ФРАНЧЕСКО ПЕТРАРКА: ПРОЧИТИ И ПРЕВОДИ

Дария Карапеткова

web

Есента на 1826 година сигурно е останала в паметта на издателя А. Ф. Стела от Милано, който се заел със задачата да публикува стиховете на Петрарка, като поканил знаменития си съвременник Джакомо Леопарди да състави обяснителните бележки към изданието. Тогава той получил от поета скандалния отказ да прибави към коментара си каквато и да е оценка за сонетите на прочутия хуманист, защото това би означавало да отрече така възхваляваните им качества. А работата си по изданието на Петрарка Леопарди окачествява като "най-досадната през целия му живот" (Доти 2001: 12, 15).

Това, разбира се, е само любопитен епизод от иначе славния път, изминат от поезията на Франческо Петрарка през многото векове на нейното просъществуване. Признанието я съпътства още от първите моменти на създаването й и не я напуска до ден-днешен. В България сонетите за Лаура се радват на няколко преводни варианта през относително равномерни интервали от време. Интересът към тях е постоянен, без да е стихиен, но те така и не попадат в центъра на разпалени идейно-естетически полемики. Необяснимо на пръв поглед е и обстоятелството, че двама именити български поети, занимавали се с превод на Петрарка - Константин Величков и Кирил Христов, сами остават като че ли в сянка на фона на българския литературен живот и нещо повече - дори изпадат в конфликт помежду си.

Петрарка се ражда на 20 юли 1304 г. в италианския град Арецо, в семейството на флорентинеца в изгнание сер Петрако. Бащата, чиято латинизирана фамилия ще има съдбата да се прочуе като символ на най-изтънчена любовна лирика, е настроен прагматично и насочва сина си към юридическото образование. В Монпелие и Болоня Франческо прави усилия да се занимава с право, докато страстта и интересите му са насочени в съвсем различна посока - античната култура и история, Вергилий и Цицерон. Независимо от това, в качеството си на образована личност, Петрарка се вписва в изискванията за гениален писател, разработвани на българска почва в духа на западноевропейските традиции от проф. Иван Шишманов. Той твърди, че от 55 италиански гениални писатели 51 са получили добро образование, а в неговата статистика Петрарка е сред гениите, "познати на всеки образован човек" (Шишманов 1905: 12-13). Както ще стане ясно, изказването на Шишманов от 1905 г. е малко елитарно за мащабите на популярността на Петрарка в тогавашна България. Сам той в друго от многобройните си изследвания в тази област оправдава вековното ни закъснение в опознаването на Петрарка и Бокачо - "първите шефове на италианския ренесанс", с трагичното съвпадение на края на техния земен път и кървавите битки, които предопределят петвековното робство на България, попречило на достъпа й до западноевропейската култура (Шишманов 1969: 165).

На 6 април 1327 г. в църквата "Св. Клара" в Авиньон Петрарка вижда за пръв път Лаура, съпруга на местен благородник, и я превръща в център на своите поетични видения. Това е началото на една неосъществена, но трайна любов, която носи бърза и нестихваща слава както на поета, така и на неговата любима. Майка на много деца и робиня на цялата гама от средновековни условности, Лаура е принудена да демонстрира неумолимо равнодушие независимо от действителните си чувства. Любовните терзания на поета приемат формата на сонети, канцони, балади, мадригали, които бързо му донасят всеобщо признание. През 1341 г. Петрарка вече е приел духовнически сан, дал е обет за безбрачие и е станал баща на първото си извънбрачно дете Джовани, когато за него настъпва звезден миг. В Рим по време на тържествена церемония той бива удостоен със званието "увенчан поет" (poeta laureatus), което символизира официалното обществено признание - нещо, към което той нескрито се стреми. Действително суетата е характерна черта на Петрарка, която го прави нетипичен представител на отмиращата средновековна епоха. В своето изследване върху хуманизма в западноевропейския Ренесанс Слави Боянов напомня: "Средните векове изискваха от човека скромност, която граничеше с обезличаване. (...) Петрарка, както и неговият предшественик Данте, се осмелява да погледне в себе си и да защити човешкото достойнство и човешката гордост... Петрарка е жадувал не за небесна слава, а за земна прослава, която е била заклеймявана от църквата като грях и суета" (Боянов 1980: 39-40). Във връзка с безспорната роля на поета като новатор хуманист Иван Шишманов също отбелязва в своите лекции, че "Петрарка, който официално си остава католик, без да опита някаква реформа, не си отнема правото да критикува. В много отношения Петрарка и Бокачо са повече езичници, отколкото християни." (Шишманов 1914: 84). Нещо повече - при неизбежната съпоставка на възникването на Възраждането у нас и на Запад водещата фигура на Петрарка за Италия бива сравнена в България с тази на Паисий Хилендарски (Шишманов 1969: 171).

Известен със своя критичен подход към обработката на произведенията си, Франческо Петрарка нанася непрекъснати корекции във вече оформящия се сборник от сонети "Песенник". Драматичен обрат в неговото изкуство настъпва през 1348 г., когато чумната епидемия отнема живота на неговата муза. Така сборникът получава следното разделение: сонети за живота и за смъртта на Мадона Лаура, като те остават единственото му произведение на простонароден италиански език наред с поемата "Триумфи". През годините Петрарка довежда до девет броя редакциите им, като не спира и литературно-изследователските си занимания. Автор е на многобройни трактати, еклоги, поеми и епистоларен корпус на латински език, който ползва като втори роден. Последните си дни изживява в имението в Аркуа, където издъхва през 1374 г. под грижите на дъщеря си Франческа. В паметта на поколенията, която е от изключително значение за него, той продължава да живее предимно със сонетите от своя "Песенник" (Канцониере), с които е познат и на българската читателска публика.

Николай Вранчев, един от българските преводачи на Петрарка, пише в предговора на своя труд: "Петрарка, знаменит италиански поет, е у нас комай непознат. Името му знаят негли малцина от трите сонета, преведени някога от Константин Величков, сроден нему по нежност и чувствителност, и поместени в старите христоматии." (Петрарка 1934). Всъщност сонетите, преведени от Величков, са общо 14. Три от тях действително излизат отделно през 1888 г. в "Библиотека Свети Климент", т. I, като с минимални корекции биват включени по-късно, през 1899 г., в "Цариградски сонети" (1899) на Константин Величков като обособен раздел с името "Сонети от Петрарка". В кратките бележки към тях (без упоменат автор) не е пропуснат коментарът на специфичната възвишеност на поезията на италианския гений: "Поетът е отстранил от тях [сонетите] всяка земна примес, всеки елемент, който би могъл да нанесе най-малкото петно на мисълта, която го е влекла към Лаура. Те съставляват една тиха драма, която ни подига в една област, недостъпна за никакви обикновени вълнения." Според изследователя му Ст. Попвасилев "Величковите преводи са образец за съвестно извършен творчески труд, на места с малки отклонения, без обаче да се накърни авторовата мисъл, защото той превежда със съзнание, че изкуството на преводача е високо изкуство" (Попвасилев 1966: 22). Не така великодушно се произнася Ив. Сестримски: "Величков не успява да превъзмогне слабостите на своята стихотворна метрика, не преодолява навсякъде съпротивата на езика, а това нарушава мелодиката на стиха, хармонията на поетическата структура. Разбира се, и дума не може да става за някаква творческа адекватност на българското претворяване с оригинала..." (Сестримски 1979: 10). Преводите на Величков, независимо от подобни забележки, имат качествата на една образна, картинна поезия, предадена с богата творческа фантазия. Той например не се поколебава да въведе името на героя Прометей, натоварен за българския читател с красноречиво символно значение, в сонет (CXLV), където това име липсва: "...ил прикови ме като Прометея,/ стори ме дух свободен ил с тело;" (срв. у Драгиев "дух волен ли съм, в клетка ли железна"). Въпреки мнението на М. Арнаудов, според което Величков е "поет с доста слаба версификация" (Арнаудов 1967: 378), друг негов изследовател - Илия Тодоров, го нарежда на едно от челните места в историята на българското преводаческо изкуство (Тодоров 1986: 34). Но това, че сонетите на Петрарка като авторово постижение на Величков не са привлекли особено вниманието на аудиторията, се вижда още през 1933 г., когато сп. "Венец" публикува статия за него от Н. Атанасов. В нея Величков е наречен "преводачът на Данте, създателят на българския сонет", a Петрарка не фигурира изобщо като факт от творческата му биография. "Неговата песен (…), продължава Атанасов, е била песен за аристократите на духа у нас, за малцината любители на хубавото и нежното. Това ще е причина, та поетическата дейност на Величкова да не е привличала вниманието на критиката..." (Атанасов 1933: 28).

Любопитно е, че подобна слава има още един поет и преводач на Петрарка у нас - Кирил Христов. До нас е достигнал само един преведен от него сонет - XXXII, който намира място в сборника с негови преводи "Приближени хоризонти" на поредицата "Всемирна библиотека" през 1911 г. В него е видно присъствието на Христовата индивидуалност на поет, а не единствено на преводач, както и стремежът към интерпретация по-скоро на настроението на сонета:

Летят денете, краят наближава,
на земните дела печалний край.
За щастие надежда не остава,
че младостта отива си, не трай.

Ето други две интерпретации на същия оригинал: на Ат. Драгиев (1959):

Виж, моят ден последен бързо наближава -
печалната ми участ той ще съкрати
и времето започна бързо да лети,
та не градя надежди в него, в мойта слава.

и Ст. Петров (1985):

Колкото по-близо е денят указан,
който слага край на земния ни път,
все по-ясно е, че дните си летят,
а надеждите ми в тях са блян напразен.

В студията си за К. Христов, където между другото споменава за разрива в отношенията му с Величков, М. Арнаудов отбелязва влиянието на Петрарка върху личния почерк на Христов, който усвоява от него техниката на сонета. Пак той цитира как "на въпроса годен ли е българският език да предава творения, които се смятат неделими от езика, на който са създадени, Христов отговаря с особен патос: "И още как! Аз смятам, че във всемирната литература няма поетическо произведение, което не би могло да се предаде на български, дори конгениално." (Арнаудов 1967: 381). Въпреки будителския си ентусиазъм К. Христов също, по думите на К. Константинов, не може да се похвали с "никакви критически изследвания или спорове за стойността на неговото дело: той отсъства от днешната история на българската култура" (Константинов 1981: 430).

През 1934 г. Николай Вранчев превежда 79 сонета на Петрарка под заглавието "Сонети за Лаура" (1934), с което значително обогатява досегашната представа за него на българската аудитория. В преводаческия му подход се наблюдава тенденция към запазване на оригиналния изказ, близост до авторовата образност (напр. "във къси дни, кога Борея вее", сонет C, което у Ст. Петров звучи "през късите дни зиме Горнякът зъл беснее", у Ат. Драгиев "...в който слуша северняк да свири,/ щом стане къс денят..."). Вранчев въвежда на места изрично образа на Лаура там, където Петрарка използва омонима l'aura, доста често превеждан в контекста на сонетите като "ветрец": "обвивката си от земя разбила,/ отиде си Лаура животворна", сонет CCLXXVIII (срв. Ст. Петров: "оставяйки тук земната си плът прекрасна/ тя - дивна и безсмъртна - с мене се прости", Д. Петров: "тя хвърли тленната обвивка на плътта"). Учудващо малко са имената, предадени според остарели начини за превод и транскрипция (напр. Амор вм. Амур, [остров] Жиглио вм. Джилио). Вранчев отбелязва, че "противно на лирическите стихове на Данте, които съдържат голяма доза метафизика и схоластика, та трябва да бъдеш учен, за да ги разбереш, Петрарка е свободен от всякаква грижа за школа." Действително стилът на Петрарка е обект на коментари, които може би надвишават количествено тези на самото съдържание на поезията му; през 1942 г. историкът на италианската литература Жорж Нурижан говори за "рядка елегантност и яснота на формите". Той напомня на българския читател, че "надарен с изящен усет, той [Петрарка] е допринесъл твърде много за облагородяването на езика, като е успял да отстрани доста грапавини, каквито още са съществували при Данте." (Нурижан 1942: 67). В сп. "Родна реч" през 1958 г. Радко Трифонов нарича Петрарка първия поет на италианското възраждане и се съгласява, че "той търси ясност и рационалност и за него има само едно учение - философията на живота." (Трифонов 1958: 25). Във вече споменатото си изследване С. Боянов подема схващането, че "неговата поезия не е мъглява, а бистра и свежа. Тя е едновременно емоционална и интелектуална. На нея са присъщи изящността на стила, на формата и на музикалността." (Боянов 1980: 44).

Цял авторски колектив дава живот на следващия превод на Петрарка. Атанас Драгиев, Драгомир Петров и Стефан Петров публикуват през 1959 г. "Сонети за живота и смъртта на Мадона Лаура" (1959). Почти двойно повече спрямо последното издание (153), те са интересна комбинация от три преводачески стила в общо издателско начинание. Издържано в съзвучие с изискванията на момента, то съдържа само дребни епизодични грапавини (напр. остарялата транскрипция Сенучьо вм. Сенучо, Канцонере вм. Канцониере, както и името Азур в сонет CXCII: "Азур, поспри, да я погледам тоя път.../ Виж как върви величествено нашта слава..."; срв. К. Величков: "Дойди, любов, да видиш свойта слава...", Н. Вранчев: "Поспри, любов, да видим свойта слава..."). В предговора към изданието Ат. Драгиев обръща внимание на друг интересен аспект от възприемането на поезията на Петрарка, а именно че той "умее да създаде безкрайно разнообразие от нови и интересни форми, които поддържат буден интереса и правят да се преживява многократно едно и също изживяване, без тягост и чувство на монотонност (…). Няма друг между познатите творци, който да е създал 366 вариации - колкото са включените в "Канцонере" произведения - на една-единствена тема." (Петрарка 1959: 12). Не липсват мнения, които са поставяли под въпрос реалното съществуване на Лаура. Отговорът на подобен въпрос е потвърден недвусмислено от редица български литературоведи: С. Хаджикосев (при сравняването с Дантевата Беатриче): "Наистина, излишно е да се доказва, че Петрарковата Лаура е по-земен образ..." (Хаджикосев 1976: 15); Нурижан: "Лаура е една действителна жена и поетът […] я обича, защото е жена и защото е красива, не като символ на добродетел, като отражение на безкрайната красота, а като водач към вечното блаженство." (Нурижан 1942: 66); С. Боянов: "Лаура е образ на реално съществуваща жена, която е вълнувала сърцето на един поет..." (Боянов 1980: 44). Интересно е да се отбележи изказването на Леопарди, който дори оспорва платоничния характер на любовта на Петрарка с думите: "...това ми се струва мит, защото многократно стиховете му показват очевидно, че любовта му е като тази на мнозина други - сантиментална наистина, но не и без плътската си цел." (Доти 2001: 12). Шишманов пък обвързва личността на Лаура с факта, че за сонетите поетът е предпочел италиански език: "Ако Лаура бе знаела латински, Петрарка едва ли би написал и един ред италиански. (...) Ето как на невежеството на Лаура ний дължим най-хубавите стихове на италиански език." (Шишманов 1914: 217). На името на Лаура пък дължим честото позоваване в сонетите на мита за Аполон и Дафна, разказан в Овидиевите "Метаморфози". Както Ат. Драгиев напомня на читателската ни аудитория, Дафне е гръцкият превод на лавър, което обяснява честата аналогия с този образ. Друга аналогия се осъществява благодарение на омонимията между името и италианската дума l' aura = ветрец, също чест образ в сонетите. Част от тях (56, всички в превод от Ат. Драгиев) биват преиздадени през 1994 г. (Петрарка 1994б).

Най-пълният досега превод на Петрарка, "Лавър", излиза през 1985 г. от перото на Стефан Петров (Петрарка 1985), който самостоятелно превежда 141 сонета, 9 канцони, 7 секстини, 6 балади и 4 мадригала. Съкратен вариант на неговите преводи (135) излиза и през 1994 г. (Петрарка 1994а). При него стиховете достигат естествено до най-съвременното си звучене. Роля за това има вероятно вкусът на Петров към избора на експресивни и въздействащи преводни варианти: срв. "Амур и аз следим с възторг нескрит и ням" и напр. Н. Вранчев: "Изпълнени с почуда, аз и Амор..."; "О, клето, ужасяващо видение" и Вранчевото "окаяно видение". Очевидна е и склонността към адаптиране на стиховете към съвременното възприятие: срв. "- Кажи, душа, какво ни чака нас? Дни ясни/ на мир, или война до сетния ни час?" (сонет CL) и Вранчевото: "Що мислиш, душо? Ще ли найдем мира?/ Или във бран ще бъдем непрестанна?", и тази характеристика е сред основните в преводаческия почерк на Ст. Петров. Факт е, че цялостен превод на пълния брой сонети от "Песенник" досега в България не е направен, както няма и преводи на останалите произведения на Петрарка.

Предвидимо и логично е влиянието на Франческо Петрарка върху авторската поезия на неговите преводачи. В национален мащаб за течение от негови последователи вероятно е пресилено да се говори; дори Вазов е познавал неговата поезия чрез посредничеството на руския език (Милетич б.г.: 381). Независимо от това в по-ново време не липсват аналогии със стила му (напр. П. Зарев (1976: 668) открива влиянието му в сонетните венци на В. Марковски). А по повод породилото се след смъртта му в европейски мащаб течение петраркизъм Шишманов коментира изчистения формален облик на сонетите, като обяснява имитирането му и с това, че "Петрарка дава образци, които леко могат да бъдат подражавани" (Шишманов 1914: 220). Неговата фина поезия въздейства дори върху критично настроения Леопарди, който в крайна сметка определя езика й като "възхитително стабилен, завършен, подреден, зрял и почти съвършен, достоен да служи за пример през вековете..." (Леопарди 1997: 539).

Въпреки късното си появяване на български език стиховете на поета, създал една от най-знаменитите поетични двойки в световната литература, имат в България интересна и богата история. Като обобщен израз на отзвука от Петрарковата поезия у нас може смело да се посочи мнението на големия български италианист Ив. Петканов, че "големият Петрарка си остава неподражаем с богатството и разнообразието на душевните отсенки и с мелодичността на най-нежните и вглъбени трепети на човешкото сърце" (Петканов 1985: 15).

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1967: Арнаудов, М. Кирил Христов. Живот и творчество. София: БАН, 1967.

Атанасов 1933: Атанасов, Н. Песента на тъгата. // Венец, октомври 1933, № 1.

Боянов 1980: Боянов, С. Хуманизмът в западноевропейския ренесанс. София: Партиздат, 1980.

Величков 1899: Величков, К. Цариградски сонети. София: Ив. Говедаров и с-ие, 1899.

Доти 2001: Dotti, Ugo. Francesco Petrarca, "Canzoniere". Milano: Feltrinelli, 2001.

Зарев 1976: Зарев, П. Венко Марковски. // Зарев, П. История на българската литература. Т. 4. София: БАН, 1976.

Константинов 1981: Константинов, К. Път през годините. София: Бълг. писател, 1981.

Леопарди 1997: Leopardi, G. Zibaldone, Arnoldo Mondadori Editore. Vol. I. Milano, 1997.

Милетич б.г.: Милетич, М. Итало-българско списание, год. I, том I, кн. 9-10, б.г.

Нурижан 1942: Нурижан, Ж. История на италианската литература. София: Печ. Нар. печат, 1942.

Петканов 1985: Петканов, Ив. Предговор. // Петрарка, Ф. Лавър: Избрани стихотворения. София: Нар. култура, 1985.

Петрарка 1934: Петрарка, Ф. Сонети за Лаура. София: Ралица, 1934.

Петрарка 1959: Петрарка, Ф. Сонети за живота и смъртта на Мадона Лаура. София: Нар. култура, 1959.

Петрарка 1985: Петрарка, Ф. Лавър: Избрани стихотворения. София: Нар. култура, 1985.

Петрарка 1994а: Петрарка, Ф. Лавър: Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура. София: Сребърен лъв, 1994.

Петрарка 1994б: Петрарка, Ф. Сонети за живота и смъртта на Лаура. София: Ерато, 1994.

Попвасилев 1966: Попвасилев, Ст. Предговор. // Величков, К. Избрани произведения. Т. I. София: Бълг. писател, 1966.

Сестримски 1979: Сестримски, И. Предговор. // Величков, К. Избрани преводи. София: Нар. култура, 1979.

Тодоров 1986: Тодоров, И. Предговор. // Величков, К. Съчинения. София: Бълг. писател, 1986.

Трифонов 1958: Трифонов, Р. Залезът на религиозните заблуди. // Родна реч, 1958, №7.

Хаджикосев 1976: Хаджикосев, С. От Данте до Елюар. София: Нар. просвета, 1976.

Шишманов 1905: Шишманов, И. Опити за обяснение на литературните явления. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1905.

Шишманов 1914: Шишманов, И. Сравнителна литературна история. Лекции. София: Р. Даскалов, 1914.

Шишманов 1969: Шишманов, И. Студии, рецензии, спомени, писма. София: Бълг. писател, 1969.

© Дария Карапеткова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2008, № 7 (104)

Други публикации:
Литературата, г. I, 2007, кн. 2, с. 255-271.