КИНОМАНЪТ

Драматична комедия

Георги Николов

web | Киноманът

V

Сега, когато е почти толкова сам, колкото Грета Гарбо в залеза на живота си, на него поне не му се налага да съпреживява седмото изкуство с когото и да е друг. Да се опитва да следи действието, което се развива, а някой до ухото му в киното или Тя, Клавдия, вкъщи да дъвче пуканки и да подмята тъпотии. Няма никога да забрави при какви обстоятелства е гледал навремето “Кармен” на Саура - тъкмо да се потопи в хипнотичния ритъм на фламенкото, да постигне зрителското си дуенде, разтваряйки се в картината, и някакъв простак зад гърба му се оригва - Олле!, - друг отхапва вафла - Браво!, - трети от първите редове се изправя в цял ръст пред екрана, преди да напусне демонстративно киното, закрива Лаура Дел Сол, тъкмо когато тя...

Кошмар!

Но с това вече е свършено, i t’ s  o v e r. Сега той най-сетне може да има свой собствен киноолтар, единствен той да затаява дъх пред него, сам да се изповядва, сам да принася в жертва на него илюзиите си.

Когато пуска на домашното си кино истински филм, пренася се на екрана, влиза невидимо в кадър, повтаря понякога репликите; тогава се усеща блажено смален - като в някаква хобитова дупка, като Палечко, не, като Петърчо, който си има и мечта, и часовник. Иска му се даже да е главата на професор Дауел и когато се появи сестрата от медицинския сериал, оная пищна блондинка с белите чорапи, с жартиерите, тъй да я нацелува, че да й хвръкне касинката. Само да не го хване Големия срам, докато се опитва да вдигне... крака си от пода.

Такъв си е киноманът - вживява се.

И когато сега бяга за здраве край дигата на реката, това не е той, а Роки, Роки Балбоа, третокласният боксьор, непохватният и тромав като нощна пеперуда Роки, който тренира зевзешки, трошейки ребрата на закланите говеда в някакъв хладилник, Роки, левакът; но сега той бяга към победата, бяга, следван от тълпа дечурлига: Киноман! Киноман! И ето го, драпа по дигата на реката, изкачва я, вдига победоносно ръце - направо ще разбие онуй копеле Аполо Крийд или поне ще спука от бой боксовата круша на силомера от панаира, ще я откъса...

Не е за вярване, но той дори си поплаква и то точно в определения за това момент във филма. Знае какво следва, когато в американски филм на финала героят умира. Какво следва ли? Ами героят се вдига, пада-става, влачи се и още по-героично умира за втори път, понякога и за трети. В американските филми се умира трудно и никога само веднъж.

Въобще киноманът е идеалният зрител, дисциплиниран. Смее се, когато трябва да му е смешно, направо си умира от смях по няколко пъти на филм, превива се... Когато става страшно, смразява кръвта си, трепери. Когато се налага да мисли, притихва и мисли... И кой знае дали няма така един ден сам да напише сценарий, диалози някакви. Поне една култова реплика да съчини.

О, само не стихчета!

По-добре някое киноесе да изпраска. Кой като него например се сеща, че в “Дилижансът” Джон Форд е натъпкал Лоената топка на Мопасан, само че с дилижанса пътува вече не мадмоазел Елизабет Русè, не-е-е, а мис Далас, но и тя си е една  w h o r e, нали - проститутката със златно сърце, зозата. А и не само тя, останалите пътници в дилижанса като че ли също са поодрали кожите на Мопасановите герои от каретата.

Такива неща... Какво че Орсън Уелс бил гледал филма сто пъти, чел ли е поне веднъж новелата? И изобщо гражданинът Уелс би трябвало да ги разбира тия работи, не да прави метани на режисурата, а литературната основа на филма да пренебрегва...

Римейк ли?

А той какво друго прави, какво прави сега?

(КИНОМАНЪТ - THE HАPPY ENDING)

...сега, когато в тази нощ навън изгрява сякаш хартиена луна, той излиза от вкъщи, минава покрай нас, отбива се за малко в аптеката да си купи хапчета за глава, влиза в кварталния видеорент и наема Лолита, не тази на Ейдриан Лайн, а на Кубрик, по-старичката Лолита; прибира се вкъщи с нея, приготвя си питие, обляга се във фотьойла и гледа.

Гледа филма дори в просъница, насън.

Да потуши другия сън!

И после призори с непривично стиснати зъби, изтръпнали - като в забавен кадър, като в разказ с неочакван край, като във филм с фалшив финал, с два фалшиви финала посяга към тетрадката и започва да пише...

...нали знаете оная често повтаряна филмова сцена: когато героят има рожден ден или се пенсионира, или нещо подобно; и се връща вкъщи, в службата; отваря вратата, а вътре е тъмно, ах, защо е тъмно: и изведнъж всичко се облива в светлина - s u r p r i i i i i i i i s e! - колеги, роднини, близки, приятели му се пулят насреща - с островърхи шапки, с домина - ръсят конфети, веят гирлянди, близват го по лицето с хамелеонските езици на ония пищялки; дюдюкат, подскачат, тропат с крака:

Уууууу!

Аааааа!

Уауууу!

Ето така би искал Киномана да го посрещнат един ден в рая, ако има рай.

Айде бе, къде се изгуби, да му викнат неговите хора, до го тупат по рамото, да му обясняват нещо, а той разбиращо да поклаща глава; да им се радва.

Да му се радват!

И нищо, ако Кларк Гейбъл му звънне някой, ще му е за щурец в ухото.

Нищо, ако с пръст му се закани Бунюел. Или кисело му се усмихне Бергман, ако и той тогава се е пренесъл в отвъдното.

По-важно е да види как, замаяна от сладкия райски газ, Мерилин Монро пак така неподражаемо оправя роклята си солей. ...Как от дълбините на облака изплува Джинджър, след нея и Фред и започват безшумно да танцуват степ, и всички безшумно им ръкопляскат, а Макензена им отдава чест.

К Р А Й

КИНОМАНЪТ

Георги Николов

На родителите ми и моя брат Стефан,

на синовете ми Атанас и Христо

и на  н е я, на Ваня, разбира се.

НЯКОИ СЦЕНИ И РЕДОВЕ СА ВДЪХНОВЕНИ ОТ ФИЛМИТЕ:

“Чочарка”, “Разяреният бик”, “Момчето си отива”,

“Коса”, “Амаркорд”, “Звездите на спорта”,

”За един пробит долар”,

“Офицер и джентълмен”,

“Селянинът с колелото”, “Интервю с вампир”,

“ Могъщата Афродита”, “Фанфан Лалето”,

“Отнесени от вихъра”

“Лимонаденият Джо”,

“Полет над кукувиче гнездо”, “Форест гъмп”,

“Броненосецът “Потьомкин”,

“Птиците”, “Щурец в ухото”,

“Джинджър и Фред”

и др.

© Георги Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2009
Георги Николов. Киноманът. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Георги Николов. Киноманът. София: Български писател, 2010.