Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЧАРЛЗ САНДЪРС ПЪРС И СЪВРЕМЕННАТА ЛИНГВИСТИКА

Калина Щерева

web

Американският философ Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914) спада към онези виртуози на мисълта, чийто труд, интелект и иновативен заряд рядко са припознати от съвременниците им, за това пък след смъртта им техните идеи биват преоткривани отново и отново. Гравитирането около философските и семиотични възгледи на Пърс придобива особена интензивност в средата и втората половина на 20. век; неговият принос в областта на семиотиката като универсален, холистичен научен подход намира практическо приложение в редица научни дисциплини и се утвърждава като гъвкав методически инструментариум при разработването на интердисциплинарни проекти. Тази преоценка се дължи на факта, че - според общоприетото мнение - теоретичните възгледи на Пърс са твърде прогресивни за своето време, те изпреварват чувствително мирогледа и канона на историческото съвремие, като излизат извън рамките на характерния за епохата научен хабитус, оставайки временно отвъд полезрението на авторитетната академична общност.

Друг съществен фактор, обусловил до голяма степен закъснялата рефлексия на Пърсовите теоретични разработки, е сложната ситуация около систематизацията на неговите трудове. Интелектуалното наследство на Пърс, макар и огромно като обем, е белязано от хаотичността на учения, чийто креативен импулс трудно се побира в хронологията на един човешки живот. То, така да се каже, е "work in progress"; ръкописите често се състоят единствено от схематично нахвърляни идеи, чиято евентуална реконструкция е свързана с дълъг, упорит труд и интензивно изследване на оригиналните източници. Пърс успява да публикува приживе нищожна част от разработките си, по-голямата част от неиздадените му записки се появяват едва през периода 1931-1958 г. като Събрани съчиниения на Чарлз Сандърс Пърс (англ. Collected Papers of Charles Sanders Peirce). Те са публикувани последователно в 8 тома, с голямо прекъсване между 1935 и 1958 г. Въпреки претенцията за изчерпателност събраните съчинения оставят впечатление за фрагментарност, тематична нееднородност и липса на логическа структурираност. Тези недостатъци стават причина за стартирането на един амбициозен проект в началото на 80-те години на миналия век, а именно - издаването на всички трудове на Пърс в 30 тома, които следват хронологията на наличните оригинални записки (Writings of Charles S. Peirce, A Chronological Edition, 1982-). Днес, повече от 30 години след началото на проекта, са се появили едва 8 тома от планираните 30 - факт, който сам по себе си говори за колосалността на интелектуалното усилие, необходимо за възстановяването на автентичната Пърсова мисъл, но и за релевантността на неговите теоретични постижения почти 100 години post mortem.

Защо е необходима тази съвременна реконструкция на делото на един учен, надарен очевидно с брилянтен ум, но обречен да прекара почти целия си живот като аутсайдер? Съществува една прекрасна метафора, която предава изключително точно научните набези към идеите на Пърс: интересът към него е като мощно надигане на океански вълни, а след тяхното оттегляне по брега остават по няколко истински перли (цит. по Младенов 2003). Бъртранд Ръсел и Карл Попър независимо един от друг определят Пърс като "един от най-великите философи на всички времена."

Едно от най-значимите научни постижения на Пърс е неговият принос в областта на семиотиката и прагматиката. В много отношения 20. век може да бъде наречен "столетието на семиотиката". С особена сила това важи за развитието на съвременната лингвистика. Като учение за вербалния знак тя представлява частен случай на семиотиката като обща теория на знаците. В същото време между методиките на двете научни направления минава една дискретна, но осeзаема разделителна линия: съвременната лингвистика стъпва върху така наречения семиологичен знаков модел на швейцарския лингвист Фердинанд дьо Сосюр, докато общата семиотика си служи основно със знаковите трихотомии на Пърс.

Както свидетелстват многобройни лингвистични студии, опитът за помиряване на тези две отчасти противоположни знакови теории, се оказва по-плодотворен за лингвистичните научни дисциплини, отколкото тяхното противопоставяне. Систематичната философия и семиотиката на Пърс са в състояние да осветлят някои аспекти на езиково-речевата дейност, които при Сосюр попадат в мъртвия ъгъл на логоцентрично ориентираната "семиология". В тази връзка ще разгледаме основните изходни позиции в двете доктрини, акцентирайки най-вече върху теорията на Пърс и нейната евентуална приложимост в съременното езикознание.

 

"Семейотика" versus "семиология"

Пърс и Сосюр несъмнено са учените с най-големи заслуги за конституирането и етаблирането на семиотиката като наука. Всеки опит за постулиране на нова знакова теория задължително има за своя изходна точка преоценката или критичната ревизия на техните две основополагащи концепции. Появилите се през миналия век многобройни комуникационни и семантични модели, които се стремят към онагледяването на структурата и динамиката на езиково-речевите процеси, могат в общи линии да се разглеждат като вариации на една от двете основни семиотични схеми, които биват разработени приблизително по едно и също време, но напълно независимо една от друга: диадичния знаков модел на Сосюр и триадичния знаков модел на Пърс. Така още в зората на своето развитие младата наука за знака бива разделена на два противоположни лагера: Сосюровата ‚семиология' е една по-скоро дескриптивна, класифицираща наука, докато Пърсовата 'семейотика' представлява динамична, универсално приложима фундаментална система.

В основата на знаковата теория на Сосюр са залегнали дихотомиите. Неговият бинарен знаков модел представлява диада от сигнификат и сигнификант (означаващо и означаемо), като и двата корелата представляват "психологични величини". Други релевантни опозиции са език - реч (langue - parole); синхрония - диахрония; синтагматика - парадигматика; форма - субстанция; арбитрарност - мотивираност. Разделяйки физиологичните и психологичните аспекти на речевата дейност, Сосюр успява да създаде фундамента за формалното описание на езика и по този начин да оповести независимостта на лингвистиката като научна дисциплина.

Семиологичната традиция намира широк кръг от последователи. Бинарният знаков модел заляга в основата на структурализма и постструктурализма. Теоретичният курс на Сосюр бива продължен от учени като Якобсон, Гремас, Йелмслев, Косериу, Бенвенист. Ролан Барт използва методологията на Сосюр, за да изследва обществени феномени. В ранните си трудове Лакан също се позовава на диадичния знаков модел. Допирни точки със Сосюр имат също структуралната антропология на Леви-Строс, граматологията на Дерида, феноменологията на Мерло-Понти и др.

За разлика от Сосюр целта на Пърс не е основополагането на една автономна наука за езика, а създаването на теоретичен модел, който да послужи като фундамент за систематичния анализ на всички проблеми на науката, истината и познанието. Пърс се стреми към обяснение на света, а не към описание на неговата структура. В този смисъл той продължава идеите на Кант и Декарт, като за целта постулира триадичен знаков модел, който включва и променлива величина, наречена интерпретант. Знакът при Пърс следователно не е статично съотнасяне на корелати, а динамична, оперативна конструкция с отворен край. По този начин всички знаци се оказват свързани един с друг. Триадичният знаков модел е особено плодотворен при съдържателния анализ на културни феномени и артефакти. Динамичната концепция за генезиса и функцията на знака позволява субсумирането на всички обществени и културни процеси под шапката на понятието 'неограничена семиоза'. Семиотичната теория на Пърс бива продължена от учени като Морис, Сибиък, Еко, както и от направлението на прагматизма.

Основния импулс за изграждането на своята философия на познанието Пърс черпи от "Критика на чистия разум" на Кант; от самото начало обаче неговите разработки имплицират и известна критика към Кант. Подобно на Кант Пърс изхожда от предпоставката, че емпиричното познание има структурата на съждение, тоест то е пропозиционално. Но докато Кант извежда категориите си въз основа на една класификация на съжденията, Пърс изследва по-скоро структурата на съжденията (Йолер 1994). Намерението на Пърс не е да формулира пълноценна система от априорни условия за познание, а по-скоро да установи възможностите за развитиена условията за познание. В този смисъл философията на Пърс може да се разглежда като едно "динамизиране" на кантианството (Хофман 2001).

Пърс преодолява традиционния диспут между идеализъм и реализъм, като поставя проблема на реалността на една друга аргументационна плоскост: диадичното отношение субект - обект бива трансформирано в триадична релация. Пърсовият прагматизъм, така да се каже, представлява "синтез от реализъм и идеализъм" (Йолер 1995).

Никое познание не може да бъде описано адекватно или акуратно като диадично съотнасяне между познаващия разум и обекта на познанието (...) Познанието е съотнасяне на поне три същности; то е триадична релация (Фиш 1986).

Пърсовата семиотика успява да пренасочи когнитивно-теоретичната проблематика и дизюнкцията между реалност и съзнание към принципния въпрос за познаваемостта на света. Проблемът с реалността не се разглежда като проблем на прехода от сферата на субекта към сферата на обекта; а като релация между познаващия и познаваното. За разлика от Кант Пърс не третира проблема за посредничеството между света на субекта и света на обекта чрез критика на разума и априорни категории, а чрез критика на знака, тъй като знаците са 'ключовите опосредстващи инстанции' (Кьолер 2004). Неговите централни тези са, че всички мисловни процеси протичат в и чрез знаци и че познанието може да бъде схващано единствено като континуитетен процес. Този (знаков) процес Пърс нарича семиоза: чрез въвеждането на понятието за неограничената семиоза Кантовото 'Аз мисля' бива преодоляно културно-антропологически, а философията на съзнанието - заменена с теория на комуникацията (Кьолер 2004).

Монистичният възглед в Пърсовата метафизика предполага не само че субектът и обектът принадлежат към една и съща реалност, а и че прокарването на ясна граница помежду им не е възможно. "Субект" и "обект" са произволни диференциации, които постоянно и непосредствено преминават една в друга (Кьостер 1995).

За разлика от диадичния модел на репрезентация, Пърс поставя в основата на знаковата си теория тезата, че нещо се превръща в знак само и единствено когато реално функционира като такъв: знаците не съществуват сами по себе си, а само в и чрез конкретната си употреба, като при това са свързани с интерпретиращата инстанция - със съзнанието на този, които ги употребява. Пърс конституира своя триадичен знаков модел като съвкупност от три корелата: репрезентамен (знаков посредник, знаково средство, знаконосител), обект на знака (референт, денотат) и интерпретант на знака (смисъл, "това, което знакът предизвиква в онзи квази-разум, който е интерпретиращият"). Репрезентаменът е "репрезентационното средство, което съставлява сетивно-перцептивния аспект на знака" (Кьолер 2004). Обектът на знака от своя страна е "величина, която с помощта на конкретния знак бива отграничена от континуума на физическия или духовен свят и която следователно представлява прагматичната първопричина за сформирането на знака" (Кьолер 2004). Както е видно, триадичната знакова релация имплицира директен достъп до материалния свят. За разлика от Сосюр, Пърс интегрира обекта на знака в знаковия си модел и по този начин окончателно обвързва знаковия процес с обективната действителност. Понятието на знаковия обект се различава от понятието на сигнификата при Сосюр, защото Пърсовият обект не е конвенционализирана мисловна представа, а част от (извънезиковата) реалност. Знаковият интерпретант е една "друга репрезентация", която се отнася към същия обект: според Пърс значението на дадена знакова репрезентация не може да бъде нищо друго, освен друга знакова репрезентация, която от своя страна има свой собствен интерпретант.

 

Доктрината за интерпретанта

Сосюровата дихотомия форма - съдържание при Пърс бива преодоляна посредством идеята за интерпретанта. Докато корелатите обект и репрезентамен под различни названия присъстват и в други знакови и комуникационни модели, то интерпретантът на Пърс е иновативна величина, която образува ядрото на неговата знакова теория, тъй като чрез нея мисловната активност също бива непосредствено въвлечена в знака. Триадичният модел е строго оперативен (Кьолер 2004).

Един знак... е насочен към някого, тоест той предизвиква в ума на дадена личност подобен знак, или може би един по-развит знак. Знакът, който той предизвиква, ще наречем интерпретант на първия знак (Пърс, Collected Papers 2.228).

Знакът следователно бива прочетен или преведен чрез своя интерпретант, като всеки интерпретант се превръща в нов репрезентамен, към който се отнася нов интерпретант и така нататък ad infinitum: Първият и третият корелат в знаковата триада перманентно разменят ролите си. Този прогрес, който може да бъде описан като неограничена семиоза, представлява ключовият момент в семиотичния модел на Пърс. Отношението между трите корелата не е статично, а по-скоро представлява едно динамично (кръгово) движение. Принципно незавършеният интерпретационен процес е не само основата на мисловната авторепродукция, той маркира също и границите на знаковата функционалност. Като тълкуващ знак интерпретантът може да се явява във формата на когниция (логически интерпретант), на афект (емоционален интерпретант) или на действие (енергетичен интерпретант). В тази връзка Йолер (1993) определя интерпретанта като "онзи елемент... който превръща знака във феномен на конвенцията, на тълкуваемостта, на социалността". Подобно и Кьолер (1977) вижда в интерпретанта един "мисловен и интерпретационен хоризонт, на фона на който се конституира съответният знаков обект."

Всяка знакова триада следователно представлява динамично, излизащо извън рамките на конкретния знак отношение между репрезентамен, обект и интерпретант, което от своя страна има потенциала да отключи нови и нови референции в ума на интерпретиращия. Перспективата за образуване на безкрайно дълга верига от знаци принадлежи per definitionem към понятието за знака - знакът не е самодостатъчна единица. Потенциално всеки дискурс е безкраен. Гринли (1973) също посочва, че знаковият модел на Пърс е по-скоро полиадичен, отколкото триадичен, тъй като теоретично броят на корелатите е неограничен. От практична гледна точка обаче безкрайният интерпретационен процес се оказва проблематичен, тъй като в контекста на ежедневната комуникация той постоянно бива прекъсван поради необходимостта от действия. Действието "документира прекъснатата поради външни обстоятелства интерпретация на дадена ситуация" (Йолер 1993).

Акцентирането върху семиозата като процес е диаметрално противоположно на изтъкването на знаковата структура като статичен синхронен факт при Сосюр. В Сосюровата семиология значението на знака, разбирано или като обществен продукт, или като индивидуална когнитивна величина, е фиксирано в езика (langue), т.е. знакът съдържа своята интерпретация в себе си. Съдържанието на знаковата репрезентация е предварително зададен продукт.

Разликата с Пърсовата теория е очевидна: при Пърс знакът не просто актуализира конвенционални, устойчиви представи и информации, а по-скоро се стреми да даде целева ориентация на мисленето. Значението на знака не е статично, а оперативно; то се конституира едва чрез фунцията на интерпретанта - на третия корелат в знаковата триада. Семиозата обхваща както генерирането на знака, така и неговата интерпретация. Фиксираната заместителна функция на знака в семиологията на Сосюр бива заменена с една гъвкава интерпретативна перспектива.

Тълкуването на знака (чрез интерпретанта) за Пърс не е значение, а друг знак; то е прочитане, а не декодиране (Кьолер 2004).

В процеса на неограничената семиоза знаците са не само обект, а и инструмент на интерпретацията. Всички семиотични единици са свързани неразривно една с друга чрез преплитането на семиозните вериги и образуват семиотична макрорамка, в която се състоят всичи културни и интелектуални процеси: така наречената "семиотична вселена" (Еко 1987). В тази връзка Лотман предлага термина "семиосфера", по аналогия с "биосфера" и "ноосфера", за да означи "семиотичното пространство", извън което "семиозата вече не е възможна" (Лотман 1998). Така неограничената семиоза се превръща в гарант за функционирането на една семиотична система, която е в състояние да се самоконтролира чрез собствени средства. Понятието на интерпретанта превръща теорията на означаването в една наука за културните феномени и в същото време я освобождава от метафизиката на референта (Еко 1987).

Сосюр и неговите последователи правят стриктно разграничение между знаците като преднамерени, изкуствено създадени обекти и естествените или непреднамерени събития, които за тях, строго погледнато, не са знаци. Затова пък Пърсовата семиотика може да бъде приложена върху феномени, които не са изкуствено и умишлено създадени - стига да предизвикват психическа реакция (семиозен процес) в даден квази-ум. Това е една отправна точка, която е толкова радикална, колкото и фундаментална, защото тя всъщност постулира, че светът вече не се състои от два взаимно изключващи се вида обекти, от знаци и не-знаци, съответно от значещи и не-значещи единици. В Пърсовата теория на познанието не съществуват лишени от значение обекти.

 

Трихотомията икона - индекс - символ

Една от най-популярните и широко разпространени концепции на Пърс е неговата трихотомия икона - индекс - символ: Разглеждайки различните възможности за съотнасяне между репрезентамен и обект на знака, той разграничава три вида репрезентация: иконичност (прилика между знака и обекта), индексикалност (физическа връзка между знака и обекта) и символност (конвенционална, произволна връзка между знака и обекта). Тази трихотомия е най-популярната сред различните класификации на знаците в обширната знакова аксиоматика на Пърс (като съвестен таксономист Пърс съставя няколко знакови типологии, като дефинира почти 70.000 вида знаци).

За знаците-икони са характерни високите нива на кореспонденция между особеностите на знака и особеностите на това, което той означава, напр. картина, схема, диаграма, метафора. Съществуването на иконично представения обект не е задължително. Иконичната знаковост е мотивирана чрез възприятието и се утвърждава като семиотичен код, който се базира върху предварителни, независими от конкретната знакова ситуация знания. Основният атрибут на иконичния знак според Пърс е подобието спрямо обекта. Какво по-точно се разбира под "подобие", зависи от определени прагматични и онтологични убеждения на служещия си със знака. Отношението на подобие е реверсивно: обект и репрезентамен могат да разменят местата си.

Индексикалната знаковост се свързва с указателния характер на знака, който може да бъде повече или по-малко изразен - например физическа или каузална взаимосвързаност. Индексите маркират ситуирането на знаковите процеси в пространствено-времевия континуум, например указваща стрелка, насочен пръст, ветропоказател, почукване на вратата, Полярната звезда като индекс за посоката север, облак дим като индекс за огън, болестни симптоми и т.н. Знаците-индекси са директно зависими от съществуването и присъствието на своя обект. Според Пърс те имат и идентифицираща функция: без този вид знаковост не е възможно съотнасянето на който и да е знаков процес към неговия обект. Отношението между знака-индекс и неговия обект не е реверсивно.

При знаците-символи се наблюдава индиректно, произволно съотнасяне на знака и неговия обект, например повечето пълнозначни думи, полумесецът като символ на исляма, националните флагове като символи на съответните държави. При знаците-символи на преден план не стоят аналогии и подобия, нито релации, произтичащи от пространствено-времевия континуитет, а само и единствено фактът, че на знака се приписва едно определено значение. Чрез символи може да бъде представено безпроблемно всяко едно съдържание. Около знаците-символи има едно твърде широко поле на потенциална функционалност, което води до висока степен на семантична вариативност. При символите обвързаността със социалните конвенции и с културалните интерпретативни традиции е по-силна, отколкото при индексите и иконите.

Пърс е първият мислител след Аврелий Августин, чието понятие за знака позволява конвенционалните езикови знаци и каузално функциониращите указателни знаци да бъдат обединени в една теоретична система. Той вероятно е и първият учен, който интегрира изображенията в своята знакова теория. Пърсовата трихотомия икона - индекс - символ имплицира един преход от сетивна конкретика на знаковостта към все по-голяма абстракция. Иконичността, индексикалността и символността са три различни аспекта на знаковия процес; те обаче не се изключват взаимно, а се проявяват в различна степен във всеки конкретен знак. Знаците биват определени като икони, индекси и символи според доминиращия в конкретната ситуация аспект. В този смисъл взаимоотношенията между знаци-икони, знаци-индекси и знаци-символи не са йерархични:

Най-съвършени са тези знаци, в които иконични, индексикални и символни характеристики са разпределени възможно най-равномерно (Пърс 1931-1958: 4.448).

Тъй като реалните знакови процеси повече или по-малко се отклоняват от този идеален случай, съотношението между трите знакови модалности се структурира отново и отново във всеки нов интерпретативен контекст. Въпреки че във всеки знак съжителстват и трите вида репрезентация, доминантният аспект варира според конкретната употреба на знака: един и същ репрезентамен може да бъде интерпретиран както иконично, така и индексикално или символно. Когато говорим за икона, индекс или символ, нямаме предвид обективните свойства на знака, а субективния прочит на интерпретиращия.

Концепциите за континуитетната семиотична вселена и за хармоничната ко-екзистенция на трите вида знаковост недвусмислено показват, че Пърсовата семиотика съществено се различава от семиологията на Сосюр, която постулира една строго определена йерархия на знаците и знаковите системи. Семиотичният модел имплицира едно дълбоко и радикално разместване на семиологичните координати център - периферия: в семиотичната вселена на Пърс не могат да съществуват нито вторични знакови системи, нито маргинални знаци.

 

Приложимост на семиотичната теория на Пърс в лингвистиката

Предвид на изброените дотук особености можем да заключим, че поради особеностите си семиотичната концепция на Пърс е в състояние да предложи теоретичен инструментариум, който може да осветли онези аспекти от езиково-речевата дейност, които биха се оказали извън теоретичния обсег на повлияната от Сосюр лингвистика. Някои от тези аспекти са:

Аксиоматика на езиковия знак. Пърсовата трихотомия икона - индекс - символ успешно може да бъде приложена върху лингвистичните знаци. Основните заслуги за положителната рецепция на аксиоматиката на Пърс в съвременната лингвистика принадлежат най-вече на Роман Якобсон. Самият Якобсон твърди - не без известна гордост, - че е първият лингвист, който сериозно се занимавал с трудовете на Пърс. Терминологията на Пърс е възприета в лексикологията и семантиката чрез дефинирането на лингвистичната икона (звукоподражанието), лингвистичния индекс (определени непълнозначни думи, местоимения) и лингвистичния символ (повечето автосемантични думи). Докато символният характер на лексиката бива възприет безпроблемно, на първо място заради кореспонденцията си със семиологичната теория на Сосюр и с концепцията за арбитрарността на езиковия знак, то по отношение на иконичността и индексикалността на лексикалните единици първоначално цари скептицизъм.

Забележителен е приносът на френския лингвист Емил Бенвенист към прецизирането на индексикалността в езика. Както посочва той, личните местоимения като ти и аз реферират всеки път към различен обект - това важи и за демонстративните местоимения като това, онова както и за наречия като днес, утре, вчера, тук, там. За разлика от другите лексикални знаци думите-индекси нямат постоянна, общовалидна референция извън конкретния речеви контекст. Също така Бенвенист доказва, че не съществува концепция за аз, към която да се отнасят всички аз-инстанции: този извод се оказва в противоречие с постулата на Сосюр, че всички сигнификати реферират към фиксирани сигнификанти.

Лингвистите днес общо взето са единни около тезата, че всички видове иконизъм, които Пърс разграничава (образ, диаграма, метафора) се срещат в езика: звукоподражанията са образи, граматическите аналогии могат да бъдат описани като диаграми. За стилистиката биха били интересни разсъжденията на Пърс върху метафората: според него тя е иконичен феномен, който възниква чрез паралелизми. Въпреки че концепцията на Пърс не е ограничена до тясната сфера на добре познатата реторична фигура, той изрично посочва, че естественият език като семиотична система изобилства с метафори. Според Келер (1995) лингвистичният символ може да функционира като индекс от по-висш ред (= метонимия) или като икона от по-висш ред (= метафора). Якобсон също категоризира метонимията и метафората като експлицитни конкретизации на Пърсовите концепции за индексикалност и иконичност на знака.

Референциалност/материалност. В семиологията на Сосюр референциалността на езиковия знак не се разглежда. Диадичният знаков модел по дефиниция не допуска въвличането на референта и на съответната референциална проблематика в знаковия процес. Изключването на референта е необходимо условие, което гарантира неопетнеността на понятието език (langue), от друга страна обаче остава неясно как с помощта на езиковите знаци говорещите си взаимодействат с материално-веществения свят. Сосюр съзнателно избягва въпроса за физическите аспекти на знака - както вече бе посочено, той определя и двата корелата в неговата диада като "психологични величини". По този начин той заобикаля проблематиката на материалността - само абстрактни, формални структури могат да принадлежат към изследователския предмет на лингвистиката. Макар и оправдано от теоретична гледна точка, дискредитирането на материалния свят и материалността на знака в определени случаи може да се разглежда като недостатък на семиологичния модел.

При Пърс материалният субстрат не само че не е неутрален, а се оказва и особено релевантен при някои видове знаци (индекси, икони). Лайънз (1977) посочва, че иконичността винаги зависи от сензорната модалност, в която се проявява иконичната репрезентация. Според Еко (1976) всяка материална реализация на даден знак е натоварена с културални конотации. Съобразяването с материалната страна на знака и неговата обвързаност с конкретиката на реалността е особено необходимо при анализа на знаците-икони в езика, например думите със звукоподражателна и звукосимволична функция.

Пърс стига дори още по-далеч, като доказва, че семиотичният процес може да бъде повлиян и от външни фактори. Той привежда един ироничен пример, свързан с количеството мастило в мастилницата: когато мастилото свърши, пишещият не може да продължи мислите си. Това означава, че количеството мастило вече не е просто един физически факт и че в случая способността за извършване на интелектуален труд не е локализирана в разума, а в мастилницата (Пърс 1931-1958: 7.366). С тази отчасти шеговита констатация Пърс всъщност артикулира прогресивната теза, че от когнитивна гледна точка мисленето с мастило е различно от мисленето без мастило. Тези наблюдения върху медиалността и материалността на знаковите системи се превръщат в теоретически предшественици на разработените десетилетия по-късно тези на медийната философия (Маклуън) и на дебата около оралността, съответно литералността на културите (Валтер Онг, Ерик Хавелок).

Маргиналност. Сосюровата семиология е изградена на строго йерархичен принцип. Тя предполага не само, че езиковата система е доминираща спрямо всички останали семиотични системи, а и че в самия език знаците са разпределени в първостепенни, централни зони и второстепенни, маргинални зони. В периферията на езиковата система и na научния интерес се оказват знаците, които не се вписват в морфологичните структури на езика или чийто звуков състав не е напълно произволен (частици, междуметия, звукоподражания). Поради техните особености такива знаци биват определяни като ‘примитивни' и дори ‘екстралингвистични.'

В това отношение моделът на Пърс се оказва по-плодотворен, тъй като той се стреми да обхване еднакво всеки вид знаковост. Идеята за ексклузивността на лингвистичния знак и изобщо за ексклузивността на дадена група от знаци не е застъпена в семиотиката на Пърс. В макрополето на семиотичната вселена не съществуват маргинални знаци, тъй като дори и слабо кодираните или некодираните единици могат да предизвикат семиотични вериги с нарастваща комплексност. Чрез изместването на фокуса от константното, конвенционално установено отношение между означаващо и означаемо към променливата величина на интерпретанта и към процеса на интерпретация Пърсовата семиотика е в състояние да анализира еднакво успешно както вербални, така и паравербални и невербални знакови структури.

Според прагматичната максима на Пърс значението на един семиотичен феномен се равнява на неговото въздействие върху реципиента. Тази теза би могла да хвърли светлина върху естетическите аспекти на езиковите знаци и техните употреби в словесните изкуства. Чрез концепцията за емоционалния интерпретант би могла да бъде обяснена функционалността на ‘маргиналните' знаци в семиологията на Сосюр.

Смисъл и амбивалентност. За Сосюровата лингвистика всяка дисфункция на смисъла се оказва проблематична. Семантичната неопределеност и поливалентност противоречат на семиологичния принцип на бивалентността. Сосюр противопоставя езика (= определеност, консистентност, моносемия) на не-езика (= неопределеност, смътност, полисемия): "Мисленето, само по себе си, е като един мъглив облак, в който нищо не е ясно разграничено (...) и нищо не е определено, докато не се появи езика" (Сосюр 1967). Съвременното езикознание се слави с научната си прецизност; тази прецизност обаче може да бъде приложена само върху ясно дефинираните проблеми на фонологията и морфологията, но не и върху синтактичните и семантични структури, където всичко се намира в движение. По понятни причини фонологията и граматиката са много по-подходящи обекти за структуралистически анализ отколкото размитият и практически безкраен свят на значенията. Традиционният лингвистичен инструментариум е недостатъчен, когато става въпрос за разкриване структурата на значението и за логистиката на смисъла.

Затова пък в теорията на Пърс смътността и неопределеността са семиотично релевантни и достойни за репрезентация. В своя труд, посветен на логиката на неопределеността, Пърс въвежда понятието неопределеност като логическа категория. В теоретичната рамка на Пърс дори крайно неопределени същности като цветови и звукови нюанси могат да бъдат носители на знаковост. Семиотичната вселена инкорпорира в себе си и самият генезис на знака, превръщането на един не-знак в знак. Една лингвистика в духа на Сосюр не би могла да хвърли светлина върху зараждането на смисъла. В късния структурализъм, където Сосюровата семиология намира своята най-радикална завършеност, семантиката като учение за смисъла по думите на Кьостер (1995) може да бъде сравнена с "бедната роднина" в семейството на езиковедските дисциплини. Растие също посочва, че семантиката като лингвистична дисциплина все още се намира в началото на своето теоретично развитие и че тя непременно трябва да се придържа към триадичния знаков модел по смисъла на Пърс, за да завърши процеса на своето научно утвърждаване (Растие 2004).

 

Очевидно семиотиката на Пърс като динамичен, оперативен модел на познанието би могла да обогати и допълни дихотомната лингвистична теория и догматиката на бинарните опозиции. При всички случаи можем да се съгласим с твърдението на Релстаб (2007), че Пърсовите концепции следва да бъдат преосмислени в актуалния теоретичен контекст на лингвистиката.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Гринли 1973: Greenlee, Douglas. Peirce's Concept of Sign. // Approaches to Semiotics. Paperback Series. Volume 5, 1973.

Еко 1987: Eco, Umberto. Semiotik. Entwurf einer Theorie der Zeichen. München: Wilhelm Fink Verlag, 1987.

Йолер 1993: Oehler, Klaus. Charles Sanders Peirce. München: Verlag C. H. Beck, 1993.

Йолер 1994: Oehler, Klaus. Über die Abgrenzung von Eigenschaften in der Peirceschen Kategorienlehre. // Kreativität und Logik - C. S. Peirce und das philosophische Problem des Neuen. Frankfurt am Main: Suhrkamp Taschenbuch Verlag, 1994.

Йолер 1995: Oehler, Klaus. Sachen und Zeichen: zur Philosophie des Pragmatismus. Frankfurt am Main: Vittorio Klostermann GmbH, 1995.

Келер 1995: Keller, Rudi. Zeichentheorie. Zu einer Theorie semiotischen Wissens. Tübingen, Basel: Francke, 1995.

Кьолер 1977: Köller, Wilhelm. Der sprachtheoretische Wert des semiotischen Zeichenmodells. Spinner (Hrsg), 1977.

Кьолер 2004: Köller, Wilhelm. Perspektivität und Sprache: zur Struktur von Objektivierungsformen in Bildern im Denken und in der Sprache. Berlin: Walter de Gruyter, 2004.

Кьостер 1995: Köster, Lothar. Von Saussure zum Konnektionismus. Struktur und Kontinuität in der Lexemsemantik und der Musiksemiotik. Wiesbaden: Deutscher Universitäts-Verlag GmbH, 1995.

Лайънз 1977: Lyons, John. Semantics. Cambridge University Press, 1977.

Лотман 1998: Lotman, Jurij. Über die Semiosphäre. // Zeichen über Zeichen. Texte zur Semiotik von Peirce bis Eco und Derrida. München: Deutscher Taschenbuch Verlag, 1998

Младенов 2003: Младенов, Иван. Чарлс Пърс и философията след края на големите системи. // Разум, 2003, бр. 4.

Пърс 1931-1958: Peirce, Charles. Collected Papers of Charles Sanders Peirce. Vols. 1-6: Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1931-1935;  Vols. 7-8: Cambridge, Mass., Harvard University Press, 1958.

Растие 2004: Растие, Франсоа. Знаци и изкуства. Семантика и семиотика. Шумен: УИ "Епископ Константин Преславски", 2004.

Релстаб 2007: Rellstab, Daniel. Charles S. Peirce' Theorie natürlicher Sprache und ihre Relevanz für die Linguistik: Logik, Semantik, Pragmatik. Tübingen: Narr Francke Attempto Verlag, 2007.

Сосюр 1967: Saussure: Grundfragen der allgemeinen Sprachwissenschaft. Berlin: de Gruyter 1967.

Фиш 1986: Fisch, Max Harold. The Routledge Companion to Semiotics. Еd. by Paul Cobley. Routledge, 2010.

Хартман 2000: Hartmann, Fr. Medienphilosophie. Wien: WUV, 2000.

Хофман 2001: Hoffmann, Michael H. G. Peirces Zeichenbegriff: seine Funktionen, seine phänomenologische Grundlegung und seine Differenzierung, 11.11.2001 <http://www.uni-bielefeld.de/idm/semiotik/Peirces_Zeichen.html> (24.04.2015).

 

 

© Калина Щерева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2015, № 4 (185)