ДА ПРЕКОСИШ ГРАНИЦАТА, ЗА ДА НАМЕРИШ АЛТЕРНАТИВНОТО "АЗ"

Атанас Славов

web

Смятам, че трябва да захвърлим старите представи за границите, били те в пространството (където уж делят непримирими неща) или във времето (където уж с революционен скок погребват миналото завинаги).

Първата метафора предполага, че щом заличим границите между това, което е Истинско и което е отклонение от истината, истината ще нахълта, ще залее всичко и ще настъпи вечна любов и братство по света. И под това се разбира, да речем, да влееш държавата си в панславянското море на другаря Сталин. Равенство в нахлузването на униформата. Мене там не ме търсете; нека си стои границата!

Според втората метафора прекосяваш границата със скок напред и ето че възможностите за прогрес стават безкрайни: изобретяваш колелелото, забъркваш първия шоколад, или разбиваш атома. И, разбира се, след като разбиеш атома, ще излезеш да се почерпиш с един топъл шоколад, както прави Пиер Кюри, и ето те прегазен от споменатите по-горе колела на същия пиян файтонджия, който мачка хора от преди разцепването на атома и ще ги гази и на луната. Какво като революционизираме техниката, ако останем затънали до колената в старото морално блато?

Аз виждам границата като в мита за Одисей: като ограничение, което с промените на света около нас не ни дава да сме такива, каквито сме си. Ние прекрачваме през ограниченията, които съдбата хвърля като пранги в краката ни, за да си останем същите, защото сме щастливи, каквито сме и хич не ни интересува какви смятат, че трябва да бъдем аятолах Хоймени или Сталин, или Мусолини.

Светът на Одисей е разклатен. Старото чувство за чест е разклатено, верността към жена и дом пропадат и за да се възстанови стабилитетът, той трябва да тръгне на героично пътешествие, да прекоси морето - границата между дома и света отвъд - и да победи разрушителните сили. Цялата тънкост обаче е там, че това, което остава зад него, вече не е старият дом; старият дом става гъмжило от пияни нахалници, сто пъти по-лоши от онези, срещу които е тръгнал на бой. Така че той сякаш плъзва в друг свят: нови срещи, нови битки, и старото му чувство за самия себе си изчезва. Той не е вече същият. Като се връща в родната Итака, призован от съня за това, което е било, обвива го тайнствена мъгла и не може да познае ни дом, ни баща, ни син, нито пък те го познават. Само кучето му, разбира се: пазителят на духа на дома, идва да го посрещне, когато старият дом вече го няма.

Разправям за себе си, естествено.

И ние сме принудени да "прекосяваме" отвъд в търсенето на ново превъплъщение на себе си, когато родната почва отиде по дяволите. Доброволни експатриоти напускат задушливата, издребняла домашна среда, за да я преоткрият и да й придадат нова същност. Хемингуей не само запазва американската мъжественост в чужбина, но проектира пресъхналия американски дух на латинска основа. Какво е полската литература без изгнаника Мицкевич? Унгарската музика без емигранта Барток? Руската без беглеца Стравински? Нито един от тях не консервира само загубения дух на родината, но крачи по нови пътища, нетрасирани върху родната почва.

И така, стигаме до универсалната теория за външното „аз” на дадена култура като едно от безбройните й възможни превъплъщения. Какво е италианската култура без градчетата държави по Адриатика, пък и хърватската култура без тях? Какво са немската, френската и италианската култури без Швейцария, или без Австрия, без Лихтенщайн и Люксембург, или без търговските градове по Балтика и Трансилвания? Какво е английската култура без присадките й в ирландския Дъблин или без Америка? Десетки Германии, Русии и Англии ще измират и стотиците им избягали през граница превъплащения ще ги подклаждат отново и отново.

Турци джебелчани напускат България за Бурса, за да разберат, че са българи (български граждани), макар да говорят на турски и да носят аллах в сърцето си. Изгнаници напускат Чехия, Грузия, Естония, Чили и пр. Не само да ги запазят такива, каквито ги таят в сърцето си, но и да отворят нови пътища за тях покрай старите засипани пътеки. И това не е политическа проява. Това е истинската същност на литературата и културата: да дава безкрайни нови и различни тълкования, да търси превъплъщения на всичко, което ни заобикаля и възбужда въображението ни.

Какво правим тук с дъщеря ми? Бягахме, гладувахме, гледахме се един друг - 3 000 километра ли, триста години ли, за да прекосим цял океан и да потънем у дома, в домашните проблеми и въпроси, по нов начин. За това именно искам да разкажа, макар и със съвсем други думи и други представи и понятия.

Не зная по-ярък пример от българската литература за действието на универсалния закон, че трябва физически да прекрачиш границите на дадена национална литературна идентичност, за да можеш да се приобщиш към Вечната й същност. Няма значение, че в училищата за това не се говори. Това, че не се говори, потвърждава принципа.

Не е и трудно този закон да се види и в действие. За мен то дойде с отварянето на томче Дебелянов пред Иван и Пенка. Зная стиховете, които ще им дам сега, наизуст, но за да съм по-спокоен, вземам томчето на Дебелянов. Започвам да чета и реввам като магаре. Не мога.

Най-хубавото си стихотворение Дебелянов пише с мъката на изгнаник. "Да те посрещне старата на прага..." Кристалната, омагьосваща сила на този образ е в това, че поетът е съумял да застане достатъчно отдалечен от обекта си, за да види Вечното в българската майка къщовница. Ако е там, вътре, у дома - вместо "старата на прага" щеше да пише: "Нашта баба Търкаланка беше примерна стопанка." Щеше да бъде затрупан от дребнавото ежедневие, патриотизмът му щеше да бъде заринат в пазарния фалш на троянска керамика и конвейерно произведените "чутури", пазители уж на традициите на пастирската дърворезба. Щеше да вие и да бяга през девет планини в десета.

Коя дописка в коя родна газета, кое "Работническо дело" вдъхновява смазания сред гръцките атонски попове Паисий да пише за историята на България и смразения от влашки и руски ветрове Софроний - за патилата на българина? Не, чистият, неопетнен вакуум на самотата им ги кара да пишат.

Темелите на българската литература са положени все от хора в изгнание, недоволни от това как текат нещата в родината: в Румъния (Ботев, Каравелов, Раковски, Великсин, Селимински), в Сърбия (Каравелов), на Запад (Берон), в Турция (Петко Славейков и Константин Величков), в Русия (Чинтулов - който не написа ни един стих, след като се връща в Сливен, и Вазов - на когото му трябва политическо бягство в Одеса, за да напише "Под игото", в Италия (Пенчо Славейков), във Франция (Атанас Далчев и Коста Константинов).

Пишат на гръцки, сръбски, турски, румънски, на измислени свои езици като Раковски и Богоров.

Текат успоредни много български литератури през българския езиков чернозем, без да се вливат една в друга. ("Хлеп, хлеп, хлеп" - пише Вапцаров, за да римува с "ужас свиреп". Не хляб. "Нивгъ неутралйън" - пише Радой Ралйън, а не "никога неутрален"... "Ралин", защото не се римува. Римува се само на майчин език.) А колко са те, българските литератури, като даже не знаем колко са Българиите, в които се създават; различни, съществуващи едновременно, със свои собствени особености и различия.

Знаем и говорим само за една България - тази на българите от Дунавския вилает на Турция, които през 1878-а година влязоха в новоосвободеното българско княжество и веднага започнаха политически кавги, разправии, борби за служби, довели едва ли не до пълния провал на конституцията в новата 25-хилядна София. Нека я наречем Политиканската България. (Как ме дразни, да й се не види!)

По същото време със стари корени е столетното столично българско население на Цариград: поне четири пъти по-голямо от това на София, с големи вестници, печатници, училища, черкви, търговски мази и ханища; център на политическите и църковни борби от век насам, с население, което до края на века издава по-качествени книги, и езиково и технически, дори от издателството на Данов в третата България - Източна Румелия. Да наречем цариградската България Екзархийска България.

(Поклон!)

Седем години съществува Източна Румелия със своята столица Пловдив, която има толкова малко общо с Княжество България! Така процъфтява с търговията, политиката, образованието, вестниците, издателствата, че от Политиканска България тук бягат да се спасят Иван Вазов, Захари Стоянов, кой ли не! Да я наречем Чорбаджийска България. (Как я обичам: ароматните лозя на моя Сливен, тежките чаршии и ханове на моя Пловдив, многоезичните кейове на моя Бургас.)

Вълни от изселници от 19-ти век заливат Добруджа и Бесарабия. Свои училища, своя гимназия в Болград, свои театри и читалища, свои връзки и занаяти: България на стадата, на прекупчийството, на дисагите със златото и живота около църквата. Прекупчийска България. (Къде сте, братя котленци и сливенци!)

В Македония остават българите, които ще се борят, ще мечтаят за свобода, ще се отчаят, ще се сплотят около дома и майчиното огнище в градове и села с къщи като крепости, ще пазят домашните традиции. Най-домоседното, работното и прибраното население на Югославия: Македонска България. (Защо само за нея говорим, какво сме загубили там?)

В Банат и по завоите на Дунав, на север, се изселват старите, прастари български католици. Първите, които се образоват, първите, които гледат на Запад, първите, които печатат книги и вестници, които пращат делегации по света, които вдигат въстания. За които официалните академици казват, че били опасни за България, понеже не били под лоното на източноправославната църква. Свещена глупост! Това е Католическа България. (Първата модерна България. Единствената модерна България досега.)

И най на север - още една вълна изселници в южните части на Украйна и около Одеса. Кулашката крепост на Украйна, ако сте чели историята на болшевишката революция. За твърдостта им очилатите комисари и поетчета пишат ужасяващи балади десетилетия след като затриват блестящите им стопанства. Колония, заселена от пионери, по-корави от американските пионери на Запад, които никога (уви!) не успяват да изградят своята българска "Америка" в Южна Украйна - наречете я Чифликчийската България. (Кой ли ще пише за нейната епопея! Сърцето ми се свива.)

Седем тюрлии. Различни - като от земята до небето. И все пак нищо друго освен Българии.

И сега, помислете си как някой слиза от някакви колиби, някъде в София, ходи година-две в Университета с подпетени гуменки, докато се нареди най-сетне по онези служби, дето, като се напият в някой затворен заради тях ресторант, гонят келнерки сред бутилките; и той ще ми каже коя е истинската България, кои са истинските традиции - чорбаджийски, селски, занаятчийски, даскалски, - кой е българин, кой да бъде затрит с отровен чадър и кой да се маха по дяволите.

Това е безумие, като да режем жива плът от тялото си и да я хвърляме на вълците; я ръка, я крак, око, пръст... Защото не то и не той, а другото око и другият пръст били истинските. Осмата. Наречете я Идиотската България.

© Атанас Славов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2012, № 12 (157)

Други публикации:
Атанас Славов. Шаманът в теб и мен. София: Народна култура, 1994.