ЯБЪЛКАТА

Венцеслав Николов

web

Автобусът приятно жужеше. Лентата на асфалта чернееше пред него, като че ли го мамеше да навлезе навътре, още по-дълбоко в планината. Пътят постепенно се изкачваше, редките дървета, надвиснали над стръмнината, изчезнаха, на тяхно място се появиха от двете страни на шосето хилави храсти. Те като че ли го стесниха, а и зад всеки завой ставаха все по-високи, скриваха гледката. Децата извадиха джобните компютри и се заиграха с тях. Учителят се обърна, погледна наведените главички и включи микрофона:

- На това място можем да наблюдаваме какво се случва, когато оставим природата безконтролно да се шири. Бригадите на секачите не смогват и храстите завземат пътя. Постепенно корените се разпростират навсякъде, надигат асфалта, появяват се дупки... И първокласната магистрала за месеци може да стане неизползваема, трябва да се затвори за ремонт.

- Господине - вдигна Стефчо ръка, - а вярно ли е, че преди много години цялата планина е била обрасла с грамадни дървета?

- Да, деца, в миналото хората не са имали достатъчно технически средства и не са смогвали да се справят с всичко. Първо са освобождавали, естествено, равнината, където сега е градът. Преди там са растели неконтролируемо дървета от най-различни видове, съвсем хаотично. Джунглата, която се е ширела навсякъде, са наричали гора, в нея се въдели опасни животни, те нанасяли големи щети. И сега са останали някои, но вече живеят в Градината за животни, някой път ще отидем и там.

- Господине, а аз съм ходила - имаше там една много хубава птичка... листовица, май че я наричаха - обади се Елена, бледото момиченце с плитка.

- Не, бе, лястовица й казват - поправи я дебеланкото до нея.

- Точно така, Милене! Тя наистина е събирала парченца от листа и клончета, за да прави гнездата си, под покривите са ги лепели, съвсем нехигиенично. Но името е с я - лястовица.

- Виждаш ли, бе - изплези й се Милен доволен от себе си. А ти: Листовица...

- Листовица, Клончевица, Гнездевица, Птичевица - обърна се и задекламира подигравателно момчето от предния ред.

- Престанете... Сашо, Милене - скара се учителят.

- Господине, господине, вижте - завикаха децата от предните седалки едно през друго.

Те сочеха нещо на пътя, беше кръгло като малка топка, странно червенееше на асфалта. Шофьорът рязко натисна спирачките, децата политнаха, после залепиха носове на прозореца. Настана малка суматоха, всички искаха да видят странния предмет.

– Полека, деца, не се бутайте - скара се учителят, - първо ние с шофьора ще го разгледаме, може да е нещо опасно.

Двамата слязоха и предпазливо приближиха предмета, наведоха се над него, после шофьорът извади специалната торбичка за биологични отпадъци, внимателно хвана топката с щипците и я напъха вътре. Децата си отдъхнаха:

- Ох, значи не е страшно - каза с облекчение Елена.

- Ами, да, ако беше нещо живо, по-здрава торбичка щяха да използват... Прас по главата и го пъхат вътре - замахна кръвожадно Милен.

- Дядо разказваше за такива топки, виждал ги е преди, като е пътувал с камиона по магистралата... Хванеш го с голи ръце, а то цялото в бодли. И съвсем не е растение, а свирепо животно. Всичко избожда наоколо. И хапе... Ама това май не мърдаше! - наведе се Сашо да види по-добре.

- Спокойно, деца - качи се отново учителят в автобуса; държеше внимателно торбичката за горния й край, - седнете по местата си, ще мина покрай всички да го разгледате. Не се страхувайте, затворено е здраво.

- А защо е така червено? - попита Стефчо.

- Много ясно - авторитетно се обърна Милен към него, - не си ли чувал за оцветителите, те са с такъв цвят. Виж го и какъв е издут, има и набухватели сигурно...

- Като тебе, понеже все кифли с набухватели дъвчеш, затова си такъв дебелан - присмя му се Сашо.

- Кой е дебел, бе? - войнствено стана Милен.

- Тихо, деца, Милене, седни, Сашо, защо дразниш? - прекъсна зараждащата се кавга учителят. - Мисля, че се сещам какво е това, но за всеки случай нека погледнем в мрежата.

Той включи компютъра, вграден в седалката, написа нещо и се зачете. Децата се умълчаха и любопитно зачакаха:

- Ето, сигурно това ще е - най-сетне каза той - има и снимка... различни видове са, от семейство... В диво състояние често се е срещал, вече е изчезнал. Последното дърво е забелязано... Ясно, нека сега всеки си отвори компютъра. Прочетете внимателно и за домашно ще опишете плода, който намерихме. Казва се: я-бъл-ка.

- Как се пише - попита Елена - йа-бал-ка, или иа-бал-ка?

- Ей, ама на теб все трябва да ти се обяснява - обади се пак Сашо. - С буквата я! Като я-годата, дето учихме за нея. И като ля-ястовицата... Те, плодовете и птиците, сигурно всички по едно я имат, защото служат за я-дене? - добави той неуверено.

- Дали е вкусна? - мечтателно загледа плода Милен.

- Хе-хе - изхили се някой, - тоя пък, само за лапане мисли!

- Тихо, тихо, деца, започвайте да четете - каза учителят.

Навън притъмняваше, екраните на компютрите приветливо святкаха в мрака. Автобусът забуча с последно усилие. Наближаваха най-високата точка, оттам пътят стръмно се спущаше надолу. Острите ръбове на планината внезапно изплуваха иззад облаците, устремени към небето.

*

На полянката в подножието на стръмните скали, които увенчаваха прочутия връх, се събираха, повикани по спешност, членовете на съвета. Последен пристигна Главният. Огледа се къде е свободно и седна под близкото дърво. Останалите почтително изчакаха да се настани и започнаха разискванията:

- ...Някои колеги... ъъъ... как да кажа - изказващият се запъна и погледна към председателя, който вкусно примляскваше, докато отпиваше от нектара. После внезапно се сети какво искаше да каже, - да, искам да обърна внимание, че с това се нарушава чистотата на експеримента.

- Не мога да се съглася - скочи веднага постоянният му опонент, - творческото прилагане на идеята е важен елемент от проекта, с който сме се ангажирали.

- Точно така, на идеята... А тя е... каква? Са-мо-сто-ятелно развитие, нали?

- От определен момент нататък, да, съгласен съм. Но трябва ли безучастно да наблюдаваме как се изкривява...

- Всяка намеса...

- То пък една намеса, търкулнал съм ябълка. Нищо ново не е, има я в програмата, даже в историята си постоянно я споменават - недоволно протестира виновникът.

Красавицата, седнала до него, му се усмихна и меко го поправи:

- Митологията, колега, историята, както знаем, на няколко пъти прекъсва...

- Ами, да, ще прекъсва, разбира се - избухна темпераментно един от по-младите членове. - Налага се, всеки път, когато се промъкне небрежност...

- По-скоро престъпно нехайство - тихичко се обади някой отзад.

- ...да започваме отначало и да изтриваме всичко - завърши сърдито той. - Наистина можехме да инвестираме в нещо по-перспективно!

- Е, е, колеги, по-спокойно - намеси се председателстващият, - въздържайте се от силни думи, моля, нека запазим добрия тон... И по-тихо - погледна той към дървото, оттам се чуваше вече леко сумтене. Всички знаеха, че по това време Главният обичаше да си дремва за малко.

- Исках да кажа, че още в самото начало има методологическа грешка - по-спокойно продължи изказващият се. - Много беше рано за самостоятелно решение, не трябваше изобщо да им предоставяме тази възможност. И разбира се, тръгнаха по грешен път... Ако бяхме плеснали ръката, която се протегна... въпреки забраната, щяха да запомнят.

- Както стана с огъня...

- Точно така, чудесен пример, колега, благодаря. Опариха се няколко пъти и повече не смееха, докато онзи, не искам даже името му да споменавам, напук на всички правила не им го занесе...

- А може би трябваше просто да приключим с експеримента тогава - замислено каза един от по-възрастните, - това промени всичко.

- Наистина, така мислеха повечето... Но тогава надделя мнението, че трябва да изчакаме. Пък и виновникът понесе наказанието си!

- Ами - обади се недоволен глас, - нали за вечни времена беше! Скоро минавах оттам и не го видях. Скалата си стои, но няма никого, съвсем пусто е... Никакъв ред няма, беззаконие цари навсякъде, - ораторът с опасение погледна спящия и бързо се поправи - е, относително, разбира се. Преди хаосът беше... ъъъ... много по-голям, разбира се... бих казал даже повсеместен, докато сега, все пак...

Всички замълчаха. Повя лек ветрец, клоните на дървото се размърдаха, отгоре тупна една ябълка. Търколи се в тревата и спря точно до главата на Главния.

Той се размърда, прозя се шумно, отвори очи и изгледа събралите се:

- Мисля... за екперимента - започна колебливо - аз малко дремнах наистина, но все пак... проследих... Вярно, че се нарушава чистотата, както се спомена в началото. Но пък, от друга страна, нищо страшно не е станало...

Той се замисли, загледа пъстрата пеперудка, която лакомо се беше пъхнала в цветчето. Членовете на съвета почтително мълчаха:

- Дали - след малко колебливо продължи - ако получат още един... шанс... еее, вие разбирате, нали? Предлагам, преди да вземем решение... окончателно имам предвид... Мисля - изправи се той с пъшкане, - все пак да изчакаме със закриването на... ъъъ... проекта.

Видя червената ябълка в тревата и се протегна да я вземе: “Ммм, вкусна е - каза с пълна уста. Изяде я с наслада, погледна със съжаление остатъка, преди да го хвърли, и въпросително обходи с поглед събралите се. - Интересно, все пак... И сочни, и сладки, а и киселинка имат, защо не ги харесват?

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.03.2012, № 3 (148)