Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РУСЕ - ВИЕНА
Едно зимно пътуване

Венцеслав Николов

web

Влакът бавно потегля. Вглеждам се и търся познатите от детството места. Отдавна не съм идвал тук, много неща са се изменили. Но, поне за мен, Русе продължава да носи неповторимия си чар, буди носталгични чувства за времето около началото на XX век. Като си помисли човек, повечето неща, с които се гордеем, са построени тогава. Театърът, кеят и пристанището, хубавите къщи, които все още красят града - всичко говори за успешната европеизация на будните русенски граждани. Моите детски спомени често ме връщат към първата "Травиата", събитие за града. По-късно Мартенските музикални дни, свързани с толкова преживявания, създаваха на Русе славата на временна музикална столица. Детската школа и Mузикалното училище, Мъжката и Девическата гимназии с годишните им концерти, Филхармонията и Операта, Константин Илиев и Добрин Петков - институции, събития и личности, изградили неповторимия облик на града, малката Виена, както казваха тогава. Сигурно по аналогия с далеч по-големия Букурещ, наричан с уважение още в турско време кючюк, т.е. малкия, Париж. Дунава, който е определял границата между двете държави, същевременно е свързвал хората от тази забравена част на континента с истинската Европа, с нейната култура, с цивилизацията.

От прозорците на влака виждам за момент реката, после влакът завива и потегля, без особено да бърза, към София. Все още не се притеснявам, имам много време до утре. Наистина летя за Виена, но самолетът ми е чак вечерта, ще успея. Като че ли иска да ми напомни, че все още съм в родината, влакът с ориенталско спокойствие спира на всяка керемидка и дълго обмисля дали да продължи. Навън започва да вали отдавна обещаваният сняг и за кратко наоколо побелява.

- Концерт ли имаше? - надниква случаен познат в купето.

- Да, бе, коледен концерт, с бал в театъра, от Гюргево и Букурещ бяха дошли посетители, преживяване си беше, като едно време...

- Отдавна не си свирил в Русе.

- ...Даже вече се бях притеснил: може би, без да забележа, съм станал нежелан, артист non grata в родния си град?

- А бе, ти сам знаеш, напоследък нещата се объркаха - утешава ме съгражданинът и усмихнато добавя, - както казват във филмите за мафията: нищо лично, нали? Просто хаосът е повсеместен... Само да не ни затрупа сега - заглежда се той загрижено през прозореца.

Снегът не спира да вали, на перона вече е навяло внушителна купчинка, служителят с червената фуражка ни дава път и бърза да се прибере на топло. Следите му бързо се скриват, на перона остава да ни изпрати само големият орех, помня го от детските си години. Целият в бяло любопитно наднича през прозореца, като че ли приветливо ми кима. Няколкото врани, изплашени от свирката на влака, тежко литват към селото, което се вижда в далечината.

- В новините съобщаваха, че повечето летища в Европа са затворени. Дано да тръгнете утре - сбогува се спътникът ми.

- По телевизията много обичат да разказват за катастрофи и нещастия - успокоявам го аз. - Все някак ще се добера, този път не бързам. Да си пожелаем весели празници.

Вечерта пристигаме в София с малко закъснение, оглеждам се, зимата наистина е дошла и, както обикновено, ни изненада. Е, да се надяваме, че до утре ще почистят. Наистина на следващия ден имам късмет. Вярно, излитаме със закъснение, но причината не е времето. Не ни пускат до самолета, преградили са с лента пътя и важно мълчат: “Вие не бива да знаете - строго отказа да отговори на въпроса ми служителят.” Достатъчно е млад, няма как да го заподозра, че е бил в тогавашните служби, но държането му ме връща поне 30 години назад. Все пак, както впрочем ставаше и едно време, много бързо разбирам истината: “Има сигнал за бомба на летището - казват ми по телефона - сега съобщиха по телевизията.”

Най-сетне летим, до Виена е час и половина. Стюардесите в самолета са мили, даже ни нахранват, като извинение за забавянето.

Имам късмет и с автобуса на летището, качвам се и той тръгва. В метрото, без да искам, подслушвам разговора на две български студентки:

- Искаш ли в неделя да отидем до Париж?

- Ах, не, само пари да харчим, нали ще ходя другата седмица в Мадрид! Някой друг път.

Обаждам им се, все пак да знаят, че някой разбира какво си говорят. Не се впечатляват особено, българи често се срещат. Както впрочем и какви ли не чужденци. Но като че ли преобладават жителите на нашия полуостров - сърби, бежанци от Босна, румънци, албанци... Разбира се, и турци, и гърци. Не напразно казват, че Балканите започват от Виена. Понякога знаенето на немски език не ти помага много, защото наоколо няма никого, когото да попиташ. Даже обратното, вчера аз, чужденецът, успях да упътя един австриец. Виж ти, мислех си след това развеселен, докато бързах към залата на Musikverein, сигурно приличам на местен. Наистина напоследък често наминавам насам, добре познавам забележителностите. Но и всеки път, докато се разхождам, откривам по нещо ново, свързано със столетията история по тези места.

Странен град е Виена! Разбира се, че е една от големите европейски столици, с великолепна, модерно организирана инфраструктура. Но и същевременно носталгично оглеждаща се в миналото, като никой друг град съхранила и култивирала постиженията на предишните генерации. Особено интимната атмосфера на старата Виена, която въздейства - въпреки потоците туристи, запълнили пространството около катедралата и “главната улица” Кертнерщрасе, Хофбург и уличките около него. Навсякъде табелки, заслужава си да четеш. Особено ако си музикант. Ето, тук за първи път е изпълнена прочутата "Eroica" - третата симфония на Бетовен, недалеч е едно от шейсетте (!) му жилища в и около Виена; тук Моцарт е изнесъл последния си концерт, недалеч е църквата, където за първи път са изпълнени части от "Реквием"-а...

В сравнително новата Haus der Musik има отделни зали за всеки един от големите виенски композитори. Струва ми се, че за тях знам почти всичко, но... Зачитам се в листчето на стената, писано е със стария правопис, изглежда автентично, как протича денят на Хайдн: Става в 6,30; докато се бръсне, идва първият ученик, час и половина урок; след това композира до 11 часа; следват посещения; от 2 до 3 обядва и почива; следобед инструментира и пише партитурата на поредното произведение; вечерта разходка, вечерята е късно, след 10 часа; ляга си в 11,30... Спазвал е режимът през целия си живот. Сигурно и затова ни е оставил толкова произведения, нали творчеството иска спокойствие и уединение?! Впрочем и Шуберт, нали почти не е напускал Виена, но е създал за краткия си живот над 600 опуса... Докато се разхождам из залите на музея, се сещам и за съдбата на големия немски философ Имануел Кант, роден, живял и починал в Кьонигсберг (сегашния руски град Калининград!), без някога да го напусне.

Преди години колега композитор ми зададе въпроса: “Не ти ли е жал за времето, прекарано в път?” - “Е, какво да се прави - отговорих тогава, - професията ми е такава.” И разбира се, не се сетих да дам обратния пример - Моцарт. Сигурно си виждал, читателю, в някой музей или на кино, старите пощенски коли. Три седалки от едната страна и три от другата. И две малки прозорчета. Е, представи си сега огромното творчество на Волфганг Амадеус, тези над 600 опуса и самия композитор, седнал в каретата, един от шестимата пътници. На коленете си държи лист и бързо го запълва с ноти. Спуснал е завеската на прозорчето, за да не се отвлича от случващото се по пътя. Но доколкото го познаваме, едва ли мълчи нацупено в ъгъла, по-скоро участва с някоя шега в общия разговор. В същото време пресмята в главата си приходите от последния концерт и композира, композира... В залата на Моцарт е поставена малка пейка. Виждат се силуетите на слушатели, облечени по модата на неговото време, можеш да седнеш с гръб към потока посетители и да си представиш, че си в операта, или да усетиш атмосферата на Академиите, тогавашните концерти. Опитвам се да си представя как ли е звучало тогава: още мастилото не е изсъхнало върху нотния лист, композиторът раздава щимовете, сам сяда на мястото на солиста, замахва, пред него е току-що написаната партитура, но той само бегло я поглежда и импровизира, не е имал време да запише партията на пианото...

След няколко часа седя на репетиция за вечерния концерт на известния Рудолф Бухбиндер с Wiener Symphoniker. Отново и отново повтарят, концертът в ми бемол мажор KV 482 е прелестен, но съвсем не лесен. Като че ли за първи път го слушам, звучи като камерна музика, оркестърът свири сочно, без съвременните комплекси за “автентичен звук”. Ами да, музиката на Моцарт не е само исторически интересна, тя продължава да е част от нашия живот, естествено е да свирим така, както я усещаме. Както впрочем и всяка музика, ако искаме да сме честни. Другото произведение в програмата е седма симфония от Брукнер, изсвирват я нацяло. Залата е превъзходна, оркестърът звучи чудесно, какви звуци само...

За самия концерт и повторението на следващия ден нямаше билети, обичайно за Виена. На генералната с учудване видях, че залата беше доста пълна, и в партера и по балконите седяха деца. Преди да започне репетицията, няколко малчугани връчиха свои рисунки на оркестрантите, поели са “шефство“, не се разбра кой над кого. Оказа се, че цели класове предварително се записват, специален човек ги чака на входа и се грижи за тях. Нали това е бъдещата публика! Впрочем преди много, много години и у нас беше така. Все още ги срещаме в зала “България”, образованите хора, вече на възраст, но които не могат да си представят живота без култура... Във Виена тези хора са много. Големите афиши, с които се съобщава за културните събития, могат да се видят навсякъде. Вестниците съобщават ако се налага промяна в часовете, има специален справочник, където ще намериш програмата на всички институти за седмицата, виенчани не могат да си представят ежедневието без него...

Спомням си, когато за първи път нашата телевизия препредаваше новогодишния концерт на Виенската филхармония. Случайно бях в Русе, срещнах на другия ден колеги от оркестъра, връщаха се от репетиция. Един от тях замислено каза: “Всъщност това вчера нямаше нищо общо с това, с което ние се занимаваме, нали? Изглежда като друга професия.” Интересно, че същият колега малко след това замина да работи на Запад и чудесно се вписваше в “другата професия”. Както впрочем и множеството български музиканти, намерили своето място в най-реномираните световни оркестри. Даже в същата тази Виена...

Но да се върнем в чудесната зала на Musikverein. След два дни съм вече на концерт, свири Tonkuenstler-Оrchester, в програмата отново е концерт за пиано от Моцарт, този път в до мажор. И пак Брукнер, явно тази комбинация е харесвана от слушателите. Разхождам се през паузата, надниквам в партера, по балконите. Почти пълно е, но това не е интернационалната публика на премиерите и новогодишните концерти. Повечето са местни хора, почитатели на оркестъра, с абонамент за концертите му. Познават се, спират на групички, смеем се - някой обръща внимание: на билета часът за започване на концерта е 19 и 31 минути, шеговито намигане към закъсняващите. Споделяме за концерта на Моцарт: интелигентно, с чудесен звук, едно много стилно изпълнение. Какво свири на бис? - искат да знаят от професионалиста... Паузата е доста дълга, но постепенно залата се успокоява. Последните кашлящи също замлъкват и залата затрептява от почти беззвучното тремоло на цигулките в началото на четвъртата симфония. Някак неусетно музиката ни повлича, отбелязвам, разбира се, великолепните хорали на медните, топлия звук на щрайха, но всъщност съм се облегнал назад и ми се иска да не свършва скоро...

- Какво нещо е музиката! - споделям, докато се прибираме по-късно, - такива мигове те правят щастлив за дълго време.

- Наистина празник - отговаря приятелят ми. - Малко неочаквано, нали? - поглежда ме той. - И Моцарт беше добре, но... все едно, че сме били на два различни концерта.

Минаваме покрай празнично осветените коледни базари, все още е рано, много хора се разхождат, поспират да разгледат. Но прочутият виенски вятър ни продухва, студено е. Може би чаша горещ пунш? Дъждът, който ръмеше, постепенно преминава в сняг, наоколо побелява. Натоварените с пакети минувачи заприличват на Дядо Коледа, който се е отбил да се постопли след дългото пътуване. От близката църква се чува приглушено камбанен звън. Почти беззвучно покрай нас минават файтоните с грижливо загърнатите с одеяло туристи. От подлеза пред Операта звучи Малка нощна музика, на светлината на уличната лампа меко падащият сняг застила улицата... Коледа във Виена!

Декември, 2010 г.

 

 

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2011, № 1 (134)