Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НА ГРАНИЦАТА

Венцеслав Николов

web

На това място реката правеше голям завой. Там се намираха стопанските постройки и килията на монахинята. Самата църква беше в пещера, високо в скалите, до нея се стигаше по издълбана в мекия варовик стълба. На места стъпалата се губеха, годините бяха заличили ръбовете, стоеше като стръмна пътека в скалата. Манастирът беше много стар, вероятно от X-XI век. През последните 45 години се намираше в граничната зона, посещаваха го само хора от близките села.

Някъде наблизо трябваше да е бившата застава. Тръгнах по малка пътечка нагоре по урвата. На едно място се спънах в ръждясала бодлива тел. Не се наложи да прескачам, повечето стълбове бяха паднали, другите едва се държаха. Нищо наоколо не напомняше за страшната граница. Прекрачих и продължих по вече пообраслата пътека. Клоните плътно се сплитаха над мен. Вървях в полумрака, стана хладно:

- Стой, кой идва? - чух вик и веднага след него - стой, ще стрелям!

Застинах на място и вдигнах ръце, за да се вижда, че не съм въоръжен. Огледах се предпазливо откъде идва гласът. Бляскаво петънце в короната на едно дърво привлече вниманието ми. Може би снайперист? Но какво, по дяволите, ще прави снайперист тук, от картата ясно се виждаше, че до самата граница има още поне три километра. Намирах се на наша територия, със сигурност:

- Не знаех, че е забранено - казах високо - ще се върна назад.

- Забранено е - мрачно се обади глас от дървото - тук е държавната граница.

Нямаше смисъл да споря, съгласих се:

- Сбъркал съм, никъде не пишеше...

- Защото табелките ги откраднаха - горчиво сподели гласът. - И телта бяха започнали да режат, но се уплашиха и избягаха.

- Да, напоследък всичко що е метал го крадат - съгласих се и предпазливо попитах. - Не съм въоръжен, може ли да си пусна ръцете?

- Не - отсякоха от клоните - нарушител си, тук е мъртвата зона.

- Но нали границата е по-нататък?

- В това е хитростта - оживиха се горе - ти си мислиш, че вече си прескочил, а попадаш в клопка и "трррр" - момчетата те застрелват. Немците и до края не го разбираха.

- Кои немци?

- Тия от ГДР-то, които бягаха.

- Е, аз няма да бягам - опитах се да се разберем, - нека се върна, а? С вдигнати ръце ще вървя, даже заднишком, ако кажеш, за да ме виждаш...

- Не може - глухо се обадиха от дървото. - Щом си влязъл, трябва да продължиш напред и да опиташ да минеш границата.

- Но аз не искам да емигрирам, на мен тук ми харесва... Пък и ме чакат долу за обяд.

- Няма значение, щом си в зоната трябва да изпълняваш заповедите на наряда. Иначе си мъртъв.

- Ама ти наистина ли ще ме застреляш?

- Още не зная - уклончиво отговори гласът. И обясни. - Може тревогата да е учебна, тогава от щаба ще се обадят да те върнем в заставата.

- А ако не се обади никой?

- Тогава си истински нарушител и ще лежиш с жената тук някъде.

- Каква жена?

- Те все по двама бягаха, така ги и заравяхме, голи, един върху друг.

- Кажи, откога не си говорил с щаба? - опитах да сменя темата.

- Отдавна - горчиво се оплака, - не мога да разбера какво става. И не идват да ме сменят.

- А храна носят ли?

- Отдавна не са, баките са при мен, измити.

- Какво ядеш, нали граничарят трябва три пъти дневно да получава дажбата си?

- Така е по устав - съгласи се, - но в извънредна ситуация, когато си откъснат от поделението, се налага сам да си търсиш прехраната.

- Намираш ли нещо?

- Гъби ям, като вали... понякога птица хващам. Някои клонки също стават, но не са вкусни...

- Заболяха ме ръцете - оплаках се след малко. - Какво ще правим?

- Нали ти казах, чакаме заповед от щаба... А ти продължавай напред по пътеката - заповяда гласът, - вървиш с вдигнати ръце, стигаш границата и минаваш оттатък...

- Ама...

- Хайде, тръгвай - прещрака предпазителят.

Прозвуча ми познато. Изпълних заповедта, но преди да завия зад дървото, попитах:

- Ти с Калашников ли си?

- Не, тях отдавна ги иззеха, за претопяване... Една манлихера съм намерил.

- Зная ги, и аз с манлихера служих. Те са май от 1895 година на въоръжение в армията.

- Аха, така ни казваха и на нас в школата. Не е лоша пушката - долетя отдалеч, - и точна, на пет-шестотин метра улучвам без грешка.

Обърнах се, дървото с граничаря остана зад завоя.

- Да, верен мерник имат, даже до 800-1000 метра - извиках в отговор.

После бръкнах с ръцете в джоба и тръгнах обратно по друга пътека. Не забелязах къде излязох от зоната. Манастирът се виждаше вече, спуснах се по стръмното между дърветата и прецапах реката през брода.

Овчарят, се беше подпрял на тоягата, засмя се, като му разказах:

- Това е Капитанът, беше началник на заставата. Като я закриха, отказа да си ходи, побърка се човекът. Крие се из гората, понякога плаши хората, но иначе е безвреден. Давам му хляб и мляко понякога.

- Но има оръжие...

- Една стара пушка - махна с ръка, - а и отдавна няма патрони за нея.

Вечерта съм в църквата, горят само свещите, друго осветление няма. Туристите са си тръгнали, едва няколко души сме: Свещеникът, монахинята с още две жени, овчарят и аз. Службата свърши, обърнах се да си ходя. През вратата надничаше брадясал мъж. Като ме видя да излизам, забърза по скалата надолу, сля се с тъмнината. Реката шумеше на завоя, малкото дървено мостче леко изскърца, докато минавах. От гората дрезгаво се обади птица. В стаичката отсреща се появи мъждукащо пламъче, монахинята запали газената лампа.

август, 2008 г.
село Пърша

 

 

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2008, № 10 (107)