СЯНКАТА

Венцеслав Николов

web

Имам си мой, личен дявол. Собствено това е малко дяволче, не е кой знае какво - проскубано, едното му рогче е леко отчупено. Но пак върши работа. Щом нещо го сгафя - и хоп, цъфва. Явявал ми се е на най-неочаквани места. Този път бях седнал на казана. Баш-майсторите отидоха да занесат тубите с готовата ракия, а мен оставиха да го наглеждам:

- Не е трудно - вика комшията, - ще притуряш по някое дръвце, огънят трябва да гори равномерно... То и да сбъркаш нещо, не е страшно, сега патоките текат - добави той снизходително.

По-добре това последното хич да не беше го казвал. Тъкмо се бях преизпълнил със съзнанието за "важна мисия" и с чувство на отговорност оглеждах полето на бъдещите си действия. Комшията и приятелят му излязоха, а аз останах с мислите си. Седях на дървеното одърче в ъгъла, гледах в огнището как примигват и припукват току-що сложените дърва. В къщичката е уютно, чува се струйката, която изтича в котела. Сенките играят по стените. Това, ето там - не е ли дяволчето ми? Рогчето му се вижда и ми се смее... я, пръста си клати: "Знам аз какво си мислиш."

"Прав си, братко, няма какво да крия от теб, ти знаеш греховете ми... Как мислиш, самосъжалението дали е грях?"

Сянката на стената климна два пъти.

"Да, казваш? А признат грях нали не е грях, или?"

Мен много не ме бива в споровете, защото се паля и ядосвам, но с дяволчето мога и да похитрувам. Погледнах, то търпеливо слушаше, обърнало едното си око към мен.

"В профил - помислих си аз, - значи, мога да продължа... Защото, братко, искам да ти призная, макар че не пия и не пуша..."

Сянката рязко се обърна гърбом. Дяволчето никак не обича да казвам, че съм различен от другите.

"Чакай де, чуй първо... - продължих недоволно, - исках да кажа, че понякога ми се доисква да се напия. Представям си как ще кажат съселяните ми:

"Пък Венци се натряскал като свиня. Видях го, въргаляше се до казана - и като поклатят глава, дълбокомислено ще добавят, - щото то и да пиеш, чалъм се иска. Трябва да си хапнеш сланинка, салатка. А той какво - вегетарианец!" Ще ме гледат отвисоко тия, дето пò го могат това, пиенето, но някак със симпатия: "От нашите е."

На стената профилът ясно се очертаваше.

"Или да кажем, с никого не съм споделял - продължих аз, - още от казармата си мечтая: да се приближа до някого и да помоля пресипнало:

- Брат'чед, дай да запаля бе, че изгорях.

А, как ти се струва, братко, на такъв симпатяга даже две ще дадеш, нали? Едната ще си я сложа зад ухото, а с другата ще се наведа към колегата за огънче. След това ще изтръскам пепелта артистично или направо ще смачкам с тока цигарата на пода, както правеха истинските мъже в казармата."

Профилът заигра и скочи радостно над тръбите. Сега изглеждаше, като че ли моето дяволче ми се хили точно насреща.

"При такъв един истински мъж никога няма да заподозреш разни там вегетарианства. Той може и да плюе като хората. Пък и ще те напсува, но така, все едно "добър ден" ти казва. И в това поприще не ме бива, нали знаеш? - разказвах аз, а дяволчето внимателно слушаше. - Когато бях войник, често ме псуваха, кога с добро, кога с лошо чувство. Веднъж един колега, пардон, тогава му казвахме "стара служба", на майтап, значи, взе, че ме цапардоса. Ама не нещо сериозно, ами така, пошегува се човекът. Та удари ме той, а мен ме заболя. И тъй като съм възприемчив и аз - на шега - взех, че влязох в тон - много артикулирано и ясно произнесох изречението, с което той ставаше и лягаше."

От възторг дяволчето подскочи два пъти. Като че ли казваше: "Давай, давай..."

"Леле, как стреснато ме погледна колегата, па като започна да се гняви, както казваше старшината: "Ти какво бе, моята ли...?" Ей, пишман станах, че и аз като мъжете се изказах - само обидих човека! Примирих се, че не го мога, оттогава не съм се държал толкова мъжки с никого."

Сянката печално изви глава. Притурих едно дръвце и като че ли дяволчето се съживи и с любопитство зачака:

"Затова пък по магазините започнаха да ме гледат с подозрение, даже един път искаха да ме пребъркат, да не съм откраднал нещо. То беше още одеве, при социализма - спомнях си по-нататък. - Какво да ти кажа, и езикът ми не е като при хората. Сигурно гузност някаква излъчвам. Нали често живея по няколко седмици в Германия и съм възприемчив, май казах вече. Та свиквам оттам, като вляза в магазин, взема, че се усмихна на продавачката. Тя, не германката, а нашенката ме гледа с недоумение: "Тоя пък, ще ме ухажва; или да не сме нещо роднини с него? - усъмнява се тя и ме разглежда по-внимателно." А аз даже поздравявам. Е, кажи сега, не е ли подозрително? Затова и в магазините все гледат под око да ме държат:

"Абе на този не му е чиста работата, я виж какъв е любезен."

Това, последното изречение не съм го измислил, ами е заимствано от един високопоставен чиновник. Ти помниш, нали?"

Дявочето кимна доволно.

Обаждах се един ден в Концертната ни дирекция, поздравих:

- Извинявайте, че Ви безпокоя, мога ли да Ви помоля да извикате другарката...

- Абе, тук един, много галантен, май не му е чиста... - чувам аз гласa му, как да не ме заподозре човекът.

"Не е, не е, не ти е чиста, наистина" - заклати се цялата фигура възторжено.

Ръчнах малко с дългия ръжен и рогчето пак се изправи. Седнах отново на одъра и продължих:

"Но нали се стремя и аз да съм като хората, извинявай, че за трети път ще изтъкна моята схватливост - пригаждам се аз, пригаждам се...

Вече почти месец не бях излизал в чужбина. Един ден жена ми казва: "Искаш ли да отидеш до магазина отсреща. Ще трябва кисело мляко за таратора." Казано-сторено, след десетина минути тръсвам покупките на масата и доволен казвам:

- Ама ха, да видят, че и аз мога! Влязох, без да поздравя; един човек пазаруваше, но аз през главата му враждебно измърморих "един хляб и кисело мляко"; оставих парите на тезгяха и си тръгнах, без "добър ден и довиждане", без да погледна никого."

Сянката скочи чак до тавана и оттам ме загледаха и двете горящи очи.

"Радваш ли се? Пак се разбъбрих. Покрай другите си недостатъци имам и този, чисто женски такъв. Нещо ми щукне в главата, пък то друго води..."

Рогчето се заклати, очите примигнаха, стори ми се, че едното ми смигна радостно:

"Не ти е чиста работата, братко. Но нали знаеш, дреболии са това, ехе-е, какви още ги имаш!"

По пътеката се чуха гласове. Побързах да стана и излязох.

"Как е, оправи се, нали? - каза комшията. - Видя ли, че не е страшно?... Чакай, ще ти налея едно шишенце - наведе се той с дамаджаната."

Погледнах над гърба му. Сянката се метна на стената и като че ли изпълни цялата къщичка. Той се изправи:

"Ето, може пък да ти се услади по-късно... Или ще почерпиш, като свършим нашата. Хайде, довиждане и благодаря."

Със скъпоценното шишенце поех към къщи. Пред мен по пътеката се клатушкаше сянката ми.

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Венцеслав Николов. Капричии. София, 2006.