КАК СЕ СТАВА ЧОВЕК

Женя Кънева

web

Оформянето на човешката личност е основна задача на педагогиката във всички времена. Това е причината в обучението по литература да бъдат застъпени творби, в които основен проблем се явява именно раждането на човека с онези положителни качества, необходими за обществения напредък в съответната епоха.

Начините да се осмисли човешкото съществуване са различни. В епохата на Ренесанса на преден план излизат хора, чиято предприемчивост и свободолюбив дух влизат в разрез с основните постулати на църквата като институция. Смирението и строгостта вече не са добродетел, защото спират обществения прогрес. Такива процеси в обществените нагласи се наблюдават и във времето на нашето Възраждане.

В настоящата статия се разглеждат творбите на Каравелов "Маминото детенце", на Ботев "Хайдути" и на Вапцаров "Песен за човека". Уместността на подобно сравнение се поражда от факта, че и в трите произведения се наблюдава обща тематична насоченост, макар подходът към темата и разрешаването на проблемите да са различни, съответни на творческия натюрел на всеки от творците. Разбира се, и в трите текста съществува смислова обвързаност с общочовешките ценности, заради което те са останали в българската литературна съкровищница и се изучават в часовете по литература в училище.

Ботевият текст е най-ранен по време на възникване. Известно е, че поемата е имала по-голям обем, но творецът така и не е успял да я запише (Богданов 1983: 366). Това, което е достигнало до нас, има своята относителна завършеност и поставя с особена острота проблема за житейския избор. В едно общество, където векове наред са властвали строги родови закони, Ботевият герой се противопоставя на общоприетото, за да тръгне по неутъпкания път на борбата за справедливост. Неслучайно веднага след запева има част, посветена на всеобщата известност на Чавдар, която българските деца научават наизуст още в началното училище, но над смисъла на която едва ли сме се задълбочавали. Реторичните въпроси имат за цел да покажат тази известност, да я разположат във времето и пространството на тогавашните българи. Явно, и в онова време за младите хора е било важно да са богати и известни, както и днес. Само че Ботевият Чавдар притежава богатство, което няма как да изгуби, защото то е неизмеримо чрез материални стойности. Това е всеобщата признателност, изразена с метафората "ала за клети сюрмаси/ КРИЛО (к.м., Ж.К.) бе Чавдар войвода". Разбира се, текстът се подчинява на общата за Ботевата поезия диалогичност и имплицитно внушава, че славният войвода чрез делата си е заслужил народната признателност и е останал завинаги в паметта на българите. Това са стойностите, които според Ботев са важни не само за конкретния човек, а и за обществото. Оставането в народната памет чрез активното противопоставяне на несправедливостта, чрез защитата на онеправданите и унижените е важно доказателство, че Чавдар е станал истински човек, достоен за уважение чрез смисления си живот в името на другите.

Кое предопределя житейския избор на Чавдар? Преди всичко кръвната връзка с един ревностен защитник на справедливостта, какъвто е Петко Страшника. Свободолюбивият дух, острото чувство за справедливост, неспособността да се примири със съдбата на роба пораждат гнева на героя. Поразителна е неговата емоционална и житейска зрелост във време, когато за човека се мисли единствено като за част от общността и всяко различие се заплаща скъпо и прескъпо с отхвърляне, с презрение и със забрава. Причина за ранното съзряване на хлапака е сблъсъкът с хорския негативизъм и присмех. Причината може би е и в отговорността към духовното наследство, свързано с очакването синът да поеме бащиния път. В одумките и откритото презрение на хората Чавдар усеща своята съдба. Нужно е било да стигне дъното, за да разбере, че смисленият живот не минава през сляпото подчинение и безропотното следване на волята на възрастните, пък били те и кръвни роднини, които няма как да избереш. В гневния изблик на момчето при бягството му от чорбаджийския дом на вуйчото се съдържат основанията, които предопределят избора му. Майката е постъпила в съответствие с традицията, изпращайки сина си при брат си, защото е знайно, че когато бащата отсъства от дома, отговорността за децата се поема от брата на майката (Стефанов 1993: 15, 40, 129). В дома и в селото на вуйчото Чавдар научава своя първи житейски урок - следването на общоприетото мнение невинаги е предпоставка за житейски успех. Наследникът на Петко Страшника не е равнопоставен в семейството на вуйчото, където важат други правила. Чорбаджията предрича мрачно бъдеще за своя племенник. Думите му стават ясни при завръщането на Чавдар: "човек няма да стана,/ а ще да гния в тъмница/ и ще ми капнат месата/ на Кара баир на кола". Очевидно е, че житейският успех и смисленият живот според вуйчото имат други измерения и те се вписват добре в тогавашния патриархален свят. Според чорбаджията всеки, който не се стреми към богатство и воюва срещу турците, е престъпник и краят му е позорен и предопределен - гниене в тъмница и публично унижение чрез изпълняване на смъртна присъда - набиване на кол. Поемата не казва какво е предизвикало вуйчовото пророчество, но непокорството на Чавдар е явно и вероятно ясно изразявано, пък и името на Петко Страшника е било известно като име на хайдутин, а не като име на богаташ. За бъдещия житейски път на Чавдар имат значение и хорските одумки, съдържащи присмех и обида: "да имам баща войвода/ над толкоз мина дружина,/ три кази да е наплашил,/ да владей Стара планина,/ а аз при вуйча да седя,/ при тоз сюрмашки изедник". Глаголите в този откъс говорят за сила и за власт, различна от официалната - "наплашил", "владей" . В същото време присмехът спрямо човек като Чавдар, със силно развито чувство за чест и достойнство, има въздействието на катализатор на избора. "La noblesse oblige", както казват французите. Момчето бързо разбира, че трябва да следва сърцето си и това ускорява решението му да отиде при баща си, следвайки порива на кръвта. Ботевият текст показва как достойният човек прави своя избор в условията на робството. Житейският път се предопределя от наследените духовни нагласи и от обстоятелствата на тотален натиск и насилие именно спрямо духа. За да се почувства свободен да избира, Ботевият герой трябва да се отърси от общоприетото мерило за житейски успех и да следва сърцето си въпреки присмеха и отхвърлянето на общността. Ботевата поема утвърждава активността, човеколюбието и всеотдайността като мерило за достойнствата на човешката личност - черти, типични за ренесансовата личност не само на българска почва.

Съвсем по друг начин разглежда раждането на човека повестта "Маминото детенце". Идейните позиции на Ботев и на Каравелов са сходни, макар по време на публикуването на повестта между двамата да е настъпил разрив. Чрез средствата на смеха Каравелов успява да постави с особена острота проблема за смисъла на човешкото съществуване и за възпитанието на децата. Майсторът на сатиричното изобличение показва чрез кривото огледало на карикатурата и гротеската, че докато българското общество уважава хора като чорбаджи Нено и неговата съпруга, то никога няма да отхвърли робството, защото чорбаджиите робуват на собствените си пороци и не се интересуват от общественото благополучие (Леков 1993: 335). Писателят показва убедително разрушителната сила на мързела, алчността, суетата, чревоугодието, невъзможността при такива пороци да се изгради пълноценна човешка личност. Повестта проследява всъщност не само живота на маминото детенце Николчо, но и създаването на славния и преславен чорбаджи Нено. Известно е ретроспективното проследяване на натрупването на Неновото богатство благодарение на случайни обстоятелства. Образният паралелизъм подчертава истината, че е невъзможно да си пълноценен собственик на огромен паричен ресурс, ако ти липсва активност и предприемчивост. Духовното нищожество на чорбаджията е разкрито както на ниво външност, така и на ниво психика. Подборът на думите и изразите при портретната характеристика на героя показва, че чрез своята отблъскваща външност Нено всъщност е по-близо до предметния, животинския и растителния свят, отколкото до човешкото. Художествената задача на Каравелов чрез изображението на Николчовия баща е да покаже, че духовно ограниченият родител няма как да възпита и отгледа пълноценен човек. Смешна и отблъскваща е гневната Ненова тирада спрямо слугата Иван в първа глава на повестта. Чорбаджията се дразни, че Иван е дръзнал да изрази собствено мнение, употребявайки глагола "мисля" и без да използва обръщението "чорбаджи" - знак за засвидетелствано уважение. Дълбоко в себе си Нено знае, че не е пълноценен като човек и комплексът му за малоценност намира израз във властността и в безнаказаното мачкане на слугата. Иронията в случая се състои в разделянето на човешкото от неговата най-характерна особеност - мисленето. "Ти мислиш! И във Филибе те водих, и в Захара те пращах - не можа да станеш човек..." Чорбаджията свързва очовечаването с посещаването на определени градове, а в по-дълбок смисъл - и с пълното подчиняване на слугата на чорбаджийската воля.

Важно послание за раждането на човека се съдържа в думите на Нено по отношение на желанието на Николчо да пие ракия: "Не пий ракия! Който пие ракия, той не става човек." В думите на бащата прозира установената от векове народна мъдрост за пагубното влияние на алкохола върху личността. Въпросът е защо все пак бащата е неубедителен в случая, след като цитира с абсолютна точност и съвсем намясто пословицата. Тук Каравелов се показва като мъдър педагог, защото пълноценното възпитание предполага съвпадение между думите и делата, а при Нено то липсва. Чорбаджията пие гюловица пред сина си и той възприема такова поведение като норма: "Аз искам да пия ракия и да стана като тебе." Последиците от лекомислието и отстъпчивостта на бащата са известни. Един паразитиращ мързеливец е порочен пример за своя наследник. Николчо става косвен убиец на баща си и прахосва случайно спечеленото бащино богатство. Общоприетото мнение за житейския успех се разминава със съдбата на чорбаджийския син, който деградира поради грешките на родителите си. Николчо не става човек и по общоприетите разбирания, и по преценката на своите собствени създатели, които лекомислено са смятали, че за тях като чорбаджии важат други правила.

Двата възрожденски текста градят двойствена представа за житейския успех. Общоприетото ограничено схващане е свързано с натрупването на материални богатства. Общественото мнение обаче уважава и личностите, които рискуват живота си, защитавайки справедливостта и обикновените хора. И Чавдар, и Николчо следват бащиния пример като част от патриархалното мислене за наследството и за основните родови закони.

Вапцаровият текст е плод на друго време, но е ярко доказателство за бавната промяна в мисленето на хората. Тук се усеща близостта с текста на Каравелов, където кражбата на парите предизвиква смъртта на бащата. Оказва се, че спорът за "човека във новото време" е спор за проявленията на човешкото въобще - територия на философите от векове, но територия, в която трудно настъпват промени. Героят на Вапцаров от "Песен за човека" е възпитан от традицията да се прекланя пред материалното. Поетът възкресява сякаш елинпелиновски сюжет с краткото описание на отцеубийството. И по установените от векове закони, и по законите на държавата е недопустимо да се отнема човешки живот. Затова и престъпникът получава наказание - осъждат го на смърт. Интересно е да се наблюдава номинативната верига на героя: синът - го - злодея злосторен - този субект. До произнасянето на присъдата назоваванията се снизяват до бездушния термин от тогавашната философия "субект". (Между другото, в текста на Каравелов също се наблюдава иронично дистанциране от тогавашния научен дискурс и от посоките на научното търсене.) Иронията на лирическия говорител е свързана с третирането на човека като бездушен предмет на научното дирене. Дори и престъпил закона, той пак е достоен да бъде третиран като човешко същество. Но не третирането на престъпника е важно за участника в спора с дамата. За него е важно да докаже, че е възможно, дори и достигнал дъното на низостта, човекът да се спаси от падението. Мястото, където става това, е затворът, където престъпникът "попаднал на хора". Във времето на идеологическото канонизиране на Вапцаров тези хора бяха наричани комунисти, макар самият поет никъде в творбите си да не споменава името, както и думата "партия", както това прави Христо Радевски например, който има самочувствието и съзнанието на по-умел и по-вещ поет от Вапцаров. Истина е, че в спомените си за отношението на Вапцаров към това именно стихотворение неговите приятели разкриват, че поетът е бил повлиян от комунистическата идеология (Вапцарова 1989: 136). Но е истина също, че извън конкретноисторическия смисъл на текста се открива послание, което далеч не е комунистическо. Всеки човек се пита какъв е смисълът да съществува, щом е смъртен. На този въпрос си отговаря осъденият на смърт отцеубиец, когато се убеждава, че и след него "животът ще дойде по-хубав от песен,/ по-хубав от пролетен ден". С горчивина този съгрешил човек си дава сметка за своето тесногръдие: "не стига ти хлеба,/ залитнеш от мъка/ и стъпиш в погрешност на гнило". Лекомислено е посегнал отцеубиецът към скътаните бащини пари. Мъчително е прозрял той своя грях и затова върви към изкуплението спокоен и уверен. Да, животът има своя логичен край, но този край е само брънка от новото начало, от тържеството на битието. Така се стига и до своеобразния апотеоз на човешкото в края на малката поема на Вапцаров. "Какъв ти тук ужас/ - той пеел човека,/ това е прекрасно, нали?" Отърсването от страха, приемането на смъртта като част от живота е всъщност своеобразното раждане на човека. Трагично е, че това раждане веднага е последвано от гибел, но това придава още по-голяма стойност на случилото се.

Раждането на човека във Вапцаровото стихотворение е свързано с просветлението, а е известно, че светлината е едно от лицата на Всевишния. Заблудата на отцеубиеца го принизява. В затвора той разбира своята вина като объркване, но и като резултат от материален недоимък. Интересно е, че тази бедност е метонимично назована "не стига ти хлеба". Библейската символика на хляба е тълкувана от векове, а в случая може да се свърже с недостатъчно духовни опори в християнството, с безверие, което позволява да се престъпват поне три от божиите заповеди (Христова 2002: 301-306). Непосредствено преди изпълнението на присъдата се описват шокиращи детайли и подробности, които подпомагат внушението, че човекът е получил просветление. Първата реакция на смъртника, когато идват неговите палачи, е на ниво инстинкт за самосъхранение. Неслучайно в този момент затворникът е назован с показателно местоимение за далечни лица и предмети "онзи". Погледът на смъртника е окачествен като "див поглед на бик" пак с цел да се внуши естествената реакция на самосъхранение, която би се проявила у всяко живо същество. Изразът "и някак в душата му станало свето" отвежда директно към нравственото просветление. В последната част от текста за отцеубиеца мракът и светлината влизат в директен двубой не само в душата на героя, а и екстериоризирани в пейзажа. При тръгването към бесилката мракът се "таи" в ъглите, а човекът гледа раждането на новия ден. Думите "зората", "звезда", "блясък" са свързани със светлината. Преди смъртта още веднъж героят си дава сметка за пропиления си живот. Графиката на текста подсказва низходяща смислова градация на епитетите. Последният от поредицата е "безока". Отнесен към "съдба" този епитет насочва към бездуховност и принизеност. (Бездуховността у чорбаджи Нено е внушена чрез обрисуването на очите му като "две черни точки", които по манастирите се наричат "светила"). Пеенето преди смъртта е жест на духовна сила, получена от убеждението, че животът продължава. В метафората "в очите му пламък цъфтял" отново се подчертава присъствието на светлината. Усмивката също е охарактеризирана чрез наречията "топло", "широко", "светло". Тази усмивка е израз на освободеност. Реакцията на палачите изразява страх от нравственото превъзходство на осъдения. Той е открил за себе си истината за съществуването, разбрал е необходимостта от духовност и по този начин е осъзнал, че основните белези на човешкото са вярата, надеждата и любовта - християнската триада, опора на истинската човешка същност. Бягството на мрака и насърчението на усмихнатите звезди бележат триумфа на човешкото. Наистина отцеубиецът е стигнал до дъното на падението, но потенциалът му, заложен от божествен промисъл, му е помогнал да открие за себе си непобедимостта на живота над смъртта.

Ако се сравнят житейските разбирания, разкрити в трите текста, ще се установи една обща за творците позиция - раждането на човека се осъществява само тогава, когато се съблюдават основните нравствени ценности - любов към ближния, отговорност към собствените си действия, разумно отношение към парите. Възрожденските текстове са подчинени на основния императив на времето - борбата за свобода, докато Вапцаровият, макар и повлиян от комунистическата идеология, се връща към християнското разбиране за изкуплението, просветлението и духовната сила.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Стефанов 1993: Стефанов, В. Лабиринтите на смисъла. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.

Христова 2002: Христова, М. Библията в часовете по литература. В. Търново: Слово, 2002.

Вапцарова 1989: Вапцарова, Б. Вапцаров сред събратята си по перо. София: Изд. на БАН, 1989.

Леков 1993: Леков, Д. Българска възрожденска литература. Т. I. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.

Богданов 1983: Богданов, Ив. Тринадесет века българска литература. Т. I. София: Наука и изкуство, 1983.

© Женя Кънева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.05.2008, № 5 (102)