Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юни  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СТАРЦИТЕ И ВОДАТА

Иванка Могилска

web

Две старчета са излезли на слънце.

Едното се е вторачило в морето и не помръдва.

Другото седи с гръб към реката и се усмихва.

Алфредо Кабрера де Кано е спрял електрическата си инвалидна количка в края на пасео "Адолфо Суарез" в Санта Пола, на почтително разстояние от водата. Тъмните очила и ниско нахлупената гарсонетка прикриват очите му. Под лекото, светло яке е облякъл вълнена жилетка. Обувките му са идеално излъскани. На ръката, с която е подпрял брадичката си, носи масивен пръстен с голям камък. Той е мъж на място и се опитва да се държи - ако не на краката си, то поне на положение. През последните двадесет години води семейството си тук всеки Великден - да открият сезона. Е, последните две по-скоро семейството му го води. Той настоява да се събират всички. На Нова година може да пропуснат, но Великден във вилата е задължителен за всеки член на семейството.

На синовете му това не им тежи. Санта Пола е курорт за младите. Музиката гърми от заведенията дори през ранната пролет, когато няма толкова курортисти. Децата пищят от радост или гняв по детските площадки. Момичета с леки рокли, наметнали якета, се смеят високо и дълго, докато вървят по крайбрежната алея. Морето яде части от плажа. През пролетта, за да го възстановят, идват камионите с пръст и пясък, багерите и тракторите. От време на време вятърът претичва над цялата какофония, опипва момичетата, всява суматоха сред палмите и кара неопитните сервитьори да гонят покривките на масите по плажа, докато децата пускат хвърчила.

На Алфредо отдавна вече не му харесва да идва тук. Нищо, че вилата им е в най-престижния квартал на града, далече от заведенията и музиката, и е заобиколена от голяма градина. Мястото му се струва все по-претъпкано. Нахалните хлапетии си позволяват да пият бира дори на пейките пред неговия двор. Съседите изглупяха миналото лято и си доставиха жив плет от грозен храст - сух, бодлив, с вплетено в него друго някакво растение с нежни лилави цветове. Погледне ли към оградата, на господин Кабрера му се струва, че вижда гробище. Въобще, с всяка изминала година Санта Пола му напомня все повече, че животът е прекрасен и може би скоро той няма да участва в него.

Въпреки това настоява да идват през лятото, да се събират още за Великден. Надява се оживлението и вълнението, което завладява жена му и децата, щом пристигнат и отворят капаците на къщата, да зарази и него, но с всяко идване се чувства все по-самотен и потиснат.

Сега седи, гледа морето, загърбил кипящите от живот улици и яхтеното пристанище, и си представя как довечера цялото семейство сяда да вечеря, а той се опитва да се изправи и да произнесе кратката си реч. Дъщеря му казва: "Няма нужда да ставаш, татко, какво искаш да ти подам" - след това спира да му обръща внимание, защото някой от внуците си играе с вечерята или има нужда от още сок, или бог знае какво. Иска да им каже, че повече няма да идва в Санта Пола и това е последната им сбирка във вилата. Ще им предложи да се събират у дома. Няма ли да е по-хубаво у дома, вместо да пътуват нагоре-надолу? Проблемът е, че щяха да се съгласят. Да го успокоят, че е разбираемо при трудностите му с придвижването да предпочете да си седи вкъщи. А той не търси успокоение. Идея си няма какво търси. Гледа как вълните се бият в бетонните тетраподи и се надява морето да хвърли отговора в краката му.

 

Симко Драгич от Нови Сад е излязъл на слънце в ранния есенен следобед и е докуцукал от малкия си апартамент почти до Жежелев мост. Подпрял е бастуна си и се е облегнал до него на бетонния парапет с гръб към Дунава. Зад него боботи круизен кораб - готви се да спира. Речна полиция минава. Младежи са седнали току до водата, пият бира и се надлъгват.

Малко му е тежко на Симко на кръста, но му е леко на душата и иска с някого да сподели незлобливата си радост, да поговори. Не можеш обаче току-тъй да спреш някого и да му кажеш: "Какъв ден! Слънце грее. Не е ли хубаво, че сме живи, а? А? Не е ли чудо!". Затова само се усмихва широко на хората, които минават покрай него. Един ще попита колко е часът, от друг ще поиска цигари. Не пуши, ама как се започва разговор с пушач иначе? Момичета и жени не заговаря. Само ги гледа и им се радва. От време на време не се сдържа и помахва на някоя хубавица. Все една вдига поглед от телефона си и му се усмихва в отговор. Това му е достатъчно. Седи така цял следобед. Няма закъде да бърза. У дома никой не го чака - освен часовникът. Едната му дъщеря е в Белград - отскача веднъж седмично да го попригледа. Другата е в Испания и все му казва, че още малко да се закрепи и ще го вземе. Но той не бърза. Добре си му е в Нови Сад. Тука му е минал животът, къде ще ходи. "Ще поживееш, тато, на море - смее се щерка му." А на него за какво му е море, като всеки слънчев следобед застава между две реки - човешката е пред него, Дунава е зад него - към която и да погледне, все му е добре.

Круизният кораб отдавна е утихнал зад гърба му. Сигурно всички пасажери са слезли на брега и са плъзнали по улиците и кафенетата на Нови Сад. Нека, нека. Да видят и те хубост!

Когато има кораб, Симко не се обръща към реката. Не обича. Струва му се, че чужденците го оглеждат твърде дълго, не разбира, ако го заговорят. Не е същото като да приказваш със свои. Затова не вижда човека в инвалидна количка, който седи на една от терасите на кораба, нахлупил ниско гарсонетката си, сложил слънчеви очила и вълнена жилетка под елегантното, светло яке.

Жената на Алфредо Кабрера де Кано го изненада с подарък - речен круиз по Дунав - малко след като той отказа да ходи на вилата. "Ти няма да се движиш, аморе, корабът ще ни носи. Само трябва да стигнем до Виена." Съгласи се, за да не я огорчи, но не искаше да слиза в градовете и да се разхожда. Седеше на терасата на каютата и гледаше водата, хората, които минаваха покрай нея. Старецът, обърнат с гръб към реката, веднага му направи впечатление. Редките му коси бяха бели, късо подстригани. Тук-там се виждаше розовата кожа на главата. Носеше тъмнокафяво плетено елече върху синьо-сивкава блуза и току подкачаше минувачите. Не изглежда да ги познаваше, но почти всички обръщаха поглед към него и му се усмихваха. "Защо ли? - чудеше се господин Кабрера - Какво толкова му има?" Надяваше се старецът да се обърне, за да види лицето му, но това така и не се случи. За пръв път, откакто се беше качил на кораба, му се прииска да слезе и да говори с някого. С този човек да поговори. Само че не можеше да мине с количката по мостика без чужда помощ, а всички бяха отишли в града.

Щом слънцето тръгна на залез, Симко Драгич си взе бастуна и закуцука към къщи.

Жената на Алфредо Кабрера се върна от разходка малко след това. Той не я попита срещнала ли е по пътя си странно облечен старец, на когото всички се усмихват. Тя бъбри по време на цялата вечеря, а на него все му се струваше, че твърде рано е дошла нощта.

 

 

© Иванка Могилска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.05.2020, № 5 (245)