ПРИ КРАЛЯ СЛЪНЦЕ

Венцеслав Николов

web

Представям си младия човек, около 20-годишен, с перука, къдрите на която красиво падат на раменете му, в модните по това време панталони до коленете. Опрял се с едната ръка на празното кресло на току-що починалия кардинал Мазарини, прав, така, както обикновено е стоял зад стария човек, управлявал вместо него, а с другата любезно кани министрите да влязат. Те още по-учтиво свалят шапките с пера, галантно поздравяват, защото пред тях е именно той - Кралят-слънце Луи XIV. Само на неговата глава продължава да стои шапката. По това ще го познаем, както и по високомерно-вежливата усмивка. Министрите са вече в залата, капитанът на мускетарите с поклон притваря двете крила на вратата. Сега те са сами, най-могъщите управници на страната, от чиито решения зависят съдбините на милионите поданици на най-християнския крал. Почти съм сигурен, че Негово Величество не ги е поканил да поседнат. Или са застанали мирно в една редица, както войниците на плаца, или пък в полукръг са наобиколили владетеля, очаквайки, както винаги, да открие заседанието на министерския съвет и да поиска съвет по някой от текущите въпроси... Дали зад краля стои приведена в поклон фигурата на някой безличен секретар, който пише речите му? Историята мълчи и за това. На мен обаче не ми се вярва, даже ми се струва съвсем невероятно някой смъртен да подсказва следващите думи на краля, толкова поразителни са те. Така ги възприемат и министрите.

- Ваши превъзходителства - представям си как леко нехайно, но все пак възпитано съобщава на своите досегашни ментори, - заседанието ни ще бъде кратко, затова няма нужда да сядаме. Исках само да ви съобщя, че...

Тук кралят прави малка пауза, като опитен оратор, който иска да засили въздействието на следващото изречение. Може би заради майсторския похват или заради изумителната категоричност, с която е произнесена, фразата се помни и до днес.

- ...Че реших сам да управлявам страната - продължава Негово величество и добавя, като нещо, което се разбира от само себе си: "Държавата - това съм аз!"

След което може и да е споделил някои свои планове за бъдещето, или да ги е премълчал, смятайки, че като му дойде времето, те ще ги научат. Във всеки случай сбогуването не е траело много време. Министрите, назначени от покойния кардинал, едва ли са били глупави хора, според мен са направили единственото възможно нещо: Впечатлени от тази решителност, тихичко са развяли шапките с перата, както изисква етикета, и заднешком са напуснали залата. Под бдителния поглед на мускетарите, стоящи на пост пред вратите.

А младият човек, останал сам в залата, замислен сяда в креслото на покойния кардинал. Какво му казваше той за кражбите на финансовия министър?... Представям си гневната бръчка на лицето: "Този Фуке - наистина няма срам, всякаква мярка е загубил! - клати глава кралят. - Мястото му е само в Бастилията." Той посяга към звънчето да повика капитана на мускетарите. Но... вместо заповед за арест, обсъжда с него подробностите на предстоящия лов - въпреки младостта, Луи притежава удивително самообладание. Пък и векът е такъв, перуката прикрива не само цвета или липсата на собствена коса, но и тревожно свъсеното чело на монарха. Ще минат още доста дни в лов и забавления, без някой да разбере намеренията на величеството. Както винаги галантен в обществото, мил с дамите, особено с някои, насаме кралят започва да се среща с кой знае откъде появил се не особено атрактивен субект. След много години учителите по история ще назовават името му с многозначително вдигнат пръст: "Колбер - един от първите ревизори." - "А бившият министър? - ще попитаме ние." Младият крал си позволява една дискретна съучастническа усмивка и кима: "Познахте, мястото на крадците наистина е зад дебелите стени на Бастилията." Там и умира смятащият себе си за щастливец и финансов гений Фуке, все пак спечелил световна слава, като един от най-наглите и безскрупулни крадци на държавни средства...

"Ех, мисля си, няма ли наследници този Колбер, та да ги поканим уж на гости, на скара и шопска салата... Какво ще кажете? - поглеждам към Величеството." Портретът е от по-късни години, младежът, танцуващ в балетите на Люли, е останал в миналото. Перуката наистина скрива челото, но не и очите, голямата сполука на художника. Те излъчват сила и проницателност:

- Не е толкова трудно - проблясва ризницата на раменете му. - Крадците винаги оставят следи. После - съд. И в затвора, както вече видяхме, с конфискация на имуществото.

- Е, Ваше величество - промълвявам, - лесно Ви е на Вас, нали сте абсолютен монарх. А какво да кажат гражданите.

- Гражданите ли, че кой ги пита тях? - учудва се кралят.

- Вие още не знаете - обяснявам, - но след стотина години това съсловие ще играе важна роля.

- Че какво разбират те от управление? - гледа недоверчиво Луи - сигурно големи безредици и хаос ще настъпят в страната.

- И това се е случвало... Даже Бастилията са съборили по едно време.

- А къде затварят тези ваши... граждани тогава крадците? - любезно се осведомява Величеството, - защото, съгласете се, щом има престъпление, трябва да има и наказание.

Очите на краля изпитателно и строго гледат. Смутен отбягвам погледа му. Зад мен капитанът на мускетарите дискретно напомня, че времето на аудиенцията ми изтича...

Ах, да, днес Лувърът затваря по-рано. Почти не са останали посетители, бързам към гардероба. Пред вратата обличам шлифера, навън започва да ръми, вдигам и яката. Късна есен е. Продавачът на кестени напълва една кесийка и ми я подава: "Ето, господине, вземете, ще се стоплите.

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2008, № 10 (107)