КИНОМАНЪТ

Драматична комедия

Георги Николов

web | Киноманът

I

Обикновено е ужасен саможивец - една Грета Гарбо по анцуг вкъщи. Въргаля се на дивана пред телевизора и гледа каквото му падне.

Само понякога самотата му е някак празнична.

Когато пуска на домашното си кино истински филм, потапя се в него, попива всеки епизод, запаметява и най-дребната му подробност.

Киноманът обръща внимание на странни неща. Забелязва например, че актьорът с най-големите уши в Холивуд е Джеф Голдблум. (Не брои ушите на Кларк Гейбъл, който вече е звезда на небето.) Смята, че с най-малките очички в камерата гледа Ричард Гиър, нищо, че е всепризнат амант. За най-шармантните бакенбарди се колебае между тези на Мишел Пиколи и на Вълчо Камарашев. (Но Пиколи като че ли се поизгуби от екрана, докато Камараша, е, Камараша...)

Напоследък пък се увлича да брои лампионите във филмовия интериор - как са разположени, каква светлина хвърлят върху действието, героите... Пада си и по картините, по ония вградени лавици за книги в някой от сериалите, на сериалите друго какво да им гледа?...

Ето такива глупости си мисли киноманът и още - как толкова дълго не трепват актьорите, след като наужким умрат; наистина ли ги бръснат, когато ги бръснат пред камера, или и това е наужким; какво правят, когато излязат от кадър, дали не си говорят за времето; ами ако са мъж и жена като Бъртън и Тейлър, хайде, тия ги знаем, вдигат скандали, а Бейсингър и Болдуин... (те не се ли разведоха?)?

Но това, което най-много не дава мира на киномана, е как така, как така на кино колелата на каляската се въртят все на обратно?

Наблюдавал е този христоматиен кинематографичен ефект и в живота, при странни и срамни обстоятелства, когато... не иска да си признае, но така е; когато в детството с огледалце в ръка, клекнал над дупката на нужника, интроспективно и респективно е следял как... как потегля каляската му от замъка; наблюдавал е просто ранен стадий от развитието си, какво друго? Но и там, в онова огледалце, я да каже, нещата са му изглеждали пак на обратно, и там каляската му като че ли е тръгвала назад към замъка, а не напред към дупката на кенефа...

Но той сега знае, че това е илюзия, и л ю з и я.

А има ли по-голяма илюзия от киното?!

Киноманията го тресе отдавна. По-точно от мига, в който с майка си и баща си гледа “Бели сенки” в лятното кино на градчето.

Да гледа филм с арктически пейзажи в лятно кино, когато диви орехи хвърлят палмови сенки върху екрана, когато прожекционният апарат бръмчи хипнотично и може призрачно да провре ръка в струящия от него лъч, да се разтвори в картината, сякаш е вече оная дребна фигурка, която подтичва след нартата, ехей - това е достоен за посвещаване в киномания миг и той не го изпуска.

Гледа с широко отворени очи, чак му става студено.

Тогава още не знае, че ескимосът в иглуто, който така любезно и настойчиво предлага ескимоската си на русия бял мъж - вземи я бе, вземи я!, - е не някой ескимос, а самият Антъни Куин. Повече го впечатляват белите мечки и белите червеи в менюто на ескимосите... (С бели червеи той лови риба в реката на едно място, където се отича кръвта от градската кланица. Там чавгите озверяват като акули, налитат на стръвта, още докато пада във водата...)

След много време със задна памет, в състояние на проблясък, на инсайт, така да се каже, разпознава Антъни Куин в онази ескимоска роля. (И оттам нататък той винаги ще разпознава Антъни (Рудолф Сахаса) Куин, дори когато мексиканецът неузнаваемо ще се вмъква в кожата ту на колумбиец, ту на грък, на италианец, кубинец, арабин...) Гордее се с това. Установява, че е физиономист...

* * *

От всички изкуства за него най-важно е киното.

Но се опитва и да пише.

Дайте ми сюжет и ще преобърна литературата, си казва. Надъхва се като Ла Мота - Де Ниро пред огледалото. Но нито някой се е засилил да му даде някаква идея за произведение в проза, нито има откъде да я вземе.

Стърчи като побит камък в градчето, помръдва едва-едва като стрелката на слънчев часовник, но часът му не удря. Ничий час не удря тука...

Винаги е някога.

(КИНОМАНЪТ - НАЧАЛОТО)

Иначе градчето е добро място за прекарване на детството.

Излегнало се край реката, градчето сякаш се оглежда в нея - с килнатия на единия от хълмовете си параклис, с пожарникарската кула, със сводестия мост...

По-нататък - площадът, кръгъл като мишена. Железарията с несметните й съкровища от джунджурии, подрънкваща и тайнствена. Текстилният магазин, където влиза само за да вдиша свежия мирис на нафталина. Сладкарничката на Зозата с начервената й усмивка, сладка като малебито. Книжарницата, в която веднъж разглежда оная тухла “Клубът Пикуик”, не толкова за да си я купи, а защото на корицата й е изрисувана каляска, при това с кочияш на капрата, пък и колелата й са наред, въртят се както трябва.

Книжарницата, текстилният магазин, хладната като зимник Железария, сладкарничката на Зозата, реката... Все обитавани от него места в градчето, обетовани...

Обича да броди из глухите улички. Да слуша ромона на дъжда, неоскверняван от други звуци. Дъждът - красив над него и одрипавяващ в локвите... Върви под дъжда.

Шляе се.

Купува си от верига подгизнали будки, наречени БАБИЧКИТЕ, глинен пистолет. Избира го измежду окарините - гледжосан, гладък, хладен. Във форма на броунинг. Пъхва го в джоба на ученическата си куртка и, обърнете внимание, разиграва клип. На това му прилича сега онуй негово притичване, озъртането му по ъглите, стрелбата по въображаеми преследвачи - па-па!, - умирането му, ах, онова негово умиране с невъобразимия специален ефект да размазва скришом по ризата червилото на майка си. (Как възкръсва после вкъщи от плесниците на баща си и излиза моментално от образ!)

Но клип си е било онова, няма начин. Той и без друго заслужава “Оскар” за режисурата си на един свой сън...

...уличките, шадраванът като Граал, гарнизонният оркестър - бом-бом... Войниците, зачервени след баня, маршируващи отмалели по паважа...

И тия чочарки, циганките - с боядисани от зелени орехи длани, дъвчещи кокетно с белите си зъби натурален дзифт. Циганките, къпещи се в реката. Излизащи от водата като Бо Дерек. Като няколко Бо Дерек накуп - скулптурна група от циганки, излизащи от водата само по едни комбинезони...

Реката...

Никога не намира достойна метафора за реката, но без нея градчето не би било добро място за прекарване на детството.

Загадъчното туловище на реката търси убежище в по-голяма река, в морето. Той търси убежище в реката. Шляпа по бреговете, открива истински малки заливи, лагуни, пристани. Бърка из подмолите. С червеноперка в уста маха на приятелите си по брега. Излиза от водата, покрит целият с люспици като с пайети. Победоносно се усмихва...

Друг път лежи под цъфналите бадеми на едно гробище. Такова е то - обрасъл в люляци, коприва и кактуси хълм. Лежи под бадемите. Наблюдава пчелите - как поклащат, въртят глави, сякаш във викингски шлемове, вижте ги, безчинстват с чашките на цветовете. Пируват. Маранята също жужи. Мирисите са толкова гъсти, че се усещат на вкус. Понася се нагоре като тиролска песничка. Лек е като шикалка на фонтан - безтегловен, безтелесен.

Мечтае.

Философства.

Има някаква безбрежна леност в детството, някаква сладка тягост в него. Намира очарование дори в болестта, особено ако е лека ангина и може по цял ден да чете вкъщи книжки; някои страшни - като тази за главата на професор Дауел, която, отделена от тялото си, живее, дори говори от една поставка (както от катедрата говори главата на учителя му по математика), а сестрата в болницата, където се развива действието, само дето не я храни с лъжичка в устата, както него го храни баба му, когато е болен, особено от лека ангина...

В детството всичко е предочаквано. Притаен в представата, улавя идните си образи, разпознава се. Наоколо му илюзиите се размножават чрез просто деление, гъмжи от илюзии. Отпъжда ги, но те го владеят. Водят го на каишка. Само че и той е владетел, притежател на бъдеще, на всичко, което следва. Защо да бърза да го познае сега?

...Сега облича любимата си фланела с по-едра плетка, напомняща му поразително ризница.

Отива на кино.

Кид Шелин тъкмо се е оправил от махмурлука, нацепвайки малко дръвца с колта си. И ето го, неузнаваемо преобразен, с посребрени патлаци. Прекрачва прага на салуна. (Кид Шелин, който е от наш'те, разбира се.) Чува се банджо - съвсем подходящ музикален фон за един класически кръчмарски кьотек. Кет Балу, Кет Балууу... (Бог да те прости, Лий Марвин! Беше страшен в тази роля.)

...Сега е вече на панаира. Отминава зоопарка, тоя сухопътен Ноев ковчег - проскубана работа! Заобикаля и боксовата круша на силомера, не е узрял още за нея, не е - да поналее малко мускули в палатката с кривите огледала, пък тогава ще видим!... Зазяпва се нагоре към синджирените люлки, към циганките, притичващи сякаш по въздуха, развяващи басмени поли над главата му, кикотещи се...

Влиза в музея на восъчните фигури с венерически заболявания. Сифилис, гонорея, шанкър - в цялата им прелест! Но защо не усеща възпитателен ефект, а се възбужда кощунствено? Такова му се, ако ще да се скапе, да се разтече позорно като нагледната агитация в паноптикума. (В неговото детство еротиката не е под път и над път. Най-много някоя снимчица върху опаковка на дамски чорапи, порнографийката е лукс. Презервативите са ширпотреба, в пластмасови кутийки, обилно поръсени с талк като мекица с пудра захар. Но как обикаля около будката да се сдобие с един от тия сексуални реликти, как затягат около нея двойния си обръч - той и Големия срам, как расте напрежението!... И всичко туй за един пробит капут - ей тъй, да го пробва.)

...Чака я. Докато я чака на забутано място в парка, пуши нервно, прихванал цигарата с пречупена клечка - да не го подушат в къщи, че пак да възкръсва. Той не е толкова романтичен, колкото ви се представя тука. Когато  т я  дойде сега, няма да има никакво държане за ръце, никакъв празен платонизъм. Да я обладае по всички начини, по които си го е представял, после ще се обясняват, после ще прави признания...

(Т я. Винаги е  т я. Ухаеща на гладено, с бенка на лявата ключица. Решена да го последва, да сподели изгнанието му в представата, сама да я сътвори, ако трябва. Идваща с трогателната обреченост на любовна съзаклятница. Закриваща с кремавата си рокля изгрева, издайническия изгрев. Страстта му, растяща безмълвно като коралов храст, обземаща го, надигаща се като прилив. Струйката първа кръв в тревата - сподавеният хлип... Обладавал я е на толкова различни места, че може да състави цяла една любовна топография, да я зашифрова като карта на скрито съкровище. След време по нея да открие отново ония техни леговища на страстта, променени, но запазили дъха на желанието, все още доловим, все така примесен с упойващия мирис на бъз и сладка пот - любовни следи, белязани спомени за дни на носталгия...)

...Но да не пропусне цирка. И най-възхитителния му номер - зевзекът от акробатичната трупа. Този, който излиза от публиката. Драпа по висилката, като си помага даже с брадичката, пада-става, влачи се по корем, плюе стърготини от манежа; върти безпомощно очи към недостижимата висилка, чак докато истеричният смях на публиката издуе купола на цирка като балон, а-ха да го понесе над градчето; тогава зевзекът се изправя, подскача леко, застива за миг във въздуха и после, о, после сякаш не той се завърта на прътовете на висилката, а те се въртят в ръцете му - като жезли на мажоретки, като диригентски палки, като скиптри... Бърдоквата става цар, просякът - принц. Появява се граф Монте Кристо и с блестяща - като цилиндъра му - усмивка подхвърля, че това е той, да, той, който е падал и ставал, влачил се е по корем, въртял е безпомощно очи към тясното прозорче на килията си в замъка Иф, докато тук сме се смеели, докато сме се смеели...

Какъв е тоя номер, още се пита. Преди него ли идва преструвката, или след него? Защо въобще е необходима? Дали не защото маските се слагат, за да бъдат един ден свалени, господа?!

Но като че ли му е рано на него за това, рано му е.

Градчето е добро място за прекарване на детството.

Стои си в него и не чака да удари часът му.

Тук винаги е някога.

* * *

През зимата градски одеон е един бивш прогимназиален физкултурен салон. Отвън на плаката с дързост в погледа е изрисуван Гойко Митич - пера в косите, стрели в колчана, DEFA... Вътре в ъгъла под балкона бумти грамадна ламаринена печка “циганска любов”; горе на балкона, на последния ред, ученици и ученички вместо да гледат кино, активно упражняват петинг, а туй тогава си е едно здраво натискане; бъркане под поли и в блузки, дърпане, щипане, мляскане - кис-кис; ама не кис, кис; люпене на семки, дюдюкане: “Аааааа!“, когато лентата се скъса: “Уууууу”, когато спре токът, и пак - петинг, петинг!, - като че ли всичките пубертети на последния ред са все Петьовци и Пети...

О, невинна вакханалийо на градското кино, само “Казанова” на Фелини е достоен да се сравнява с теб! - иска да извика киноманът и си представя: оная страноприемница; Казанова, слизащ от каретата, втренчен с воднистите очи на Съдърланд; Казанова - съблазнителят и прелъстителят, маестрото, сексуалният тартор... После - всеобщото любене в негова чест, навсякъде из хана: на пода и върху масите; по кьошета, стълби, перила и первази... Кикотът. И всичко се люлее, тресе, клати, сякаш всеки миг ще се срути...

Киното не се срутва, нито илюзиите му, защото след поредното възкръсване вкъщи между наказанието да не ходи на кино или да се остриже нула номер избира без колебание второто.

Най-близо му е Пенсионерския бръснар.

Отдалеч дъсчената бръснарничка прилича на кошер, толкова е малка. И отвътре наистина жужи - жужи оная машинка, пчелата-убийца на самочувствието му, стършелът на унижението. На почит тук е кертикът - дамгата за момчешките прегрешения, властва Големия срам.

О, битълц, посреща го ухилен Пенсионерския бръснар. И, докато той подсмърча пред огледалото, с артистичен замах му сваля перушината. За няколко стотинки повече му оставя уж пропуснато кичурче зад ухото, както нарочно оставя косми в ноздрите на пенсионерите, докато ги бръсне, защото той не обича да бръсне никого, мамка му, особено тия с гробищните китки в носа и ушите, но какво да прави?... Пенсионерския бръснар също е пенсионер.

Но и градска легенда, l e g e n d.

Основател и пръв председател на колоездачното дружество “Светкавица”, дърт Бурвил на педали (връща му го киноманът за онуй “битълц”).

Но като млад Пенсионерския бръснар няма равен на себе си на колодрума в парка.

Ето го, изправен на педали. Стартира. Върти, навел глава, върти все по-бясно, върти-поглежда-върти; докато от ревящата публика не пуснат насреща му два бели гълъба; тогава той пуска кормилото, вдига прикрепената към рамката на велосипеда двуцевка и, както си върти, ги сваля светкавично с дубъл.

Дум-дум! - показва за миг как го е правил Пенсионерския бръснар, показва с машинката и после продължава с нея обиколките си по главата на киномана, чак докато стигне до онуй символично кичурче зад ухото...

...Навива го на пръста си, докато с лъжичка в другата ръка чопли малебито в сладкарничката на Зозата. Издебнал е времето, малко преди тя да затвори, когато няма никого. Наблюдава я в заревото на залеза, проникващ през прозорците, хвърлящ отблясъци по гетинаксовите маси. Зозата ги забърсва, усмихва се.

Вижда гърдите й, дори когато тя е с гръб към него. Толкова са големи и изразителни. Така напират да изскочат от деколтето на мохерната й блуза, сякаш могат да живеят свой собствен, отделен от тялото й живот - да бъдат нещо като главата на професор Дауел гърдите на Зозата.

Когато приближава неговата маса, купичката с малебито му се плъзга насам-натам по гетинакса, завърта се като пумпал, подскача. Зад уханието на къносаната й коса долавя мирис на ванилия и канела, на пудра захар, на сютляш и това още повече го замайва. Дочува пукането на наелектризираните власинки на мохерната й блуза, премалява. Гори целият в огън, както когато е болен...

Но тази болест е тежка...

Зозата се надвесва над него. Струва му се, че начервената й усмивка заема цялото й лице: момчето да не си отива още, чува ли, тя има нещо специално за него. Нали е гледал оня италиански филм “Сузана - цялата сметана”, еее, не може да не го е гледал. Та, знае ли той, тя също прави такива торти, целите в сметана. Може да опита от нейните сузанки ей там, в задната стаичка, идва ли?!

И киноманът тръгва обречено след Зозата към задната стаичка, където на сладкарския плот наистина се мъдри сметанова торта - със сметанови венчета, листенца, цветчета и с черешка в средата, която сякаш подскача на фонтан от сметана. Преглъща мъчително. И докато гледа тортата, чува от Зозата, че е сладък, сладък е, о, колко е сладък!... И да не се притеснява, мъжът й пак праска карти в кръчмата на Тариката, няма го мухльото, ня-ма гооо!

После тя сваля мохера, гърдите й бухват пред очите му като тестени блатове, подскачат с двете си черешки, люлеят се... Потъва в нея върху хладния сладкарски плот като пълнеж на сладкиш и му се иска никога да не излиза от него - сладко му е, сладък е...

Тръгва си от сладкарничката през задния вход, когато навън е вече пълен мрак. Залита по уличките към вкъщи, облизвайки устни, гълчан по петите от Големия срам, измъчван от мисълта колко ли нули заслужава да бъде остриган заради сладникавата си история със Зозата.

* * *

Ако Пенсионерския бръснар, който по цял ден смита накуп момчешки и пенсионерски скалпове в бръснарничката си, е легенда, то Макензена е цяла легендария, l e g e n d r y.

Подофицер и джентълмен от запаса, той не се е разделил с униформата си, никога не се разделя с нея. И ето го всяка привечер, парадно наконтен - в брич, гамаши и куртка; накичен с ордени и медали - минава по главната улица. Крачи след файтона, след пожарната, червена като ягода, разквасваща ритуално паважа. След него подтичват момчетиите (сред тях е и киноманът), подвикват: Макензен!, Макензен!, крият се по ъглите... Без да им обръща внимание, той строевашки се обръща наляво, влиза в натъкмената като по журнал аптека на Арменеца, купува си за престиж прахчета за глава, но повече се застоява пред големия портрет на Луи Пастьор на стената, отдава му чест и пак така строевашки излиза...

Макензен, Макензен, какво не би дал киноманът още тогава, за да научи историята ти, твоя   д е й с т в и т е л е н   с л у ч а й. (Но кой обръща внимание на тихите луди? Кой се опитва да разчете знака, който те ни дават с лудостта си?!)

Единствено Пенсионерския бръснар след години, когато киноманът все така търси оня сюжет, с който да преобърне литературата, поверително и лично ще му разкаже, че тоя Макензен, тоя Фелдфебел цял живот се е вземал за фелдмаршала, за оригинала, не разбира ли?

Взема се за генерал-фелдмаршал Август фон Макензен, още когато прусакът командва германо-австрийските, пък и нашите войски, на Балканския фронт през Европейската, а Фелдфебела тогаз служи в кавалерийския на градчето. Пускат му мухата, че е одрал кожата на Макензен и той с неговата шпиц брадичка, с онуй волево изражение, абе гьонсурат си е, ама айде, ще вземе да повярва. И тъй ще повярва, тъй ще се вживее, че през хиляда деветстотин и шестнайста, когато Дедеагач е наш и чакат там Августа да инспектира отбранителните съоръжения срещу съглашенците, Фелдфебела се грабва да иде и лично да поздрави висшия чин, двойника си - ей тъй, да отдаде чест все едно на себе си.

Пенсионерския бръснар не знае къде точно е била разположена частта на Фелдфебела, ама Фелдфебела така и така се отклонява от нея, зевзекът му със зевзек, и се изтъпанва на Дедеагачката гара, тъкмо когато нашите военни власти там са строили на перона една почетна рота за посрещането на фелдмаршала. Само че - ннаа! - фелдмаршал. Фелдфебела бе, Фелдфебела слиза от трена, мярка се сред парата на локомотива, той ли е, не е ли той?... Той е!, решава ротният и командва, както си е по устав: за среща по фронта и - Запоо-о-о-о..., ама тъкмо да завърши с - ...чест!, се угажда: айдеее, каква стана тя, каква стана?...

Голям конфуз, такава става. После Фелдфебела лежи в ареста, докато с друг трен посрещат истинския Макензен, ама какво от това, нали честта на нашия му е сторена, изживял си е славата, хихика Пенсионерския бръснар и включва машинката...

Останалото за Макензена киноманът по-късно сам го изравя оттук-оттам. И това как на дедеагачките лаври Фелдфебела, вече в запаса, пролежава чак до Втората световна, как коментира важно-важно новините от фронта. И онова как по време на войната, когато в градчето се появяват трима абверовци, агенти на д-р Делиус, изпада в паника, защото те са изтупани по военному не по-зле от него, а и не е ясно дали в него ще разпознаят маршала си; и как затова ги пресреща всяка сутрин пред службата им до църквата, отдава им чест да ги впечатли, а немците не се впечатляват, защото за тях Август фон Макензен е минало, дагеротип някакъв, пък и те самите губят не малко време да се правят на зевзеци, шпионствайки в градчето и околностите му, като че ли има какво да се шпионира там...

И, я, как веднъж след това не някой друг, а Пенсионерския бръснар го напива в кръчмата на Тариката и му обръсва на сухо култовата брадица, а на другия ден Фелдфебела нахлува в бръснарничката му, в оня кошер, с броунинг в ръка и цял рояк закани, задето му е отнел основното достойнство, разбира ли? Как после се крие месец вкъщи, докато си го възвърне и закрачи пак така след пожарната, червена като ягода, разквасваща паважа; влезе в аптеката на Арменеца уж да си купи прахчета за глава, но повече да се загледа в оня голям портрет на Пастьора - дали не е било по-добре да се вмъкне в неговата кожа, а?

А?

Как умира една нощ в съня си и в униформата; изпънат, със скръстени върху медалите ръце. Готов за погребението... И да отдаде чест на когото се полага горе.

Макензен! Макензен!

Без теб градчето не е добро място за прекарване на детството!

© Георги Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2009
Георги Николов. Киноманът. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Георги Николов. Киноманът. София: Български писател, 2010.