КИНОМАНЪТ

Драматична комедия

Георги Николов

web | Киноманът

(VI)

ДОПЪЛНИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ

РАЗШИРЕНИ СЦЕНИ

КАК СЕ СРУТИ ЖИВАТА ПИРАМИДА

....................................................................................................................................................................................

Главният на Градски вестник, който се прави на доброто и лошо ченге в едно, говори само с патентовани крилати фрази и сега си вари кафе в една нащърбена чаша с нагревателче от две слепени лъжички, му показва мълчаливо ръкописа на негов материал за вестника:

КАК СЕ СРУТИ ЖИВАТА ГИМНАСТИЧЕСКА ПИРАМИДА

Много преди да рухнат финансовите пирамиди в страната, хората от N-ското село са запазили свежа памет за това как се срути тяхната жива гимнастическа пирамида, вдигната с много любов и ентусиазъм от физкултурното им дружество “Юнак”.

До идеята да се изгради постройка от мъжествените тела на N-чани, достойна да бъде показана по кинопреглед, се стигнало през хладното лято на 53-та, годината на траура за вожда Сталин, и малко преди живителния априлски полъх на 56-та. В този промеждутък, а и в следващите ударни години в страната на мода били масовите спартакиади на широката и не толкоз широка селска младеж. Във футбола на малки вратички, борбата, волейбола (тук го наричали валийбол) и някои лекоатлетически дисциплини, най-вече кросове, N-чани нямали равни на себе си и дръпнали доста напред в класирането, но така или иначе не им достигали 2,71 точки, за да грабнат първото място в окръга. Тогава, не без намесата на партийната организация, разбира се, спешен разширен съвет на дружеството “Юнак” взел историческото решение за живата пирамида, чрез която с един удар трябвало да бъде преодоляна разликата в класирането и село N да излезе поне с едни гърди пред конкурентите.

Като египетски роби почти всички селски ергени, предимно трактористи, и тук-таме задомени мъжаги, били хвърлени в ежедневни гимнастически тренировки. Във физкултурно и архитектурно отношение пирамидата се състояла от 31 човека - 15 в основата, 7 на втория етаж, 5 на третия, 3-ма на четвъртия и отгоре - най-лекият, байрактарят. След каторжните тренировки N-чани били способни само за броени секунди, за части от секундата, за нула време да издрапат по гърбовете си, извисявайки се победоносно в небето, развели байрака...

От кръста нагоре пирамидалчиците били екипирани с юнашки фланелки, естествено, а от кръста надолу... от кръста надолу те носели популярните по онова време трикотажни гащета тип треперушки с широки развисени крачоли и без никакви бандажи или други там такива препаски. В периода на подготовката никой не обърнал внимание на тази уж незначителна подробност, дори отговорникът на гимнастягите, някой си Енчо Енчев. Но, както щяло да се окаже впоследствие, това било единственото, обаче доста слабо място на пирамидата.

В уречения за гимнастическата атракция ден на селския стадион се стекло екзалтирано множество, предимно от моми, невести и бабички, понеже всички мъже на селото били вече в центъра на събитията, разгряващи на терена, надъхващи се с “Физкулт - урря!”, готови за подвиг. След като пристигнало и специалното жури от окръга, по сигнал на оня Енчо Енчев N-чани поели дълбоко дъх, после го изпуснали с едно гръмовно, раздиращо въздуха “Але-е-е, хоп!” и се издигнали етаж по етаж, застивайки триумфално в небето.

Трябвало да се задържат така само минута според регламента, а байракът да се вее, и да грабнат купата. Но още в първия миг около тях, до самата основа на пирамидата, се струпали всички ония моми, невести и бабички и зяпнали с възхита нагоре. Неистов кикот се понесъл по моминските редици, невестите се заподхилквали двусмислено, а бабите захванали лицемерно да се вайкат, че и кръстят. Над тях едрите чепки на селяците висели ядно и се полюшвали от напрежението като гроздовете на гнева. Всичко било толкоз открито, толкоз ачик, както се викало в N-ско, че по мъжките атрибути някои моми незабавно разпознали ухажорите си, а други, по-свенливи, имали възможност тепърва да си харесат някого.

В тази сложна обстановка, за да се ориентират какво става, от първия етаж на пирамидата вдигнали очи към втория, от втория - към третия, от третия - към четвъртия, оттам - към последния, байрактаря; после от всички етажи гузно се спогледали, конфузна тръпка като сеизмична вълна преминала по сградата, разклатила я насам-натам и строителният й материал се изсипал тутакси на земята.

В суматохата само отговорникът Енчо Енчев запазил самообладание. Той нямал намерение да се примирява със загубата и заповядал повторно вдигане на пирамидата, като накарал женорята този път да закрият очи с ръце. Вторият опит обаче бил твърде плах, твърде вял и колеблив и въпреки окуражителните команди на отговорника не бил зачетен от журито.

Така N-чани изпуснали заветните 2, 71 точки и първото място на спартакиадата. Но пък им останала утехата и гордостта, че са вдигали и събаряли пирамида, много преди това да стане поголовно занимание в страната.

Главният на Градски вестник мачка гневно ръкописа с живата пирамида, мята се като котка върху горещ ламаринен покрив, крещи в лицето на киномана: какво е това, какви са тия художествени измишльотини, да не би вестникът да има литературна страница, откога? Вместо да драска нескопосани фейлетони, защо не вземе да изпраска един репортаж за Градската лудница? Виж, чува се, че щели да я закриват. Да иде там, да разрови, не да зяпа нагоре към някакви чепки, аха!

....................................................................................................................................................................................

РЕЕЩИЯТ СЕ ТАРИКАТ

(ИЗТРИТИ ЩРИХИ ОТ ПОРТРЕТА)

....................................................................................................................................................................................

От захласа му по тая лежерна героика на снимките, на която й липсва само Макензена, го изтръгва, както винаги, Тариката с коронния си номер да поднася халбите бира не от тезгяха или от таблата, а направо от едрата си и плоска като шиник глава. Ето го и сега - балансира като по опъната тел, приближава до масата на киномана, прикляква точно до него, досами ръката му и - алеее хоп! - халбата се озовава в нея като от само себе си. Дядо му ли, а, той е голяма работа, но и него си го бива, нали?!

И Тариката вади от мазния си, сплъстен портфейл олющена снимка, тиква я в лицето на киномана: гледа ли какво става тука, гледа ли - виси на два парашутни ремъка (парашутът е извън кадър, да не си мисли, че се е закачил на пожарникарската кула, няма такива работи, неее - в небето е), а това под краката му, обути в изтъркани пионерки, е облак - още малко и ще стъпи на него, ще покори облака.

А знае ли се кой го е снимал във въздуха? Барабата, кой друг, щраква го с една съветска “Лайка”, след като двамата са скочили синхронно от аероплана. Нищо, че после се дънват в някаква лепкава угар, нали са се спуснали като асове. Снимката го доказва.

И Тариката, все тъй приклекнал до киномана, разказва как се запалил по парашутизма, как след 50-та в градчето трескаво се организирали парашутистки курсове и той, заедно с още трийсетина момчетии, тренира на сухо в двора на една национализирана къща, после на едно селскостопанско летище, тренират, докато инструкторите от ДОСО-то най-сетне не ги изритат от някой трофеен Ю - петдесет и петица, да ги видят какво са научили.

Той ли какво научава?

О, той, когато се хвърля в парашутизма, тежи едва четирсет и няколко килограма - истински въздухар. Когато другите от групата скочат и вече са на земята, обикновено с вдигнати нагоре глави чакат само него, реещия се Тарикат; съветват го да пълни джобовете си с камъни за баласт, че не може така, развалял им колектива. И той лека-полека понатежава: прави десантни и височинни скокове, нощни и дневни, синхронни - с Барабата. Цопва в морето, когато още ги няма плажните парашути. Друг път пада от много високо с парашут с часовников механизъм и без кислородна маска - тиктака си горе с един гол солук само. Даяни във въздуха. Рее се над градчето, над площада, кръгъл като мишена, над реката и моста, изгърбен над нея. Изобщо кандилка се из небето, както сега се кандилка из кръчмата.

Обаче какво време било тогава - абсолютно романтично, дааа! А парашутизмът, парашутизмът бил нещо като груповата психична терапия сега. Доверяваш се на скатавача на парашути и скачаш. Виж, ако скатавачът се е скатал, лошо. Падаш като камък надолу, разбиваш се. Имало такъв случай в групата на Тариката. Негов авер, не Барабата, друг, се разбива на плочките до щаба на едно военно летище. Тариката е този, който заедно с няколко вевесари изнася пихтията, сметена в парашут. И после - цинковият ковчег, запечатан...

Но Тариката не иска да си спомня сега за това. По-добре да му каже за журовете в хангарите, за вечеринките. И за ония девойчета с рипсените чорапи, с поли като парашутчета, с бродирани блузки. Истински ангели, казва му. Какви лазури е откривал в очите им, какви синеви... Само тогава не е искал да е в небето, само тогава...

Като бил толкова печен във въздуха, защо не е станал летец поне в селскостопанската авиация, ами се е захванал с кръчмарството?

Ами защото... не знае, приземил се е, седнал си е на задника. Но това киноманът да не го пише в очерка. Да не го излага, да измисли там нещо - че са му резнали крилцата от ДОСО-то, после от ДС-то, нали като потомък на царски офицер можел да изфучи с аероплана зад граница, а с парашута няма мърдане, пускали са го все над родината. Е, не е било точно така, но правдоподобно е. Киноманът нали затова кисне в кръчмата - да изкопчи нещо такова от него. Ето сега парашутът му се отваря - да пише!

След тая изповед Тариката не иска друго, освен да се пие, да се пие без тарикатлъци, мъжката да се пие. И така се пие в кръчмата на Тариката. (Бирата е само за продухването накрая.) Пие се гроздова, сливова, домашна, коняк с кола, без кола... От коктейлите най-много върви мастикоментата - дайкирито на барабите, облакът в лимонадените шишенца. Пие се направо от тях и от тях се отива направо на облака.

....................................................................................................................................................................................

ЖЕНА С МИНАЛО

(ЗОЗАТА)

....................................................................................................................................................................................

...Хм, тия няколко косъма зад ушенцето заради съученичката си ли ги оставя, или заради Зозата?

Ако е заради Зозата, по-добре да ги стригне! Че какво знае за нея той, рошльото - Пенсионерския бръснар натиска надолу главата му, - какво знае?

Не пропускала филм в киното, особено ако филмът бил италиански. Аааа, и защо, питал ли се е? Защото тя, ако иска да знае, е била бамбината на цяла рота италиански войници навремето. Същите тия италианци, дето ги разтоварват в градчето през зимата след Девети, пленници на руснаците...

Уж пленници, ама щъкат, щъкат навсякъде либерално. Тук-там се хващат даже на работа: някоя тараба ще поправят, покрив, дърва ще нацепят. Подклаждат печките по кафенета и по гостилници. Изобщо гледат да са на топло. И най-често се заседяват в Бозмовото кафене тия, а в Бозмовото кафене помага тя, Бозмовата дъщеря - малката Зозичка, схваща ли?

Още е ученичка тогава, ама и с войнишко кепе да я удариш, с фуражка, няма да падне - става. А ония италиански солдати с едни такива кепета файски, накипрени, мама им стара, и тарикати галантни - уж праскат карти по масите, а очите им все във вратата на задната стаичка. Подаде ли се оттам малката Зозичка, те стават, тракват с ботуши - белла рагаца, белла рагаца! - и се кокорят. Мустачките им плъзват като пиявици, подбръсвал ги е, та знае. По някоя ария даже изкарват пред нея, държат бръснарската терца.

И малката Зозичка лапва: както си шета из кафенето, излезе ли нанейде Бозмата, хоп - Бенито, Артуро, Антонио, - започва да им присяда по коленете на тия коцкачета. После се измъква от вкъщи по нощите и обикаля бараките им покрай реката. Обаче народната милиция също не спи - наблюдава и съблюдава за новия ред. И колкото отрядниците са по-пардонни към италианците, щото отгоре тъй са ги инструктирали, толкова повече искат да си го изкарат на Зозата. А тези отрядници са бабанки, напращели момчета, и си го изкарват на Зозата - един по един си й го изкарват, когато я спипват да се измушва една нощ от бараките.

На сутринта я оставят в калта с разкъсани дрехи, насинена, с цепната устна, оваляна в мръсотии. И тя се изправя, поема си дъх цяла вечност; тръгва, върви олюляна, пада и става, свлича се по дигата на реката. Разкрачена над едно плитко място, дълго се мие и, занемяла като риба, с изкривена усмивка се довлича до вкъщи...

Пенсионерския бръснар млъква, остъргал до червено врата на киномана с машинката, изправя главата му, поглежда го в огледалото - да пита ли какво става после?

После Бозмата, разпенен, търчи до милицията, до ОФ-то, иска обяснения, крещи. Обаче го освестяват - да мълчи буржоата му с буржоа, че тия момчета са наши бе, проверени, да мълчи, за да не стане по-лошо и друг път да си озаптява фашистката курвичка.

И Зозата не излиза от вкъщи, нито ходи на училище, нито пък влиза през задната стаичка в Бозмовото кафене, където италианците продължават да праскат карти и арии - италианци ще, образи. То и фашизмът им такъв - оперетен. Но на руснаците тия хич не минават, дай им на тях Любов Орлова, Волга-Волга, разцветали яблани и груши... И когато напролет италианците ги натоварват на един ешелон с конски вагони, за да ги депортират от градчето най-сетне, само тогава Зозата напуска дома си; изтичва разревана до гарата, излиза на перона, а влакът вече е потеглил и тя тича след него, тича по перона като в някой много тежък филм, дълго тича и маха с кърпичка, маха, чак докато и последният вагон с италиански военнопленници - чао, бамбинааа! - не се скрие от погледа й.

Това е - Пенсионерския бръснар изтръсква чаршафа с косата на киномана, - финита ла комедия, баста на онуй долче вита в градчето, задал се е реалният социализъм.

Но Зозата повече не се дава на новата власт. Когато национализират Бозмовото кафене и го зачисляват към градската търговия като сладкарница “АЛЕН МАК” вече, тя се накипря както никога дотогава, ооо, без рипсени чорапи тоз път, обува найлонови, с ръбче отзад, тупира се до небето, начервява усмивката си и - фръц-фръц - ето я при началника на градската търговия. Докато оня се дуе, тя мимоходом му сяда на коленете, намества се един-два пъти и - я, какво е това на бюрцето, заповед за назначение, правилно! - вече е на щат във фамилната си сладкарница. После сменя двама-трима мъже, както сменя прическите - бубикопф, калипсо, кок, ондулации... Но не сменя за нищо начервената си усмивка... Фатална жена е тя, трябва да му е ясно, жена с минало.

...Сега... да му оставя ли кичурчето зад ухото, или да му го маха?!

...Попипва дали е на мястото си,докато с лъжичка в другата ръка чопли малебито в сладкарничката на Зозата. Издебнал е времето, малко преди тя да затвори, когато няма никого. Наблюдава я в заревото на залеза, проникващ през прозорците, хвърлящ отблясъци по гетинаксовите маси. Зозата ги забърсва, усмихва се.

Вижда гърдите й, дори когато тя е с гръб към него. Толкова са големи и изразителни. Така напират да изскочат от деколтето на мохерната й блуза, сякаш могат да живеят свой собствен, отделен от тялото й живот - да бъдат нещо като главата на професор Дауел гърдите на Зозата.

Когато приближава неговата маса, купичката с малебито му се плъзга насам-натам по гетинакса, завърта се като пумпал, подскача. Зад уханието на къносаната й този път коса, долавя мирис на ванилия и канела, на пудра захар, на сютляш и това още повече го замайва. Дочува пукането на наелектризираните власинки на мохерната й блуза, премалява. Гори целият в огън, както когато е болен.

Но тази болест е тежка...

Колко пъти е гледал как се е появявала в киното, раздрала сякаш хасето на оня развисен екран, слязла от него, чаткаща с токчета - чат-чат. Приближаваща. Как е застивал на стола си, ако тя - о, момчето ли е? - е сядала на съседния стол. Как е изтръпвал, когато, поставяйки лачена чантичка в скута си, уж неволно го е докосвала...

...Зозата се надвесва над него. Струва му се, че начервената й усмивка заема цялото й лице: момчето да не си отива още, чува ли, тя има нещо специално за него. Нали е гледал оня италиански филм “Сузана - цялата сметана”, еее, не може да не го е гледал. Та, знае ли той, тя също прави такива торти, целите в сметана. Може да опита от нейните сузанки ей там, в задната стаичка, идва ли!?

....................................................................................................................................................................................

© Георги Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2009
Георги Николов. Киноманът. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Георги Николов. Киноманът. София: Български писател, 2010.