ВЕЧЕР

Венцеслав Николов

web

Нощта се спуска постепенно. Птиците пеят вечерната си песен и шумно се настаняват за сън. А и самите дървета като че ли притихват, стават по-сериозни и мълчаливи. Има нещо тайнствено в тъмнината, прастари страхове изпълзяват изневиделица. Всичко наоколо, което ме заобикаля, размива контурите си, отвсякъде ми се струва, че дебне опасност, познати очертания на предмети се превръщат в зловещи чудовища, подхранвани от постоянно дремещата несигурност на въображението. Извиква кратко и заплашително совата. Около главата ми стремително се спуща прилепът, появил се незнайно откъде. След няколко кръга наоколо, несмутим, с внезапен лупинг влетява през отворената врата на балкона в къщата - когато дойде нощта и това е негово пространство.

Градината е притихнала, готова за сън. Изпуква съчка, чува се шумолене, след това отново всичко се затаява. Но аз продължавам да се взирам в неясната, обграждаща малкия ми свят заплаха. Горе в дърветата прошумява лек ветрец. Поглеждам към върховете им - леко се полюляват. А над тях започват да излизат една след друга звездите. Търся с поглед Голямата мечка. Да, тук е, в клоните на сливата, където всяка вечер неизменно се появява. Зървам недалеч от нея светлинките на минаващия самолет, след малко отзвучава като далечен тътен шумът на моторите. Самолетът се скрива сред купището звезди на изток, вече е трудно различим, но от запад се задава следващият. Интересно, толкова вечери и нощи наблюдавам небето, а не съм видял досега самолет да се залута в пространството между звездите на Голямата мечка, винаги с респект я заобикалят - като че ли е едно наистина голямо и опасно животно.

А за мен Голямата мечка е нещо привично, домашно. Когато открия познатите й очертания на небето, тъмнината наоколо спира да бъде плашеща. Престава да ме тревожи неизбежното - изчезването или трансформацията на моя преходен свят. Невъобразимите разстояния между звездите по някакъв начин образуват мост между нашето дребно, крехко и лесно чупливо съществуване и Големия свят. Изпълвам се с вяра към Вечността, започвам да се чувствам като част от нея.

Премествам поглед на изток - сред сиянието на Млечния път добродушно ми намига далечна звездица, след това друга. Така и не можах да науча названията на повечето съзвездия. Не че не ги различавам, но си имам собствена координатна система - повече емоционална, отколкото научна. Имам своите приятели, търся ги вечер и когато ги открия, по някакъв странен начин се успокоявам. "Там е, тази вечер е по-ярка." В облачно време също не се тревожа, зная, че те са горе, неизменни и вечни. Независими от суетливата "разкъсана облачност" на нашия кръгозор. И още по-малко зависещи от несигурния ни светоглед.

Докато разсъждавам, пак от изток, иззад върха на хълма изплува празнично и тържествено луната. По-близка и позната - огрява пространството между дърветата с меката си светлина. На поляната става светло, само в сянката на стъблата остава да дебне тайнственото, за да ни напомня колко по-скучен би бил животът без него. Отдолу се вдига мъгла, пълзи, разстила се и постепенно закрива от погледа околните височини. След малко достига до върха. Цялото пространство, градовете и селата, пътищата, хората и животните са скрити. Сега съм сам на света. Обсипаното със звезди небе щедро осветява с неонова светлина хълма. В далечината смътно се долавят очетанията на планината. Между тях и мен е само бялото море. Струва ми се - само да тръгна и лесно ще стигна дотам. Но луната, вгледала се отгоре, строго ми напомня, че скоро ще се скрие. И ми намига леко, забързана към единственото облаче на небето. Внезапен вятър отвява част от мъглата, дърветата протяжно стенат. За момент става тъмно. Над мен двете мечки са си сменили местата. Толкова ли е късно?

От отсрещната гора проехтя хорът на чакалите. Като че ли само това и е трябвало, иззад облака отново изплува тържествуваща луната и обля с радостната си светлина света.

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.06.2008, № 6 (1031)

Други публикации:
Венцеслав Николов. Капричии. София, 2006.