ТОМАЛЕВСКИ ЗА БЕШКОВ

Атанас Славов

web

Когато говоря за български автори, принадлежащи към Бялото братство, не говоря за някой, който просто редовно е ходил на Поляната на Изгрева в неделя на приказки, преди да построят на нея съветското посолство, или да слуша беседите на Учителя Дънов. Не трябва да се мисли за тези автори просто като за членове на някаква конгрегация. Това не е като писатели, които ходят на католическа църква или на протестантска църква и редовно си пускат лептата в дискоса. Белите братя ставаха бели братя не по наследство, не поради това, че се оставяха да ги носи течението на реката на тяхното семейство, или поради традициите на селото или града им, а по лични причини. Очевидно от това произлизаше по-голямата им лична ангажираност с идеите на Братството. Същото беше и с теософите, разбира се.

Какво произлиза от това? Знаем, че добрият писател пише от далака си, от сърцето си. И ако, да речем, си евреин само защото майка ти е еврейка, ти като автор може да пишеш неща, които не са особено свързани с религията ти. Всеки път, когато Норман Мейлър публикува нова книга, майка му го вика по телефона да му се кара, и той й казва: "Каквото пиша няма нищо общо с вярата ми, мамо. Аз съм професионален писател". Т.е. казва й, че има една "личност като писател" и друга "религиозна личност". Същото е и с писатели католици, и писатели протестанти. Само че ако си си избрал собствена религия по лични съображения, става съвсем друго. Нямаш една личност като верующ човек и друга личност като писател. Има, разбира се, и християнски автори с еднаква религиозна и писателска личност, като Греъм Грийн например, когото толкова обичах да превеждам. И това им дава допълнителна сила. Но и допълнителна слабост.

Къде е слабостта? Те не могат да живеят раздвоен живот между ежедневната си реалност и космическото си съзнание. Нямат къде да избягат и да се скрият от отговорност, нито пък как да избягнат упреците на майките си и обществото за това, което изглежда у тях като отклонение от правата линия. Така че е трудно. И, разбира се, в тях сегиз-тогиз има лек елемент на едностранчивост, която лично за мен понякога не е особено привлекателна, въпреки че оттам извират умът и духът, и творческата им мощ. Силата им.

Коя е допълнителната им сила? Изкуството им не е занаятът им, а интегрална част на тяхното същество, което им дава възможност веднага да хванат своите теми за рогата. Не трябва да ги превеждат на езика на католическата църква или на Фордовия мит, или на марксизма и след това да се чудят как да кажат това, което искат да кажат като творци с външни за себе си речници. Те са щастливците, които са си само себе си и не си играят на шикалки. Просто преследват творческите си идеи. Направо. Така че достигат върховната си форма като творци бързо; по-странни са; особени са, защото са "по-лични", и са по-убедителни, и оттам по-влиятелни в своята област на идеите.

В качеството си на по-искрени и сериозни творци и поради това, че нямат раздвоена личност, те няма къде да избягат, както вече казахме, от суровото си обкръжение. От всичките тези зурли, които ги ограждат. Така че трябва да омекотят виждането си с хумор или със закачките и игрите на мъжете в кафенетата (което на известно ниво е едно и също).

Бешков е добър пример за този тип на "нераздвоен" творец. Коя е религията му? Шопската (печенежка) интерпретация на източното православие. Това е много лична религия; и както ще видим, той писа и твори директно със собствения си печенежки артистичен език.

Но да се върнем към Томалевски. Когато пишеше, той пишеше като бял брат. Всяка дума, която е написал. Когато Николай Райнов пишеше, той пишеше като теософ. Всяка дума. И доколкото бяха част от българската писателска среда, те влияеха на мисленето на българските интелектуалци - единият като дъновист и другият като последовател на Кришнамурти.

В своето есе "Измислица и случка" Николай Райнов насочва удара си към "историзма" в изкуството. Никога не е имало значение за големия творец - казва той - дали се е придържал към историческите факти. Голямата картина зад фактите, която той рисува, е това, което е важното. И - забележете - тя би могла да се реализира в безбройни превъплъщения, в безбройни алтернативни прераждания, така че какво значение има как и какво е станало точно в този случай? Важното е какво е значението на това, което е станало, така че творецът свободно може да създаде още една алтернативна реалност в творбата си (въпреки че никога не е била реализирана), за да изтълкува за публиката си същността на Голямата картина, която случайните истински факти е трябвало да доведат до съзнанието ни. И това води до исторически неверното облекло в творбите на големите художници, анахроничните характери и жестове, не на място и не навреме избраните архитектурни детайли. Това бе правило, а не изключение, за големите майстори като Тинторето, Тициан и пр. - доказва Николай Райнов. Но те, майсторите, претворяват събитието по свой собствен начин. И това е то изкуството. Обръщане на гръб към фактите и създаване на една алтернативна реалност.

Томалевски в есето си за Илия Бешков не пише само за Бешков, но дава и една дъновистка интерпретация на хумора (не негативната гротеска и сатира) като спасение за сериозния и искрен творец, принуден да живее в несъвършеното обкръжение, с което не може да се примири. "Мисълта му - пише той за Бешков-критичния - слиза от едрата къдрава глава, плъзва се надолу очарователна и неповторима и внезапно, за да отпочине и той, и събеседникът му, се превръща на смешка и спира там, на капризното остро връхче на носа."

В това късо парче за Бешковата смърт се вижда как идеите на Томалевски са повлияли на големия български художник и чрез него - на редицата български графици, които са му били студенти в Художествената академия. Всички знаем, че Бешков бе увлечен от идеята за сферичната перспектива и четвъртото измерение. Той бе преподавал сферична перспектива в Академията и асистентът му Чуховски продължи след него. Диманов също просмука творчеството си с нея. Зад всичко това бе Томалевски, който прочете на Бешков едно есе за пространството и го запали с идеята. Той именно му даде студията на Нуаркарм "Измеренията на света", а след това и "Проблеми на пространството" на Метерлинк.

По-нататък Томалевски ни говори за типично печенежката връзка на Бешков с животните. Това също е малко ръководство по дъновизъм и тъй като Бешков е темата, едновременно с това е и ръководство по шаманистичното номадско мислене на някогашните печенеги, сред които бе роден, и шопите, сред които живя. Съвършеното сливане и взаимопроникване между животинската и човешката същност. Силата на животинския характер. Начинът, по който Бешков учи тънкостите на човешкия характер чрез животинския характер. Силата, която черпи от белия вол, у когото се залепял като дете, щом имал нужда от повече енергия. Светът на безкрайните му врабчета, котки, кучета, крави, магарета, маймуни, населили рисунките му.

Томалевски говори за паралелното съществувание на живите с духа на мъртвите и за отвъдния живот. За силата на хумора като средство за разоръжаване на машинациите в Черното братство, с които то засенчва светлината на живота за нас, за да превърне силата в бруталност, присъствието в насилие и емоцията в ужас. Средство, което Бешков знаеше да използва като никой друг. И ето го един чудесен пример. Двамата са в София през Втората световна война, мобилизирани във въздушната отбрана, и кооперацията на Бешков е ударена от бомба; картините и рисунките му са унищожени; бомбата е влязла през тавана на ателието му, излязла е през пода и е експлодирала на долния етаж, и Томалевски просто ще припадне от шока. Но Бешков е до него и прави магията, която е нужна да се прогонят паниката и ужасът обратно в "долния свят", отдето са дошли. С една проста смешка, обезсилваща злото. "Тази бомба - казва той - трябва отдавна да ме е търсила и като не е могла да ме намери в стаята, пръснала се е от яд."

*

Бешков, разбира се, по различно време беше от "постоянното присъствие" на кафенетата в Париж и София. И то фигура от първа величина. Два странни документа са запазени от неговите кафеджийски подвизи. Първият е документалният филм, направен от неговия студент и приятел Тодор Динов, основателя и защитника на българския анимационен филм, който много има да каже за втъкаването на уроците на Бешков по сферичната перспектива в своята работа на аниматор. Вторият е свързан с най-хубавата кафеджийска история на всички времена.

Писателят С. С. - тогава, както се говореше поне, полковник в Държавна сигурност - е натоварен да седи на масата на Бешков в "Савоя", където професорът прекарва по-голямата част от деня със студентите си, и да следи как успява да ги поквари. С. С. постепенно обаче е така запленен от Бешков, че превръща бележките, които взима за това какво е казал Бешков, за докладите си пред ДС, в документални записи на остроумието и мъдростта на маестрото, и им посвещава цялото си сърце. Години по-късно той не само става негов "ученик", но и издава бележките си в един том, който е единственият изчерпателен документ за голямата кафеджийска фигура, която познавам.

*

За Томалевски ли говорехме? Или може би за Бешков? Къде е разликата? Цялата тази работа просто беше едно огромно търкалящо се кълбо и вътре имаше и дъновизъм, и теософски идеи, и какво ли не; и преди години Здравко Петров състави един сборник и включи двете есета, с които започнах; при това е член на комунистическата партия, без да е ясно откъде идва идеята му за култивирането на свободния творчески дух в артиста и за изучаване на художествените феномени, без да се плаща задължителната марксическа дан на социалната и политическа картина, ограждаща художествения факт. Комунист или не, Здравко Петров обича и Томалевски, и Бешков; и той е вътре в него също - микробът на шаманизма, - каквото ще да става! Защото марксизмът навярно също има нужда, като остане задъхан и без силица, да се облегне на белия вол като Бешков, за да почерпи от мистическата му сила.

*

Съгласно завещанието си Бешков бе изпратен с погребална церемония в църквата "Света София" (и беше доста интересно да се видят държавните официални лица да стоят чинно по време на църковен ритуал в официално атеистична България; още една шега, спираща на върха на носа на маестрото, изглежда). Въпреки завещанието да бъде изпратен с църковен ритуал, точно той беше, който се подиграваше на владиката Стефан и испанските католически свещеници през 1936-1937 най-много от всички. Не вярваше, че Бог е доволен от подкрепата им на генерал Франко, тъй като неговият обут в тъпички сандали Бог му беше много скъп: неговият Бог - на сферичната перспектива, на врабчетата край плета, на четвъртото измерение, на кафеджийските дърдореници под кестеновите дървета на "Савоя" и на волската сила, която се излъчва като аура около всяко животно. Шопският Бог на Елин Пелин. Помните ли?

Темно, брате, темно ете
като в катраница,
нито месечинка свети,
ни ясна звездица!

Куче лае у полето,
та си глава кине -
ергени ли мома крадат,
или някой гине?

Та нема ли кой да палне
плевнико на кмето,
да разпръсне това пусто
темнило проклето...

Последната миниатюра, която Бешков написа през нощта, преди да умре в правителствената болница край Бояна, беше пет реда парче за кучетата, които лаят някъде в тъмната като в рог софийска долина - сърцето на шопската вселена. Старобългарският Те-куч, куче-то; духът на идващата пролет и надигащата се слънчева светлина, който стои пред източната врата на небесната юрта и се опитва да прогони мъртвото вълнение на черното безмълвие, наводняващо източния хоризонт. Но този път магията не хваща. Няма го вече белия вол, на който да се облегне човек. Няма го зодиака на алтайските животни-пазители, възправен срещу прибоя на ентропията.

Бетезда, 1987

© Атанас Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2011, № 9 (142)

Други публикации:
Атанас Славов. Оловното кълбо. София: Фондация "Отворено общество", 1991.