Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НОСТАЛГИЯ ПО СЪЧИНИТЕЛЯ

Бойко Пенчев

web

Георги Господинов. Балади и разпади. Пловдив: ИК “Жанет 45”, 2007“Балади и разпади” събира в едно книжно тяло трите поетически книги на Георги Господинов, към които е добавен непубликуваният досега цикъл “Неделите на света”. Литературният историк лесно ще разпознае класическият модел на автоантологията, който свързваме с “Подир сенките на облаците” на Яворов и “Планински вечери” на Разцветников. Това са книги, които са повече от сбора на съставящите ги части. Книги, изявяващи авторския образ в неговата цялост. Разбира се, за едно ново поколение читатели това ще бъде първата среща с поета Господинов и те ще имат добрия (или лошия) късмет да го получат наведнъж. За другите, които вече сме преживели веднъж “Лапидариум” (1992), “Черешата на един народ” (1996) и “Писма до Гаустин” (2003), “Балади и разпади” е подкана за ретроспективно вглеждане навътре и размишление върху дистанцията спрямо онова, което сме били през 90-те.

Но понеже в българската публичност се помни до три седмици, да кажем нещо и за обрата, който Георги Господинов направи през 90-те години в българската поезия. Господинов отне почвата изпод краката на лирическата излиятелност от псевдо-романтически тип и на генерирания около вехти идеологеми национален сантимент. Става въпрос именно за “отнемане на почвата”, а не за загърбване или изоставяне. Неговата поезия не бяга и не търси, а борави с изповедността и сантимента, при това в доста сложен режим. Любовта и смъртта, тези две изконни теми на романтическия идиом, първо са иронично заскобени, представени някак откъм гърба, невкаменени в клишетата, с които обезопасяваме живота. Поезията на Господинов е “естествената история” на загубата и празнотата, ако представим смъртта и любовта негативно, апофатически, както подобава в случая. Това обаче не е всичко. С един втори ход Господинов иронично се издърпва от самата ирония и въобще от постмодернистките хватки, за да се прибере в една познато-непозната тъга, нова като изказ и все пак прастара като опит. Резултатът е сложно обработване на чувството, многостенна реторическа призма, в чиито многоизмерни повърхности всеки разпознава своите съкровености.

Що се отнася до мен, първото определение, което ми хрумна, докато четях “Балади и разпади”, беше “имперска поезия”. Звучи тотално неадекватно за всеки, който е запознат с фините срезове на всекидневното, които тази поезия прави. Какво имперско, какви диаманти, какви червени ботуши? И все пак... “Балади и разпади” се разгръща върху една въображаема карта, чиито краища са Босфора и Португалия. Географските й репери са две бивши империи. А както знаем през Орхан Памук, от изчезналата империя остава носталгията. Същата носталгия, в която бива потопен и читателят на Георги Господинов.

И така, една империя на носталгията по изгубеното. Критиката отдавна коментира ключовата роля на носталгичното у автора на “Черешата на един народ”. Какво обаче е изгубено? По какво се носталгува? По социализма? По провинциалния бит, по бурканите и лютеницата? По 80-те с братя Аргирови? Естествено, че не. Ето една дефиниция, макар и малко недодялана: това е носталгия по съредността на думите и нещата. (Намекът към Фуко изглежда почти банален, но ако перифразирането на “Думите и нещата” се е превърнало в баналност, това е до голяма степен благодарение на Георги Господинов). Съредността на думите и нещата тук означава думите да имат плът, вкус и мирис, да бъдат неща, да случват неща. И обратното - нещата се освобождават от единичната си тленност и безнадеждност, обърнати в думи. От някогашната роза остана само името, от смъртта ни отделят единствено думите.

Когато говорим за текстовете на Георги Господинов, редом с носталгията неизменно изплува и интуицията за някакво “неслучване”. (Най-концентрираният израз на това неслучване ще намерим може би в “Как минаха 60-те” от “Черешата на един народ”). Носталгуване по нещо, което не може да бъде точно формулирано, придружено от съзнание за неслученост. Но какво толкова е трябвало да се случи? Каква е връзката между изгубеното и неслученото? Би трябвало да се случи, според поетическата логика на тази поезия, онова, което е дадено в езика, в културната памет като възвишена възможност. Поезията проиграва неговото случване, но винаги иронично, със съзнанието за своята крехкост и обреченост. По същия начин, по който възвръща носталгуваното единение на думите и нещата.

Иронично-любовното проиграване на зададеното като възможност в културната памет е всъщност начинът, по който поезията на Георги Господинов се отнася към традицията. Към Възраждането, към Яворов, Вапцаров, към езика на дядото и на дядо Уитман.

И накрая - защо “Балади и разпади”? Не знаем. Можем само да предложим хипотеза. Баладата - това е съдба и смърт в едно. Разпадът е нейното обратно - онова “нищо няма”, с което завършва “За леката душа”. За да има балада обаче, някой трябва да пее. Да те изпее - или сънува. “Не се сънуваме, не се държим,/ не се мечтаем, то се рече...” - така започва стихотворението, дало име на цялата книга. Идентичността, както казват в академичните среди, се разпада там, където го няма Съчинителя.

Поезията на Георги Господинов е обърната именно към този пеещ или сънуващ друг, който може да ни скрепи в цялост. Понякога той се казва Гаустин, друг път е Бог, понякога е жена. Читателят е приканен да заеме неговото място, поне докато е притеглян от чувствената гравитация на тази поезия. Мястото на онзи, който съчинява. Който не ни оставя на разпада.

 


Георги Господинов. Балади и разпади. Пловдив: ИК “Жанет 45”, 2007.

 

 

© Бойко Пенчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2008, № 9 (106)

Други публикации:
Алтера, 2007.