* * *

web

НА ПРЪВ ПОГЛЕД НЯМА ЗАЩО. Почерняла, мускулите ми - дълги хълмове пред огледалото...
Но оттам ме гледа лицето й. Защо така заприличах на нея? Какво е това в изражението й, което прозърта зад рехавата ми тъкан?
Стоенето пред вратата.
Всеки ден по малко се е изхвърляла и е забравяла.
В този кошер вече не се рои любовта.
ПЧЕЛАТА е болна, но няма кой да я убие.
Разхожда се със заковани обувки сред Брьогелови муцуни, ти самата такава, с уста като фурна, в която мяташ храна или криеш граниви думи с бодли, погледът мътен, стомахът тежи, подут навсякъде и в леглото...
Каква любов... като не може дори да се изходи.
Всичко се трупа, трупа се и не излиза.
Как да дадеш, откъде да излезе и с какъв цвят ще е чувството, с какви краища ушите му, като си се отказала от светлината, зашита от себе си, от децата си, от живота...
Носиш го... накъде.

(ЖЕЛАНИЕ)

Да отворя устата си и да пея така, че челюстите да се разотидат. Точно когато сe предполага, че нямам повече глас, изведнъж да излая над вас. Гласът ми да ви плесне отгоре по темето - там, където истински може да бъде усетен. Да изпотроша прозорците, гадни копелета. Да пея. Не да ви обичам.
Да пея.

© Виргиния Захариева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Виргиния Захариева. Кадрил късно следобед. София, 1996.