ПАРИЖКИ ОТБЛЯСЪЦИ

Венцеслав Николов

web

“Вече сме над София, започваме снижаване.” Гласът на командира на самолета ни събужда от дрямката, три часът през нощта е, излетяхме от Париж с голямо закъснение заради мъглата. Явно и сега има проблем, защото пилотът колебливо продължава: “Ммм... времето е лошо и... ммм, ще кръжим двайсетина минути над града. Ако не успеем да кацнем... ще продължим за Варна.” - “Ооо” - чуват се разочаровани гласове сред пътниците. Това, че са осигурени автобуси не успокоява никого... Все пак имаме късмет, командирът успява да приземи самолета, при това много майсторски. Даже намираме такси, което в четири часа сутринта и в наистина много гъстата мъгла се оказа не много лесна задача.

На сутринта по навик ставам рано. А и бързам да се обадя, да се похваля с чудесното преживяване:

- От Париж идваме, през нощта кацнахме - едва изчаквам да стане прилично време. - Страхотен град...

- О, Париж, познавам го като София, там бях през...

Приятелят започва да ми разказва за преживелиците от командировката преди трийсетина години, не забравя да ме осведоми за курса на тогавашния френски франк спрямо долара и другите европейски валути, до сантим... След около двайсетина минути се сбогуваме, без да съм успял да взема думата. Обезкуражен, затварям, но почти веднага хващам пак слушалката:

- Хайде, бе, къде се загубихте?

- В Париж бяхме.

- Нова година там ли прекарахте?

- Да, чудесно беше...

- На мен ли ще разправяш, аз колко съм обикалял...

Какво да ти кажа, читателю, оказа се, че всичките ми познати вече са били във френската столица, а тези, които не са успели досега, бързаха да разкажат какво са чели:

- ...А знаеш ли за очарователните французойки, които дават десен мигач и завиват наляво?

- Книжката за майор Томпсън, нали?

- Да, бе - залива се той от смях и разказва добре познатите истории.

...Е, какво да се прави, и несподеленото удоволствие е приятно. А този път срещата ми с Париж беше наистина особено изживяване. Досега два пъти бях ходил, но нали все имам концерти и трябва да свиря... Даже и не помислих първия път да влизам в Лувъра, предпочетох да си купя кесийка топли кестени и да походя покрай Сена. Десетина години след това откривахме голяма изложба на книгата със сонатата на Шопен за чело и пиано, която е писана в Париж. Немският пианист, с когото пътувах, учудено се взираше в малкото пиано, приготвено за случая, питаше недоверчиво: “На това ли ще свиря?” Е, на следващия ден имахме и истински концерт, с роял и много въодушевена публика, в старинна църква с чудесна акустика. На връщане се отбихме до Нотр Дам, разходихме се малко из центъра. И времето свърши...

Сега имаме почти две седмици, с жена ми всеки ден решаваме какво ще гледаме. Понякога просто тръгваме по улицата, харесваме си ъгълчета, красиви сгради и после ги търсим на картата. Така открихме площад Вож и после дълго не можехме да се откъснем от това чаровно място. Разхождахме се, по много пъти обикаляхме уличките около него, наслаждавахме се на особената атмосфера на еврейския квартал. В един от следващите дни вървяхме по Рю де Сен - галерии, галерии, една до друга, съвсем миниатюрни и по-големи, коя от коя по-интересни. Минаваме покрай витрината на малка книжарница. Толкова хубави неща, без да размишлявам, влизам да поразгледам. На вратата почти се сблъсквам с някакъв човек. Като че ли съм го виждал някъде: елегантен, със задължителното бяло шалче, артистично подпъхнато... Опитвам се да се сетя: Ами да, не е ли Карл Лагерфелд, прочутият моделиер, един от любимите герои на все по-жълтеещата преса? Двамата младежи около него вече ме гледат недружелюбно. Е, какво пък, наистина е един от най-прочутите хора в света на модата. Отминавам на пръсти покрай толкова известност... А на съседната пряка ни очаква далеч по-приятна изненада: Изложба от творби на Салвадор Дали, зачитаме се в малкото афишче на вратата, днес е последният ден. В галерийката има само няколко души, един посетител точно купува картина. Просто така: посочва я, плаща и я отнася вкъщи. Каква по-хубава демонстрация на атмосферата тук - изкуството даже на най-прочутите художници е част от живота, не е само привилегия на големите музеи.

Впрочем този път твърдо сме решили да видим Лувъра, време имаме, а за желание - иска ли питане?

- Все пак идете по-рано, защото се натрупва опашка - предупредиха ни приятелите, - утре е безплатно.

Излизаме напосоки от метрото: “Louvre?” - опитвам да произнеса като истински французин думата. Минувачът ме гледа известно време с недоумение, след това махва с ръка облекчен: “Ааа, lе Louvre, ето там, и после надясно.” Всъщност повече няма нужда да питаме, многото хора пред грамадата на Лувъра вече се виждат. Май че не са много, си мислим и оптимистично се нареждаме. “Даже върви доста бързо - споделяме, като се оглеждаме напред”. Вече почти сме стигнали. Но... изненада: ние сме в двора, голям четириъгълник и опашката го опасва целия, извива се, излиза от него. А там, далеч отвън, е заветната стъклена пирамида, истинският вход на музея. Времето е студено, чакаме на смени, единият стои на опашката, другият се разхожда. Почти се сприятеляваме със съседите, млади и влюбени, постоянно искат да ги снимаме. От Италия са, но наоколо има индийци, японци, испанци, африканци... опашката е твърде интернационална. Накрая обаче всички еднакво осъдително гледаме семейството холандци, които се присламчват в последния момент към нас, правят се, че четат пътеводителя, за да не срещат нашите погледи. Разбира се, че и по света се срещат такива, за които правилата не важат, тарикатите едва ли са само нашенски патент. Както и да е, вече сме до пирамидата. След още няколко извивки на опашката най-сетне сме вътре. Първо да се стоплим, а трябва и да поразучим... И друг път съм забелязал: в Германия например, когато търсиш нещо, вдигаш поглед и веднага виждаш табелка със стрелка. Докато във френскоговорящите страни първо трябва да помислиш, после да се огледаш и поне два пъти да питаш. Ето и сега продължително търся Умиращия роб, прочутата статуя на Микеланджело, която много обичам. Наистина я намирам, но едва след като многократно съм пребродил близките зали. Интересно, около нея нямаше много посетители, няколко души, може би като мен почитатели на творчеството на Микеланджело, смълчани бяха приседнали на пейките.

Ако не търсиш нещо специално, по-лесното е да вървиш с потоците от хора, които прилежно следват табелките с имената на знаменитостите: Венера от Милос, Мона Лиза, Нике от Самотраки... Отвсякъде напират посетители, жадно се устремяват по стълбите към тях... Но странно, достигнали до жадуваната цел, не застиват в съзерцание. Не, с делови вид насочват телефона си, оборудван с камера, към картината, след това снимат надписа, поставен под нея... и после разглеждат снимките, показват ги на близките си. След което отминават, за да повторят същото при следващата забележителност... А Джокондата, жената от прочутия портрет, ги гледа със странния си поглед, като че ли се удивлява - и на чудесата на техниката, и на тълпите хора наоколо, а и на необикновените им навици.

Времето неусетно напредва. Естествено, не можем да разгледаме всичко за един ден, а и вече сме доста уморени. Но не мога да си тръгна, без да видя египетската сбирка. Не зная защо се чувствам така свързан с изкуството на именно тази древна култура. И този път срещам стари познати, бързам от Седналия писар до отдела с мумиите, после към папирусите... Със съжаление гледам часовника, е, може би стига за днес, пълен работен ден изкарахме. За малко присядаме на входа, точно под пирамидата. Навън неусетно се е стъмнило. Една разходка из Тюйлери, градината на Лувъра, ще ни дойде добре. Студеният вятър ни кара да се загърнем, но и проветрява уморените ни глави. Вървим смълчани, далеч пред нас се вижда осветеното Виенско колело. А пред него - море от светлини... Ооо, та това е Шан-з-Елизе, една от главните улици на Париж, празнична и блестяща, все пак е първият ден на Новата година. Дърветата са окичени с пулсиращи лампички, до тях примамливо греят и ухаят задължителните коледно-новогодишни базари. Отстрани, като някакво праисторическо чудовище наднича грамадата на Айфеловата кула, горната й част тайнствено се крие в мъглата...

На сутринта бързаме за голямата изложба на Клод Моне, навсякъде из града има плакати за нея. Неочаквано отнякъде се чуват познати мелодии: Кларинет, но някак странно, опитвам се да се сетя какво точно свири... ами да, това е квинтетът на Моцарт, но без другите инструменти. Повдигам се на пръсти - отпред се вижда пултът с нотите и младежът, който несмутимо повтаря пасажите, учи си партията. Далеч съм, а и между нас има доста хора, сигурно някъде долу е сложил кутията на кларинета. Мислено го поздравявам: “Чудесна идея, момче!”

Студено е, голямата опашка, която ще трябва да изчакаме, ни обезкуражава. След кратко колебание решаваме като компенсация да се отправим към музея Д’Орсе, там са импресионистите. Отново опашка, не толкова голяма, но и този път чакането си заслужава. В бившата Орлеанска гара са събрани едни от най-любимите ни картини, след това споделяме:

- Слънчогледите на Ван Гог, нали?

- И Гоген с неговите таитянки.

- И Дега, Мане... даже от Моне бяха оставили няколко!

- А Вагнер, рисуван от Реноар?

- О, да, много интересно, и аз за първи път го виждам.

Влизаме да се стоплим в малко кафене: “Да, чаша горещ шоколад, моля.“

Вечерта се готвим да ходим на концерт:

- Дали съм облечен подходящо - питам колебливо домакините, като със съмнение разглеждам доста посмачкания си пътнически вид. Че и жълтите туристически обувки, на които толкова се зарадвах в Германия. Съвсем удобни за студеното и мокро време, но как ли ще изглеждам с тях в зала Плейел?

- Не вярвам някой да им обърне внимание - успокояват ме, - няма смисъл да се притесняваш. Тук всеки ходи, както си иска.

Обясняват ни как се стига до залата, на десетина минути от Триумфалната арка, лесно я намираме. Отвън е съвсем незабележима, с нищо не привлича погледа на случайния турист. Но още щом влезеш във фоайето, виждаш зад стъклената врата изложените пиана на фирмата Плейел. С имената на основателите Игнац и Камило Плейел е свързана една голяма част от бурния музикален живот на Париж през XIX век. Докато чакам да започне концертът, с респект си мисля за множеството знаменитости, свирили тук. На това място се е състоял парижкият дебют на Шопен, концертирал е, разбира се, и Франц Лист, за пръв път са се появили пред публика Сен-Санс и Цезар Франк, запомнени са изпълненията на легедарното трио Корто, Тибо, Казалс...

Билетите ни са над сцената, с интерес наблюдавам отгоре наскоро обновената зала. Публиката приижда, вече е почти пълно. Отделни членове на оркестъра се появяват, настройват се; челист и контрабасист тихичко опитват пасажите си; забързан, още във връхната си дреха, влиза тимпанистът и нарежда цяла батарея от палки на пулта. Слушал съм Оркестр дьо Пари в Москва, беше току-що създаден. Оттогава са минали няколко десетилетия, оркестърът отдавна е сред най-реномираните европейски състави. Сега програмата е парадна, както се полага за празничните новогодишни дни: Чайковски - концерт за пиано и Пета симфония, две обичани от публиката произведения. И името на испанския диригент Рафаел Фрюбек с артистичното име де Бургос е известно. Но никога досега не съм го слушал на живо, всеки път концертите му се случваха или преди да пристигна в някоя столица, или след заминаването ми. За солиста Аркадий Володос зная, че е сред най-активно концертиращите пианисти от по-младото поколение, още не съм бил на негов концерт. С наслада се облягам назад. Музикантите вече са на сцената, последните закъснели от публиката се настаняват. Местата ни са над контрабасите, челистите са с гръб към нас. Но затова пък виждаме чудесно диригента и почти целия оркестър, по-добре едва ли може да бъде.

Бързам да споделя, читателю, подобни музикални празници не са много чести даже в моята биография. Впечатли ме необичайната трактовка на Володос. Често свиреният концерт на Чайковски прозвуча странно интимно, на места почти като камерно произведение, с великолепни пианисими в акомпаниращите моменти. Публиката дълго не пускаше солиста, имах чувството, че и след трите биса на никого не му се прекъсва атмосферата на голямата музика, възцарила се тази вечер в залата. И след паузата имаше музициране, наистина от най-висок порядък: изключително професионално, личи големият опит на диригента; талантливо и непосредствено при солистите от оркестъра; великолепен ансамбъл, а и се вижда сериозната работа по време на репетициите. С пестеливия жест, с грижата за формата и с мащаба, Рафаел Фрюбек ми напомни за големите диригенти от близкото минало. Вероятно точно в големите романтични творби е най-добър...

След половинчасовите овации със съжаление излизаме от залата.

- Ама какъв концерт, а? - споглеждаме се вече в метрото.

- Да, наистина. Колко липсват у нас такива празници!

- И личностите, и работата, и репетициите...

- А и истинската публика, нали за нея се правят концертите?!

Умълчаваме се. Влакчето фучи в късния вечерен час. Ето и нашата спирка. Живеем в едно от предградията на големия град, имаме още десетина минути пеша по брега на реката Марна. Тя е приток на Сена, достатъчно голяма, особено сега, заляла е крайбрежните дървета. Между тях плуват множеството патици, всеки ден се спираме да ги погледаме. Ятото лебеди живее малко по-нагоре, след завоя, но понякога слизат и до нас. Ето и сега, една двойка от царствените птици се е смесила с простия народ, без да обръща внимание на обикновеното патешко суетене, замислено плува в средата на реката. Толкова красота!... Какво да кажа, читателю, преди няколко дни наблюдавахме лебедите във Версай как излитат в лъчите на залязващото слънце - издължения силует, с нищо несравнимия порив, белотата на перата им, напомняща на кралските лилии от герба на царстващата фамилия. Представи си грамадния парк, привечер, почти пусто е. Каналите са във формата на кръст, около тях незабележимите, умно прикрити сред храсти и дървета места за отдих, с чаровните беседки, подобия на гръцки колони, езерца и фонтани... Сред клоните птиците се готвят за сън, приспивно пеят. А горе на хълма се извисява Дворецът, в сумрака на настъпващата вечер блясва осветен. Залите примамливо грейват, като че ли ни подканят да вземем участие в поредния бал... Изведнъж, неочаквано за убеден републиканец като мен, ми дожалява за обитателите на Версай. Потънали в грижливо изградения си свят на условности, мода и безсмислен разкош, до трагичния край на живота си неразбрали какво се случва: Мария Антоанета, отрасла във виенския двор под крилото на прочутата си майка Мария Терезия; и този обикновен младеж, роден да стане не лош шлосер, но по някакъв непонятен каприз на историята поставен начело на една от най-големите държави на Европа...

След два дни отново сме в зала Плейел, на сцената е единият от двата (!) парижки радиооркестъра. Съвсем наскоро, във Виена, бях слушал диригента и не очаквах много. Но ми беше интересно да чуя и един “обикновен” концерт. Е, за съжаление, прав бях. Оркестърът е добър, но без личностите от предишната вечер атмосферата беше някак делнична, концентрацията и тишината в залата също. И публиката изглеждаше съвсем различно. Но умееше да покаже благодарността си - посрещаше с бурни ръкопляскания всяко изпълнение, без разлика... “Както и да е!” - казваше често примирително Лазар Николов, големият български композитор, когато не искаше да спори. Наистина какъв е смисълът да доказваш на някого, че трябва да харесва нещо, а друго - не? Но все по-често след подобни концерти си мисля: Интересно все пак, как така по-младото поколение реши, че да се прави музика е лесна работа? Като че ли е достатъчно да поискаш и вече си солист, диригент, че и композитор... Без труд, даже без особено дарование! Забравено ли е вече евангелското “Не всички звани са призвани”?

Бързаме след концерта към Триумфалната арка, оттам също можем да вземем влакчето. Студено е и духа силен вятър. По-скоро по задължение обикаляме около един от символите на френската столица. Но... никакво триумфално настроение не изпитвам, докато прилежно проследявам хронологията на победите на френската армия. Някак несъвременно ми звучат битките със съседните народи. Не съм голям привърженик на националната идея, даже във футбола ми се струва неразумно и опасно едни запалянковци да воюват с други... “Както и да е!”, ако не се замисля много човек, може даже да се зарадва на чудесното градоустройствено решение; на широките авенюта, които тръгват оттам.

Много съм чел за плановете за преустройство на Париж на барон Осман (всъщност Haussmann - семейството е с немски протестантски корени). По това време управлява Наполеон III, парижани постоянно се вълнуват, издигат барикади по тесните улици. В пренаселения център на града хигиената не е на почит, често избухват епидемии, наемателите спят на смени, наемите са непосилни. Разрушаването на средновековния Париж, естествено, е предизвикало и силна съпротива, много за и против е изписано и изговорено оттогава. (Вероятно, ако това не се беше случило, сега с не по-малък ентусиазъм щяхме да се възхищаваме на малките калдъръмени улички, на надвисналите над тях многоетажни сгради, на множеството старинни църквички...)

Наистина не бих искал да съм на мястото на последния крал на Франция, решението е било нееднозначно, сигурно и политическо, огромната цена е изплащана десетилетия след това. И все пак след толкова години с респект си мисля за “несериозните” французи, които са способни със замах да построят нещо съвършено различно от завещаното им от вековете, продължават с вкус да живеят в своя чудесен град, грижат се не само за миналото му. И Айфеловата кула, и пирамидата на Лувъра, и операта на площада на Бастилията са предизиквали в своето време страстни полемики между привържениците на традицията и носителите на новото. А сега не можем да си представим града без тях, за щастие, са се намирали решителни хора да поемат отговорност пред бъдещите поколения.

...Любезни читателю, аз май се поувлякох. Нали казах още в началото, че прекарахме чудесно и като започнах да описвам - не мога да спра. Впрочем, ако си от тези, които познават френската столица като петте си пръста, сигурно отдавна си оставил настрана текста и си се заел с нещо по-полезно...

За пътуването ни по Сена няма смисъл да разказвам подробно, то е част от туристическия маршрут. Корабчето ни отвежда до странно малката Статуя на свободата, близнак на отпътувалата за Новия свят, станала символ на модерните времена. Близо до нея е съвременният Париж с изградените от стъкло и бетон многоетажни сгради, много красиви, отразяващи с блестящите си фасади сутрешното слънце. Дефилирахме по реката, поглеждахме ту от едната, ту от другата страна и си припомняхме току-що видяните хубости. По някакъв странен начин това обобщи впечатленията ни, градът, или поне центърът му, от тази перспектива стана още по-обозрим и ясен. Другото място, от което се разкрива величието на Париж, е Монмартр. Застанал пред Сакре-Кьор си даваш сметка за големината на френската столица. Самото селце е превърнато в нещо като резерват. Познатите имена на художниците от миналото безмилостно са експлоатирани от търговците. Все пак на площадчето можеш да получиш съвсем професионално нарисувана скица на твоя милост като турист. А на стената на една от къщите на същото това площадче изненадан откривам паметна плоча: на това място се е състояло първото пътуване с автомобил в света.

Късно вечерта слизаме от хълма, намираме прочутото заведение Мулен Руж, пред него има опашка, повечето вероятно са туристи. Наблизо е учудващо малкият площад, прочул се с това, че е бил център на най-древната професия. Впрочем, наречен е на един от големите майстори на барока Жан Батист Пигал. Неговият скулптурен портрет на Волтер, където големият философ е изобразен без дрехи, може да се види сега в Лувъра.

Нощта неусетно се спуска над Париж. Мокротата на асфалта блести, близкият светофар светва червено, като че ли ни подканва да останем, още малко... Но потокът от минувачи отново ни повлича. Ръми слаб дъждец. Поспираме пред магазинчетата, гледаме витрините. Май сме огладнeли, защото все избираме да влезем там, където са изложени прочутите френски сирена. На улицата има и сергии, пълни са с вкусни неща. Грамадните, безформени буци кашкавал привличат погледа ми: “Мосиьо? - отгатва продавачът моя интерес.” С професионално движение отрязва парче, най-малко половин килограм, протяга го - да опитам. След това от друга пита, същото количество: “Бон? - гледа ме въпросително.” Посочвам напосоки, след толкова любезност, няма как да не купя. Дъждът се усилва, за момент влизаме в малко заведение. Всички маси са заети, някои стоят с чашите си прави, повечето са млади хора, местни, не виждам да има туристи. Толкова френска, типично парижка атмосфера, не ни се тръгва... Гледаме на картата, още няколко улички не сме видели. Те са тук, съвсем наблизо и неочаквано ни отвеждат до очарователно площадче. В средата му, оградено от дървета, се кипри миниатюрно здание, с балконче и колони, чудесно стои там. Оказва се театър с история, знаменитости са играли в него. Виждам на скицата, че има няколко свободни места за следващите дни. Но... пътуването ни е към края си, поглеждам към касиерката, интернационално разпервам ръце: “Съжалявам, мадмоазел, орьовоар. Може би някой друг път?”

Париж - София, януари 2011 г.

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2011, № 3 (136)