МОДУСИ НА ПРЕНАПИСВАНЕТО: ПАНДЕЛИ КИСИМОВ КАТО ПРЕВОДАЧ НА ЛУКИАНОВИЯ ДИАЛОГ "ТОКСАРИС, ИЛИ ПРИЯТЕЛСТВОТО"¹

Драгомира Вълчева

web

---

Abstract:
Modes of rewriting: Pandeli Kissimov as translator of Lucian’s dialogue “Toxaris, or friendship"
Dragomira Valtcheva

In 1853, on the eve of the Crimean war, a text translated from unknown Greek source by Pandeli Kissimov appeared in several successive issues of the newspaper Tsarigradski vestnik. As we established recently, the original of the Bulgarian translation is the second-century Lucian’s dialogue Toxaris, or friendship. Lucian’s text constitutes a conversation between Toxaris, a Scythian, and Mnesippus, a Greek, each of them telling five stories on the subject of friendship. Yet in the Bulgarian translation the Scythian Toxaris is recast as a Slav named Strelko. This and other discrepancies, which are discussed in this paper, suggest that the Greek original was rewritten for both ideological and poetological reasons.

---

На 3 януари 1853 г. в "Цариградски вестник" се появява първата част на преводен текст със заглавие "Повести сравнения. За приятелството на древните елини и славяни", продължил да излиза в девет последователни подлистника. Преводът, чийто оригинал остава неназован, е дело на 21-годишния търновец Пандели Кисимов (1832-1905). Както установихме (достатъчно отдавна), неидентифицираният източник е произведение на старогръцката литература от II век - диалогът на Лукиан "Токсарис, или приятелството".

Лукиановият диалог представлява разговор между грък на име Мнесип и скит на име Токсарис. Всъщност разговорът служи като рамка, в която са вградени десет разказа за прояви на приятелство, поднесени под формата на своеобразна надпревара. Словесният двубой, проведен в дружелюбен и на моменти шеговит тон, е подбуден от реплика на Мнесип, който недоумява защо скитите са въздигнали в култ и почитат като свои богове двама чужденци - гърците Орест и Пилад. Освен че били смъртни хора, двамата парадигматични приятели не оказали никакво благодеяние на скитите, напротив, отвлекли от тях Ифигения, която била жрица на Артемида и сестра на Орест. Нещо повече, обезвредили съвсем сами многобройните стражи и войници, убили скитския цар и като цяло направили скитите за смях. Срещу тези доводи Токсарис излиза с твърдението, че за скитите най-висшата добродетел е приятелството, независимо дали е присъщо на съплеменници или чуждоземци. Убеден в превъзходството на скитското приятелство пред гръцкото, той предлага всеки от събеседниците да разкаже пет истории по зададената тема.

Българският превод възпроизвежда в почти цялостен обем петдесетината страници на старогръцкия оригинал, очевидно през призмата на някакъв новогръцки текст-посредник. Макроскелетът на разказите е схванат и предаден вярно, макар и с множество неточности на микронивото на детайлите. Отклоненията спрямо текста-източник се дължат или на неправилно декодиране на смисъла, или на съзнателни намеси от страна на преводача, съобразени със собствените му представи за реторична пълноценност. Има и трети вид несъответствия - те са най-значителните като степен на преводно вмешателство, - в които се прокрадва определена идеологическа целесъобразност. Следвайки фундаменталната концепция на Андре Льофевр (1992), тук ще разглеждаме българския превод на "Токсарис, или приятелството" като пренаписване. В зависимост от мотивацията, която ги е предизвикала - идеологическа или поетологическа (Льофевр 1992: 7), - самите преводни стратегии ще означаваме като идеологически и реторически модуси на пренаписването.

Идеологическите основания са заявени изрично още в заглавието на преведения текст: "Повести сравнения. За приятелството на древните елини и славяни". Трансформирано по този начин, заглавието насочва, че предстоящото четиво съдържа елемент на съизмерване, чиито субекти са древните прародители на елините и славяните. В самото начало на текста, с едно вмъкнато уводно изречение, преводачът препотвърждава националната идентификация на диалогизиращите персонажи: "Разговарят ся Мнисип и Стрелко, первий елин, а вторий скит: славянин". Тук недвусмислено е заявено, че етнонимът скит ще трябва занапред да се разбира именно като славянин, като чрез побългаряването на името на скита (Стрелко вместо Токсарис) читателят е приобщен дефинитивно към една от двете спорещи страни. Освен в заглавието, изместването на жанровата същност на гръцкия оригинал - от диалог към поредица от дуелиращи се помежду си по-едри наративи - е подчертано чрез серия от паратекстуални включвания от страна на преводача. Началото на отделните разкази е откроено с вклинени подзаглавия: "Повест перва. За староелинското приятелство" или "Повест перва. За скитското, т.е. старославянското приятелство", повторени в съответния вариант преди всяка от десетте истории на Мнисип и Стрелко. С това пренаписване всъщност се възпроизвежда един разпространен през Възраждането модел за национална идентификация, който легитимира българския етнос чрез приобщаването му към античния постамент на европейската цивилизация². Идеологическият модус се актуализира допълнително чрез отстраняването и вмъкването на няколко по-обширни текстови отрязъка, които бяха анализирани подробно на друго място (Вълчева 2009).

Тук ще се спрем по-обстоятелствено на някои прояви на реторическото пренаписване, но преди това нека повторим, че преводът на Пандели Кисимов съдържа и неинтенционални отклонения. Лесно е да се забележи, че част от тях са продукт на погрешно дешифриране на кода на езика-източник (поради дефицити в чуждоезиковата компетентност на преводача), а друга част - на все още неразработените понятийни ресурси на езика-цел. За да разграничим този модус от двата изведени по-горе интенционални модуса, бихме го означили като когнитивен.

Да се опишат параметрите на реторическото пренаписване е трудно (за да не кажем невъзможно) поради отсъствието на експлицитно изразена господстваща поетика през периода, на който принадлежи преведеният текст. В навечерието на Кримската война литературната система все още не е обособила своите жанрове, сюжети, мотиви, похвати и архетипни персонажи, а и самият книжовен език се намира далече от своето кодифициране. Някакъв ключ към проблема може да се потърси в сведенията за образованието на младия П. Кисимов (Кисимов 1897). Шестгодишен, той постъпва в българското килийно училище при църквата "Св. Константин" в Търново, където завършва "курс пълен - от букваря до псалтиря". По негово настояване през 1841 г. баща му го прехвърля в "гръцкото школьо" - взаимно училище, в което придобива знания по книжовен новогръцки. През есента на 1844 г. заминава с родителите си на хаджилък до Светите места. Една случка по време на шестмесечното пътуване, определена като "щастлив преврат", за първи път събужда българското му самосъзнание³. След като се завръща в Търново, не успява да продължи учението си в междувременно изгорялото "елинско" класно училище и така и не научава "елинския език" (т.е. старогръцки) - повратен момент, за който мемоаристът си спомня без огорчение: "...и аз останах само грък, без да бъда еллин" (Кисимов 1897: 14). От 1845 до 1849 г. довършва образованието си⁴ в новооткритото българско класно училище при даскал Пеню Давидов от Лясковец. Навремето даскал Пеню бил проводен в Сърбия "да учи българска граматика": "И учил Пеню Давидов граматиката на Мразовича, още и Логика, и Риторика, догдето се видял способен за даскал да стане в България, и за първи път се условил такъв в новопостроеното българско училище в Търново на 1844. Тези бяха и предметите на висшето му образование, които предаваше и на класса, и математика простите четири действия. От география, история и други научни предмети нямаше никакво знание. Но това никак не му пречеше да бъде в онова време първи и главен учител във Велико Търново" (Кисимов 1897: 30). Тук сме изкушени да се запитаме в какво ли се е състояла "риториката", преподавана от "многоученния даскала Пеня". Но, вместо да гадаем, нека видим как самият превод оголва реторическите си стратегии.

Като начало ще приведем кратък откъс от най-ранния превод на П. Кисимов, също публикуван на страниците на "Цариградски вестник" (1851 г.) - повестта "Кавказки пленници" на популярния за времето си френскоезичен автор Ксавие дьо Местър. За този превод имаме преимуществото да разполагаме с новогръцкия текст-посредник⁵, който може да бъде привлечен като secundum comparatum. Ето и откъса:

Откъсът позволява да направим следните наблюдения. 1. Българският преводач предава дословно словореда и възпроизвежда точно синтактичната структура на гръцкия посредник. Последното му изиграва лоша шега към края на пасажа, в един почти непонятен словесен обрат ("и йоще безумно като направи, проповяда...", което би трябвало да означава "а още по-безразсъдно постъпи, като оповести..."). 2. В семантично отношение най-големи затруднения са създали лексикалните единици ταγματάρχης ("майор"), преведена като "чиноначалник", и σύνταγμα ("полк"), преведена като "пореда" (може би семантична калка ad hoc?). Допускаме, че езикът-цел едва ли е разполагал с фиксирани еквиваленти за съответните реалии. 3. Особено натрапливо е отсъствието от превода на фразата "καταγόμενος εκ της Ελλάδος" ("произхождащ от Гърция"). Явно произходът на доблестния майор Каскамбо не е бил по вкуса на преводача, у когото междувременно са се породили антигръцки настроения във връзка с черковния въпрос. Това е типичен пример за идеологическо пренаписване - впрочем изключение в превода на повестта като цяло. 4. Същата идеологическа тенденция прозира в свръхусърдието да се използват несвойствените за гръцката фонетична система звукове ш и б при транскрибирането на антропонима Κασκαμβώς ("Кашкамба") и топонима Βολόγδα ("Бологда"). 5. Когато не знае значението на някоя дума, преводачът превежда по смисъл: "употреби" вм. "предприе" (επεχειρίσθη). 6. Единствената синтактична трансформация е предаването на деятелното причастие "πράξας" с разгърната фраза, въведена със съюза "като" ("като направи"). Тази синтактична (и реторична) техника се прилага последователно в цялостния превод на повестта. 7. Можем да обобщим, че основното "поетологично" съображение на преводача е да следва плътно поетиката на изходния гръцки текст.

Две години по-късно, в "Повести сравнения", вече виждаме преводач, който се е отказал от сляпата вярност към оригинала - било одързостен от натрупания опит, било защото дискурсивният универсум, заложен в античния първоизточник, не търпи буквално транспониране. Основната техника на реторическото пренаписване тук е експанзията: казват се повече неща и с повече думи, отколкото в оригинала. Най-показателна в това отношение е тенденцията към реторично удвояване, която се прилага с такава последователност, че можем да я приемем за съзнателно преследван преводен похват⁶. В таблица 1 са показани няколко характерни примера, отразяващи следните редупликации: ἐπ’ εὐμενείᾳ > "пазители и помощници", νομοθέται > "законоположници и учители", ἔπαθον > "претерпеха и направиха", πράξεις > "работите и совершенията", ἀγανακτοῦσιν > "сердят ся и им ся зловиди", φυλάττειν > "да не расточава и да не го распилява", ἠγριωμένον > "разсвирепено и страшно", ἐπ’ ὀφθαλμῶν λαβὲ > "вообрази на ума си и представи на очите си", γενναίου > "верен и привержен", πνῖγος > "топлий нечистий воздух", εὔνοιαν > "услугвание и любов", οὐδὲν ἀδικοῦντας > "незлобивостта и неповинността".

Таблица 1

Преводни решения, издаващи както реторично, така и когнитивно пренаписване, се наблюдават в някои портретни описания (тяхната индивидуализираност и дискурсивна отчужденост е особено предразполагаща към "приблизителен" превод поради недоразбиране на кода). Така например отрицателните конотации в описанието на Хариклея (вж. табл. 2) са напълно отстранени, нюансът "наскоро възстановил се от продължителна болест" в представянето на Дамон се е размил до неузнаваемост, а портретът на злочестата жена от третия пример е дописан чрез липсваща в оригинала опозиция ("доброоблечена, но совсем грозна").

Таблица 2

Реторичното пренаписване се проявява и на макротекстуално равнище, засягайки отделните разкази на оригинала като завършени текстови единици. Втората история за скитското приятелство, разказана от Токсарис, описва една ловна сцена, чиято краткост позволява да я цитираме изцяло (табл. 3). Докато в текста-източник ситуацията е предадена сбито и динамично, главно с помощта на глаголи, в превода тя е разгърната с множество допълнителни обстоятелства и епитети. Срещу едно прецизиращо прилагателно в старогръцкия текст ("полумъртъв") в българския стоят цели тринадесет. Да не говорим, че един от участниците е преименуван от Белит на Велко.

Таблица 3

Преди да разкаже горната история, Токсарис (Стрелко) тъкмо е завършил един покъртителен разказ за скит, който пожертвал очите си, за да откупи от плен свой приятел. По този повод той се обръща към Мнесип с обвинението, че ако един грък би разказвал същата история за свой съплеменник, той би я раздул и разкрасил с всевъзможни словесни хватки, само и само да впечатли аудиторията. Парадоксалното е, че превеждайки ловната сцена, П. Кисимов е направил точно това, за което е укоряван гъркът от оригинала. Успешно или не, българският преводач е заимствал реториката на "престижния друг", за да го надвие - и реторически, и идеологически - със собственото му оръжие.

БЕЛЕЖКИ

1. Първоначалният вариант на настоящия текст беше доклад със заглавие "Разкрития около гръцкия източник на възрожденската преводна творба "Повести сравнения. За приятелството на древните елини и славяни", представен на научната конференция "Езици и култури в диалог", проведена в СУ "Св. Климент Охридски" на 14-15 ноември 2008 г. [обратно]

2. За идентификационните модели през Възраждането вж. Аретов (1995: 5-73; 2006: 69-71) и Данова (2003). [обратно]

3. "Преди да свърша със спомените си за моя хаджилък, ще кажа още и за едно обстоятелство, което остави впечатление в детинския ми ум. Казах, че духовните лица и служители в манастирите казваха ми, вместо всяко име: то вулгараки [т.е. "българчето" - бел.моя, Д. В.], и се чудеха на книжовния ми гръцки говор. Случи се веднъж, един духовник в присъствието на други духовник да ме попита на гръцки език: - Ти като знаеш тъй чисто гръцки, какъв си: вулгарос ли, или ромеос? Съвсем ново беше за мене това питанье и ме озадачи: Какъв да се кажа? Най-сетне отворих уста и почти несъзнателно казах на гръцки: Аз съм румелиотис!

Този мой отговор като че ли помири двамата духовници, защото тоя, който до тогива мълчеше, каза: - Право отговори; ти си от Румелия и си румелиотис, ама ти си по род българин и за това ти казват: то вулгараки. И тоя духовник почна тогива да приказва с мене по български.

Това беше за мене първия урок, първата искра на чувство и съзнание в народността ми, на патриотизма ми, да река, и това ми дойде от един български духовник" (Кисимов 1897: 20-21). [обратно]

4. Принуден да прекъсне учението си преждевременно, тъй като трябвало да стане сътрудник в търговската абаджийска къща на баща си, П. Кисимов се отдава на усърдно самоусъвършенстване: "Доста тъжах, когато моите съученици, които нямаше вече, както казах, какво да учат при даскал Пеня, кой по-рано, кой по-късно, отидоха в Елена да се доучват при туку що пристигналия от Руссия даскал Никола Михаиловски, а аз оставах недоучен. Но туй лишение аз се турих да допълня сам на себе си. Да прочитам всяка новоиздадена българска книга, списание, вестник, като ги купувам и си ги набавлявам, да чета и да превеждам на български всяка гръцка книга, която ми се попадаше и ми харесваше, това беше любимото ми занятие в неработните дни и часове, даже и седящ по турски в абаджийски-търговския дюкян на баждарлъка" (Кисимов 1897: 25-26). [обратно]

5. В собственоръчно направения опис на книгите от книжарницата на П. Кисимов в Търново (вж. Фонд 179) фигурира гръцкото списание "Ευτέρπη", където открихме гръцкия източник на превода. [обратно]

6. Всъщност похватът е доста стар. Реторичните дублети били обикнат способ на Жак Амио, най-влиятелния ренесансов преводач на Плутарх (вж. Дентън 1998: 71). [обратно]

7. Преводът от старогръцки е направен по изданието на библиотека LOEB (Лукиан 1955). В скобите е поставено инициално съкращение на заглавието на диалога с номера на съответния параграф. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аретов 1995: Аретов, Николай. Българското възраждане и Европа. София: Кралица Маб, 1995.

Аретов 2006: Аретов, Николай. Национална митология и национална литература. София: Кралица Маб, 2006.

Вълчева 2009: Вълчева, Драгомира. Скит, т.е. славянин: панславизмът на Юрий Венелин в преводната практика на Пандели Кисимов. (Доклад, изнесен в тематична секция, посветена на паметта на Ю. Венелин, на Международната кръгла маса "Свобода и надзор на Балканите", проведена в ЮЗУ "Неофит Рилски" през февруари 2009 г.)

Данова 2003: Данова, Надя. Проблемът за националната идентичност в учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през XVIII-XIX век. // Балканските идентичности в българската култура. [2003] <http://www.ilit.bas.bg/bi/include.php?file=danova> (14.03.2009).

Дентън 1998: Denton, John. Renaissance Translation Strategies and the Manipulation of a Classical Text. Plutarch from Jacques Amyot to Thomas North. // Ballard, Michel (éd.). Europe et traduction. Artois Presses Université, 1998, 67-78.

дьо Местър 1825: de Maistre, Xavier. Les prisonniers du Caucase. [1825]. // Gloubik.info <http://www.gloubik.info/demaistre/caucase.html#3> (06.03.2009).

Кавказки пленници 1851: Кавкаските пленници. // Цариградски вестник, 1851, бр. 50-59.

Кисимов 1897: Кисимов, Пандели. Исторически работи. Моите спомени. Ч. I. Пловдив, 1897.

КМ 1848: Ξ. Μ. Οι αιχμάλωτοι των Καυκασίων. // Η Ευτέρπη, τομ. 1, αρ. 12, 1848, 10-21.

Лукиан 1955: Lucian. Toxaris, or Friendship. // Lucian. Vol. V. London: The Loeb Classical Library, 1955, 101-207.

Льофевр 1992: Lefevere, André. Translation, Rewriting, and the Manipulation of Literary Fame. London and New York: Routledge, 1992.

Повести сравнения 1853: Повести сравнения. За приятелството на древните елини и славяни. // Цариградски вестник, 1853, бр. 103-111.

Фонд 179: НБКМ - БИА, фонд 179, а. е. 9, л. 38-45.

© Драгомира Вълчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.03.2009, № 3 (112)