Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЛАГОДАТ

Венцеслав Николов

web

Къщата се намираше на високото, от цялото село само тя се виждаше. Покривът й - модерен, покрит с керемиди, а не с плочи, предизвикателно червенееше сред зеленото на високия дъб до нея, привличаше отдалеч погледа: "На два ката е - разказваше бай Пенчо, докато превключваше скоростта, за да изкачи нанагорнището, - почти нова. Построихме я... а после взеха земята и добитъка. И слязохме в града, нямаше какво да правим повече тук... Не можаха нашите да си поживеят в нея!"

Колата избръмча, с последно усилие се качи на равното. От двете страни на черния път имаше запуснати ниви: "Едно време всичко това се работеше - с присвити очи се огледа той, - от нас като тръгнеш, следващата сянка беше ей там - посочи някъде в далечината... А сега - навсякъде храсталак, горския фонд умножаваме, да има какво да секат!"

Стефан и Таня, седнали на задната седалка, боязливо се оглеждаха. Облечени бяха по градски, като че ли отиват на разходка в парка, тя даже носеше обувки с токчета. Като слизаха, се спъна в един корен, залитна, той я задържа. Със страх се провряха между храстите, оставили само тесен проход към входа, едва избегнаха бодливата къпина, разположила се в празното пространство.

"Ето - отключи домакинът ръждясалия кoфар и гостоприемно разтвори голямата порта, - пристигнахме." Влязоха в двора постлан с плочи, отдясно имаше голям сайвант, до него стара постройка. А отсреща - къщата, с балкон, измазана, наистина като нова. Вратата изскърца недоволно в пантите, като че ли не искаше да ги пусне. "Отдавна не съм идвал - извини се стопанинът, докато чистеше паяжините - пък и напоследък по-рядко ни посещават неканени гости. То вече няма и какво да се краде, та сигурно затова..."

Вътре миришеше на застояло. По стаите бяха нахвърляни на купища най-различни вещи, личеше, че отдавна никой не е живял. Само кухнята беше обитаема, имаше мивка с леген до стената, маса със стол и два железни кревата. "Тука е по-топло, затова - обясни бай Пенчо. - Иначе къщата е здрава, най-важното - покривът не тече... Е, едно боядисване си иска, и дреболии някакви, но от голям ремонт няма нужда."

Отидоха и до градината, после слязоха до единствената улица. Донякъде можеше още да се минава, после пътечката се губеше в гъсталака.

- А другите къщи, живее ли някой в тях? - попита Таня.

- Да, да, ето там - посочи стопанинът, - малко по-надолу, семейство са, пенсионирани учители. Пристигат през пролетта и седят до късна есен. Градинка си имат, даже две козлета гледаха лани...

- А отсреща? - кимна Стефан към къщите на съседния хълм.

- И там си идват, но повечето само за отпуската през лятото са тук. И през септември, като започне училище, си тръгват... Мен ако питаш, тогава става още по-хубаво - добави бай Пенчо, - тихо, тихо, че чак в ушите ти звънти. И щурците чуваш, и сърна ще срещнеш, или заек ще притича през пътя...

Никога досега не бяха мислили да живеят на село. Чудеха се на познатите, които използваха всеки почивен ден, за да ходят на вилите си. Те също обичаха да излизат от града в събота и неделя, но вечер винаги се връщаха вкъщи. Не искаха да се лишат от банята и собственото легло, пък и удобствата, домашния уют... Но приятелят, който Стефан беше довел на гости, разпалено описваше красотите на балканското селце, разказваше за тишината и спокойствието. "По-скоро са махали, по няколко къщи на хълма, отсреща други. А долу е рекичката - убеждаваше ги той. - И телефона на собственика взех, продава я, има си всички документи."

Прав беше - наистина, и мястото, и къщата им харесаха. Пазарлъкът стана бързо, а в градчето бяха неочаквано експедитивни с формалностите. Привечер двамата вече седяха във влака и се наслаждаваха на гледката. Релсите следваха течението на реката, минаваха ту от едната, ту от другата й страна. Приспиващо потракваха колелетата, само по напрегнатото звучене се познаваше, когато минаваха през железните мостчета. Под тях вълните сърдито се блъскат в скалите, препречили пътя им... И само след минута, успокоена и разлята, водата отново лъкатушеше сред надвисналите върби по вечния си път към равнината.

Навън бързо се смрачаваше, запалиха осветлението. Извадиха да разгледат още един път документите на новата придобивка.

- Можем да идваме в петък и да се връщаме в неделя - предложи Стефан. - Ще спим засега в кухнята.

- Не знам - погледна го притеснено тя - няма ли да е много страшно вечер?

- Ще свикнем - прегърна я той.

След няколко дни вече работеха в къщата. По новините всеки ден повтаряха, че времето ще се разваля, затова бързаха - да свършат преди дъждовете. Решиха, че ще се справят сами. Докато Стефан изхвърляше боклуците от стаите, Таня се зае с боядисването. Стъкми си шапка от вестник, както беше виждала да правят майсторите, и тананикайки, започна да мие стените. Синята боя в кухнята лесно падаше, работата вървеше бързо, оставаше й още малко от ъгъла.

"Какво е това, ти ли го нарисува?" Таня се огледа, Стефан сочеше някъде до нея. Наистина, на стената, която току-що беше измила, ясно се виждаше шестоъгълна звезда: "Ннне - заекна тя. - Как... не знам... нали току-що мих, нямаше нищо!" Тя се приближи с парцала, затърка мястото - звездата не изчезваше, даже като че ли ставаше още по-ясна и релефна, показаха се и някакви триъгълници, различни фигурки. Таня седна на стола, погледът й попадна отсреща: "Виж - протегна тя уплашено ръка." Стефан проследи с поглед - същата рисунка отчетливо се открояваше!

"И тук, и тук - кой знае защо шепнешком си ги показваха двамата." Наистина на всяка стена имаше по една, почти на еднаква височина, около две педи висока шестоъгълна звезда. И знаците в тях бяха подобни.

- Мога да се закълна, че ги нямаше там, като започвах да мия - с внезапно пресипнал глас каза Таня.

- Може да не си ги видяла? - предположи той.

Тя поклати само глава, усети как краката й затрепераха и отново седна. Ходеше на черква - на празници, и просто така, да запали свещичка за здраве, но пък такова нещо... Когато беше малка, често разказваха истории за призраци: "Ето защо толкова бързаше с продажбата бай Пенчо - помисли си, - кой знае какво е ставало тук преди!"

Да останат да спят, не можеше и да става дума. Двамата бързо събраха нещата си, заключиха къщата - като подгонени тръгнаха към гарата. Свечеряваше се, птичките се готвеха за сън и се надпяваха, виртуозно извиваха гласчета, времето беше топло и приятно. До влака имаше още много време, но те не поглеждаха встрани, съсредоточено вървяха, той с широка, мъжка крачка, а Таня подтичваше след него, страхуваше се да не изостане:

- Ама и ние как само се разбързахме - поклати глава Стефан вече в купето, - като че ли сам дяволът ни гони.

- Как да не се уплашиш! - притеснено го погледна Таня. - Нямаше ли нещо подобно в библията?

- Е, да, но там ръка изписва думите на стената - сети се той, - а при нас са звезди!... Поне петолъчки да бяха - опита да се пошегува, - още ги има надраскани по дуварите, свикнали сме, а така, с шест лъча - права си, много старозаветно стоят!

Вкъщи Стефан веднага заспа. Таня дълго се въртя, със завист слушаше дълбокото му дишане. Най-сетне се унесе: Беше малка, татко изряза звездата, обвиха я със станиол, закрепиха я на върха. Джуджето се покатери, надникна през нея, прекрачи и скочи шумно на пода. Кърпата е в ръката й, опитва да я пусне - само да не разберат, че тя го е извикала, парцалът стои като залепнал, станал е част от дланта... Сочи я с пръст, потропва нетърпеливо с крака: "Да, ти, излез на дъската!"... Сега ще я накаже да стои пред вратата, в тъмното... Но навън грее слънце, морето е съвсем тихо, вълните ласкаво плискат босите крачета. А от водата се показа голяма риба, изгледа я с триъгълното си око. После плесна с опашка, пръските достигнаха небето, звездите се скупчиха и тръгнаха нанякъде като на манифестация, превърнаха се в петолъчки. Преследваха я чак до манастира, бяха ходили с един съученик, после искаха да ги изключат... Присъниха й се грешниците, изрисувани на стената на църквата, голи, дяволите ги побутват с вилите към казана, от стените укорно гледат образите на светците...

Стресна я будилникът, Стефан вече беше излязъл, закъсняваше.

През целия ден беше необичайно мълчалива. След работа забърза към къщи. Приготви нещо за вечеря и се настани удобно на канапето. Отвори голямата, подвързана с кожа Библия, подарък от майката на Стефан за сватбата. Намери историята за пира на Балтасар, странните думи, появили се изневиделица на стената и пророчеството на Данаил за скорошната гибел на нечестивците: "Мене - премерено е, Текел - претеглено е, Фарес - решено е."

... Късно вечерта Стефан я намери дълбоко заспала, с отворената книга до нея. Дожаля му да я буди, отнесе празната чиния в кухнята. Донесе възглавницата от спалнята, зави я с одеялото, оправи косата й. Тя измърмори нещо и се обърна на другата страна.

На сутринта си беше отспала, докато закусваха, се смяха, говориха за какво ли не. "Нали познаваш отец Йоан? - между другото спомена Стефан, - съгласен е да дойде да отслужи водосвет. Ще отидем в неделя с колата до къщата, после ще го върнем."

Отецът служеше в близката църква, беше вече на възраст, симпатичен и благ, винаги готов да услужи. И приказлив, докато пътуваха, ги забавляваше с какви ли не истории - църковни, и не съвсем. Едва като стигнаха, стана сериозен. Облече се, приготви китката босилек и котелката със светена вода. Беше слънчево и тихо, вятърът стихна, даже птичките мълчаха. На двора треперливият тенор на отец Йоан още се губеше. Едва като влязоха в антрето, придоби плътност, зазвуча като в църквата. Първо минаха през другите стаи, кухнята оставиха за накрая:

- Тук ли е? - надникна свещеникът предпазливо през отворената врата.

- Да, отче, на всяка стена има по една звезда, шестоъгълна - обади се Стефан отзад.

Отец Йоан поръси с китката в стаята и прекрачи прага. Двамата останаха навън.

- Не виждам, чадо - обади се след малко той, - нищо няма, само боя малко е останала.

Стефан и Таня се приближиха до вратата:

- Ето там, и там, и отсреща - сочеха те с ръка.

Но на местата, където - ясно си спомняха - се бяха появили оня ден рисунките, сега нямаше нищо. Само поизмита синкава постна боя.

Свещеникът обиколи още един път стаята, почегърта малко с нокът мазилката, после се замисли: "Во имя Отца, Сина и Светаго духа - пропя по навик и направи кръстно движение." Бръкна с китката няколко пъти в котлето и напръска обилно стената. После си намокри ръката, поглади мястото и се дръпна малко встрани: "Ето, чедо - с усмивка ги погледна след малко - всичко е в Божиите ръце, елате да видите звездата."

Двамата внимателно пристъпиха в стаята, наистина от стената изплуваха контурите на шестте лъча, постепенно започнаха да различават и фигурките:

- Но как така - заекна Стефан, - нали току-що ги нямаше...

Отец Йоан се изкашля, после се почеса:

- Олио, сине - скромно каза той - обикновено олио. Като изсъхне, не се вижда рисунката, когато се намокри, изпъква на стената. Така правеха едно време, за да има дълго време благодат над дома... Е, сигурно светено масло е било, тогава още викаха свещеник, когато построяха новата къща. На всяка стена, казваш, ги има? Съвестен е бил колегата, добре си е свършил работата...

И тримата излязоха на двора. Таня извади почерпката. Чукнаха се, замезиха. Отец Йоан се разходи, огледа имота: "Случили сте с покупката - одобри. - И гледай, още действа благословението, след толкова години - учуди се той, докато събличаше расото, - какви времена бяха, а е останала здрава къщата. И сега в добри ръце е попаднала! - и добави делово. - Имам едно кръщене следобед, да тръгваме, а?"

 

 

© Венцеслав Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.02.2010, № 2 (123)