СОФИЯ, УЛИЦА "МОСКОВСКА"

Атанас Славов

web

Нека да започна с един цитат. Не е важно откъде.

"Това беше красив град, чист и спокоен: весел и жив, целият в дървета и паркове. Всяка нощ миеха с маркуч павираните улици в центъра, в покрайнините метяха с метла, а нощните течения откъм Витоша отвяваха пушека от фабриките надолу по Искърското дефиле. Но когато се преместихме да живеем в него, аз не го харесвах. И как можеше едно шестгодишно дете, родено в скута на Сините камъни, да обича големия град? Мразех саждите му (но питах ли се дали предпочитах комарите на селските ливади). Мразех вонещите му хитруващи вестници (но дали предпочитах пълната липса на информация). Мразех покварените му политици (но дали щях да предпочитам тези, които ги заместиха). Или пък баухаузовските сгради, за които всички мечтаеха как ще модернизират вида му, дали наистина ги предпочитах пред жълтите павета и австрийското лято желязо върху мавзолея на Батенберг, оградата на двореца и перилата на Орловия мост? Наистина ли исках старите, весели, шумни улици, магазинчетата, претъпкани със стока зад ситните звънки звънчета над вратите си, баровете, виенските сладкарници, антикварните магазини да изчезнат и да отстъпят място на огромните тъпи блокове, изтърсени в сърцето на града по каприза на оня лукав източен великан, който строи и руши в секунди, тласкан от сатанинското удоволствие да изпълни правото на три желания на всеки глупак? В нашия случай: революция, социализъм, модернизация!

Боже мой! Това беше прелестен град, такъв какъвто си беше - за добро или лошо. Беше малък и сбит като всеки европейски град, който идваше от Средновековието, защото някога бе имал стена и всичко е трябвало да се скупчи вътре. Той се простираше във времето, не в пространството, и това е, което го правеше град, а не село. Селяните са гладни да овладеят нова земя, нови пасбища, нови гори; да прострат нивите си по-далеч. Защото селянинът ламти за пространство, а гражданинът за време. Защо му е на града да се търкаля нанякъде, когато главното беше да вдигне стена срещу смъртта и преходността на времето и да заключи едно парче от вечността в каменните си конструкции?"

Пред всяка врата висеше табела с надпис: "Дава се под наем" и мама дълго обикаля преди да реши къде да се настаним. Накрая наехме апартамент на улица "Московска" (апартамента на доктор Ораховац на номер 37). "Московска" пресичаше стария 16 века некропол на Сердика - едно от първите християнски гробища на Балканите. Чичо ми подари колело и когато се учихме да караме, кръжахме около каменните плочи на двете гробници, които през края на 30-те години на миналия век още бяха отворени. Често влизахме в една от тях: беше достатъчно голяма за шестима от нас и имаше някакви ластари, изрисувани по стените.

Всичко под нас дишаше. Влезеш, затаяваш дъх и потъваш петнадесет века назад. Сбитата основа под паважа на "Московска" от северната страна на "Света София " всъщност е табана на "Пътя на солта" в частта му от Залцбург до Константинопол.

Под нивото на днешното софийско ларго още можете да видите източната крепостна стена на Сердика - и поемате по склона на изток - по едновремешната улица "Московска". Вляво под остър ъгъл с "Дондуков" стърчи с целия си бароков разкош кафе "Ница" - улица "Московска" номер 1. Следва в стил Трети Райх сградата с офисите на немската аптечна фирма "Байер". През стръмната пешеходна уличка към "Дондуков" - срещу двореца - идват административните дворцови сгради, електростанцията му (сега изложбена галерия), сетне военния музей с топчето и аеропланчето си (сега ресторант "Къщата с Часовника"), сетне пак бароковото чудо на банката на не знам кой си на стръмното на улица "Бенковски". И все по левия тротоар нататък към "Раковска" - жилищни кооперации, бозаджийница, богаташката "Московска" 23 на ъгъла с пълната с болшевишка пропаганда руска книжарница. През "Раковска" идва първата жилищна кооперация на столицата; - прочутата кооперация "Света София", издигната в края на 20-те години. Прочута най-много може би с това, че на ъгъла в сутерена й беше работилницата на бившия мотоциклетен ас Соколов, който някога безстрашно бе карал цундапа си в гигантска дървена каца по цирковете на България. И отсреща на ъгъла на градинката "Свети Георги" - будката, в която седяха тайно полицаи да следят Съветското посолство през площада и да продават първия български вестник с комикси "Чуден Свят". След Соколов надолу по "Раковска" беше руската белогвардейска девическа гимназия. На кьошето на двора й част от оградата беше свлечена, и госпожици ученичките я прескачаха през дългото междучасие, запретнали поли над белите топли самуни на бедрата си, за да не се върнат до края на учебния ден. И ето на ъгъла срещу църквата "Св. София" идва стилното здание на речното адмиралтейство, а отсреща, през улица "Париж", на която беше немското училище, започваше блока, в който живеехме.

В сутерена на кооперацията на ъгъла се произвеждаше дъвка "Вики". Два лева кутийката. Чам-сакъзът за дъвчене беше един лев и си беше чиста смола, а дъвка "Вики" беше първата европейска дъвка в България. Подсладена с тънък слой, миришеща на мента захар. След това идваше "Московска" 35: една триетажна къща от двайсетте години на века, в която се помещаваше представителството на холивудския гигант "Метро Голдуин Маер". Ние бяхме най-богатите хлапета в София - искам да кажа - на парчета от ленти на стари филми. Режеха се на "петаци" и се играеше на комар с тях. След номер 35 - срещу градинката с гроба на Иван Вазов - бяхме ние: момчетата от "Московска" 37. Отдясно на партера бях аз в апартамента на доктор Ораховац. Срещу нас беше Драго - синът на инж. Белчо Соларов, който се самообеси скоро след 9-ти септември - не помня защо. Още не беше завършил гимназия. На следващия етаж над нас беше Тотко - известният кинооператор, а след това и режисьор Тодор Стоянов (мой втори братовчед). Нататък идеха няколко богати еврейски семейства, свързани с някакви маркови фабрики - вече забравих какви точно. Между тях беше учещия в Американския колеж Мориц Йомтов; единият от бъдещите киносценаристи Братя Мормареви. След това идваше дипломатът Нейков, след това Гудел с неговите ловни далматинци в двора и вечната му лула - бащата на още един от връстниците ни Петър Гудев. Още по-нагоре идеше Алек Ораховац. Баща му беше живял в САЩ и оттам бе станал представител на "Форд" в София, но едва след като е бил представител в Бомбай, където именно се бе родил Алек. В Индия! Като си взимаше паспорта, милиционерът го беше попитал къде е роден, защото нещо се озадачил, и като Алек му казал "В Бомбай", кимнал: "Аха, село Бомбай, Софийско" и така го беше вписал в графата му за месторождение. Един от основателите на възстановената Демократическа партия. На най-горния етаж беше Павел Ораховац, който още като гимназист, не помня защо, новата власт набута за известно време в затвора.

Не беше лоша сграда. Апартаментите имаха официален и черен вход към кухните, слугинските стаи и пр. Имаше домофон, имаше и трета външна врата до кухнята, през която от платформата, дето се свързваше с отсрещния апартамент, по черния асансьор, се сваляше боклука. Парадният асансьор беше, разбира се, с дъбова ламперия. Аз специално слизах долу през шахтата на банята в алпийския стил "спускане по кумин" (когато ме заключваха за наказание) и се качвах от улицата през прозорците, като се ловях за решетките на сутерена. За по-пряко и за да покажа, че не са ме уплашили с техните наказания.

Хайде сега пък "Московска" 39. Боже какъв народ се беше събрал по тази "Московска"!

"Московска" 39 се наричаше Каблешковата кооперация. Защото беше на Каблешков. И той като Гудев разхождаше две кафяви лъскави кучета (не им помня породите). Каблешков! Тези емблематични имена на борбата ни за освобождение от турското владичество - ще помогнат ли някога да просветне на отровения от руска и комунистическа пропаганда българин, че борците ни за свободата са все тежките ни хора, богаташите, бизнесмените, управляващите съдбините на съгражданите си, а не пролетарската и селска гладория, както толкова години се мъчат да ни убедят?

Три входа имаше тази кооперация. Каблешков беше откъм "Московска". Там, на партера, беше приятелят ми - син на врачанския търговец Партов. На първия етаж живееше съученикът ми от американското училище Арон; майка му стенеше болна от рак: "Аман, аман, ой аман!" Болката я връщаше на езика на детството й - бяха изселници от Истанбул. Другият вход беше откъм ул. "11 август". Там беше Тони Кацев - син на прочутия софийски фотограф Кацев. По-старият му брат, също фотограф - беше от прочутите софийски чешити. Той беше автор на десетки улични песни, които не спирахме да пеем. Като:

Има мишки по света
къпещи се в суета.
Ой, Грегор, Грегор...
...Ще играеме сорсо
И ще пием кюрасо.
Ой, Грегор, Грегор.

В същия вход на партера беше Мими Балканска. Всяка сутрин излизаше на балкона към вътрешния двор по червен пеньоар с дълго цигаре в ръка и чашка кафе. Съседната къща на вътрешния двор на този прочут наш блок беше на музикалната педагожка Людмила Прокопова (домът й излизаше на "11 август"). Беше дошла тук от Чехия да създаде великата българска школа за оперни певци. Тя и приятелката й носеха прически с високо подстригани вратове отзад и прилепнали коси на път с по едно палаво езиче на челото и още по едно близване от косички около ушите. Прическата на баба Търкаланка от книжките за Патиланчо Данчо! Сигурно беше някаква централно-европейска мода от палавото следвоенно десетилетие.

В пространството на вътрешните дворове от фабриката за дъвки "Вики" до фото "Кацев" понякога проникваха изпаднали германци с къси кожени гащи, шарени тиранти и бели чорапи под колената със зелени пискюли: свиреха тиролски песни на огромни акордеони, които ечаха между шестетажните сгради, а Мими Балканска с цигарето и приятелката й Людмила Прокопова ги замерваха със стотинки.

През улицата, пак на "11 август", идваше папската резиденция, а до нея кооперацията, в която живееше моят съученик от гимназията Божидар Папанчев. Неговият дядо и моят дядо бяха водачите на Прогресивно-либералната партия в сливенския край и току си се избираха за народни представители - в по-ново време като народняци, разбира се.

И пак една след друга огромни богаташки къщи с дворове се редяха нататък, на изток по левия тротоар на "Московска", но тук е важно да не се остава с впечатлението, че това беше някакъв си префърцунен оазис на софийския хайлайф. На ъгъла на следващата пресечка - улица "Дунав", беше апартаментът на Несторов, прочут комунист, на когото след 09.09.1944 бе кръстена улица в София.

И ето от другата страна на "Дунав" идваше дворът на някогашната Първа Софийска гимназия и след него площад "Левски" на мястото на селския, крайградски пазар от турско време.

Това беше по цялата "Московска" и всеки метър от нея заключваше тонове от нагнетена непреходност. Нашият "метър" беше блокът срещу "Света София".

Блокът на натуриите!

На северната страна на църквата имаше сковано от тараби навесче с тенекиено покривче. Дълго беше седем-осем метра и един път, когато клисарят го отвори, видяхме вътре едно бая голямо влакче с вагонче, на което можеше да се возят деца. Било е на цар Борис, като бил малък, и го бяха изнесли и подслонили тук да не пречи в двореца. Подарък от баща му.. Просто част от натуриите на двореца, каквито ги имаше и из сградите около военното музейче по-надолу към "Дондуков".

Църковната камбана висеше на очуканата акация през улицата. По вечерня клисарят я биеше и звънът й плуваше над околните градинки и площади и нататък към центъра на модерния град с Народното събрание, Академията на науките, Светия Синод, Двореца, северното крило на Военния клуб със стаята, в която Левски бе прекарал последната си нощ, сетне гробът на Вазов и някогашния селски пазар с паметника на обесения тук само преди 60 години Апостол на свободата. Десет минути пеш и бяхме в сърцето на някогашния античен град, дето още стояха сгради от IV до X век, преустроени в църкви, а внушителни османски джамии и каравансараи от XV век (между които един от ранните шедьоври на Мемер Синан) напомняха славните дни, когато София е била столица на европейските владения на Османската империя.

Ориенталските криволици на някогашните сокаци се пресичаха със старата правоъгълна мрежа на античните улички, които сега бяха скрити в тъмните пасажи под новите железобетонни здания. Можеше да се върви с минути из тях, без да се види небе и току да се сблъскаш с подземна църква или плочника на миниатюрно площадче, или да нахълташ в кино "Пачев", където Зоро пляскаше с върха на камшика си своето "Z" по челата на злосторниците в продължение на половин година, а ситните дюкянчета се тълпяха рамо до рамо от двете страни, разкривайки зад светли витрини богатствата си: индийски подправки, майсенски порцелан и чешки кристал, руски пирожки и виенски пасти. Когато започна "реконструкцията", оказа се, че стените на евтините галантерийни магазинчета са стъпили направо върху римските зидове, които само бяха пробити тук-там за отходните тръби. И точно тези непокътнати римски основи под паянтовите стени на бедните еврейски кинкалерии пораждаха чувството за устойчивостта на човешките усилия, които правят града град. Това е чувството, което те прави civitas, римлянин или гражданин, както искаш го кажи, защото то е едно и също.

Така беше в древността. Човек изграждаше каменна стена около двора си, за да изключи смъртта, злите сили на природата и вандалите около дома си; да огради нечовешкото от човешкото. С това той ставаше гражданин, а светът отвън оставаше див и враждебен. Когато строеше пътищата си по такъв начин, че оставаха непокътнати цели десет века, след като той се затриеше, то бе не защото вярваше, че ще живее повече от две хиляди години да ги ползва, а защото строежът бе ритуал, който го правеше горд от това, че принадлежи към вечния човешки род. Градът е инструмент, който носи чувството за човешката устойчивост. Затова той предлага не само удобства за живеене (както прави селото) а също и символи на надмогването на всякакви човешки изпитания.

Имаше и беднотия, и глад; и прогнили политици правеха от живота ни горчилка, но каменните основи отдолу, гордите църкви и ханове стояха да ни напомнят, че всичко идва и заминава, но градът - вечното тяло на гражданството - остава. И точно това чувство на устойчивост у градските хора им помагаше така често да си казват: "Всяко чудо за два дни!" Всеки негодник, всеки натиск и насилие ще дойдат и ще си отидат и ние пак ще сме тук с чаша в ръка и с виц на върха на езика. Никой не може да накара истинския гражданин така да побеснее, че да извади нож в отчаянието си срещу съседа си в някой парк (това е дело на пришълците): нищо не може да го накара да се преклони пред мръсния политик. Той знае - "Всяко чудо за два дни!" Така че му пука на жилетката.

Но отнемете символите на устойчивост от един град, съборете неговите стари кръчми, мостове, чешми; отнемете Стария бряст на Сливен, чинарите на Сандански и стария Смолян, затрийте Джумаята в Пловдив и "Чифте кафене" на Свищов, колодрума на Видин и Малкия Балкан на Бургас, и чувството на гражданина, че ще надделее поредното "чудо за два дни", което го прави морално устойчив, отива по дяволите. Отнемете му чувството за вечност и той ще пада върху бурена като тор на крава: няма да има нищо пред себе си и след себе си, ни минало, ни бъдеще, и ще се превърне в животно, ламтящо за повече луканки от съседа си, повече дрехи, пари, сила сега и тук, и веднага - и ще продаде душата си на силните на деня, за да ги има.

Между другото - пак за улица "Московска". Тя имаше жилищни сгради само на северната си страна. Защото лицата им и погледите им се отваряха на юг. Март месец петдесетгодишните липи протягаха голи клони през платното да се докоснат една друга и на пролет, като изкараха съвсем мъничките си тревнозелени листица, лампите по тротоарите на "Александър Невски" светваха и те се открояваха на черното кадифе на небето като листенцата на персийска копринена миниатюра. Сетне децата се гонеха с майските бръмбари по витошките морени на гроба на Иван Вазов. Слънцето лазеше по златните кубета на Катедралата все по-високо и високо от сутрин на сутрин. През август снежните преспи на алпийските Резньове червенееха уморено на заход.

Нататък и нататък, все с лице към вечния кръговрат на слънцето.

© Атанас Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.10.2011, № 10 (143)

Други публикации:
Атанас Славов. Големите кротки животни. Т.1. Поезия. Есета. София, 2003.