Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СИМВОЛИЗАЦИЯ НА БИТИЕТО НА РУСКАТА ЖЕНА-ЕМИГРАНТКА
(Нина Берберова, "Курсивът е мой")

Ирина Захариева

web

С термина курсив (лат. cursiva littera - бързопис) обозначават "наклонения типографски шрифт, в който малките букви имат начертание, близко до ръкописното" (Словарь 1989: 274). Съществува легенда, че за създаването на курсива е бил копиран почеркът на Франческо Петрарка, класически италиански поет от ХIV век.

В заглавието на повествованието на Нина Берберова (1901-1993), представляващо мемоари със силен автобиографичен акцент към думата курсив се добавя притежателното местоимение мой, което усилва авторското послание за неповторимата осмисленост на своя жизнен опит. Като цяло словосъчетанието звучи както съществителното: мое, присъщо само на мен, което се отнася и до авторския начин на възприемане на описваните съвременници. Изследователят на емигрантската литература Евгени Витковски определя заглавието на произведението като ключ към феномена Нина Берберова. И наистина това е забележителна творба дори само заради това, че е построена изцяло на принципа на оксиморона, т.е. на съчетаване на несъвместимото. Оксиморонният подход се проявява още в съдържателната страна на произведението: прокламира се неповторимост на жизнения опит на пишещия и войнстващо се отстояват правата на автора на произвол по отношение на факти, събития и лица. Това се съвместява с намерението в авторския образ да бъде типологизирана съдбата на цяло поколение жени, преживели емиграцията. Творбата е създавана през 50-те и 60-те години по времето, когато писателката живее в Принстън и там излиза първото издание в авторизиран превод от руски на английски (Берберова 1969).

Пo-късно то се появява в печата в руския оригинал и е прието като част от общия поток на емигрантската мемоаристика. По адрес на Берберова се раздават упреци в предвзетост, в нескрита омраза към много "персонажи" от спомените. През 1981 г. в писмо от Принстън до Ню Йорк тя споделя огорчението си с Юлия Богославска, журналистка от руската редакция на радиостанция "Свобода": "... за старата емиграция, ако има още такава, след Курсива аз станах антиперсона - NON PERSON" (Богуславская 2005).

На недоволните Берберова отговаря в първата глава от книгата, че избраният от нея жанр е автобиография, предполагащ субективност и даже проява на егоцентризъм по отношение на възприемането на заобикалящото я. Заедно с това тя поставя пред себе си общолитературната задача за самопознание на собствената същност в степента, в която тази същност се развива и съзрява.

В предисловието към второто издание на книгата, написано в Принстън през януари 1983 г., Нина Берберова обособява най-важното за нея ниво на повествование - "нивото на образ на човека, на тези знаци, които дават на околните информация за него... и чрез които самият човек се вижда както в линеен (исторически, диахронен) аспект, така и в синхронен аспект" (к.м., И.З.) (Берберова 1996: 24-25)1.

Следователно, имаме работа с процес на типологизация на автобиографичната история заради познаването на окрупнен характер на джендърна основа - женски характер, формиран от екстремни исторически условия.

Според признанието на авторката, в същото предисловие "да живееш и особено да умираш е по-леко, когато виждаш живота като цяло - с началото, средата и края" (с. 25).

Евгений Витковски говори за усещането за стереоскопичност на времето, което възпроизвежда Берберова: "времето в тази книга не се движи, то съществува като че по цялата дължина от петербургското детство до пълната с творчески сили американска старост..." (к.м., И.З.) (Витковский 1996: 21). Както отбелязва този изследовател, уместна е аналогията с "пространствено-времевите построения" в романа на Габриел Гарсия Маркес "Есента на патриарха", която излиза почти едновременно с "Курсивът е мой" през 70-те години (Витковский 1996: 21).

Образът на времето е един от обектите на символизация в книгата на Берберова. Като епиграф е избрана строфа от трагедията на У. Шекспир "Макбет" ("Macbeth", 1605):

Ако умеете да различите
сред семето на времето зърната,
които ще кълнят, от тези,
които са ялови,
съдбата предскажете и на мене...

Макбет (действие 1, сцена 3)

Себе си Берберова отнася към онези свидетели на века, които са могли да проследят как едни "семена на времето" се превръщат в жизнеспособни зърна, а други загиват, лишени от възможност да пуснат филизи. По такъв начин писателката подхваща лайтмотива от поетическата книга на Владислав Ходасевич "По пътя на зърното" (Москва, 1920). В стихотворното начало на книгата ("По пътя на зърното" е написано на 23.12.1917), получила същото название, има следната сентенция:

Затем, что мудрость нам единая дана:
Всему живущему идти путем зерна. (Ходасевич 1991: 94)2

Архетипът на този мотив отпраща към Евангелието от Йоан (12: 24), гласящ: "Истина, истина ви казвам: ако пшениченото зърно, паднало в земята, не умре, ще остане само; а ако умре, ще принесе много плод" (Библия 1968: 118). Непосредствено към евангелския първоизточник отвежда и мисълта на Берберова: "...ужасите и бедите на моя век ми помогнаха: революцията ме освободи, изгнанието ме закали, войната ме запрати в друго измерение" (с. 33). Ако използваме аналогична метафора, ще кажем, че тя преминава през смъртта, за да завоюва правото да оценява живота.

Друг образ, символизиращ времето на битуване на авторката е електрическата лампа, изобретена от американеца Томас Едисон през 1901 година - годината, в която се ражда Берберова, и продължаваща да свети в "едно от калифорнийските пожарни депа" до 1983 година, когато са писани редовете от предисловието към второто издание. И тази тематико-образна символика отново отпраща към лириката на Вл. Ходасевич, гражданския съпруг на Берберова от 1922 до 1932 година.

В стихотворението "Балада" (22.12.1921), увенчаващо поетическата книга "Тежка лира" (Москва, 1922), се описва аскетичният следреволюционен бит на поета, живеещ в петербургския Дом на Изкуството, в отредената му стаичка с мъждукаща лампа под тавана. Творческото вдъхновение преобразява заобикалящата го обстановка:

И нет штукатурного неба
И солнца в шестнадцать свечей
На гладкие черные скалы
Стопы опирает - Орфей.

Стихотворението "Балада" по думите на Ю. Тинянов е оценено като връх по отношение на сборника "Тежка лира", който получава тогава високата оценка на критиката. Първоначално поетът има намерение да даде името "Възел" на четвъртата си книга със стихове, след значещите "Младост", "Щастливата къщичка" и "По пътя на зърното". После променя заглавието на "Тежка лира" като използва словосъчетание от стихотворението "Балада": ("И кто-то тяжелую лиру/ Мне в руки сквозь ветер дает"). Аналогията бедна лампичка - божествена творческа енергия, която вълнува Ходасевич, съединява подсъзнанието на късната Берберова с поета, преживял по времето, когато пише "Балада" любовна страст към още неизвестната млада поетеса. Но асоциативната връзка с лампата на Едисон не само я свързва със спомена за творбата на Ходасевич3, а и поражда асоциация с века на раждане на лампата. Тя започва с благослов на своето столетие:

"Едно убеждение постоянно живееше и живее в мен, че моят век (с който се родих и с който заедно старея) - е единственият за мен възможен век" (с. 32).

Увереността в предпочитанието на битието на своето време поражда риторическия въпрос на авторката: "Като жена и като рускиня, къде, в какво време бих могла да бъда по-щастлива?" Тя оглежда руската история, правейки социокултурен срез, и стига до извода, че именно ХХ век носи пълна свобода във възможностите за самореализация на жената.

Характеризирайки своето време, Берберова свидетелства от лицето на поколението, родено на границата между ХIХ и ХХ век. Тя израства в богато и влиятелно петербургско семейство, но още през 1912-1916 г. по наблюденията й в Русия "всичко трещи". Укрепва увереността й в това, че "старият свят така или иначе ще бъде разрушен" (с. 33), и тя не изпитва никакво съчувствие към "стария свят". В края на пътя, търсейки резултатите на преживяното, тя благодари на съдбата за изпратените й изпитания.

Оглеждайки изживения живот, писателката признава: "Цял живот  б я х  сама" (25; разр. на автора - И.З.). Струва си да доочертаем биографичната канава с дадената констатация. Берберова няма братя и сестри, няма деца и внуци. В два брака минава без всепоглъщаща страст. Напуска мъжете и върви по свой път. Към родителите си не изпитва особена привързаност - напуска ги без горест. Тя не познава и истинска, продължителна дружба - за нея няма написани мемоарни очерци. Единствено Николай Чуковски в мемоара си за Владислав Ходасевич "Отрицател" с бегли щрихи нахвърля портрета й от петербургския период. Синът на Корней Чуковски, популярен критик от началото на ХХ век, пише, че тя се връща в Петроград от Южна Русия, посещава литературната студия на Николай Гумильов, като "се държеше малко настрани и не дружеше с никого, освен с мене" (Чуковский 1989: 118).

Психологическата интровертност на натурата й е закодирана в заглавието на първа глава на "Курсива" - "Гнездо и мравуняк". В многопластовата семантика думата гнездо е избрана от автора като съвкупност на ключови понятия: дом, семейство, домашно огнище (Славянская 1995: 134).

За разлика от гнездото, изолиращо човека от света, мравунякът не познава граници. Трудовата дейност на мравките е свързана със зърната, споменати в епиграфа. В символично тълкуване мравките умеят да отличат "чистото зърно от фуража" (Бидерманн 1996: 173).

Както гласят библейските заповеди, човечеството трябва да се учи от мравките на трудолюбие и мъдрост. Този призив да се учим от мравките намираме и в стария завет, в "Книгата Притчи Соломонови" (VI, 6): "Иди при мравката, ленивецо, виж действията й и бъди мъдър" (Библия 1968: 644).

Берберова отхвърля гнездото. Споменавайки за женския образ от романа на Толстой "Ана Каренина", тя отхвърля всяка връзка между себе си и жената, която прозаикът мисли като идеал: "От първата минута Кити заедно с нейното "гнездо", ми беше по-далечна, отколкото диваците от островите на Полинезия" (с. 51).

Пред самотата в гнездото създателката на "Курсива" предпочита самотата в мравуняка. В първата глава на книгата читателят намира авторски дитирамб на самотата. Това обичайно за себе си положение Берберова нарича "най-естественото, най-достойното състояние на човека" - "състояние на връзка със света, оголване на всички отговори и разрешаване на всички скърби" (с. 47).

Тезата за защита на самотата тя отстоява като способност на личността за оживяване и за творчество: "... от най-ранни години се стремях да бъда сама и нищо не можеше да бъде по-страшно за мен, отколкото цял ден от сутринта до вечерта да бъда с някого, да не бъда с мислите си" (с. 47).

Накъде се стремят мислите и желанията на Нина Берберова? Къде най-ясно се проявява емоционалността на натурата й? По непосредствен начин тя сама отговаря на поставените от нас въпроси: "Аз обичах и обичах живота и обичах не по-малко (но не и повече) неговия смисъл" (с. 28). От личната съдба тя извлича общочовешки уроци; стреми се да сподели личния си опит с читателите си - "да разкрие смисъла" на собствения си живот, опирайки се на конкретни неща. Писателката предварително прави уточнение: "въпросът за смисъла на живота отделно от самия живот за мен не съществува" (с. 104; к.м., И.З.).

Стремежите й в книгата са свързани с реализацията на максимата "опознай себе си". Затова в течение на десетилетия тя остава вярна на скрития от странични очи процес да "гледа вътре в себе си" (с. 29). След първата задача - самопознанието - тя издига и втора - самоизменение, т.е, волевите усилия са насочени към самовъзпитанието, към духовното преображение.

Показателно е скептичното отношение на Берберова към мистиката в периода, започнал с преодоляване на мистичната вакханалия в средата на естетите (от началото на 1910-те години): "Трансцендентното слабо ме интересуваше" (с. 31). Мемоаристката уточнява какво е приемливото за нея светоусещане: "Нито димна завеса над живота, нито емоционалните обертонове на религията"; "собствена борба, ... където няма да отстъпя на никого мястото си под огъня" (с. 51).

В типологично отношение е зафиксирано идването в света на жената, жадуваща за житейски изпитания, подобно на героинята на Марина Цветаева в стихотворния сборник "Версти" (Москва, 1921). В обективните паралели с цветаевската Жена звучи и признанието на Берберова: "Протестът беше нашият въздух и първото ми реално чувство" (с. 33).

Относително рано възприемането на труда като житейска необходимост спомага за демократизиране на възгледите на Нина Берберова (както и на съвременницата й Марина Цветаева). Според признанието на авторката на "Курсива", "всички сме равни" пред бита и главното изискване на времето към нас е да се издигнем от бита по вертикала на интелектуалната дейност. "Някога във вертикалното измерение (интелекта) са живели малцина... Сега всички хора, които искат, могат да се научат да живеят по вертикала." (с. 34). Тази защитавана позиция сближава Берберова с устремената в бъдещето мечта на Николай Бердяев за духовния аристократизъм като нормално състояние на психиката в социума.

Всяка конфигурация може да бъде обозначена с число. "Курсивът" на Берберова е разделен на седем глави. Седем е"най-значимото от свещените числа". В широкия си регистър на значенията това сакрално число символизира седемте "възрастови периоди на човека" (Бидерманн 1996: 240), и това значение, по нашите наблюдения, участва в архитектониката на книгата.

Заглавието на втората глава от автобиографията на Нина Берберова - "Бедният Лазар", ни кара да се обърнем към Новия Завет, към Евангелието от Лука (ХVI, 19-31), където се разказва притчата за бедняка Лазар, който жадува "да се нахрани с трохите, паднали от стола на богатия" (Библия 1968: 86.). Заради земните му страдания на мъченика е приготвена блага участ на праведник в задгробния живот.

Обигравайки евангелския образ на Бедния Лазар, авторката на "Курсива" прокарва съзнанието си през петилетието преди напускането на страната (1917-1921). В преломната петилетка влизат събития като завършването на гимназия, Петроград, Февруарската и Октомврийската революции, преодоляването на битови несгоди в условията на гражданска война. Изпитанията са съпроводени с усилията на авторката да осъзнае предназначението си на земята, да намери приемлива за себе си културна среда и да получи необходимата духовна поддръжка от нея. Отделно се култивира желанието да завоюва лична независимост и материална самостоятелност ("...не ме учеха как да набавя препитанието си"). Чувството на удовлетворение възниква от яркото съзнание за причастност в общата беда, от близостта с другите хора, "на които е нужна супа" (с. 137).

Осмислянето на сложния период, предшестващ емиграцията, в книгата става посредством изпълването на евангелския образ с духа на съвременността. За авторката това е разширяване на житейския кръгозор, формиране на лични умения и лична история на духовното обогатяване: "аз съм като бедняк, който върви с протегната ръка и чака няма ли да падне нещо в дланта му, а като падне, държа здраво" (с. 122).

На смяна на усещането за безвремие и пустинно пространство идва готовността за преодоляване на духовната парализа, когато тя забелязва, че започва да възприема музикалните мелодии през прозореца, пеенето на птиците, ароматите на цъфтящите дървета.

Спасението се вижда в откриващите се възможности за общуване с интересни за нея хора - с млади поети от студията на Н. Гумильов "Звучащата раковина", с прозаиците от обединението "Серапионови братя", с литераторите, населяващи общежитието в Дома на Изкуствата.

И накрая, в качеството на велик дар на съдбата, на хладнокръвната Берберова й е изпратена влюбеността на знаменития поет Владислав Ходасевич. Поетът поставя задача за двамата: да бъдат заедно и да оцелеят ("ние се оказахме заедно и оцеляхме", с. 179).

Заминаването им зад граница става на 22 юни 1922 година и Нина Берберова заминава с увереността, че тя притежава първоначален жизнен опит: "Бедният Лазар беше сега толкова богат, че беше готов да започне да подарява онова, което има, наляво и надясно" (с. 183).

В тази глава прави впечатление подчертано студеното и отчуждено отношение на младата Берберова към Николай Гумильов, за когото тя, изглежда, се оказва последно душевно увлечение. Начинът, по който са описани няколкото им срещи, може да породи неприязън към личността на поета. Нелепата гибел на Гумильов е спомената, но разсъдъчната мемоаристка не намира нито една жива дума по повод трагедията, постигнала руската литература.

Третата глава на "Курсива" изобразява първите седем години от митарствата на Берберова и Ходасевич в емиграция и усилията им за преодоляване на всекидневните битови и финансови проблеми в Берлин, Прага и накрая в Париж от 1923 до края на 20-те години на века.

Строейки в книгата "персонална символика" (с. 265) на своя живот, Нина Берберова я основава върху библейския сюжет за странстващия юноша. Главата носи заглавието "Товий и Ангелът". За смислов и емоционален фон на тази част на автобиографията служи вехтозаветното предание, изложено в "Книга на Товитa". Книгата влиза в библейския канон на източните християнски църкви; написването й се отнася към II-ри век до н.е., текстът е известен на гръцки език. Действието на легендарната история се отнася към VIII век преди н.е. Религиозното морализаторство в преданието е свързано с поощряването на крепостта на родителското и съпружеско семейство (Товий живял с жена си 117 години), с непоколебима вяра в Господа, с посланието да противостои на злото, да помага на бедните и страдащите. В притчата е заложена вярата: който помага на другите, може да разчита на божията помощ.

"Историята на Товий, с причудливото смесване на атмосферата на патриархално благочестие с елементи на авантюрен роман и вълшебна приказка, пронизана от множество фолклорни мотиви и отгласи от източни митове, трайно е влязла в европейската култура." (Мифы 1988: 517). Великите италиански художници на италианското Възраждане Тициан, Рафаело, Ботичели използват сюжета "Товий и Ангелът" в своите живописни платна.

Героите на преданието са Товий и Товит - син и баща, носещи близки имена (етимологически означаващи угоден на Йехова). Кръвното родство, при сходството на имената, въплъщава разцеплението на образа на човека, съществуващ в различни възрастови етапи: времето на старостта (Товит) и времето на младостта (Товий).

В "Курсива" е разгърната авторската трансформация на историята за странстванията на Товий, съпроводен от ангела Рафаел. Следва самопризнанието: "...аз изцяло се идентифицирам и с Товий, и с Ангела"; "... този поход на малкия и големия е моят собствен поход в живота" (с. 253).

Лайтмотивът на тази глава, свързан с библейската легенда, е движението на младата, пълна със сили Берберова заедно с отчаяния, неведнъж правил опити за самоубийство, Ходасевич. За авторката на "Курсива" целта на движението е самоутвърждението и доказването на своето право на свободен живот. Без премълчаване се описва времето на крайна нищета, униженията, безперспективността. И като чудо, преодоляващо негативите, тя си припомня взаимната им привързаност, грижата един за друг, общите преживявания, радостите от творчеството и общуването с руския художествен елит в емиграция. Накрая се случва и чудото по опознаване на магическия град Париж. В този град тя вижда такава наситеност със смисъл, каквато усеща, общувайки с Петербург, Ню Йорк и Рим. И в тази глава е забележимо неумението на авторката-литератор да оцени таланта на поетите-съвременници (Б. Пастернак, М. Цветаева и др.). Да цитираме фрагментарната оценка на Марина Цветаева: "тя съзряваше бавно, ... но така и не съзря..." (с. 245). Коментар към подобна менторска констатация е излишен.

Докато сме в границите на третата глава, да подчертаем, че приветстваната от критиката книга "Курсивът е мой", при несъмнената си фактографска наситеност, според нас се отличава с очевидни слабости в семантичен план: любопитството на авторката към съдбата на "персонажите" нерядко носи умозрителен характер. Ето пример от тази глава. В течение на 1923-24 г. съпрузите се възползват от гостоприемството на Максим Горки и живеят в неговия дом в Италия, в Соренто. Ако съпоставим текста на Берберова за живота им у Горки и очерка на Ходасевич "Горки" (Париж, 1936) от мемоарната му книга "Некропол" (Брюксел, 1939), то у Ходасевич ни привлича живата заинтересованост от "персонажа" и желанието за адекватна оценка на противоречивата му личност, а у Берберова отблъсква тонът на снизходителност към Горки като прозаик и протоколното, донякъде отстранено отношение към него като личност.

Векторът на авторския интерес в книгата на Берберова е устремен към изявата на собствената съдба и същност. За най-важно тя смята "да намери "структурата" на индивидуалната символика и връзката й със символиката на света..." (с. 269). В непрестанно търсене на това съотношение тя води несвършващи разговори с Ходасевич "за символизма като основа на живота и мисленето" (с. 269).

Прозорливият Ходасевич предвижда наближаващата им раздяла. Тя все повече се освобождава от семейната "черупка": изпитва към мъжа си нежна състрадателност, но най-важно за нея остава самостоятелно да издържи напора на живота и да оцелее, даже ако в този случай й се налага да избере самотата. Перифразирайки ранната им формула да оцелеят и да бъдат заедно,сега тя самостоятелно избира формулата да оцелее на всяка цена (т.е. на цена, приемлива за нея). За това жизнено поведение (осъдително в очите на мнозина) Берберова пише открито: "търсех всички възможни пътища за индивидуално освобождение" (с. 266).

Символично тя чувства сливането в себе си на Товий (малкия човек, който се нуждае от защита) и Ангела (онзи мощен дух, който я води, ако се изразим литературно иносказателно, през тръните към звездите).

Берберова декларира, че за разлика от литераторите от по-старото поколение, които не мислят живота си извън творчеството, тя избира живота. Създателката на "Курсива" настоява: "никога не можех да жертвам минута жив живот заради един написан ред..." (с. 266). Това не й пречи да разбира онова писателско болшинство в емиграция, за което извън процеса на литературно творчество животът е немислим.

Четвърта глава на книгата е разработена главно в мемоарен план. Авторката се обръща към съдбата на руските интелигенти, признати в Русия творци, които се оказват в положението на емигранти, т.е. в задния двор на историята. Многозначително е заглавието на тази глава - "Солта на земята". Първоизточникът на фразеологизма е "Евангелие от Матей" в книгите на Новия завет. Думите на Спасителя са обърнати към учениците му: "Вие сте солта на земята" (V, 13).

Архимандрит Никифор, съставителят на Библейската енциклопедия (в първото московско издание от 1891 година), пояснява: "Тук солта означава нравствените качества на душата. Както солта предпазва храната от разваляне, ... така и християните и особено апостолите са призвани чрез своите духовни съвършенства, чрез своя просветен ум, своето добро поведение и пример, своя живот и дела да предпазват света от нравствена развала..." (Библейская 1990: 672)4.

В избраното заглавие се вижда авторската горчивина с лек ироничен привкус. Берберова разгръща панорама на индивидуалните съдби на творците, сливаща се в общата неблагополучна съдба на руските интелигенти извън метрополията.

Тук отделните "персонажи" на спомените са разкрити по-ярко и задълбочено, отколкото онези, отбелязани в предишните глави. Остават в паметта образите на съпружеските двойки: З. Гипиус и Д. Мережковски, А. Ремизов и Серафима Павловна, Борис Зайцев и Вера. Споменатите чудачества на персонажите и навиците на домашен обиход допълнително белетризират текста, засилвайки неговата четивност. В тази глава намират място и истински високи, аргументирани оценки за творчеството на нейни съвременници (за романа "Завист" на Юрий Олеша, 1927 година, за романа "Защита Лужин" на В. Набоков, 1929 година).

Берберова, която се занимава както с журналистическа работа, така и с поезия и белетристика, се стреми да разкрие механизмите на литературния живот на руската емиграция в Париж: посещението на салоните, журналистическите балове, писателските обеди и творческите вечери; битуването на поетическите обединения, създаването на вестници и списания на чужда почва. Достойно място в мемоарите заема "дебелото" рускоезично списание "Современные записки" (Париж, 1920-1940), което отпечатва 70 скъпоценни тома със солиден обем. В тези томове е отразен обликът на руската емигрантска литература от предвоенния период.

Имплицитната форма на търсене на съотношението на своята "персонална символика" и световната символика в тази глава се състои в укрепващото чувство за причастност на авторката към тези, които съставят "солта на земята".

Да се върнем към структурата на индивидуалната символика на Берберова, която тя не изпуска от поглед в продължение на цялата книга. Образите на бедния Лазар, на Товий и Ангела й служат за съединяване на повтарящите се линии в тематиката на своя живот, над който създателката на "Курсив" не престава да размишлява. Към любимите й библейски образи се прибавя още едно видение: резбованата дървена фигура на бушприта на кораба, тръгнал на далечно плаване.

За тази фигура с лице, обърнато напред, Берберова говори като за "най-яркия и постоянен образ" на своята "лична символика" (с. 253).

Пета глава е наречена "Гордите фигури на носа на кораба". Изхождайки от заглавието, символиката на тази глава е свързана с вътрешната борба на авторката за своята женска независимост. Това значи напрегната работа на съзнанието и подсъзнанието на личността за постигане хармония на живота и душата.

Признавайки безусловното литературно превъзходство на Владислав Ходасевич в техния съюз, Берберова все по-ясно осъзнава, че съвместното им съществуване изкривява носения от нея проект за собствен, личен живот.

Следват драматичните събития на развода с гражданския й съпруг и опита да създаде семейство за втори път. Обрисуваният с инициали Н. В. М. (Николай Василиевич Макеев) е материално състоятелен човек, весел, гостоприемен, както ни уверява авторката, съвпада с нейната "символика" по онова време (1934-1944): "С него ние се оказахме хора от една система символи..." (с. 433). Готовността на Ходасевич да загине заедно с родната литература в емиграция (вж. статията му "Литературата в изгнание, 1933) не предизвиква у новите съпрузи Макееви съчувствие. Берберова изпитва нарастващ интерес към европейските прозаици (Хъксли, Джойс, Кафка). Тя разказва с умиление как двамата с Н. В. М. препрочитат Шекспир и Сервантес, слушат по радиото музиката на Моцарт и Бетовен. Но в тази книга читателят няма да види съвместни фотографии на Берберова и на втория й съпруг; при това няма как да не забележим, че в хода на повествованието тя замества истинското му име с инициали.

Описвайки този период от живота на героинята (след разрива с Ходасевич) най-запомнящо се е представен мъчителният край на писателя през юни 1939 година в болница. До края на дните си той продължава да обича тази жена, напълно внедрила се в емигрантския коловоз.

Битовото поведение на авторката, отразено в книгата, влиза в противоречие със символния образ, изведен в заглавието на главата.

Да се върнем към образната символика на заглавието. "Гордите фигури на носа на кораба" дължат произхода си на Нике (гръц. победа). Фигурките на крилатите Нике,закрепвани за носа на кораба, в гръцката митология са "персонификация на победата" (Мифы 1988: 217).

Берберова утвърждава своята победа в личен план, но от гледна точка на християнския морал в тази победа се усеща примеса на духовна слепота и егоизъм.

Когато в рамките на произведението се появи някаква вещ, тя е равнозначна на появата на действащо лице. В книгата "Курсивът е мой" са въведени две черни тетрадки. За едната "черна промаслена тетрадка" споменава Гумильов през 1921 година при срещата си с Берберова (в главата "Бедният Лазар"). Той съобщава, че е започнал да си "води" тетрадка, за да записва посветените й стихотворения. При следващата среща поетът й показва "черната тетрадка" с думите: "тази нощ, знам, пак ще напиша" (с. 151). Приложеното в книгата стихотворение (с. 151) е много слабо и носи един от повтарящите се мотиви в стихотворния цикъл "Към Синята Звезда" (1918).

Месец след гибелта на Гумильов Георгий Иванов смята да предаде на Берберова "черната промазана тетрадка" с единственото записано стихотворение, което споменахме. Но тя "благодари на Иванов и отказва" (с. 152). Историята с едва започнатата "черна тетрадка" на Гумильов остава нагледен, насилствено прекъснат вариант на мъжката съдба в условията на революцията, докато "черната тетрадка" на жената е изпълнена и съхранена. Словосъчетанието отново прозвучава като заглавие на шестата глава на "Курсива": "Черната тетрадка".

Втората "черна тетрадка" (собственост на авторката) е въведена във финала на пета глава като подготвителна канава за следващия текст и се описва с признаците одоративен и визуален ред: от нея "досега мирише на земя: някога е била закопана в мазе и се разкраси с тъмнозелени петна от плесен" (с. 439).

Тетрадката-дневник е представена като веществен свидетел на преживяното от авторката по време на Втората световна война. Обърканото състояние на пишещата е изразено с начина, по който е поднесен материалът: вместо наратив, фрагментарен лаконичен запис (Март 1942 г. - "Съветският полпред Майски награди английския крал с ордена Ленин", с. 479). Една от ключовите думи в записките е - "умря". Годините на войната са време на стремително измиране на руската емиграция от първата вълна.

Скептичният тон на авторката на "Курсива" в тази глава напомня емигрантския скепсис на Ходасевич. Ето бележка от декември 1939 година: "Имахме пършива, нещастна... емиграция: руски книги, руски бордеи, руски теми - нищо не остана. Моето поколение ще прекъсне, старите ще измрат в ускорени темпове" (с. 444). През годините на войната противостоянието на небитието се превръща в личната символика на съдбата й.

Заглавието на заключителната седма глава на книгата "Не очаквайки Годо" - обиграва заглавието на известната пиеса на драматурга с ирландски произход Самуел Бекет (1906-1989). Пиесата му "В очакване на Годо" (1952) е един от "опорните текстове" на европейския "театър на абсурда" (Основные 1998: 252). Нина Берберова внася своя коректив в заглавието, което с времето се превръща във фразеологизъм, означаващ неподкрепена от нищо надежда за чудо.

Съзрялото решение да се пресели от следвоенна Франция в САЩ, мемоаристката нарича "труден съзнателен избор" (с. 544). Преместването става през 1950 година. В Ню-Йоркското пристанище я посреща Роман Гул, член на редколегията на "Новый Журнал" (наследника на "Современные записки"). Колегата литератор е поразен от това колко лек е багажът й ("два неголеми куфара"). Пристигане почти без багаж (на руски това звучи: налегке) издаваше намерението на руската емигрантка да посрещне с лекота поредния отрязък от живота си - вече на нов континент.

В Ню Йорк Берберова се заема с изучаване на английски език. Овладяването на езика разширява "възможностите за контакт" с околните. В американските условия тя приема писателския занаят като неотменно занимание и вече поставя книгата на първо място в скалата на собствените си ценности. Следва признанието: "Храната си получавам от великите мислители на моя век - понякога поети и романисти, но най-често критици-мислители, ...социолози и историци..." (с. 579; к.м., И.З.). Сега насъщния си хляб тя намира в руските и англоезични книги.

Като веществени символи на щастието, придобито в американския Принстън, са назовани "три ключа", с които Берберова не се разделя даже при пътуванията си към Европа: ключът й от дома ( с огромна маса, полици с книги и тишина); ключът от работния й кабинет в сградата на университета и още един важен ключ - от "секцията в библиотеката", която пази нужните й книги

Най-важната си книга Берберова определя като "повест за това, как не чаках Годо" (с. 604). През 1972 година автобиографията "Курсивът е мой" е издадена на руски език в Мюнхен.

Последното десетилетие от живота на Нина Берберова е време на писателски триумф. На руски излизат мащабните й произведения: "Курсивът е мой" (Ню Йорк, 1983), "Желязната жена" (Ню Йорк, 1981), "Хора и ложи" (Ню Йорк, 1986). Тогава тя издава и събрание на стихотворенията си, публикувани в периодиката в продължение на много години: "Стихотворения. 1921-1983" (Ню Йорк, 1984).

Завръщането на Берберова в метрополията става през 1989 година. Приятна изненада за нея е вниманието и почитта, с която я посрещат в руските културни кръгове. Но и триумфалният период на литераторката, познала слава в родината си, предизвиква у някои осведомени читатели мотивирано раздразнение. Става дума за разиграваната от Берберова роля на "вдовицата на Ходасевич", докато за истинска вдовица на поета може да се смята само Олга Марголина, загинала в концлагера по време на войната.

Създателката на "Курсива" разделя женските натури на чугунни и порцеланови. Себе си тя отнася към чугунните,способни да издържат напора на историческото време. Берберова описва историята на собственото си жизнено самоутвърждаване - въпреки всичко.

Книгата на Нина Берберова поражда въпроса доколко автобиографията, построена върху мемоарни емигрантски впечатления, придружени от общи размисли за мястото на жената на земята, е свързана със символизацията на определен психологически тип. Според нас, в книгата "Курсивът е мой" - привличайки определена символика, авторката възпроизвежда индивидуален житейски опит. Но нейната съдба се оказва съотносима със съдбата на хиляди емигрантки, особено на онези, които могат да се нарекат "железни жени" (Мария Закревская-Будберг, Ирина Одоевцева, Наталия Илина и др.). Нахлулата през 1960-те-1980-те години мемоарна литература (в т.ч. и няколко издания на мемоарите на Берберова) служи за своеобразен (възможно и неосъзнат) ориентир за художествената проза от втората половина на ХХ век, в която съществен момент се оказва самореализацията на авторския образ (да си припомним прозата на Александър Солженицин, на Сергей Довлатов, на късния Юрий Нагибин).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По-нататък цитатите са дадени по това издание с указание на страниците в текста. Московското издание е препечатка от предишното (Берберова 1983). [обратно]

2. Сборникът "Путем зерна" поетът подарява на Берберова на 7 март 1922 година с автограф, изразяващ душевното му вълнение: "На Нина. Владислав Ходасевич. 1922. Началото на пролетта" (Берберова 1996: 175). [обратно]

3. Във втората глава на книгата писателката си спомня как на 23 декември 1921 година Ходасевич чете на глас своята "Балада": "Не само аз бях потресена от тези стихове. За тях тогава много говореха в Петербург" (Берберова 1996: 164).

Уточнено е и мястото на декламирането. "В квартирата на дъщерята на фотографа Ида Напелбаум, на ъгъла на Невски и Литейния, поетите се събират в понеделниците след гибелта на автора на "Огнен стълб" и четат стихове "в памет" на Гумильов и неговата понеделнична студия "Звучащата раковина" (Берберова 1996: 159). [обратно]

4. В авторския текст са спазени правилата на съвременния правопис. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Берберова 1969: Berberova, N. The Italics Are Mine. Authorized translation of Philippe Radley. London and New York, 1969.

Берберова 1983: Берберова, Н.Курсив мой. Автобиография: В 2-х томах. New York: Russica Publishers, INS, 1983.

Берберова 1996: Берберова, Н. Курсив мой. Автобиография. Москва, 1996.

Библейская 1990: Библейская энциклопедия. Репринтное московское издание 1891 года. Москва, 1990.

Библия 1968: Библия. Книги Священного Писания Ветхого и Нового Завета. Канонические. В русском переводе. С параллельными местами. Москва, 1968.

Бидерманн 1996: Бидерманн, Ганс. Энциклопедия символов. Перевод с немецкого. Москва, 1996.

Богуславская 2005: Богуславская, Юлия. Нина Берберова. // Слово\Word, 2005, № 45 <http://magazines.russ.ru/slovo/2005/45/bo95.html> (24.09.2010).

Витковский 1996: Витковский, Е. Почерк Петрарки. Предисловие. // Берберова Н. Н. Курсив мой. Москва, 1996.

Мифы 1988: Мифы народов мира. Энциклопедия в двух томах. Том 2. Москва, 1988.

Основные 1998: Основные произведения иностранной художественной литературы. Европа. Африка. Австралия. Литературно-библиографический справочник. VI-е издание. Санкт-Петербург, 1998.

Славянская 1995: Славянская мифология. Энциклопедический словарь. Москва, 1995.

Словарь 1989: Словарь иностранных слов. 18-е издание, стереотипное. Москва, 1989.

Ходасевич 1991: Ходасевич, Вл. Стихотворения. Библиотека поэта. Большая серия. Третье издание. Ленинград, 1991.

Чуковский 1989: Чуковский, Н. Литературные воспоминания. Москва, 1989.

 

 

© Ирина Захариева
© Магдалена Костова-Панайотова, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.09.2010, № 9 (130)