ЗА КРУШАТА И НЯКОИ ДРУГИ СЪБИТИЯ

Венцеслав Николов

web

Ти как мислиш, читателю, има ли съдба? Предначертан ли е пътят ни? Или нещата случайно стават, така или иначе - в зависимост от нашите действия? Аз поне нямам отговор, а и да ти кажа честно, не вярвам ние с теб да успеем да решим сега този въпрос. Просто ми се доиска да ти разкажа. Защото понякога наистина се случват странни неща…

Вчера сутринта например много ми се дояде круша. Дотогава съвестно работех, бях се даже увлякъл. Свиря си аз, повтарям въодушевено пасажите (да ми се чудиш даже - след толкова години!) И изведнъж спрях, съвсем не на място - като с остър нож ми преряза желанието. Опитвам се пак, и пак… не върви! Ентусиазмът ми го няма, а без него е направо мъчително: “Е, добре - предадох се, - ще се поразходя.” Оставих виолончелото да си почива и излязох в градината. Краката сами ме заведоха “до под крушата”, както се казва. Огледах се, из тревата няма нищо. А и как ще има, като аз рано сутринта събрах падналите и веднага ги изядох. Защото те, крушите, си стоят здраво закачени горе по високото и като че ли ми се присмиват: “Ела ме откъсни, като толкова искаш.”

Ако не са птиците… косът от съседната ливада прелети и клъвне, свраки разни шумно се карат по върховете, кълвачът също бърза да си разнообрази менюто. Кацат по тях и си хапват с апетит, обикновено около дръжката ги накълвават. И току някоя тупне на земята. Сигурно си чувал да казват: “падна като зряла круша”… Масловки им викат, сигурно защото са сочни. Като узреят, стават меки и можеш да си представиш как идват на трапезата ми. Никакъв търговски вид нямат, наядени и натъртени отвсякъде. Но пък… ммм, вкусни. И сладки, сладки! Но нека не те дразня повече, защото ти сигурно от магазина ги купуваш, от тези, дето трябва етикета им да прочетеш, за да се сетиш какво ядеш… Аз за вчера бях тръгнал да ти разказвам. Стоя под дървото, оглеждам се, но нито една паднала няма по земята. Висят си, напращели от сок и сладост, отдолу се вижда, че вече са узрели и готови. И за проклетия никаква птица не се мярка наблизо, в обедна почивка ли бяха се оттеглили, не знам? Но без тях мога да си седя така до довечера и пак да не опитам. А в устата ми - революция. Напълни се със слюнка, усещам, до болка усещам вкуса на масловката.

- Добре, де, няма да гледам нагоре - убеждавам се.

Направих няколко крачки встрани. И изведнъж… Този обрат често се среща в разказите, но аз не търся никакъв ефект, читателю. Наистина не очаквах, бях готов да се примиря: “Като няма - няма!” Какви ли не разочарования не съм имал в живота, ще преживея и това. Та тръгвам да се връщам и неочаквано: “Туп” - точно пред мен, в краката ми, меко се приземява тумбеста круша, жълта, с дръжката нагоре, направо ме подканя да я взема. Усмихната се кипри в тревата, като че ли иска да каже: “Ето ме, нали за мен дойде?” Вдигам я аз, любувам й се… Ха, кажи сега, приятелю, че е случайност и това: разглеждам плода, въртя го, търся къде се е наранил при падането, но нищо не намирам. Нито наядено, нито натъртено - абе, като от картинката в учебника по ботаника. Усъмних се, да ти кажа, може пък да не е узряла още, затова. Но я захапах и… спомени нахлуха в главата ми. За лозето от детството и дървото, по което обичах да се катеря, за сока, който тече по брадичката, за аромата на тогавашните плодове. И тази сладост… Такава трябва да е била крушата в райската градина - не някакъв си плод, а самото осъществяване и въплъщение на бляновете човешки, еманация на мечтата…

Но нека не разправям повече, за да не ми завидиш, читателю! По-скоро искам да те върна към началото на разказа. Сигурно си слушал разни истории и също си размишлявал за неотвратимостта на съдбата. Не може да не си чувал и за петата симфония на Бетовен. Учехме едно време и за категориите случайност и закономерност - тогава така и не ми стана ясно. Има ли, няма ли предопределение, наистина не зная. Ти сам ще си решиш, преди това обаче нека да споделя с теб какво още се случи през този ден.

По-късно следобеда отидохме с колата до съседното градче. Докато понакупим туй-онуй, пък и да се разходим, сладолед да похапнем - и започна да се смрачава. Нищо страшно, а и не мислехме, че толкова сме закъснели. Но още преди да излезем от покрайнините, някак изведнъж се мръкна, фаровете строго очертаха тунела, по който пътувахме. Отстрани мълчаливо следяха движението ни гъстите храсти, сенките тайнствено надничаха иззад завоите. Колата се засили по нанагорнището, забуча. Нали е лято, отворил съм до долу прозореца. Ветрец галеше ръката ми, бях я подал и се опитвах да докосна връхчетата на растенията, тръгнали отстрани да завземат вече шосето. Светлината на фаровете изваждаше ту едно, ту друго дърво от мрака, клоните им заплашително се протягаха към нас. Вече сме в гората. В колата е уютно, обградени отвсякъде от тъмнина, се чувствахме сигурни в нашата пътуваща кутийка. Странно е това очарование на нощното пътуване. То ни прави по-мълчаливи, но и по-зависими един от друг. Тъмнината сближава, сигурно ни напомня и за страховете на поколенията преди нас. Дали не прави човека и по-добър?

Докато разсъждавам, някаква сянка изскочи отляво и се устреми към колата:

- Внимавай!

Едва успях да извикам и прасето се блъсна в калника. Колата се разтресе, но продължи по инерция още стотина метра. Спряхме с чувството, че сме го убили, твърде силен беше ударът. По вдлъбнатината на ламарината се виждаше - едро животно е било:

- Отбий малко, ще отида дотам - слизам аз.

- Опасно е - протестира жена ми - може да е ранено.

- Все пак, да видим какво е станало…

Приближавам до мястото, като че ли тук беше, ето и следите от спирачките. Няма никъде кръв, тръгвам към гората и разколебан се връщам. Безнадеждна работа е да открия следите му в тъмното. Плътната стена от дървета враждебно се е надвесила над мен, нощта е безлунна:

- Живо ли е? - пита жена ми.

- Като че ли - казвам, докато потегляме нататък, - не се вижда нищо.

- След такъв удар?

- Да, бе, наистина! Казват, че са много здрави в главата.

Естествено, не можем да говорим за нищо друго. Напомняме си взаимно, че трябва да сме внимателни, на всеки завой се оглеждаме. Всъщност добре познаваме пътя, но в нощта всичко изглежда различно. Останките на едновремешната асфалтова база причудливо стърчат на върха. Малко по-нататък празните прозорци на почти измрялото село тъжно се взират в пътя. Като че ли си спомнят за пълните с живот улици, за седенките. И за хората живели тук, за техните съдби. По портите са налепени некролози със снимки на мъже и жени. Разделени от съдбата съпрузи, деца и родители, роднини, съседи с техните крамоли… всички те отново са заедно. Малко по-нататък е училището, под него доживява последните си дни чешмата, мястото за срещи. Единствената улична лампа е зад завоя. Спускаме се надолу, колата се е засилила, бърза към светлинката. Някаква сянка препречва пътя:

- Завий…

Една крава е застанала на средата на шосето и флегматично обръща глава след нас. Колата се връща в пътя:

- Слава Богу!

- Добре, че поне лампата светеше.

- Този път си беше вече катастрофа.

- Имала е още живот…

- А пък и ние, при тази скорост.

- Да не повярваш, само за десетина минути на два пъти да се случи…

Смълчаваме се. Наоколо е пусто. Голямото дърво самотно бди в средата на ливадата, то като че ли ни следи, сочи с клоните накъде да вървим. Пътят го заобикаля, после стръмно се спуска към следващото село.

Можеш да си представиш, читателю, настроението ни. Тъмнината, току-що преживяната уплаха, напомнянето, че сме временно на земята… И странното чувство, усещането, че нещо ни пази.

Вече сме близо до дома. Отбиваме от шосето и тръгваме по черния път през ливадите. Иззад гората се показва за момент луната, после отново се потулва зад хълма. Фаровете осветяват храсталака наоколо, светлата пътека пред нас капризно подскача при всяка неравност по пътя:

- Какво е това? - соча стреснат.

Срещу нас, заслепен, тича едър заек. Опитваме се да спрем, но нали имаме инерция! А и той се е устремил с всичка сила срещу колата… След такъв удар няма как да оживее. Спираме, сигурни, че сме го убили. Без да искаме, но сме причинили смъртта на живо същество.

Наистина заекът лежи недалеч. Няма какво да се направи. Два пъти успяхме да предотвратим нещастието, на третия все пак се случи. Какво ли ни чака още тази нощ?

Усещал ли си се така, читателю? Събитията изникват от нищото и те водят, като че ли независимо от теб. Само че не знаеш накъде и защо. И нищо, наистина нищо не можеш да направиш.

Колата едва пълзи, вглеждаме се със страх наоколо:

- Там… в ниското…

- Като че ли е само сянка.

- А това какво беше?

- Не е ли птица…

На другата сутрин развълнувано разправяме на съседите за случилото се. Те са ловджии, балканджии, не са и чували за разните там философски категории:

- А къде е? - прекъсват безцеремонно разсъжденията ми за съдбовността.

- Кое?

- Дивото прасе.

- Нямаше го, нали казвам…

- И не го потърси?

- Ами…

- Поне заека не взехте ли? - чуваме ясно упрека.

- Не - казвам, - не можахме!

- Еее - гледат ме със съжаление, - не знаеш ли колко е вкусен?

- Аз съм вегетарианец - отървавам се с шега, - обичам повече круши, от онези в градината.

Не посмях да разкажа и сутрешната история. Сигурно ще ми се изсмеят, ако споделя, че и в тази, и в онази случка ми се счува прочутият мотив на Бетовен… Макар че, кой знае? Разправяли са ми, и те по врачки ходят - боб да им хвърлят, куршум да им леят… Абе, като стана дума, читателю, ти да познаваш някоя? Гледачка, искам да кажа, ясновидка, на карти да ни гледа, на кафе или на захарче - като баба Ванга? Круши ще й занеса, от масловките, ще отбера от падналите. Че просто не зная какво да си мисля…

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.05.2012, № 5 (150)