато го няма...

"Разказваш го за десети път на всеки, който влезе - прекъсна ме деликатно Алиса. - Шега е, нали? Но стига си я повтарял, никой вече не се смее..."

* * *

В края на работния ден имах неочаквано посещение. Салвадор ми беше колега и служихме заедно също така. Зевзекът на взвода. Не го бях виждал две години. Започнах да му разправям какво ми се случи. Чакат ни в колата, отговори, ще ми го доразкажеш по пътя. Ето кой имаше цигански черти - във факултета мислеха, че е арабин, толкова беше тъмен. В стария бял мерцедес на тъста му имаше три момичета, властната му съпруга не се виждаше да е там.

"Може да се спи у вас, щом си сам, нали?"

"Не, не съм сам. След тях!" - заповядах, след като разказах историята за дванайсети път.

"Видяхте ли светлината?" - спрях пред вратата, когато пристигнахме. Момичетата се дръпнаха колебливо.

"Стига глупости и влизай първи, твоята къща е, не е моята! - заплаши бай Салвадор, все същият грубиян като преди. - И ако няма никого, мисли му!"

Влязох. Нямаше никого.

"Девет часът е, какво искате, отишли са си! Нямат точно разписание."

Извадих пакета от гардероба и им показах снимката на Куцар.

"Ега си физиономията! - възкликна гостът. - Прилича на теле, като теб."

"Ти си Телец, чичо Салвадоре, не аз. Искате ли да ви кажа зодиите на всички? - предложих. Не знам защо го казах, сигурно да му се харесам. - Запишете си ги, госпожици: Лидия е Дева. Мария е Лъв. Елена Водолей. И Венета - започнах да търся между хартиите. - Мила ми Венето... мисля, че е Скорпион. Победа!"

В стаята се спусна за дълго тишина. Всички ме гледаха доста изненадани.

"Какво, нещо сбърках ли?" - вдигнах очи.

"Не, на мен ми позна - усмихна се русата. Седеше на коленете на Салви.

"И на мен... И на мен" - казаха с половин уста останалите.

"Брр! Страх ме е! - извика смръщил комично вежди гостът. - Айде в леглото, дево! - прегърна с яката си ръка русата през кръста. Другите запищяха престорено. "Момент да проверя дали стаята е свободна!" - казах настойчиво и им препречих пътя, сложих ръка на дръжката. Момичетата се дръпнаха назад.

"Абе какво ти става! - ядоса се накрая Салвадор. - Пиян ли си, какво ли?"

"А ти Телец ли си, или не?" - прошепнах в коридора.

"Знаеш го от казармата..."

"Не, не го знам. Гледай тука - показах му пак снимката. - Куцар пък е Овен. И живее със скорпионка. Не са щастливи поради това, разбра ли сега? Не знам какво става с тях, но мирише на лошо, мирише ми на раздяла. У дома живее неуспяло семейство пред развод като теб!"

Може би го казах с малко по-висок тон, госпожиците (ама че свинки!) ме погледнаха възмутено.

"Както и да е - казах и станах да си търся портфейла. - Отивам за цигари, да се поосвежа. Чувствайте се като у дома си."

Затваряха супермаркета. Продаваха цигари на касата и касата беше приключила. Беше още девет без десет, не можеха да ме оставят без тютюн, вдигнах скандал, чуках по вратата, докато не отвориха. "Ще събориш магазина, нà!" - извикаха, хвърляйки ми пакета. Върнах се тичешком със сърце в петите. И ако сега влезех и не намерех никого? О, какво облекчение! Изведнъж си представих, че вече няма никого и съм сам...

Ала там бяха: Салвадор с по едно момиче на коляно и третата, козирожката или каквато беше, дрънкаше на китарата ми нещо фалшиво от Висоцки. Боже, Боже! Масата беше празна и пликът, снимките... всичко беше изчезнало.

"Какви писма?" - каза Салвадор спокойно между главите на момичетата, сега забелязах, че си приличат, може и да бяха сестри.

"Писмата на Венета Симеонова!"

"Някоя от вас, момичета, да познава Венета Симеонова? - обърна се към тях той. Свиха рамене. - Не, сънувал си - каза. И след дълга пауза, с по-мек, глас: - Ама че си идиот!"

Без да кажа нищо, седнах и сълзите сами потекоха по бузите ми.

Момичето с китарата млъкна. Инструментът падна от ръцете й и се удари в пода, като отекна. И трите спряха погледи в Салвадор. И ако не бях видял неговия, сигурно бих се побъркал. Гледаше ме през дебелите лещи на очилата си изпитателно, недоволно, с едва прикрита злост по начина, по който гледаше, когато предхождаше най-дебелашките шеги след занятия в минното поле.

"Добре тогава - каза съвсем сериозен, вместо да се разсмее с мощния си, излизащ като от кофа глас. Надигна се и извади под спортния си задник плика, сложи го в ръцете ми. - Само не плачи. Тука си е всичко. Исках да ти помогна, копеле..."

Да ми помогнел...

"Много си изперкал - повтаряше, клатейки голямата си арабска глава, докато се обличаха и прибираха нещата си. Той и трите курви. - Съжалявам, копеле, ама много... много си изперкал. Къде се изперка така? Извинявай, че ти го казвам. Успя да ни развалиш празника!"

* * *

Може би никога не съм се нуждаел повече от психиатър, отколкото през онова горещо лято. Единственият, когото познавах обаче и който вероятно имаше нещо общо със състоянието ми, беше в затвора. Съдиха го при закрити врата в края на лятото. Допуснаха само свидетелите. Тоест дванайсетте му приятели освен Ничо, Алекс и мен. Вземайки предвид добрата му професионална репутация, предишното му партийно членство (ама че абсурд!) и състоянието на болната му майка, която издържаше, му лепнаха всичко на всичко година и половина строг тъмничен затвор, включвайки в този срок и предварителния арест. Тоест приблизително една година, ако се прикрепеше към формулата три дни за два работни, за затворници, които се поставеха в служба на трудовите подразделения към затвора. Бяха ми казали, че работел като дърводелец. Предполагам, че е бил добър и в това отношение както във всичко: шаха, покера, секса (аз не съм похотлив, аз съм просто сексуален, обичаше да казва). Както можеше да се очаква, Млади наново се разведе и се завърна от Града на петте хълма. Питах се как ли се беше държал на съда. Не бяхме говорили за това.

"Огънал се е" - промълви Ничо с въздишка. На него му го беше казал Кристо. Без да си даде сметка, бе употребил израз от възможно най-лошия речник на хора като моя бивш заместник-директор или от партизанските романи. В тях някои другари се "огъваха". Бяха щампи от миналото. Не беше лесно да се изнамери нов език.

"Дали се е огънал? - засмя се горчиво и презрително Хема, когато я запитах дали е вярно. - Напротив, изправи се, порасна с цяла глава: Аз, аз поемам вината! Аз също съм виновен!"

"В патетичен план, нали? О, толкова добре го познавам!" - казах развълнуван. Видях го както някога в "Пауталия" на път за Венецуела, през Андите към Огнена земя...

"По-скоро в глупашки! Да признаеш вина пред съд по обвинения, които възможно най-добрите адвокати, осигурени от нас, се стараят да представят като отклонения, лош вкус или лични заблуждения - думи и не действия, - е все едно да признаеш вината на другия! Не разбираш ли?"

Не. Нищо вече не разбирах. А тя какво беше казала? Знам само, че е моята страна и моята партия. Седяхме в "Шапките". Един ранèн приятел е нещо повече от стар приятел: приятел, който мълчи. Разказвах му за Венета Симеонова и нейните писма и големия роман, които може да излезе от всичко това. За невидимото присъствие на непреуспелите, показах му снимката. И той не ги познаваше - нито нея, нито Куцар, но ми повярва. Беше единственият жив човек, готов да повярва в истории за завзети домове.

"Млади, знам, че един ден ще ми кажеш истината - му казах. - Не сега, един ден, обещай ми!"

"Искаш да знаеш истината? - попита странно оживен. - Ами ето предателя, сам иде - каза с яд, - той довлече със себе си рибката лоцман, лицето, което скалъпи всичко", - и посочи с очи. Към нас, сякаш с приплъзване, напредваше между масичките Кита. Лицето му, повече наподобяващо лице на хрътка, отколкото на воден бозайник, хрътка с интелигентни очи зад очила с фини златни рамки; инстинктивно почувствах желание да му ги смъкна и да го зашлевя - приближаваше се.

"Здравей, Млади." - Погледът му бе изпълнен с вина и едновременно изпитателен; спря се първо на приятеля ми, после и върху мен. Почувствах, че мога да го убия... Не знам помнеше ли ме, но аз бях сигурен, че никога нямаше да го забравя.

"Имаш ли представа дали са преместили вече нашия приятел в Стара Загора?"

"Не, Ките, нямам" - отвърна Млади без настроение и стана. Последвах го. Цялото ми тяло трепереше от негодувание отвътре. За пръв път виждах предател. Не знам, но повярвах, че е. До ден-днешен си мисля, че е бил той.

* * *

"Виждам, че не си разбрал нищо от разказа ми - въздъхна Алекс от мрака на бърлогата. - Кой си въобразяваш, че ще тръгне подире ти, да ти поставя микрофони, да те дебне, да те побърква, щом и ти, и аз сме господин Никой! Какви ми ги дрънкаш! Господата Никой никого не интересуват, не им обръщат внимание в Светите служби, не ги пращат в пандиза. Не разбираш ли? Карат ги само да си свалят скъсаните дънки на площада или им хвърлят един хубав бой и ги карат в тухларната. Ако някой трябва да плаща строшените чинии, трябва да е някой..."

"Какви чинии - извиках. - Няма чинии! Няма факти! Ти не разбираш ли!"

"Млъквай! Ако някой плаща чиниите в игри на знатни дечица от известни фамилии, добре - изцапаните им покривки, в тая страна никога нищо не става докрай! - трябва да е някой изискан, потенциално опасен, истински способен да се превърне в бъдещ лидер и горко му, ако не е от Светата служба! Много пъти съм си мислил, че Енаморадо в други условия, в други географски ширини би бил добър първи министър, включително и президент... И тая категория хора, щом не е с тях, щом им е извъртял номер, трябва да бъде изтръгната от корен, такъв е законът. Ако пък и няма никой зад гърба си, ако е сирак, от ниско потекло, освен това и психиатър... е идеалният човек! Перфектният изкупителен козел! Тъжно е, когато хора като него не разбират ролята си, не си дават сметка и се оставят да бъдат увлечени "да пият мед" с мечки. С деца на мечки по-точно. Бедните мечета! Няма предатели, копеле, има свободомислещи, фалшиви реформисти, като твоето приятелче... И ако има виновни в случая, виновници са всички, и аз в това число, макар че сме излизали рядко с него, но достатъчно, за да си дам сметка, че е белязан".

"Алекс, не започвай, мисля че преувеличаваш значението му. Всички сме достатъчно потиснати от случая с него..."

"Случай" - засмя се мрачно той. Може би Великият инквизитор говореше в него, не той. Всеки от нас живееше с призраците си, време беше и аз да се върна при своите.

12.

Под вратата пак светеше. Апартаментът миришеше на пържени яйца, на човешка мизерия. Стори ми се, че някой е пипал денковете на лодката, макар че за какъв дявол им беше каяк? Разглобяем плюс това. Хвърлих един поглед - нищо, всичко си беше на мястото. Легнах си отвратен. За сетен път сънувах паспорта: беше в библиотеката. На сутринта станах рано. Събрах нещата на Венета, снимката на човека с биволско лице и ги напъхах в плика. Завързах го здраво с шнур от шивашкия комплект на Сандра и го положих най-горе върху книгите на металната етажерка, която бях монтирал в коридора над вратите. Почивай в мир, копелдако! В този момент столът се размърда, улових се да не падна за етажерката и няколко книги ми се изсипаха отгоре. Между тях "Майсторът и Маргарита" на Булгаков. Беше книгата, която най-много обичах, най-тъжната от всички и която търсех само в много, много редки случаи на крайно отчаяние. Погалих синята й корица (спомних си със срам, че я откраднах от Мадлен), седнах на пода, прелистих я наслуки и отваряйки я... отвътре изпадна паспортът!

В осем часа вечерта лодката и аз вече бяхме качени на малкия Ан-24, готови да излетим последни в софийското небе. Малкият съветски двумоторен апарат от шейсетте години набираше височина и с нея душата ми пееше одата на радостта. Стъмваше се. Далеко на запад слънцето пробиваше тежките облаци зад планините. Вече бяхме прелетели Централни гробища, гарата, стария ми квартал и завивахме, за да поемем в обратна посока, малко необичаен въздушен коридор, когато с възторжения си поглед - къщите изглеждаха толкова близко, че се боях да не се ударим - можах да различа в кристалната привечер тъмните очертания на дълго широко здание с голям вътрешен двор в средата. Познах го веднага, защото бях израсъл под тайнствената сянка на осемте му кули. От птичи поглед обаче сега приличаше на обикновен квадрат, лишен от въображение, недостоен за страха, който бе предизвиквал у мен като малък. Сякаш някой на шега го бе залепил там долу тоя затвор, слепен от червеникав восък, осветен от заревото на залеза. И докато притисках челото си в стъклото на кръглия илюминатор, в онзи кратък миг между деня и нощта, внезапно като през обърнат фотообектив видях под самолетното крило как в двора на огрения затвор пълзеше човешка редица. Хора ли бяха, или не? Нямах време да разсъждавам, защото, когато сянката на самолета ги покри, те всички вдигнаха глава...

Всичко трая само миг и все пак достатъчно, за да не го забравя никога. Макар че не съм сигурен вече дали от такава височина можеха да се видят очите им, нито дали сред остриганите глави е била и тая на Енаморадо. Може би вече го бяха преместили. Знам обаче едно: в този момент не изпитах страх, само срам, бяха го арестували, както и мен - на трети март, деня преди земетресението. Следователно го беше преживял там, в подземията на "Московска" 5 с нейните седем етажа отдолу. Помислих си колко ли страшно е било. Двайсет години по-късно щях да намеря в извадките от досието му простото обяснение защо не ме бяха разпитвали: датата на прилагане на мероприятие "Пирин" (подслушванията) бе от февруари седемдесет и седма година. Два месеца откакто бях престанал да посещавам обиден апартамента му и един след обнародване на "Харта 77" от Вацлав Хавел. Документът, който щеше да накара да затреперят основите и на нашата идилична детска градина, да подлуди пазачите й до окончателното й закриване тринайсет години по-късно. Оная нощ спах у дома си, щастлив, прегърнат от обичните си същества, докато той, чакайки реда си за тоалетната, за пръв път щеше да види през полуотворената врата как влезлият затворник преди него онанира под бездушния поглед на тъмничаря.

 

 

© Красимир Дамянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.11.2008, № 11 (108)

Други публикации:
Красимир Дамянов. Дневникът на една пеперуда. София: Факел Експрес, 2008.