Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛЮБОВ КЪМ ИЗКУСТВОТО КАТО ВЕРОЯТНО ОБЯСНЕНИЕ

Ина Иванова

web

Купонът в галерията беше в предвидимия си разгар. Всички пиеха и бъбреха за собственото си величие, използвайки като повод новооткритата изложба. Обичайната тълпа се оглеждаше, изправяше рамене, после пак ги привеждаше, без да усети, гримът постепенно се замазваше, мъжките носове видимо лъщяха, а храната и напитките изчезваха застрашително бързо. Папи вече съобразяваше дали да не се свърже с кетъринг-отговорника и да поиска още алкохол. Всяка ситуация можеше да има неприятни последствия - премиерата да се превърне в масово напиване или да помислят, че се стиска за почерпката. Положителните страни са, че прекаляването с твърди напитки развързва езиците и кесиите, а галерията е негова и „коктейлът” може да продължи, докогато той реши. Дългият му опит в бранша го беше научил да си осигурява дискретна охрана на подобни сбирки, която по даден от него знак да започне твърдо и възпитано да помага на хората да се разотидат. Той беше един от първите клиенти на Тони Попов, бивш съученик, бивш следовател и настоящ собственик на охранителна фирма. Вече солиден бизнесмен, Тони все още осигуряваше на Папи най-добрите си момчета заради добрите стари времена.

Папи въздъхна, движейки се сред гостите си, усмихна се благосклонно на две престарели кикимори с претенции и незабележимо поръча още храна и алкохол. Неслучайно го бяха прекръстили така - наистина им беше като баща на половината нехранимайковци тук. Още от времето, когато беше само уредник, успяваше да направи най-добрите партита. Сега го наричаха куратор, но основна част от задълженията му пак си оставаха организирането на коктейли, премиери с пиене и прочие предвидимости.

Той реши да поогледа залите. Имаше гости и в двете, почти всички му бяха познати, затова напредваше бавно из помещенията. Струнният оркестър ненатрапчиво се изливаше от тонколоните, барманите бяха съвършени, гостите също се напъваха да изглеждат така. Папи им беше свикнал, но тази вечер беше кисел. Още не можеше да реши защо. Искаше да направи нещо по-различно, да предизвика малкото общество, да ги провокира с изложба, за която да говорят дълго. Търсеше автор с идея, която да не е абстрактна живопис, инсталация или друга постмодерна дивотия. Съзнаваше, че е малко преситен, но нуждата от нещо ново му тровеше нощите от доста време. И той щеше да го намери. Щеше да го познае, когато се появи, да го сграбчи и да го направи сензация. Знаеше механизмите, по които нещо на пръв поглед случайно, изведнъж се превръщаше в Изкуство. Въпрос на контакти и промоциране. Но Папи вече нямаше желание да го прави само за парите. Искаше предизвикателство, заради което да си струва. Сигурно остарява.

Картините добиваха все по-абстрактен вид пред незаинтересуваните случайни погледи, а авторът им вече беше видимо пиян. С гръб към него и суетата му стоеше хърбава женска фигура. Папи се вгледа, май я беше виждал по премиери, но не я познаваше лично. Плъзна снизходително поглед по протритите й токчета, фини глезени, поздравления за полата, очевидно естествен велур, после кестенява коса и доста прилично лице. Очите й бяха вперени в платното пред нея. Боже, тя беше дошла, за да разгледа картините! Дори не носеше чаша. Гледаше абстрактния кон изпитателно и ноздрите й потръпваха. После леко сбърчи вежди, цялата се промени пред следващата картина. Отровно жълтият фон се стече по кожата й. Папи сякаш можеше да чуе мислите й и без да познава така основно платната. Тя стоеше пред „Казарма”, която представляваше деконструиран железен креват в гаден зелен цвят.

Обикаляше от платно на платно и очите й ставаха все по-огромни. Изражението й се менеше постоянно, беше просто невероятно, че е в състояние да предаде толкова емоции с иначе обикновените си черти. Папи реши да се запознае с тази почти некрасива жена.

- Вие сте единствената, която се интересува от изкуство тук тази вечер - самоуверено я приближи той.

- А Вие сте Папи - гласът й беше обикновен, с лека следа от кокетство. Той кимна развеселен. - Казвам се Роксана. Коя Ви е любима? - тя посочи стените с брадичка.

Колко предвидимо, помисли кураторът в него, но после си спомни емпатията в очите й и реши да й прости. Какво всъщност да му каже? Ако беше оригиналничела, пак щеше да се подразни.

- Нямам фаворити. Тази вечер обичам всички - иронията винаги го е измъквала при разговор с непознати, затова почти автоматично я включи.

- Какъв елегантен начин да ми напомните, че не грешите при подбора - тя веднага влезе в тона му, сякаш той беше някоя от картините в галерията. Полуусмивката му се отрази на устните й. Той с удоволствие щеше да продължи словесния дуел, но трябваше да обърне внимание на всички. Затова й предложи питие и видя, че тя кимна на автора. Остави я да го поздрави и после беше отвлечен от представителите на местната преса. Коктейлът постепенно започваше да му харесва. Очевидно изложбата щеше да има успех.

Четири часа и две питиета по-късно беше готов да си ляга. Чинно пи обичайното си хапче, нагласи будилника за сутринта и изгаси лампата, уморено изпускайки въздух в нещо, което не искаше да прилича на въздишка. Когато се събуди, още беше тъмно. Имаше нещо, което трябваше да си спомни, нещо на ръба между съня и разумността, нещо, което го накара да отвори очи по никое време. Нещо, което беше загубил. Папи напрегна мозъка си, но резултат нямаше, освен че се доразсъни. Гаден начин да започне денят, по-добре да пие едно силно кафе. Затътри се към банята, докато кафеварката разливаше из жилището аромата си. Тогава будилникът се раззвъня диво и той изведнъж се сети какво го събуди. Една идея, която пред огледалото му изглеждаше още по-добра. Фотоизложба. С авторска фотография.

Той заснова из полутъмното жилище. Това е. Ще улови картините върху лицето на Роксана. Ще отпечата изкуството върху скулите, брадичката и устните й, ще го жигоса в очите й и после ще накара хората да го видят. Ще я снима отблизо, може би дори така, че да улови в кадър и картината, която тя гледа. Не, момент. Ако тя знае, че е пред обектива, дали няма да мисли повече за себе си и снимката, отколкото за платното. Ще позволи ли на онази емпатия да я изпълни и да прелее над чертите й? Не бива да рискува. Просто няма да й казва. Ще я снима тайно.

Вече беше абсолютно буден. Дори след китайската си гимнастика не се чувстваше толкова бодър, кръстосваше стаите, дотам се докара, че забрави да си изпие кафето. Да, ще заснеме обикновената й на пръв поглед физиономия, поставяйки я пред картини, които със сигурност ще я впечатлят. И за да не разбере, ще я снима с нещо цифрово и малко. Колко пиксели всъщност трябва да е една такава шпионска кукличка? Ще се наложи да монтира фотоапарати в собствената си галерия, а после да заведе Роксана пред тях. Трябва внимателно да планира времето си между останалите задължения, за да успее да я приближи незабелязано и да я накара да застане пред обектива. Един малък обяд още днес?

И задължително среща с Тони, той трябва да знае нещо за тайните камери, както и откъде да се намерят. Все пак го раздава нещо като детектив. Преди това да помисли какво да изложи пред големите очи на Роксана - малки пластики, абстрактни платна, масло? Следващата изложба беше акварели, а премиерата - след месец. Ако се справи с техниката дотогава, ще експериментира с лицето й съвсем скоро.

Откри я след три дни обикаляне из клубовете. Само за миг подскочи радостно, след това забеляза приведените й рамене и си помисли, че тази жена имаше склонност да го разочарова. От идеята му можеше и нищо да не излезе, но си струваше да опита. Тя като че се зарадва да го види и го покани на масата. Познаваше всички там, затова седна и се опита да я наблюдава. Устните й бяха малко тънки, кожата - леко отпусната, но при разговор лицето й оживяваше. Тя като че се опитваше да го впечатли. Виж ти, значи рисува графика. Логично, щом не купува, значи продава. Продава ли всъщност? Тя се усмихна иронично: „Не, просто ги откъсвам от виртуала, материализирам ги. Те са част от мен и слава Богу, рядко ми ги искат”. Папи изпробва дълбокия си гръден смях, който пазеше за подобни случаи. Като че подейства, очите й заискриха.

После я придружи до таксито, покани я да донесе в галерията свои неща, очакваше я с периферията на съзнанието си няколко дни, напълно случайно налетя на нея в края на следващата седмица в супермаркета.

- Защо не се обаждаш? Наистина искам да видя графиките ти - наистина ли искам да ги видя, говорят ли колкото очите й, трябва да я снимам пробно.

- Мислех, че е покана от учтивост.

- И ти не се досети, че можеш да се възползваш? - подразни я.

- Отлагах неизбежното. - Винаги демонстрираше чувство за хумор. Точка в нейна полза. - Ще дойда утре.

И дойде, с една от онези малко старомодни черни папки. Работеше с въглен. С леки, деликатни щрихи и познат маниер. При това предимно натюрморти, странен избор за черно-бяло. Хареса едва две от нещата и се замисли дали да не купи възрожденското менче, отразено в прозорец. Беше добър повод да я приближи. Тя забеляза потрепването на ръката му и обясни, че е рисувано от натура нейде в Жеравна. После пиха вино в офиса му, тя държеше чашата малко сковано, но прие поканата да разгледат заедно изложбата на деца от Художествената гимназия. Той издирваше таланти.

И ето отново онова изражение върху лицето й, неуловимо и постоянно менящо се. Картините сякаш я приближаваха и наелектризираха. А най-хубавото беше, че ги разглеждаше мълчаливо. Беше му писнало от коментари. Използва момента, за да я покани на следващата изложба, чийто организатор беше Нели - бившата му жена. Щеше да я откара лично през всичките почти 300 км до морето и да издебне повод да я снима там. Не беше ли ирония на съдбата, че тъкмо сега Нели (отново Гроздева) ще излага графика. Роксана прие след благоприличните няколко секунди. Лицето й беше почти безизразно, докато обмисляше, явно не беше като да наблюдава картини.

Имаше достатъчно време, за да резервира хотел (две отделни стаи), да си смени телефона с нов (по-добра камера) и да разговаря с г-жа Великата Кураторка от Големия Морски Град. Не искаше издънки. Господ е в подробностите, а той е неговият пророк по планирането.

- Не, за Бога, Нели. Просто графичка, не ми е гадже. Приеми, че й дължа услуга, ще й покажа твоята изложба, а ти ще се държиш добре с нея. И ще ти донеса подарък.

- Добреее. Щом й дължиш услуга, ще се държа подобаващо. И вече ще дължиш услуга и на мен. - Никой не можеше да е толкова саркастичен, колкото бившата му жена. И очевидно го познаваше достатъчно. - Добра ли е?

- Като художник няма да държиш да я покажеш, а като човек ми е трудно да преценя - измъкна се Папи, не обичаше да нарича никой автор посредствен. Тя се засмя разбиращо.

И на седмия ден, неделя, вече пътуваха. Той шофираше самоуверено, Роксана гледаше през страничния прозорец. Класическо френско кино. И срещата с Нели беше като европейски филм - стилен, бавен и многопластов. Двете си партнираха успешно, а той успя да направи няколко неочаквани кадъра. Роксана беше по-фотогенична, цялата нерв и искри зад прозаичната си външност. Той не пропусна да я осветли коя е г-жа Гроздева, или коя беше. И ето ги пред обектива, любезно усмихнати една на друга, състезаващи се в остроумие. Разликата беше в очите им - хладната преценка на Нели срещу топло сивото на неговото откритие. Вече беше сигурен - ще я снима. Задейства Тони и неговите контакти веднага, защото търпението не беше сред силните му страни.

Роксана не успяваше да разчете поведението на Папи. Тази покана й дойде малко в повече. Кой нормален мъж би я завел на премиера в свръхлъскава галерия на три часа път с кола. И защо. Кой би я изправил пред бившата си съпруга, би говорил само за изкуство, а после би я придружил до целомъдрено съседната стая в добър хотел. Папи беше галантен, солиден и неразгадаем. Нахлу в живота й, без да иска нищо. На моменти я провокира, но сякаш по навик. Вечерта в хотелската си стая тя усети, че е заинтригувана. Не спа въобще. Ослушваше се за него и го усещаше по-ярко от всякога точно заради отсъствието му. Сутринта се гримира по-грижливо и използва времето си, за да репетира женственост пред хотелското огледало. Усъвършенства усмихнато „Добро утро”, което той като че не забеляза, защото се оказа, че трябва да тръгнат веднага заради поредния му ангажимент. Нима кураторите живеят на толкова бързи обороти? По пътя обратно тя го гледаше и му говореше за любимите си филми. Помнеше много подробности по мейкинга на филмите, а той очевидно имаше слабост към анекдота. Та така си пътуваха - тя, скрила профила, който не харесваше, той - забавлявайки се с живото й изражение.

Забеляза, че имаше навик, почти тик, да повдига учудено вежди. Никога не го правеше пред картини, той претендираше, че вече познава реакциите на лицевите й мускули. Но все още не можеше да провокира изражението й. Не успяваше да я отгатне. Всяко платно като че предизвикваше част от нея, нейното минало и желанията й, а той не можеше да предвиди същността й и това го караше да очаква предизвикателството. Не беше специалист по портретна фотография, тя не беше професионален модел, но от това щеше да излезе нещо. Той знаеше. Само не знаеше какво.

По обяд се срещна с Тони Попов. Камерите бяха намерени и изпробвани. Леко изкривяваха образа. И какво от това, сумтеше бившето ченге. Нали са охранителни, не ти трябва идеален образ, достатъчно добри са за останалото. И достатъчно скъпи. Подобни има дори в Министерски съвет. И наистина са незабележими, но по закон трябва да уведомиш посетителите, че ги има. С надпис на видимо място. Папи се засмя, разбира се, вече е поръчал табелите. И не иска обективите да се виждат. По естетически причини. По перфидно-перфекционистични, поправи го Тони. Брей, демонстрира доста богат речник за човек с професия охранител.

Уточняването на ъгъла отне целия следващ ден, по щастливо стечение на обстоятелствата - почивен. Накрая се оказа възможно кадрите да са ясни, в едър план и почти от нивото на посетителите. Но щяха да снимат само Роксана. Заподозряна в престъпна емпатия жена с особено живо лице. Папи изтри дистанционно кадрите, в които физиономията му се кривеше от напрежението да нагласи проклетите машинки правилно. Изглеждаше по-стар, сигурно от светлината, ще трябва да подсили осветлението. Начинанието ставаше все по-скъпо и сложно за организиране. Но той обожаваше предизвикателствата. Как не му беше хрумнало по-рано?

Тя не обичаше състоянието на напрегнато очакване, в което се беше насадила. Този мъж определено е загадка. Нищо в поведението му не е последователно. Какво може да се е случило, че не се е вясвал вече няколко дни. Превърташе лентата от последното им пътуване до втръсване. Мразеше несигурността си, беше отвикнала да се чувства така. Затова реши да постъпи като съвременна жена, щом планината не отива при Мохамед и така нататък. Облече се, грижливо имитирайки небрежния си стил от преди да си падне по почти петдесетгодишен мъж. Но внесе някои наложителни подобрения - фон дьо тен, спирала и мно-о-ого вакса за коса. Дискретен парфюм, който очевидно не подейства при съвместния им престой в хотела. Възможно ли беше да е толкова джентълмен, защо се държи непрекъснато на ръба между флирта и незаинтересоваността. И нима тя се е уловила на най-стария капан на света, женска хватка, между впрочем.

Роксана се озова в галерията само час преди края на работното й време. Папи беше там. Тази жена беше гениална. Току-що разреши големия проблем как да я примами в галерията. Очевидно боговете му помагаха. Той я остави да разгледа още веднъж експозицията, която ги запозна, включвайки камерите от офиса си. Изгаряше от желание да остане сам и да прегледа записите. Трябваше да експериментира с прехваления от Тони стоп кадър с перфектно качество. Дали обектива щеше да улови неговата представа за изкуство, дали щеше да види върху лицето на Роксана тънкия слой патина от нейното минало и бъдещето на картината. Може би, ако успееше да осъществи тази изложба, трябваше да изложи до портретите и платната, които са ги провокирали.

Имаше почти половин час запис, но сега трябваше да поговори с нея, да се опита да я покани отново, да я приласкае. Най-добрата част от всичко беше онова позабравено усещане да ловува жени. А пикантността на задачата изискваше да ловува емоция и изражение, по възможност, без да се забърква с... обекта. Да, щеше да я нарича така, като в лош трилър, колко ли такива дават в киното, в което продава билети? Роксана - обектът на неговото изкуство. Флиртува ли? За Бога, трябва да внимава с нея, тя има опасна склонност да го превръща в субект на желанията си. Този филм Папи обаче го е гледал многократно. При това с по-интересни жени.

Разделят се пред галерията. И двамата очаквателно усмихнати. После той се залавя да разгледа записите. Цифровото качество е на ръба на възможното, но голямата изненада е лицето й - смалено и друго. Тя е гримирана, това леко я отдалечава от картините, а очите й са по-различни от всякога. Тя разглежда платната с една отчужденост, която му е чужда. Изражението й е хладно и очакващо, може би защото вече е виждала експозицията. Дано е затова. Трудно ще намери Обект като нея.

Тя е на ръба на възможностите си. Време е да признае, че е влюбена. Може би - несподелено. Каква архаична дума за толкова ново усещане. Влюби се в този егоцентричен и презадоволен мъж, а не в представата си за него. Поне няма да губи време да го идеализира. Какво да прави? Да отиде ли на премиерата другата седмица или да опита да го забрави. Той като че въобще не е сигурен какво иска. Но я покани. Искал да я види. Не - ще се радва или друга изтъркана формула. Иска.

Роксана заживя в друго време. Нощем рисуваше като бясна, предимно недовършени натюрморти с ириси, нарциси и всякаква друга зеления, каквато успяваше да намери на цветарските щандове. Излизаше всяка вечер с отчаяното желание да го срещне случайно, отслабна с два килограма, напълно излишно и неочаквано. После си счупи ръката, глупаво падайки в киното, докато работеше телом, а духом не беше дори в себе си. Не отиде на премиерата, защото не успя да си измие косата. Папи й позвъни на другата сутрин. Колко малко й трябваше, за да е щастлива.

Тя отиде на фризьор, който да се погрижи за косата й и вечерта беше в галерията. Той като че се зарадва да я види. Хареса гипса й, предложи да го оцветят и успя да я разсмее. Гледаше я изпитателно или така й се искаше.

Страните й бяха леко хлътнали. Вероятно е отслабнала.

- Грижиш ли се добре за себе си?

Тя не отговори, но изглеждаше по-енергична от друг път. Нещо нервно се долавяше в иначе обикновените й движения. Точно под повърхността тя кипеше, а той искаше да заснеме всичко, без значение каква е причината.

Камерите безшумно работеха. Роксана стоеше пред акварелите - прозирни и чувствени. Деликатните им линии издаваха, че авторът е жена. Бяха предимно небе и тъмносини силуети - на църква, дърво или нещо като хамбар от детството й. Тя харесваше оттенъците в тези картини, от розово до бледозелено. Трудно ще се запазят във времето подобни леки тонове. Но точно сега й харесва небето да бъде три четвърти от пейзажа. Това пейзажи ли са всъщност. Как умно е разиграла щрихите си, нещо прозира отвъд линията на хоризонта. Ориенталско минаре? Съвсем не се връзва с останалото. Стои като двадесет и пети кадър. Трябва да си влюбен, за да го видиш, и хоп, изскача и представата ти за летящо килимче. Или шалвари. Очите й се усмихват, нищо, че никой не забелязва, дори тя. Но там, в офиса си, Папи ще види леко повдигнатите ъгълчета на устните, сянката между усмивка и тъга, и ще се запита защо точно пред тази картина.

Постепенно тя изплува от ежедневието си, все едно й е вижда ли я той, къде е и как изглежда тя в очите му. Картините я придърпват към себе си, всмукват я и я променят. Днес всичко се случва особено силно. Заради болкоуспокояващите, заради Папи или заради акварела. Може ли една изложба да е анестетик? Да лекува нечакано влюбване? Роксана поклаща глава и е готова да си тръгне. Папи я чака на изхода, обещава да се обади, защото болните не бива да се оставят дълго време сами.

- Мога да се грижа за себе си. При това точно сега рисувам повече. Слава Богу, левичарка съм и гипсът не ми пречи. Но ела вкъщи на кафе.

Той е на път да я заподозре в нечестна игра. Иска да се възползва от познанството им, но картините й не са чак толкова добри. После се сеща, че засега доказано нечестно играе той. Подсъдно ли е да я снима тайно? Тя е жена, вероятно ще е поласкана. И да, утре ще пият кафе, а той ще й занесе наръч цветя. Като компенсация за характера си.

И на сутринта наистина отива. Букетът е огромен, само бели и жълти рози. Много стилно, без да е натрапчиво. В тон с гипса й. А под очите му се мъдрят най-огромните сенки, които някога е имал. Не мигна и минута. Дори не си легна. Записите бяха истинска находка. Тази жена излъчваше любов. Към изкуството? Лицето й се преобразяваше. Той беше наблюдавал магията цяла нощ. Влиза напрегната, после нещо се случва, ежедневието се отича от нея, чертите й омекват. Пред „Изгрев 2” цялата й същност се обелва и тя е друга, тъжна и пораснала едновременно, цялата й обикновеност е останала някъде край входа на галерията. Превърташе записа стотици пъти. От дисплея го гледаха множество Роксани, никоя от тях не беше себе си, никоя не беше картината, пред която е застанала. Но очите, брадичката, устните й започваха да оформят една нова физиономия - тази на неговата изложба. Ставаше все по-интересно, а да намери точния стоп кадър отнемаше много време.

Постепенно посвети нощите си на издирване на другата Роксана, уголемяваше изображението, накъсваше полуусмивката й на няколко кадъра и с часове търсеше онзи миг, в който акварелът и жената преливаха един в друг. Досега не беше излагал фотография и може би щеше да е пагубно да започне точно с авторски портрети, но не го интересуваше. Лансираше имена от години, можеше да си позволи волността да покаже себе си в очите на жена, гледаща картина. Искаше обективът да види романа на живота му. После го превърна в телескоп, втренчи се в обратната му страна и изгуби съня си. Роксана неусетно стана чакан събеседник, той търсеше в думите й онази провокация, от която нощем се раждаше снимка. Често пиеха вино след работно време в галерията, после отиваха заедно до някой акварел и говореха. Камерите безшумно записваха вече не реакцията й към познатите платна, а откликът на разговорите върху лицето й. Папи беше ненаситен, създаваше и улавяше израженията й, после с часове ги подлагаше на дисекция. Ровеше в душата й насаме, отгатваше я, моделираше я, встрастяваше се в новото си занимание. Почти го плашеше мисълта да каже стига, да спре да снима и да изложи само част от своите Роксани.

Тя виждаше сенките под очите му и опитваше да отгатне причината. Откри, че той живее с работата си, може би затова е толкова добър куратор. И е намислил нещо ново, цялата гилдия вече знаеше, но на никого не беше казал какво. За нея бе предизвикателство да разбере намеренията му. Може би изложба с портрети. Но чии? Папи мълчеше и загадъчно се усмихваше. Понякога имаше усещането, че са двама танцьори в сложна хореография, които се дебнат взаимно на ръба между чистото изкуство, флирта и еротиката. И като че ли правилата на играта бяха известни само на него, той диктуваше темпото, тя се променяше.

Каза, че собственоръчно ще подреди експозицията и тогава всички ще я видят. Все по-често говореше за това как изкуството поражда изкуство, а Роксана потъваше в него, като в многопластова картина. В една от общите им вечери тя почти се напи от очакване, говореха в офиса му сред цигарен дим и неумело прекръстосани крака. Папи я наблюдаваше, после попита дали се намира красива. Тя трудно устоя на клишето да попита какво мисли той. И на въпроса не отговори. Той може би оцени това, защото точно тогава бяха на крачка от целувката.

Играта определено ги променяше. В една от нощите той усети, че притежава тази жена. Не само заради бъдещата изложба, тя му отдаваше нещо повече от израженията си. Държеше се като влюбена, доста неумело за възрастта й между впрочем. В един дълъг миг той знаеше, че ако пожелае, ще я има веднага. И го спря не фалшиво чувство за мярка или морал, а фактът, че е прекалил с алкохола. На сутринта се питаше, ако беше спал с нея, как щеше да се отрази това на лицето й пред обектива. Тогава разбра, че е прекалил. Трябваше да спре да я снима, да се дистанцира от процеса и да подреди изложбата. Тогава щеше да й каже.

Успя да ограничи експозицията до тридесет фотоса. От всички гледаше една Роксана, взряна в картина, която виждаше само тя. Тогава реши да кръсти изложбата „Вътрешно око”. Наложи се в кратък текст да обясни как са се родили портретите, дори мислеше като резюме да представи акварелите, снимани един до друг в малък формат. Рискуваше да се доближи до инсталацията, но държеше на логиката за непосветения наблюдател. Работеше изключително сам, в разрез с досегашната си практика. Из града се завихриха слухове, че прави нещо изключително, подозираха чуждестранен автор или дори нещо на ръба на закона. Папи продължаваше да се усмихва, вече изнервящо за любопитните. Какво толкова загадъчно подготвяше? Напрежението растеше. Дори журналистите го обсаждаха доброволно в очакване на сензацията. Получи потискащ брой покани за партита, дружески запивки и дори рожден ден на човек, с когото не се поздравяваха от години. Галерията беше обезкуражаващо заключена и той свещенодействаше вътре сам. Чувстваше се ренесансов и титаничен под купола на неизвестен храм. В разгара на работата можеше да си позволи малко гигантомания насаме с виното и своите Роксани.

Принтира снимките в максимално голям формат, така че да не повлияе на качеството на изображението. След доста опити реши да ги представи в старомодната сепия. И ето я - тъжна и замислена, вероятно влюбена (не само в изкуството), после иронична след разговор върху Дали в офиса му, учудена и очакваща, една уж позната жена върху всички стени в галерията. Беше доволен, да, доволен и въодушевен, това изпитват всички автори на премиерите си, после пият, докато висят голи пред зрителите или надничат зад рамките си. Велико е като парти на Великия Гетсби.

Тя е припряна и щастлива, защото очевидно първа ще види дългоочакваната изненада на Папи. Покани я в галерията следобед, а премиерата е чак в 18 часа. Само нея. Какво е това, опит да й каже нещо? Нима между тях ще се получи? Този ден е ужасно бавен, дори свалянето на гипса точно днес не струва като преживяване. Едва дочаква да дойде да я вземе, очевидно не иска тя да пристигне неподходящо рано. И пак цветя. Очите й се смеят, той е невъобразим. Облечена е изцяло в бяло, лен и ръчно изработени бижута, по-късно на премиерата ще се изсипе целият град. От поканите е ясно, че експозицията е наречена „Вътрешно око”, не е подозирала, че точно този леко арогантен мъж ще го удари на мистика. Колата му мирише на скъп тютюн. Мислите й блуждаят, той мълчи и шофира равно. После церемониално отключва, вече е пет часа, строил е дори бара с коктейли в преддверието.

Тя се обръща с гръб към двете зали и отлага неизбежното. Умее да чака, признава й го. Не може да не е любопитна, но не го показва. Очите й са огромни от тази дистанция и го гледат дълго и смело.

- Първа ще видиш изложбата, защото е моя. И на нея си ти - тя го гледа невярващо и той не знае как да й обясни онзи див импулс да запечата картините върху лицето й, после техните разговори, себе си, всичко. Беше подготвил кратко и изчерпателно обяснение, леко иронично и много находчиво, но точно сега не си го спомня. Като в лош филм. Затова изчаква думите и изненадата й, нещо, за което да се залови. Но тя просто тръгва из залите, обувките й леко поскърцват, мълчи и се вглежда в себе си. Стените надвисват над нея, отвсякъде я гледа една привидно позната жена. Това ли е тя? В този мъж ли се влюби? Значи затова е било всичко, каква глупачка, глупачка. Защо е избрал точно нея? На нито една снимка не изглежда нормална и точно сега не се харесва. Мрази го.

- Защо аз? - гласът е грапава шкурка в сухото й гърло, идва от най-далечния ъгъл на галерията. Папи вече знае как да я насърчи, един красив комплимент, нима не е поласкана, колко изразително е лицето й, и той... Тогава тя се обръща и това е най-другата Роксана, такава, каквато никога повече няма да види. Бясна ли е или тъжна, че устните й треперят под невероятен ъгъл, докато драматично напуска галерията.

Боже мой, той е кретен, тази жена е невероятна, лицето й е платно. През целия му живот този кадър не би могъл да се повтори. И той го изпусна. Завинаги.

 

 

© Ина Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.01.2009, № 1 (110)