ЗЪРНОТО

web

Във тъмното съм свит и е студено.
Замръзвам от студа ти вледеняващ,
ела, небе, покрий ме с бяло време,
не искам пак в студеното да страдам.
Усещам вече стъпки на снежинки,
покриващи премръзналите сънища,
и тихата им влага ще превземе
на сухото загиващото съмване,
заспивам под завивката ти бяла,
но само ще заспя, а ти ме чакай,
какво е за живота малко време
пред бурния кипеж на зряло лято.
И в сънищата бели ще набъбвам
ще бъда неизригнало начало,
ще бъда нещо, идващо след гнилото,
целунато от бог, убило вялото.
И ето че усещам хладна влага
на жаждата ми зимна да посяга
и с нокти късам ципите омръзнали
и дишам с пръсти новото начало.
Пробивам буци, от снега размекнати,
и виждам на небето изненадата,
и виждам невидяното си светло,
и виждам за студеното наградата
и корени забивам в мрака стенещ
от теб ще пия, мъртвото начало,
за мен не ще си вече само бреме
за мен ще си заслужена наслада.
И слънцето си топло ще ти връщам,
когато, уморен, след летни пориви
се върна пак при теб, деня погълнал
и спрял да спори с гаснещите корени.
Отново ще съм в теб. Ще бъдем заедно
завивка за зърната непокълнали,
дано успеем, слети със земята,
в разцъфнали цветя да ги превърнем...

© Стоян Ив. Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2008, № 6 (103)