КИНОМАНЪТ

Драматична комедия

Георги Николов

web | Киноманът

IV

Е, добре, той няма сюжет, но има една омачкана тетрадка, в която освен стихчета като ония за Мира Сорвино, драска и други, изглежда, по-сериозни:

Поляната с дивите ягоди обрана.
Брезовата горичка изсечена.
Човекът от мрамор катурнат.
К и н о т о  о т и в а  н а  к и н о.

Но по-нататък в тетрадката киноманът е направил странно прозаическо отклонение, захванал е, вижда се, нещо голямо. Каляската на вдъхновението му го е понесла по неизвестни за него пътища и той е писал, писал...

...действието се развива в Австралия. Коварно зализан блондин, при това тенисист и плейбой, сключва брак по сметка с някаква милионерска щерка - възгрозничка, милата, добродушна и непохватна в леглото. Амантът се старае с престорени ласки да поддържа семейното огнище, но то гасне и гасне, а досадата все по-неприкрито се изписва на лицето му.

Приятелка на младоженката е пищна блондинка с хищна уста и без много скрупули, така че скоро се очертава любовен триъгълник. На онзи обаче това не му стига (той да не е на висотата на Мишел Пиколи), онзи иска да има милионите на жена си и тялото на приятелката й, иска... какво иска?... И решава някак си да овдовее.

Планът за овдовяването зрее бавно и подсъзнателно, докато меденият месец на младоженците тягостно тече на едно красиво място, където растат райски ябълки, орхидеи, въртят опашки папагали, чешат се по задниците маймуни, и което всъщност е родовото имение на младоженката.

Тримата се настаняват сред този тропически пасторал и в игра на тенис, пикници, барбекюта, непохватен и похватен секс прекарват неумолимото време, легнало унило на хълбок.

Най-сетне, по време на една разходка с лодка, любовният триъгълник се разпада по простата причина, че онзи, с уж неволен бекхенд, изпраща и без това непохватната си съпруга в мътната река, където случайно пък се подвизава един легендарен крокодил.

След ужаса, предаден достоверно на екрана, амантът и мръсницата се завръщат в Сидней, а в плитчините на онази мътна река изплува обезобразеното тяло на злощастната съпруга. Но, както става в истории със заложен априори хепиенд, на това дъвкано и предъвквано от крокодилските челюсти тяло случайно се натъква някакъв отшелник мисионер, който на всичко отгоре си пада и малко народен лечител. Ах, какъв бон шанс за него - жертвата е благодатен материал и той се залавя за работа. Шийва я тук-там, о, не, направо я кърпи с голямата губерка, налага я с разни треволяци и месести листа, тъй че, когато пациентката му се вдига криво-ляво на крака и се поглежда в едно ведро с вода, изпитва такъв хорър, че мигновено припада и на онзи горски Франкенщайн му се налага отново да се грижи за доброто й здраве, този път и психичното...

На изпроводяк от джунглата мисионерът подарява на пострадалата един голям диамант. (Забележете, макар да не става дума за цяло съкровище, този персонаж, падрето, поразително напомня на отец Фариа.) После я изпраща до най-близкия по-голям град.

Там мнимата покойница (в Сидней вече са я опели) постъпва в една луксозна клиника за пластична хирургия и то не заради каприза да си уголеми бюста, а поне малко да заприлича на жена, господи! Шефът на това здравно заведение се оказва и истински Микеланджело на пластичните операции. Шие, да, той вече шие по кройка лицето на тайнствената си пациента, налага я с различни лечебни маски и когато тя един ден се поглежда в огледалото, остава... сравнително доволна. Да, да, само малко доволна,... защото... Бърдоквата още не е станал цар, просякът - принц, зевзекът от акробатичната трупа не е подскочил леко, не е заиграл на висилката като неин бог; не си е отмъстил на публиката. Има още малко до онова “Алеее!”, до онова “Аааааа!”, трибуните в цирка не са занемели достатъчно, не са занемели... Още малко - докато нашата героиня се завърне в Сидней, наеме скромна стая в евтин хотел, започне някаква невзрачна работа, сив еднообразен живот и тъй, докато не я видим един ден как влиза в голям козметичен салон, после обикаля верига бутици, излиза от тях, загърната в шлифер и с качулка на главата - нека не бързаме, още малко, още малко! - минава покрай нас и се прибира в скромната си стая в евтиния хотел; застава пред огледалото, смъква бавно качулката и - сега вече, сега! - огледалото отронва онова “Аааааа!”. Зевзекът вече е подскочил и си играе с прътовете на висилката, както мажоретки - със своите жезли, магьосници - с вълшебните си пръчици, факири - със своите кобри, монарси - със скиптрите си... Гръм на фанфари и светлина. Ярка и внезапна, както е в случая, защото нашата героиня е вече най-търсеният модел в Сидней и светкавиците на фотоапаратите трескаво я опипват, а самите фотографи приклякват, лягат и стават, пълзят по корем и на гръб, само и само да я щракнат в най-подходящата поза.

Останалото е развръзка, както се знае. Амантът се влюбва в тайнствената хубавица, без да знае, че прави огромната грешка да се влюби всъщност в жена си. Тя, милата, перфидно си отмъщава, като успява да го замъкне по ония райски места, на лобното си място, и по време на една идилична разходка с понита, сочейки с маникюр калните брегове на онази мътна река, хвърля безмилостно в лицето му разобличителните слова, че тя е тази - вижда ли, вижда нали?, - която е падала и ставала по тия брегове, влачила се е по корем, търкаляла се е в калта, докато те с приятелката й - приятелка ли?... - са се търкаляли в постелите, изпълвали са със скверния си смях нейното имение. Не може така, развод ми дай!...

Е, хепиендът остава само за нея. Графиня Монте Кристо взема за съпруг онзи Микеланджело на пластичните операции и двамата много хубаво заживяват, докато приятелката й се пропива, тенисистът май и той...

...Но защо киноманът си е направил труда да преразказва наведнъж тази филмова история, разказвана серия по серия, вечер след вечер от телевизията, сякаш от една Шехерезада? Дали просто защото е решил да се упражнява в проза, впит като риба прилепало в чужд сюжет, пощейки го оттук-оттам, облекчавайки го? Или наистина е искал да напише прозаически текст по филм, каквато практика има?

Някаква алегорийка ли се е опитал сам да си пробута, каква?

Сюжетни нишки към това повествование ли прокарва?

Преразказ в разказа?

Но той така може да направи паралел между този евтин филм и “Златната клонка” на Фрейзър, ако поиска. В изблик на дървена философия да докаже, че между зевзека от акробатичната трупа и мосю Гран, а мосю Гран е герой на Камю (не е Роки на Сталоун), има тясна връзка: нали и мосю Гран пише и трие, работи над всяка думичка, над всеки предлог, над всеки съюз дори; за да постигне онова съвършенство на фразата, тъй че, когато един ден занесе изстраданата си книга в издателството, главният редактор, още не изчел докрай ръкописа, да изкомандва сътрудниците си, както ротен командир командва войниците: - Господа, шапки долу! - да извика главният редактор и върху лицето на мосю Гран да разцъфти тържествуваща усмивка на зевзека от акробатичната трупа...

(МОМЕНТ, НЕ СВАЛЯЙТЕ ОЧИЛАТА!)

Всъщност, ако изобщо напише нещо, би искал то да е като ония джаджи от шпионските филми - предават съобщението и после в миг се самоунищожават, изчезват, няма ги. (Много ефектно е в “Мисията невъзможна 2” например - Том Круз драпа по едни високи скали, тук-там увисва на една ръка, люлее се, а-ха да падне, но не пада, как ще падне мъжкият - падне ли, няма и да се вдигне; изкачва накрая скалите и точно там, на самия им връх, на педя от небето си слага тъмните очила, намества ги и на секундата в тях монокулярно му се явява Антъни Хопкинс - хоп, инструкциите са вече предадени, край. После Том Круз сваля очилата и, точно когато с обигран жест ги захвърля, те пламват, изгарят с магнезиев блясък и съсък, ефектно е...)

Ръкопис, който гори, защо да не гори, но преди това е озарил някого, ослепил го е, все едно Том Круз не си е свалил очилата навреме - това иска да създаде киноманът, самоунищожаващият се текст. Ха, не смъртта на автора, тя е ясна, смъртта на текста да покаже - изгарящ, изчезващ, самоизяждащ се. Текст, който умира, но преди това си е хвърлил хайвера, размножил се е.

И защо ще му е тогава сюжет, може да кара само с една  ф а б у л а  р а з а - да се вмъкне в нея, да я изпълни със съдържание, съ-дър-жа-ни-е.

Но като че ли му е още рано за това.

Рано му е.

* * *

Да не се прави на Великия Гетсби, ами да си седне на задника и да напише нещо сериозно.

Главния на Градски вестник, който пък се прави на доброто и лошо ченге в едно, говори само с патентовани крилати фрази и сега си вари кафе в една нащърбена чаша с нагревателче от две слепени лъжички, му подхвърля броя с негов материал; мята се като котка върху горещ ламаринен покрив, крещи.

Какво е това, каква е тая епидермална журналистика, стига! Вместо да драска мижави дописки, защо не вземе да изпраска един репортаж за Градската лудница? Виж, чува се, че щели да я закриват. И какво ще стане с лудите, ще ги разпуснат ли, ще ги преквалифицират в домашно луди ли? Да види там, да разрови!...

И да се облече малко най-сетне, да се изтупа, откакто е в Градски вестник, колко години вече, не го е виждал с други дрехи, освен с това опърпано яке и тия изтъркани джинси.

А r e  y o u  t a l k i n g  t o  m e ?, иска да процеди в лицето на Главния киноманът, сочейки пърхота по яката му, да затръшне вратата; после от първата втора употреба по главната улица да си накупи червено сако, хавайска риза, черна папийонка на бели точки, кожен панталон, ботуши от змийска кожа (по възможност питон); да се изтупа пред голямото огледало в антрето на апартамента, да се завърти, да се огледа от всички страни...

Бедна му била биографията на гардероба, а?!

Вместо това, като се прибира вкъщи, навлича анцуга и се просва на дивана пред телевизора с видеото.

Ужасно е да се гледа “Рейнман” дублиран.

(Дъстин Хофман като аутист, затворен в себе си на английски, а се отваря от време на време на немски.)

Непоносимо!

Но киноманът някак си го преглъща, той гледа всякакви филми за луди и лудници, защото си мисли, че всяка лудница е готов да преобърне литературата сюжет. И готова метафора също. Само да прекара известно време на такова място и без това е разбит след развода; при всички случаи депресийка някаква може да демонстрира, депривация, фрустрация, страх от летене насън и наяве, от болката, която не остарява, от всичко... Само да се озове на такова място и после да гледа и слуша, да си записва в тетрадката...

Но в Градската лудница, където отива за репортажа, няма нищичко от романтиката на кинаджийските лудници: тук никой не разиграва психоаналитични етюди с лудите, никой не ги кара да плетат чорапи за ближния луд, да рисуват слънца и теменужки с водни боички, да играят на пляс-пляс, ръчички; на домино за съсредоточаване на вниманието, за релаксация.

Какви теменужки?!

В Градската лудница мирише по-страшно от менажерия. Санитарите мият направо с маркучите, с кофите. Лисват ги върху пода, стените и някак си между другото - върху пациентите. После пльосват парцалите, търкат с тях като луди мозайката.

Мокро е, хлъзгаво.

Кънти като в баня.

Добро въздействие върху състоянието на душевно болните, особено ако са възбудени, оказват водните процедури - лечебни вани, душове и влажни обвивания. Това ли било? Това киноманът го е прочел в една книжка, готвейки се за репортажа. Но къде са тук лечебните вани и душове? (Виж мокрите парцали стават за влажни обвивания.)

Няма ги стаите, боядисани в успокояващи цветове; тихите кътове, градинката в двора, алеите за разходка.

Не се виждат никъде и ония насядали в кръг - като на семинар - спретнати луди (луди ли?), само леко житейски разклатени, от които някакъв става и пред всички си разправя открито историята, своя  д е й с т в и т е л е н  с л у ч а й; а друг някакъв гордо им съобщава, че е алкохолик, виждат ли, но не пие вече от седем години, четири месеца, шест дни, три часа и дванайсет минути, виждат ли, и показва значката, и си облизва устните.

О, тук Беззъбия, който сега се увърта около киномана, пие, откакто се помни, но не е алкохолик, не е, щом никога не се напива; няма ли да има едно патронче за него, цигарка поне?... Тихия пък се свива на леглото; той бил едно бебе, бебе бил: какво искат от едно бебе бе! По-нататък, в друга стая лежи Буйния, завързан на една гола пружина, разперен като оная скица на Леонардо - остава само да изправят пружината и да го завъртят като на тренажор, като колело на късмета, а той да крещи, че лечението го прави спокоен. Ами Читателя, който вместо читателска карта показал в Градската библиотека оная си работа, а тя била и татуирана с някакъв надпис. Сега подтичва след сестрата, но транспарантът му е сгънат в гащите на пижамата, промушен с катетър, облепен с тиксо - не става за четене...

Може ли Читателя да разкаже пред всички това?

И киноманът да го напише?

Как да напише, че оная брадата като Распутин, едра жена му прави някакви знаци, тръска гърди, свива устни. Праща му въздушни целувки... И той се възбужда - като в палатката на ония венерически чудеса. Но му се струва, че някъде между санитарите мярва Големия срам; изпълнен с достойнство, като севастократор държи в едната си ръка маркуч и ремъци за привързване, в другата - усмирителна риза, сякаш изплетена от коприва...

Големия срам - воайорът! Лицемерното копеле.

А този, дето крачи строевашки по коридорите, спира като по команда, взира се в облицованата с бели плочки стена, сякаш съзира нещо на нея и понечва да вдигне ръка... Не е ли това Макензена?... Или е имитаторът?

И другият, който се опитва да откърти от стената една мивка, но го откъртват от мивката санитарите и сестрата му бие инжекция, после го влачат по коридора, а той вика, че все пак се опитал; откъде му е познат той?...

Откъде?

И какво толкова се е опитал, майка му стара?

Не написва нищичко за това, никакъв репортаж.

Написва една мижава дописка, че Градската лудница ще я закриват, защото... О, не защото тя не е никакъв дом за нежни души, а си е една дупка. Не затова... Просто Градската лудница се намира до международния път и от нея стават хубави складове за една фирма - малко хлорна вар, дезинфекция, един ремонт и готово.

И Градската лудница наистина я закриват, разформироват, разпущат. А лудите уж ги препращат към друга, по-голяма градска лудница, но така ги препращат, че те, нали са си луди, се губят по трасето като колети и после...

После него веднъж го пращат да отразява тежък случай на самоубийство.

От седеметажен жилищен блок в градчето бил скочил някакъв откачен, бил се размазал. Но когато киноманът пристига на местопроизшествието, разбира, че това не е никакъв откачен, а Буйния, успокоеният буен, който се изкачил кротко по стълбището на блока, излязъл на покрива, дълго гледал в една точка нагоре, сякаш се съсредоточавал, докато долу нямало още нито пожарникари, нито платнище, нито даже и психолог, а само няколко ужасени зяпачи; след туй се засилил и направил елегантния скок, познат на киномана от детството като “лястовица”...

Изведнъж си спомня как е скачал така от скалите над един голям вир в реката, как с изпънати над главата ръце първо се вдига нагоре, после, разперил ръцете, се изравнява с реката под него и лети, макар и за миг, лети; чак след това с чупка се стрелва надолу...

И докато после изнасят тялото, а зяпачите все тъй си стоят с вдигнати нагоре глави, цъкат с езици и коментират, той трескаво и с някаква смътна надежда се взира в окървавения плочник.

Но не вижда там никакви черни или бели перца, а само едни разхвърлени подпетени обувки...

* * *

След случаи като този градчето не е на себе си.

Но, мине ли време, пак така започва да се оглежда в реката, сякаш иска да изтече нанякъде заедно с нея, да стигне други брегове, други земи. И наистина понякога отражението му се разклаща, а-ха да се понесе по водата, но илюзията трае само миг и то отново си връща предишния образ на градче, оглеждащо се в реката - с килнатия на единия от хълмовете си параклис, с пожарникарската кула, със сводестия мост...

Понякога киноманът дълго скита по бреговете на реката. Наблюдава как загадъчното й туловище се провира през върби и тръстики, изгърбва се над големи подводни камъни, провисва от водопади...

Реката, която го изпълва с тъжни копнения, издълбава в него бряг и го превръща в подробност от безмълвния си пейзаж.

Реката...

Никога не намира достойна метафора за нея.

Както никога не може да опише чувството, което го обзема при настъпването на есента.

Сякаш наранен е
от листо на трепетлика -
кървавочервено,
остро като пика...

Записва тия стихчета в тетрадката, но останалото му убягва. Не успява да проследи докрай струйката вечност, която се носи от димящите клади на есента и това го измъчва.

Измъчва го и усещането, че есента е проход не към друг сезон, а към друго негово време, към друг негов живот, но той не може да премине през този проход, да се завърне... Да чуе пак ромона на дъжда, неоскверняван от други звуци. Дъждът, който увисва като акробат по телефонните жици, прекъсва разговорите: ало, ало, дъждът е; премята се, запълва мрежата на прозореца му като восъчна пита и всяка капка е лупа, през която светът му изглежда по-близък и поносим.

Но сякаш чува гласа на Съквартиранта: да престане с тия вопли, с тая есенна соната! Кисне ли му се под този дъжд, одрипавяващ в локвите, не? Ами да си наляга парцалите тогава...

И ето го сутрин - заключва вратата на апартамента на третия етаж в блока, оправя изтривалката пред прага, слиза бавно по стълбището, на изхода пали цигара, поглежда небето, облака, разиграващ някаква пантомима; вдига яката на изтърканото си яке, разтваря чадъра и тръгва на работа.

Ето го и вечер - на входа хвърля цигарата, поглежда в пощенската кутия, няма нищо, изкачва се бавно по стълбището; отгоре някаква млада жена едва не изпуска бебешката количка, разширява очи; той й помага, няма нищо, няма нищо, после оправя изтривалката, отключва и влиза.

А ето го и вечер вътре - поставя голямата книжна кесия с продукти на масата в кухнята. (Той пазарува само с такива кесии, които сам си набавя. Заимствал го е от семейните филми, от мелодрамите, на тях друго какво да им гледа.) Но този път не си приготвя салата, нито вечеря. Приготвя си само едно питие, гледа през прозореца: пак тоя пейзаж - дърветата, птиците; оправя пердето, после сяда пред телевизора, гледа, притваря широко очи...

...а тя сякаш му маха с кърпичка от каляската, маха му...

...но това не е ли дилижансът от “Дилижансът”, каретата от “Лоената топка”, оная карета на Казанова, файтонът от главната улица? Закъде пътуват те? И кой е този на капрата, той ли е, не е ли той? Макензена подрусва медалите в кариер. До него... този до него е Пенсионерския бръснар май. Точи бръснача о поводите, хихика, смушква Макензена да кара по-кротко, e a s y, по-кротко да кара! И да не вземе да кривне към планината Броукбек, чеее...

...тя му маха отвътре с кърпичка, но какво става, тя не е  т я, не е дори Тя, Клавдия. Лелката с кошницата от влака, би ли я подържал? Кого, н е я  ли? Тя вече навива рипсените чорапи, маха му с тях - вземи ме, вземи ме!, - но дали може така, дали е според символиката на сънищата, отбелязва насън киноманът и отново сънува...

...тя... вече е Тя, Кукловодката, маха му от каретата, от файтона, каляската, дилижанса. Облизването на устните. Негата не като дума, като усещане, даже насън - същото... И протяга ръце, той протяга ръце, тя...

Но какво става?

Голям конфуз, това става... Пенсионерския бръснар изведнъж се размърдва, вади двуцевката изпод капрата, катери се, тича по покрива на файтона-каретата-дилижанса-каляската... Стреля в движение, стреля по нещо прелитащо - Батман ли, Супермен ли, Синята птица ли?... И крещи: о n e  s h o t ! о n e  s h o t !

Чува се банджо, фанфари тръбят, думтят барабани.

И целият дилижанс-карета-каляска-файтон се люлее, тресе, клати, сякаш всеки миг ще се преобърне!

Но не се преобръща, не се преобръща каляската, каретата... литературата, тпрууу...

Само в ръцете му като есенен лист бавно пада Съквартиранта:

- Киноман, у o u,  s o n  o f  a  b i t c h, паднах ти в ръцете, така ли? Преряза ми гърлото, а бяхме двама мъже в Града!... Исках само да те предупредя, копеле, да внимаваш в картинката даже насън. Голяма шунда излезе тя, твоята-моята, нашата Кукловодка! Избяга при Съби, поддържаща му била ролята значи, поддържаща... Не ти трябва да я сънуваш! И понеже ти, драги, много обичаш стихчета, нали сме в кадър, и аз да ти кажа едни: всяка лолитка става целулитка,ха-ха, запиши си ги в тетрадката! Но х...айде сега, ха...й...де, о...тивай на кин...о с... Миррр...а Сор...вино!

И това е краят на едно добро приятелство, това е.

Съквартиранта умира в съня му, а той не знае защо се събужда.

- ? ? ? ? ?

© Георги Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2009
Георги Николов. Киноманът. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Георги Николов. Киноманът. София: Български писател, 2010.