ОРИАНА ФАЛАЧИ И ДВОЙНИЯТ АРШИН
“Силата на разума”: междукултурна смилаемост или маркетингова политика?

Дария Карапеткова

web

Четири години след излизането на оригинала на българския пазар се появи текстът на скандалната книга на Ориана Фалачи “Силата на разума” в превод от английски. Макар и италианка, авторката остава силно свързана със Съединените щати до последните си дни и отзвукът от произведенията й в Америка е пропорционален на нуждата те да достигат своевременно до англоговорящата публика. Още повече че те особено силно я засягат - най-вече с последните си теми, които разискват тероризма, инвазията на исляма в християнска Европа и разликите между нейното и американското поведение в тези условия на борба за съхраняване на идентичност. Популярността на Ориана Фалачи отдавна е надхвърлила границите на Италия, като една от причините за това е, че всяка нейна публикация означава скандал - нещо, което за издателите има отлични финансови измерения. Ето защо не е чудно, че нейните текстове сравнително своевременно стават конвертируеми с появата си на английски. Фактът, че у нас книгата “Силата на разума” излезе също в превод от английски, сигурно нямаше да направи особено впечатление, ако малко преди този превод “Литературен вестник” не беше публикувал три откъса от същото произведение в превод от италиански, от оригиналната книга на издателство “Рицоли”, с което Фалачи е работила. Пропуснатите моменти, адаптираните и променени понятия и идеологеми навеждат на мисълта за манипулация, която надхвърля изискванията за художествена адекватност. След установяването на разминаванията възниква въпросът дали те са плод на дължима адаптация с цел по-добра междукултурна смилаемост или маркетингова политика?

Фактологическите разлики между двата преводни текста не са пренебрежими и не опират до преводаческо майсторство. И действително, факторът източник на превода тук води до съвсем друг вид размисли, след като става дума за едно и също произведение. Интересен е въпросът какъв продукт достига до българските читатели, с какво той се отличава от оригинала и от продукта, който получават други езикови общности. Редно ли е да има разлика или това е съдбата на преводната литература, която по пътя си към по-малките минава през диктата на по-мащабните езици?

Количеството текст, който българският читател има възможност да сравни, се равнява едва на няколко страници съвпадащ превод от съответните версии. В рамките на тях се наблюдават интересни различия. Например в книгата, превод от английски, четем следното: “Това, което ме безпокои, е непреодолимата граница, с която Западът огради Мисълта. Непобедимата бариера, зад която повечето от хората на Запад мълчат или се присъединяват към хора на лъжите...”. На същото място във вестника, превод от италианския оригинал, четем: “Притеснява ме обаче непреодолимият обръч, който италианците са начертали около Мисълта. Непристъпната бариера, зад която може само да мълчиш или да се присъединиш към всеобщото мнение...”. Нападки към сънародниците на авторката има и в друг момент от италианския текст: “Може би Токвил е имал предвид нас, италианците, когато е казал, че бракът, върху който се базира демокрацията, бракът между равенството и свободата, не е сполучлив”. Тази забележка е спестена в английската версия и фигурира като: “Колко прав е бил Алексис дьо Токвил с мисълта си, че женитбата, върху която е построена демокрацията, се е провалила - женитбата между равенството и свободата.” Токвил изобщо е нашироко цитиран от Ориана Фалачи, включително в откъса, посветен на съдбата на пишещите: “Ако писателят прескочи този обръч, преодолее тази бариера, бива наказан моментално.” В превода от английски за писатели въобще не става дума: “Ако някой от нечистите прекрачи границата, прескочи бариерата, върху него светкавично се стоварва наказанието.” Теориите си за мисията на писателя тя отново обвързва с Токвил: “Е, Токвил също така е казал, че не трябва да сме прекалено сурови към тези, които четат произведенията ни. Особено към сънародниците си.” В превода от английски се казва: “Токвил е казал също, че не трябва да съдим прекалено строго тези, които правят грешки.”

Макар и не задължително в лош смисъл, спрямо читателите на двете издания се прилага двоен аршин. Ползвателите на италианското издание и неговите преводи четат по повод Америка: “Помислете за нещастниците, които подкрепят проислямските мръсотии на проислямската ООН...” Но въпреки това “В Америка последният лов на вещици се провежда преди половин век с Маккарти и американците толкова се засрамиха от това, че не го повториха повече.” В същия контекст при английския превод стои забележката: “Сега, когато пиша тези страници, си спомням за един от главните хористи в хора на лъжата, който носи името на Чърчил. Човекът, опозорил това име, е преподавател по етика в университета в Колорадо, който заяви, че Световният търговски център е “законна цел”. Този човек каза, че нападенията на 11 септември са “естествено и неизбежно последствие от незаконната американска политика (...)”. Според Уорд Чърчил 3500-те жертви на 11 септември са “технократичен нацистки корпус, както добрите немски граждани в нацистка Германия”. Той каза и: “Какви цивилни са те? Невинни цивилни? О, хайде стига!” Все наблюдения, от които италианският текст е лишен. За сметка на това в него е наблегнато на факта, че “...в Евроарабия... ловът на вещици е вече житейско правило.”

Дали от желание да се хареса на американската част от англоезичната аудитория или просто поради необходимостта да установи по-лесен контакт с нея, английската версия си служи с примери и метафори, които явно наострят повече сетивата отвъд Океана. Единствено към това заключение клони мисълта, когато се прочете преводът от италиански: “Впрочем Токвил открил зловещия феномен, изучавайки демокрацията в Америка, не в Европа, където ръководените от народа режими още не са съществували. И в Америка, чорба с най-разнообразни съставки, почитта към врага често достига гротескни размери.” От английски обаче ни се предлага ето какво: “Неслучайно Токвил анализира демокрацията в Америка, не в Европа, където по онова време демокрация нямало, включително във Великобритания и следреволюционна Франция. Знам обаче, че непреодолимата граница, непобедимата бариера, съществува и в Америка.” За чорба - нито дума. И изобщо някои прояви на емоционалното перо на Фалачи са окастрени в пътя от едната до другата преводна версия. За англоговорящите Изабела Кастилска изгонила маврите и жестоко унищожила много от тях. За италианците тя отново преследвала маврите, но “с основание”. Когато Фалачи говори за “проклетите компютри”, пак само с италианската си публика споделя “аз ги ненавиждам”. Когато констатира, че често употребява думата страх, само на италиански уточнява: “И няма да се извинявам за това.” Когато разказва как майка й дезинфекцирала раните й като дете, пак само там присъства емоционалното: “Щипе, мамо, щипе!” Защо? Освен всичко друго, тази липса лишава читателите от изключително атрактивна и своеобразна страна от писателския маниер на Фалачи. И все пак различията надхвърлят чисто стилистичната ниша, защото дозират и фактите по различен начин. В красноречивата история за губернатора на Алабама, въпреки волята на когото съдът премахнал паметник с Десетте божи заповеди, във вестника заключението е, че “губернаторът отказваше да приеме обидната присъда”, докато книгата съобщава, че “Губернаторът на Алабама отказа да приеме решението и подаде оставка.” Ислямската нишка също е интересна за проследяване между двата текста. Според италианския в глупавия мозък “можеш да наблъскаш всичко. От Вярата - Подчинението - Борбата до непорочността на Дева Мария.” Според английския там може да сложим “от баснята за милостивия Аллах до догмата за девствеността на Богородица”, както и че “мюсюлманите искат да се интегрират”, какъвто момент в превода от италиански просто липсва. Изобщо в английската версия онагледяването изглежда е по-обгрижено, след като вестникът обяснява само как “Лоботомията е умствена кастрация. Тя представлява прерязване на нервните влакна, които контролират мозъчните процеси...”. От английски текстът гласи: “Лоботомията е умствена кастрация, която прилича на сексуалната кастрация. Състои се в отрязване на нервните връзки, контролиращи мисленето. Нервните връзки управляват мисленето, както тестикулярните връзки контролират тестисите. (...) Когато ви кастрират, половите ви желания изчезват.” Налице е също така подмяна на термини, които очевидно са сметнати за по-непопулярни в единия или в другия случай: колаборационисти (итал.) - пацифисти (англ.), пиетизъм (итал.) - съжаление (англ.), екуменизъм, който от английски не се появява въобще и дори гейски (итал.) за извратен (англ.) и нарушителка (итал.) за престъпник (англ.) Озадачаващо е, че в книгата се изброяват формулата на конформизма и на страха, а във вестника четем за теорията на конформизма, т.е. на малодушието. И ако тук може да се търси някакво по-идеологическо или тенденциозно обяснение, то такова не се открива в разминаванията при цифри: 20-милиметрови куршуми във вестника, 12,7 мм в книгата; сирене за 125 грама и пиле от 1,270 кг във вестника и сирене 122 грама и пиле 270 грама в книгата. Това е дразнещо дотолкова, доколкото при книги от типа на написаните от Ориана Фалачи фактологията има своята роля за тезите на авторката; разбира се, пилето не е най-яркият пример за това, но нека не забравяме, че тя е преди всичко журналист и целите на повечето й книги далеч не се изчерпват с художествената страна, а са резултат на усърдна и педантична подготовка - нещо, което тя самата нееднократно е изтъквала. По тази причина изводите, до които текстовете й достигат, имат своите теоретични достойнства. Независимо от това в английския превод и оттам в българския липсват твърдения като например: “Въпреки недостатъците, грешките, неправдите, пороците, които се крият в основата й, всъщност демокрацията няма алтернативи.” Особено жалко е, че във версията от английски липсва текст в размер на около една вестникарска колона. А той е действително очарователен заради коментарите относно Италия и италианците, които обаче очевидно са били спестени на английски, може би заради опасения от “провинциалност”. В този липсващ откъс между другото присъстват забележителни констатации, като например: “Доколкото знам, единствено китайците, японците и ескимосите никога не са ни завладявали. Обаче на китайците им минава през ума, а японците ги подкрепят.” Съобразителност издава и цензурирането на изречението “...с какъв ентусиазъм италианците копират другите, всъщност грешките на другите, като започнем с тези на американците, без срам, дори когато ги мразят...”. Ориана Фалачи не е емблема за търпимост и деликатност, затова не й помага особено смекчаването на английския текст чрез премахването на “простащините на невъзпитаните туристи” или пък “безразличието и надменността, с които ни третират чуждестранните лидери”.

Консултацията с италианския оригинал на книгата и с неговия превод на английски език показва, че разминаванията в българските им преводи отразяват напълно съответния първоизточник.

Само една хипотеза извинява наличието на подобни наблюдения - намесата на авторката приживе в английската версия на нейния труд. Всъщност това е заявено още под формата на обръщение към англоезичните читатели в началото на книгата и веднага става ясно, че авторката лично е превела своя труд на английски език. Тя обаче поема отговорност за “препинателните знаци, избора на думи и преди всичко структурата на изреченията” и единствено в тези области посочва потенциална опасност от грапавини. Не липсват обвинения, че Ориана Фалачи говори някакъв "свой" английски език. По повод този неин превод в коментар на сайта amazon.com например се твърди: “За съжаление, книгата е ощетена от наистина ужасния английски език и думи, които тя очевидно си е измислила. Книгата заслужава по-широко разпространение и повече читатели, но езикът действително се нуждае от изглаждане, за да бъде разбираем от пръв поглед.” Отвъд езиковите проблеми, които впрочем са преодолени в двата български превода, остават вече изброените разминавания в съдържанието на италианския и английския текст, които са неоспорими и за които в обръщението й към читателите няма и далечен намек. Вероятно няма нищо нередно в това авторката да адаптира собствения си текст спрямо различните аудитории. Всъщност подобна намеса е възхитително доказателство за дълбокото проникване от нейна страна в западноевропейското и най-вече американското мислене. Също така това е извънредно симптоматичен показател за вкусове, възприятия и модели в съзнанието на човешки масиви с различаващ се психологически профил. Каквито и да са обаче мотивите, остава фактът, че имаме налице два текста, които не са еднояйчни близнаци, независимо че очакването на публиката към тях е да са такива. Прекалила ли е Ориана Фалачи в опитите си за адаптация? Чиста адаптация ли е това или по-скоро тънък популизъм? Той не би ли влязъл в противоречие с така афишираното й бунтарство и непукизъм по отношение на чуждото одобрение? Тези въпроси полека формират второ, паралелно лице на прочутата журналистка и писателка, паралелно колкото нейната книга-превод. Ето как един текстови материал на българския книжен пазар, достигнал до нас по успоредни пътища, всъщност стана повод за красноречиви и ценни социокултурни сравнения. Ако приемем, че едно от призванията на есеистиката по принцип е да предизвиква дебати и въпроси, то конкретният текст на Фалачи изпълнява това призвание включително заради преводните си версии, тъй като те добавят към нейния творчески паспорт информация, която иначе щеше да остане в сянка.

© Дария Карапеткова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Култура, бр. 43 (2526), 10.12.2008.