МЪКА

Венцеслав Николов

web

(Всяка прилика с реални случки и лица е случайна.)

По Чехов

- Но какво ви става? - уплаших се.

Той изглеждаше, като че още малко и ще заплаче. А бях свикнал да го виждам винаги широко усмихнат. Пък и нямаше причини да е недоволен от живота: Наскоро получи голямата награда на престижен конкурс, която му отваряше концертните зали в целия свят; публиката го харесваше, концертите му имаха широк обществен резонанс; негови записи звучаха постоянно по радиото и телевизията; в личния му живот, доколкото знаех, също всичко беше наред.

- Болен ли сте? - загрижено питам, - или зъб някакъв се е обадил? Ако трябва, ще помагаме, вие само кажете, имам много познати...

- А, не, здрав съм - печално каза виртуозът.

- Нещо с филхармонията? - продължавах с участие да се интересувам - с директора сме съученици, мога да се обадя.

След няколко дни щеше да свири с местния оркестър, от месеци с нетърпение се чакаше концертът.

- Не, не - поклати глава - всичко е наред, любезни са хората. И хотелът е хубав... Само - измъчено започна да споделя артистът, - нали знаете, вчера в спортната зала имаше голям спектакъл? Не че толкова ме интересува, но от сигурно място ми казаха, че самият Той ще присъства. Е, помислих, тъкмо имам концерт, защо да не отида един ден по-рано. И жена ми каза: "Иди, иди, ще се видиш с Него, ще помолиш да те приеме..." Той винаги се спира да поговорим, като се срещнем, разпитва ме, много е любезен - погледна ме въпросително дали разбирам, после продължи. - Влизам, значи, в залата. Вече беше дошъл, спрял се на вратата, приказва нещо, смее се. Минавам нарочно така, че да ме забележи, поздравявам, усмихвам се, а Той - нищо! Ни-що!!

Повъртях се наоколо, излязох от другата врата, отново минавам... А той - с гръб се обръща, ръкува се с някакви... На два-три метра съм от него, няма как да не ме е видял... И на излизане, след концерта пак така. Просто не зная какво да мисля! - загрижено натърти прочутият музикант, свъсил тревожно високото си чело.

- Ами може да е гледал в друга посока? - предположих, за да го успокоя.

- Но вие не знаете, всеки път е толкова мил - недоумяваше виртуозът, - не, не, съвсем близо бях... Винаги е бил много внимателен, просто не разбирам, не разбирам! - отчаяно повтори и си тръгна.

Вечерта концертът беше хубав. Беше пълно, само на първия ред на балкона останаха няколко празни места. Публиката ръкопляскаше въодушевена, солистът изсвири един бис, после въпреки продължаващите аплодименти, не се появи повече. Отидох зад сцената да го поздравя:

- Видяхте ли? - почти с упрек стисна ръката ми - Нямаше Го и на концерта. Наистина не разбирам защо така... Но аз ще се обадя, ще питам, мен всички секретарки ме познават!

... Читателю, ако не си се сетил още, нека напомним: след подобен шок и душевен смут героят на Чехов, чиновникът Иван Дмитрич умира. Но такъв песимистичен финал, разбира се, не подхожда на един забележителен млад музикант. Предстои му блестящо бъдеще, кариера, много концерти. Така или иначе, независимо от терзанията, той си остава галеник на съдбата.

Срещнах го след месец, вече в столицата. Добродушно ме потупа по рамото, разказа за последните си успехи, за блестящите критики, които са се получили от чужбина. Сияеше, явно беше в добро настроение.

- А със... - посочих нагоре с пръст - оправи ли се работата?

- Не стана нужда да звъня, секретарката сама се обади: "Другарят... се извинява, спешно го повикаха на заседание, идва специален самолет да го вземе!"

Облекчено се засмя: "Затова, значи, не е бил на концерта. Даже цветя не е успял да поръча, както обикновено - да поднесат от негово име... Затова пък вчера ей такъв букет донесе шофьорът му вкъщи - разпери виртуозът възторжено ръце и добави делово, - среща ми определи, в петък, преди заседанието на Президиума."

После поклати глава и снизходително добави: "Сигурно грижи е имал, кой знае какво му се е печало тогава... Абе и неговата не е лесна!"

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2008, № 10 (107)