РЪДВАН

Иванка Могилска

web

Плесница, която й удря морето. Още преди да се е показала иззад ъгъла, то - доволно, че я е сварило неподготвена, отнася сгърченото й лице върху вълните си.

Рибарите, наредени по горната част на моста като недостроени минарета, хвърлят въдиците отново.

Взира се внимателно в гроздовете риби, които вадят от водата. Човешки ли са лицата им?

Не може да са истински тези накацали по моста хора. Не е възможно да имат дом, деца, жена. Те са само тук. Винаги. Ловят лицата на туристите, с които се подиграва морето и после ги продават. Понякога се случва някой късметлия да откупи точно своето лице, но в повечето случаи избират, без да виждат, и си тръгват с чуждо, с друг живот върху своя. У дома ги посрещат приятели и близки и възкликват:

- Колко те е променил Истанбул! Хубаво ли беше? Пуши ли наргиле? Предложиха ли ти брак? Яде ли локум?

И те разказват с удоволствие за този град - толкова противоречив, толкова тежък и нагарчащ от сладост. Пушили са наргиле. Яли са локум. Видели са морето. Мраморното. Нараняващо със своята неочакваност. Различно от другите морета, които са виждали. Затворено, заето със своята игра - да напада туристите и да краде лицата им в мига, в който са най-искрени. Мигът на изненадата. Затова не споменават. Няма как да опишат онези лешояди, които не ловят риби, а съдби и после ги продават.

И тя няма да разкаже. Само лицето й ще гори.

Разхожда се по долната част на моста. Рибите прелитат край нея. Хищни, човешки ръце се протягат и ги изтеглят от другата страна на парапета.

- Елате да обядвате, госпожице! Специални цени, добри цени ще Ви предложа. Вкусна риба! Заповядайте!

Да изяде нечие лице! Отминава ресторанта и мъжа, който продължава да върви след нея и да я кани. Почти е успяла да се измъкне, когато:

- Дайте ми късмета си, госпожице! Моля Ви.

Принудена е да се обърне. Да му каже, че няма късмет. Затова е тук, точно като неговите сънародници, които идват от четирите краища на Турция. Дошла е, защото в нейната страна морето е дружелюбно, рибите не летят, а рибарите са като корени на изсъхнали дървета.

- Имаме такъв обичай, госпожице. Сега е Рамазан. Ресторантът ми е празен. Ако се съгласите да седнете при мен и да изпиете едно кафе от заведението, ще ми дадете късмета си. Други хора също ще седнат. Ще си поръчат обяд.

Горещо кафе. Черно. Слънце в очите й. Гласът на мъжа, който говори с нея. Не е разговор между непознати. Такъв е невъзможен. Това е разговор между местен, който си изкарва хляба от пришълци, и туристка.

Оставя я колкото да покани някой преминаващ да обядва. Безуспешно. Дори не му обръщат внимание.

Сама жена, като нея. Главата й - вдигната нагоре, очите й гледат право напред, така че да не виждат морето, рибите, парапета на моста, вълните, по които се мятат хиляди загубени лица, и мъжът. Този мъж, още един натрапник, още един грабител, още един, който иска да взима, но не може да дава, още един, който се опитва да спечели на неин гръб и тя бърза. Решена да не допусне дори да я одраска този глас, който предлага обяд, но би могъл да предлага и вечеря, закуска, легло, любов до гроб и колко е сметката за тока. Успява. Гласът на мъжа се оплита в краката й, обути в сандали от Lafayet и остава да лежи на опръскания със солена вода асфалт.

Глътка кафе. Глътка вода.

- Така пием в Турция кафето, госпожице.

Усеща как тялото на мъжа потреперва от яд. Извръща глава. Около него рибите летят на гроздове. Усмихва се виновно.

- Ядосах се, да. Можеше поне да ми откаже.

Говорят си. Като непознати.

Мъж сяда на съседната маса. Точно зад гърба й. Разтваря менюто. Поръчва обяд.

Крадецът на късмети изчезва към кухнята и тя остава сама. Гърди в гърди с морето.

Глътка кафе. Глътка вода.

Нека още хора дойдат и седнат. Нека поръчват обяд, десерт и кафе. После да плащат. Да идват други, които също да стоят с гръб към морето и лице към чинията. Без да виждат, че изяждат един миг на полет. Забравили за неуморните рибари, наредени плътно един до друг, точно над главите им. Заели по-страшна поза от заплашителната. Позата на вечно, търпеливо изчакване. Докато онези долу приключат с обяда, кафето, разговора, бягството, докато им свърши късметът.

Мъжът се връща от кухнята. Сервира на клиента и се връща при нея.

Разгъната салфетка за хранене. Утайка от кафе. Следи от устни по чашата. Разговор за Коледа, “заповядайте...”, Рамазан, “...в моето...”, пречистването, “...заведение”.

Още хора сядат по масите. Отварят менютата. Викат го. Поръчват. Смеят се. Той се усмихва и върви между тях с пълни чинии. Не я забелязва вече. Значи, може да стане и да тръгне. Но не става. Продължава да гледа рибите, увиснали в нищото, и невидимите ръце, които ги теглят нагоре. Устремената към водата кукичка. Блестяща от глад. Алчна за плът.

Става все пак от стола си. Прави няколко крачки и се опира на парапета на моста. Може да вдигне глава и да види ръцете на рибарите и върховете на въдиците им. Не гледа нагоре. Ако някой хвърли въдицата си точно там, където е тя... Отдръпва се леко. Гледа надолу. Там, където рибите все още приличат на риби. Водата блъска основите на моста, после ги гали, после се катери по тях и стига почти до пръстите й. Солена вода по устните й.

Усеща го до себе си. Ресторантът е пълен. Дори нейната маса е заета.

- Как се казваш, госпожице?

- Дарина. А ти?

- Ръдван. Името ми е арабско. Значи ангел от рая.

Там, където е било морето - очи. Сини. Много сини. Много меки. Не те карат да се чувстваш зашлевен. Там, където е заслепявало слънцето - коси. Руси. Къси. Дружелюбни. Мостът - едно лице с бяла кожа. Времето няма да пожали чертите му. Ще загрубеят. Кожата под очите ще подпухне. Долната устна ще увисне още надолу. Ръдван. Мъчи се да не гледа. Знае вече как се чувства рибата, когато лети. Не жива, но все още не мъртва. Не щастлива, но не и нещастна. Изпълнена с покой, след като е видяла най-дълбокото и най-високото и в рибешкия й мозък последна е останала мисълта, че и горе, и долу е пълно с лица. Човешки. Но това лице. Не е виждала такова. И няма да види. Ръдван. Очи, вперени в нейните. Неприлично е да се гледат толкова дълго. Двама непознати, не туристка и местен, което все пак се случва. Не откъсва очи от лицето, което е нейното лице, и пейзажа наоколо и лицето на някой, който е дошла да забрави, и на друг, който е дошла да си спомни, и в същото време няма такова лице, както и няма такова море другаде, освен тук, до този мост, където рибарите се сговарят с него и продават на чужденците собствените им лица или чужди, а в това време безброй риби прелитат между тоя и оня свят. Ръдван. Трябва да свърши това взиране, изучаване, присвояване, прощаване пред всички хора наоколо, които ядат, и сигурно мислят как техният сервитьор ще изкара чудесна авантюра с тази симпатична чужденка. Хора, които тя е довела. Тя, с вечната си липса на късмет.

Той пръв откъсва очи и последното, което вижда, е лицето му, съвсем близо до нейното, и вече е на дъното на морето, откъдето чува:

- Не се тревожи. Ще те отведа в рая, ако нещо се случи.

Хората потракват с вилици и лъжици. Ръдван излиза с поднос от кухнята. От чинията на крайната маса едно рибешко око проследява отдалечаващата се нейна фигура. От заведенията наоколо се чуват гласове:

- Дайте ми късмета си, госпожице!

© Иванка Могилска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2008, № 10 (107)