КИНОМАНЪТ

Драматична комедия

Георги Николов

web | Киноманът

III

...когато гледа по телевизора оная реклама за крилатите дамски превръзки, Тя, Клавдия се киска, че от туй ли ще литне бе нейната, от друго литва тя, от дру-гооо и му показва леглото. И той се отпуска на него безропотно, грубичка е, но не бива да й се сърди: такава си е Тя, Клавдия - жената на другия негов живот.

Върти и Фризьорския на главната улица в градчето, и него и нищо, че преди време е пазарувала в кварталния магазин по чехли и пеньоар... Тя, Клавдия, сега е бизнес дама, а той, какво е той?

20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

той е драскач в градския вестник, репортер някакъв. И какво, че косата му е като на Джеф Бриджис, какво като тъй я отмята? Той си е един мухльо в края на краищата.

А той все така минава по главната улица, но я няма пожарната да разквасва паважа, нито файтона, нито Граала на шадравана. (Бил е пред очите на всички, но кой да го види, на това място са вдигнали паметник - нещо в стил Вера Мухина в края на краищата.) Циганките се трупат пред Социалните, не на реката. Няма ги и войниците, зачервени след баня, гарнизонната духова музика, гарнизона...

И него сякаш го няма, а е пред очите на всички.

Придобива плът и кръв в кръчмата на Тариката, където се отбива след работа не толкова да почерпи сюжет за преобръщане на литературата, колкото за някоя мижава дописка. Но кръчмата на Тариката предлага много повече дори само със закачените по стените, обрамчени с избледнели винетки, стари фотографии, всяка от които си има и сюжет, и герои и си е цяло театро.

Ето тази, на която дванадесет развеселени мъже в униформи са насядали около месал, проснат на поляната, отрупан със сухоежбина и пиячка; зад тях още двама гордо изправени, по юнашки фланелки, с папироси в устата; сочат с ръце седналите дванадесет развеселени мъже, хилят се; а между двамата - циганин с широкопола шапка, сух и изпит, изваден сякаш от филм на Кустурица, върти манивелата на раздрънкана латерна, пък на нея - портрет в портрета - се кипри, я, принцеса Мария, Балчишката дева, и тя раздрънкана, и тя развеселена...

Киноманът може да съзерцава с часове това кадро, докато обръща чашките. Знае само, че на него между другите е изтипосан дядото на Тариката и че теферичът е организиран в чест на превземането на Одрин от наш'те, което, поне според снимката, е станало едва ли не на майтап.

На друга пожълтяла фотография дядото на Тариката е щракнат пък до изправен с върха нагоре снаряд, стигащ кажи-речи до брадата му. С едната си ръка той е прегърнал снаряда, с другата е опрял сабя в основата му - пак героическа поза, пак онуй волево изражение на лицето... Но тази сцена е вече от Европейската. В нея дядото на Тариката командва артилерийски полк, заел позиция по бреговете на Беломорието. А срещу наш'те в Бяло море тогава са разположени най-солидните корита на англичаните. И както дядото на Тариката си снове из батареите, поглежда през далекомерите, въси се, драска нещо на картата, пак поглежда; отсреща блъвват по него и батарейците оня възтежък снаряд. Изстрелват го и той се забива в пръстта на няколко метра от дядото на Тариката, но не се взривява... Само дето от земетръса се разсипва котловия фасул на топчиите, мамка му! И докато тези прекрасни мъже гръмогласно ругаят англичаните - b a s t a r d s, туй да не им е Трафалгар бе!, - дядото на Тариката, полковникът, взема безмълвно врага на прицел. Не е фасулска работа, ей - гърми не с някоя Дебела Берта, къде ти, а само с едно очукано круповско оръдийце, но улучва кораба на слабо място и едва не го потопява. Та тъкмо след позорното оттегляне на коритото навътре в морето и ликуването на наш'те, отмъстени за разлятото ядене, дядото на Тариката се снима до оня снаряд - големичък си е, но той да не е от по-малък калибър?!

...От захласа му по тази лежерна героика на снимките, на която й липсва само Макензена, го откъсва, както винаги, Тариката с коронния си номер да поднася халбите бира не от тезгяха или от таблата, а направо от едрата си и плоска като шиник глава. Ето го и сега - балансира като по опъната тел, приближава до масата на киномана, прикляква точно до него, досами ръката му и - алеее хоп! - халбата се озовава в нея като от самосебе си. Дядо му ли, а, той е голяма работа, ама и него си го бива, нали?!

След тая кръчмарска еквилибристика Тариката иска едно - да се пие, да се пие без тарикатлъци, мъжката да се пие.

И така се пие в кръчмата на Тариката. (Бирата е само за продухването накрая.) Пие се гроздова, сливова, домашна, коняк с кола, без кола... От коктейлите най-много върви дайкирито на барабите - мастикоментата, облакът в лимонадените щишенца. Пие се направо от тях и от тях се отива направо на облака.

Най-добре го знае Гагарин, който е пияч изпитател и стига понякога до седмия-осмия облак, а дори не се олюлява. О, заоблачен, той се е хвърлял под влака-стрела и влакът-стрела се е изнизвал над него - от локомотива до последния си вагон, докато Гагарин е хъркал върху траверсите. Но Гагарин не би трепнал и пред влака на братята Люмиер - ...t r a i n  е n  G a r e  d e  l a  C i o t a t, камо ли пред влака-стрела, който пъпли...

А Инженера е седнал да се заяжда сега с него, бил симулирал!

Кой, той ли? Гагарин да симулира? И изобщо Инженера, който е един неуспял алкохолик, няма защо да спори с Гагарин! Какво разбира той от пиене, от малка и голяма глътка, от гълток, от гаврътване... Язък му за махмурлука на Инженера!

И Гагарин му лисва чаша в лицето, а Инженера го сграбчва за гърлото, имал гърло, а? Бил го драл по митингите - лумпен!

После, ето я дописката, боят се разраства, подема се от останалите, от всички. Бият се навсякъде из кръчмата - по масите и тезгяха, по кьошетата, в задния двор, където е нужникът, m e r d e! Събарят го, млатят се...

А киноманът, невъзмутимо отбивайки удари и летящи бутилки, се сеща за оная история, за оня  д е й с т в и т е л е н  с л у ч а й  с Кърк Дъглас: как го накъркват в Лодзката киностудия двама студенти по режисура сред декорите на салуна, дето му го показват: п р о ш е  п а н а, п р о ш е  п а н а,  ч е г о  п а н  ш е  н а п и е; и го напиват, и после му инсценират един класически кръчмарски кьотек с каскадьори, спецефекти и банджо, и той, Иссур Демски, накъркан, така се вживява, че започва и той да раздава удари като автографи, да млати, да посреща леви и десни с оная волева своя брадичка, а двамата млади поляци дори му подпъхват под задника кон, с който да отпраши той от салуна - тагъдък-тагъдък, - да отпраши като на кино, а то си е и като на кино, защото ония заснемат всичко и правят от туй документален филм - брей! - за посещението на Кърк Дъглас в Полша, каквото в Полша не биха направили при посещението на папата все пак...

Не би го направил и киноманът, не би написал мижава дописка за кръчмата на Тариката, за тая светая светих на мъжкото пиене - не предлага ли тя много повече от боя сега?...

Когато се прибира вкъщи от кръчмата, Тя, Клавдия, мълчи заплашително и кой знае защо му се струва, че може да го остриже нула номер във Фризьорския, какво че косата му е като на Джеф Бриджис и тъй я отмята...

Но той не е някакъв загубеняк, l o s e r, не е.

Просто е уморен, остарява заедно с ролята си и сега се чувства като в хиляда шестстотин трийсет и седми ЕПИЗОД от сапунката на живота си, в който Тя, Клавдия, трябва да му поиска развод и в края на краищата да го получи, но преди това дълго да се разправят за Фризьорския и за дъщерята, за дъщерята и за Фризьорския; да се разправят, да се разправят...

А на него така му се ходи на кино с Мира Сорвино!

* * *

Онова градско кино с оперното балконче, с проскърцващите издайнически седалки, пропито с мирис на подово масло и войнишки партенки, отдавна е разрушено. На негово място е построен истински кинопалат, но го няма в него целулоидният дух, фантомът на киното. Няма го и Габен в ролята на Мегре, Ален Делон - май вторият след Ерол Флин Зоро; Жерар Филип, разгърден, с извадена шпага; развързващ корсета на Джина Лолобриджида под балдахина, готов да скочи в леглото и с двата си крака... На екрана на това кино Кларк Гейбъл не налита със страстна целувка на Вивиан Ли и тя съответно не извръща глава - уж от кокетство, уж от благоприличие, а всъщност, защото от него лъха противно на чесън...

В новото градско кино сега прожектират някаква романтична комедия - скука.

Ама той какво иска, просто не правят вече като онези филми, не правят. Това, което гледа сега, е киноконфекция - едни такива набързо скроени сюжети, такива едни фабули, че още от началните титри познаваш какво става накрая. А може ли някой сега, като гледа как започва “Казабланка” например, как се развива действието, може ли да отгатне какъв е финалът на филма? Никога! Защото краят на “Казабланка” е всъщност началото на едно добро... той знае какво, нали? Знае...

Докато говори разпалено, Художника бърше четка в изтъркан пешкир, той самият изтъркан като старо филмово копие с прескочени кадри, избледнял от годините, архаичен. Ателието му се намира в едно странично на киното помещение, но Художника скоро ще го напусне - постерите са го докарали пред уволнение, постерите...

Кой ще си играе сега да подрежда фотоси на витринката, да рисува ония грамадни киноплакати, да ги окачва над входа на киното?... Сега рекламата си идва с филма - лепваш постера и готово.

А помни ли киноманът какви плакати е рисувал Художника - пет на два, почти с размерите на екрана, внушителни и внушаващи... внушаващи същината на филма, резюмето му. Какво да резюмира сега с четката?... Сега рисува пейзажи, докато го уволнят, поне една изложбичка да спретне накрая. О, да не гледа поляната с дивите ягоди на статива, тя още не е завършена. Но вижда ли как е нарисувал брезовата горичка под хълма с параклиса - тая призрачна белота: брезите сякаш не са дървета, те са техните духове. А реката на оная картина не му ли прилича на зеленикава мълния, врязана в равнината, застинала върху нея?...

Впрочем... знае ли киноманът защо изкуството е вечно, а животът - кратък, а, знае ли?

Художника вече е сложил две чаши върху дългата маса, на която преди е рисувал ония плакати, налял е в чашите гроздова. Подканва киномана да пие, седнал срещу него обратно на стола. Поклаща умно глава над облегалката като главата на професор Дауел, философства.

...Защото в изкуството няма излишен живот: ала-бала, това-онова, разтакаване, празни приказки, плюскане, дрънкане, ходене до клозета и каквото се прави там, няма! Изкуството не е риалити, вижда ли, само най-драматични моменти от живота се пресъздават в изкуството, най-важните...

Обаче не е точно така...

Киноманът се включва в разговора, не замезил и след третата чаша от пиетет към Художника, който навремето е нарисувал плакат на “Судьба человека”, по-сполучлив и от оная фамозна реклама на филма върху кибритените кутийки - Бондарчук зад бодливата тел на немския концлагер...

...Не е точно така, защото в “Кръстникът” много се плюска например, разтягат се спагети на масата, дърдори се...

Ааааа - “Кръстникът”! Значи не е забравил оня негов плакат - Марлон Брандо с две облещени дула в очите вместо зеници - класика! Благодарен му е, обаче плюскането в “Кръстникът” е друга работа, натурализъм и значи - също изкуство. Вярно е и, че на масата в “Кръстникът” се сипят едни уж несъществени диалози, обаче всеки един от мъжете на масата таи в себе такъв вътрешен монолог, че ако го извади навънка, какво ще стане?... Там се вадят пищови и то така, че когато те заговорят, другият да замлъкне. Иначе си приказват на масата за това-онова, защо да не си приказват?...

Художника отпива от гроздовата, избърсва уста с изцапан от боите ръкав, премлясва самодоволно.

“Кръстникът”, мдааа... Но и онова му плакатче за “Бленувани устни” си го е бивало. Знае ли, че за този плакат е използвал като модел не София Лорен, неее, а Зозата, какво се усмихва така? А другият му шедьовър - Франко Неро като Джон Рид в оня филм за мексиканската революция: с писалка, пъхната не в джобчето, не в джобчето на сакото, да забележи, а в едно от гнездата на патрондаша. Как се е сетил само за туй? Световно! Разтърсващо! Киноманът пипвал ли е тъй някоя метафора за гушката? Пипвал е - ...перодръжки! Него трябва така да го изрисува някой път - как драска отнесено в оная своя тетрадка, какво драска?

Киноманът се размърдва на стола, понечва да отговори, но повече му се иска да разбере колко от вътрешните си монолози може да изкара навънка Художника и замълчава.

Мдааа, изкуството е вечно, защото запечатва миговете, балсамира ги, а животът ги погребва нехайно, оставя ги тленни след себе: после защо бил кратък животът! А защо тези например, които умират: душичките им излизат, кръжат над телата им, пърхат и а-ха да се пренесат в отвъдното, в рая ли там, ада ли; но не се пренасят, защото в един момент нещо ги връща пак долу, напъхва ги обратно в телата им; защо тези хора, уж преживели смъртта, надживели я, после разказват, че в онзи кратък момент целият им живот сякаш преминавал пред очите им като на филмова лента, защо? И целият им живот ли се изнизва на лентата, или само най-драматичните му моменти, най-важните? Той какво мисли? Щом е като на кино, не може да е целият живот, не може...

Не може наистина, съгласява се киноманът.

Няма как, като се има предвид кой там горе може да е режисьорът на такъв един филм, няма начин! И докато примигва срещу Художника, сякаш вижда през него как в края на оня тунел към отвъдното светлинката проблясва като прожекционния апарат на лятното кино, лъчът затрептява, пронизва го и се зареждат кадрите...

...уличките, шадраванът като Граал (без начални титри)...

...Тича по паважа с фенер от диня в ръката, пада, фенерът се пръсва...

...Макензен! Макензен!...

...Крие се зад рамките с тютюневи низи, опрени по дуварите, гледа през тях като през жалузи...

...Усмивката на Зозата заема цялото й лице: дзак, момчето да не се крие, вижда го, вижда гооо...

...Пенсионерския бръснар го стриже, натиска надолу главата му...

...Добира се през копривите до един люляков остров всред гробището на хълма; плаче, прегърнал ожулените си колене...

...лежи под бадемите, пуши...

...реката, циганките, излизащи от водата като мургави нимфи...

...той, махащ на приятелите си по брега с червеноперка в уста, покрит целият с люспици като с пайети...

...т я  и той, бездиханни в тревите, гледат как един облак над тях разиграва някаква пантомима...

...в купето лелката срещу него събира нацупено колене и галошки...

...Големия срам (в близък план)...

...пикае в лимоните на хазяина...

...Кукловодката се извръща внезапно, смее се, хваща го ей тъй, за брадичката: може ли да я целуне на куц крак, може ли...

...Приятеля го блъсва назад, излиза от квартирата заедно с  н е я...

...Тя, Клавдия, се кикоти, показва му с олющения си маникюр леглото...

...Задъхано се изкачва по стълбището на блока, срещу него някаква млада жена едва не изпуска бебешката количка, разширява очи...

...Трескаво пише нещо в една тетрадка...

...Седи срещу Художника в ателието му, примигва...

...Художника скача от стола...

Художника скача от стола, присяга се през масата и хваща киномана за раменете, разтърсва го.

Ама той гипсира ли се, какво? Причерняло му било... Да не иде на кино от шест до четири, ей! Нищо му няма, дръпнал е някоя по-яка глътка, това е. И да престане с номерата си вече! Цъфва в ателието му като индийска бенка на чело, всеки път когато в киното филмът не струва; налива се, не замезвайки и след третата чаша, мълчи, а сега и ще му припада. От какво, от един развод ли? Че не може да върне лентата назад, а, върнал я бил, от това му станало кофти - имало и лирични моменти в живота му, пък сега нямало... Да не му пука, каквото и да е видял, не може да е бил целият живот - нали следва продължение, нали следва...

Само ако животът си струва, продължава наум киноманът, вдига яката на опърпаното си яке и излиза от ателието на Художника, когато в киното вече метат.

© Георги Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2009
Георги Николов. Киноманът. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Георги Николов. Киноманът. София: Български писател, 2010.