Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МАЛКОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ГОЛЯМОТО МИШЛЕ РЕЛДИ

Яна Копчева

web

Имало едно време едно мишле. Малко, сладко мишле с черно носле и дълга опашчица. С големи, големи ушенца, за да чува всичко (то беше голям любопитко). Имаше си сиво коремче, сини весели оченца и една голяма усмивка.

И тъй, един ден нашето мишле реши да се разходи. Ама то не бе какъв да е ден. Беше си пълноценен летен ден със слънце, топъл закачлив вятър, пеещи птички, пърхащи пеперуди, пъстри цветя, мирис на сладки и... въобще всичко. Но и разходката не беше каква да е разходка. На нея не й липсваха нито веселото подскачане, нито гоненето на пеперуди, нито проследяването на миризмата от сладките (и похапването от тях, разбира се), нито цопването в река или, казано накратко, едно малко приключение. Тя си беше истинска разходка и си имаше всичко изброено дотук.

Та в този истински ден нашето мишле тръгна на истинска разходка. То... А!? То ли? Оле, че ние забравихме да му дадем име на мишлето. Може ли така!?

И така мишлето... хмммм... мишлетоооо... А, да! Мишлето Релди тръгна на разходка.

Излезе то от малката хралупа в дънера на един стар дъб, която беше негов дом, и тръгна по извиващата се пътечка да търси приключения. И така, скок-подскок, с усмивка и с песен на уста Релди се насочи към дома на своята приятелка Феята на усмивките, за да я попита дали няма да поиска да се разходят заедно.

Докато подскачаше и пееше, изведнъж покрай него прелетя една чудно красива пеперуда с бяло-розови крилца. И веднага на Релди му се прищя да улови тази пеперуда, дори само за миг, за да й се порадва. И, отклонил се от своя път и своята песен, той затича след пеперудата с надеждата да я стигне и да се нарадва на красотата й. И докато тичаше, той неусетно се отдалечи от познатите му пътеки и околни полянки и се залута сред непознати дървета и храсти. Но когато се усети, че не е там, където трябва да бъде, беше вече късно. Беше се загубил. В първия момент Релди се изплаши, но това да си остане между нас, защото той се славеше като храбро мишле, и не бе редно да се плаши от някакво си загубване далеч от къщи, някъде в голямата гора и без ориентир накъде да тръгне.

И наистина Релди реши, че е срамота да се плаши.

И за да потвърди това свое решение, той тръгна направо, доколкото направо можеше да се нарече, когато не знаеш накъде да вървиш. И както си вървеше направо и направо покрай нацъфтелите храсти и зелените дървета, изведнъж... нослето на Релди подуши наляво, изпъна се напред и... усети миризмата на сладки. Но не какви да е сладки, а точно на домашно приготвени сладки, наръсени с пудра захар, но преди това обилно потопени в течен шоколад. И без да чакат покана, малките крачета се затичаха по посока на мириса на сладки. Той прескочи няколко изсъхнали клона и свежи цветенца (за да не ги смачка), заобиколи две-три дървета, които се изпречваха на пътя му, и в края на този бяг изскочи на една голяма поляна. Релди се заозърта и в другия край на поляната забеляза някакво движение. Тъкмо се запъти към къщичката, защото беше сигурен, че точно оттам идва миризмата на сладки, която сега така силно се усещаше, че чак и коремчето му я усети. Но тогава забеляза, че пред него, на пътя му към сладките, минава река. Тя всъщност беше малко поточе, но Релди не беше голям и не можеше да я премине току-така, а мост не се забелязваше никъде. Релди се огледа добре наляво и надясно, тръгна нагоре и надолу по течението, за да се увери, че наистина няма мост. "Ами сега какво ще правя? - помисли си Релди. - Как да стигна до вкусните сладки?". И тогава забеляза, че всъщност има някакъв шанс, защото през реката имаше малък брод от наредени камъни. Но те бяха тъй отдалечени един от друг и водата така се плискаше в тях, че със сигурност бяха и също толкова хлъзгави. Но какво друго можеше да направи? Нямаше никакъв друг начин за преминаване на реката, а миризмата на сладките сякаш се усилваше с всяка секунда. И тогава храбрият Релди се реши, че не бива да се отказва заради някаква си река. Престраши се и стъпи на първия камък. След това на втория. Засили се и успя да се закрепи и на третия. Още два скока го деляха от отсрещния бряг. Скок... само още един камък и... И скок, хързул, цоп, шляп, ох, уф, цоп... Релди се подхлъзна и падна във водата. Опита се да се изправи, но пак цопна. Добре, че поточето беше плитко. И така, мокър до кости, Релди се измъкна от водата и се запъти към къщичката. И докато стигне до нея, топлите слънчеви лъчи вече го бяха почти изсушили, та поне не течеше вода от всички краища на дрешките му, ушенцата, нослето и опашката.

И така Релди най-накрая успя да стигне до малката къща, откъдето идеше миризмата на сладки. Самата къщичка не беше голяма - може би две-три стаи, беше цялата от дърво, с каменно коминче и със завеси на всички прозорци. Също така имаше и голяма веранда с оградка, по която бяха наредени най-различни саксии с цветя. Точно по средата на тази веранда имаше сложена кръгла маса с наредени на нея подноси със сладки. Релди се облиза и се насочи именно към масата, или по-точно към сладките, без въобще да се замисли, че би трябвало да попита собственика им дали може да си похапне. В този момент от къщичката излезе едно малко човече, облечено в зелени панталонки, жълта блузка и зелена шапчица с килнато на една страна връхче, завършващо със звънче.

- Здравей! - каза човечето.

- Здравей! - отвърна Релди и се усети, че щеше да е много неприлично от негова страна да си вземе ей така от сладките. - Аз съм Релди. А ти как се казваш? Твои ли са тези сладки? Може ли да ги опитам? А аз се изгубих. Ще ми помогнеш ли да намеря пътя?

- Приятно ми е. Аз съм Морфи - усмихна се човечето. - Да, мое производство са сладките. Има с шоколад, боровинки и горски ягоди. Опитай от всичките. Но как така си се изгубил? И целият си мокър! Първо ще се изсушиш и после ще вървиш, където си тръгнал. Хайде сядай тук на слънце и ще ти дам одеяло да се стоплиш. Хапвай сладки, ще ти сипя и мляко.

И така Релди се настани на един удобен стол до масата, загърнат в одеяло, похапващ сладки и пиещ мляко. Опита от всички сладки и то по няколко пъти, и доста му се усладиха.

Когато вече се беше изсушил и беше хапнал достатъчно, Морфи се усмихна и го запита:

- Значи си се загубил? И как стана това?

И Релди разказа за красивата пеперуда и за цопването в реката. Морфи много се смя на момента с падането в реката, което малко засегна нашето мишле, но то не го показа.

Заговориха се за най-различни неща. За хубавото време, възможността за разходки, за сезоните и техните предимства и недостатъци, за красивите пеперуди, за живота в гората и много други нещица. И неусетно слънцето започна да клони към залез и още по-неусетно всички сладки бяха изядени.

Тогава Релди се сети, че всъщност крайната цел на разходката му беше домът на Малката фея на усмивките. Но тъй като се загуби, той нямаше как да знае накъде да тръгне, затова попита Морфи дали може той да го упъти.

- Фей ли? Разбира се, че я познавам! - отговори Морфи с усмивка. - Че кой не познава Малката фея на усмивките? Ние с нея сме почти съседи. Тръгваш по пътеката и при първото разклонение завиваш наляво, и няма да усетиш колко скоро ще стигнеш нейното дърво. Ей го къде е. Даже пътят, по който ти минаваш, е по-заобиколен и можеш, ако искаш, да минаваш покрай мен, когато ходиш при Фей. Първо - за по-кратко, и второ - да се виждаме.

- Съгласен съм! - отвърна Релди. - Но имам две условия: да построиш мостче над реката и винаги да има от вкусните сладки.

- Щом е за теб, съм съгласен - усмихна се отново Морфи и изпрати Релди до стълбите на верандата. Помахаха си за чао и Релди пое към Малката фея.

Зави наляво, както му беше казал Морфи, продължи малко напред и наистина съвсем скоро видя дървото, където живееше Фей.

"Най-накрая - помисли си Релди. - Пристигнах!" И тъкмо понечи да почука на малката красиво резбована врата, когато тя се отвори. Отвътре се показа първо една кафява муцунка, после една мека лапа, надникнаха две кафяви очи и след малко се показа целият... Мечо. Той беше общ приятел на Релди и Фей. Изглежда той също беше й идвал на гости. Двамата много се зарадваха, щом се видяха, защото наистина не се бяха виждали отдавна. Може би от края на миналата есен. И може би това се дължеше на зимния сън на Мечо, въпреки че той не си призна. Нарадваха се един на друг и чак след това Релди забеляза Фей, която беше застанала на вратата и се усмихваше. Беше облечена с кремава рокля с презрамки, която свободно се спускаше надолу и едва покриваше босите й крачета. Косата й беше прибрана назад, като по този начин се виждаха острите й уши, а прозрачно синкавите й крилца леко потреперваха.

- Здравей! - каза тя и се усмихна.

- Здравей! - отвърна Релди.

- Чао! - пък каза Мечо.

Фей и Релди го погледнаха учудено.

- Обещах на Морфи днес да се видим - отговори той. - А той обеща, че ще направи от своите сладки. Фей, нали знаеш колко са вкусни? Релди, и теб трябва да те запознаем с Морфи.

- Ами да, може - малко сконфузено каза Релди, но не разказа на Мечо за станалото вече запознанство и изядените сладки.

Изпратиха Мечо и влязоха в дома на Фей.

- Вече се стъмва. Късно идваш. Какво те забави? - попита Фей.

- Амиии... От теб не мога да скрия. Ще ти разкажа.

И Релди разказа цялата история, която му се беше случила през деня, от ставането сутринта до пристигането му при нея. Извини й се, че е закъснял и че първо е искал да се разходят, но всичко се е провалило заради красивата пеперуда. Фей му отвърна, че няма проблеми и ще се разходят друг ден.

- Та лятото едва започва! - завърши Фей и се усмихна, както правеше постоянно.

Всъщност вече се бе стъмнило, затова Релди остана да преспи у Фей, а въпросната разходка се осъществи още на следващия ден. До края на лятото имаше още много разходки, гостувания и ядене на сладки. И въобще се получи едно наистина интересно лято, а споменът за малкото приключение на "големия" Релди винаги беше придружен с дълги разкази и много усмивки.

 

 

© Яна Копчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2009, № 1 (110)