ТАВТОЛОГИЯТА В РОМАНА НА ТОДОР ПЕЙЧЕВ "ПО-РАЗЛИЧЕН ЛИ?! НЕ СЕ ПРЕПОРЪЧВА - ЕФЕКТ ИЛИ ДЕФЕКТ

Стоян Меретев

web

В опитите си за редукция на етноцентричната проблематика българската литература на настоящето понякога успява да измести - кога повече, кога по-малко - ракурса си към периферни на традиционната тематична ос наративи.

Като актуален пример за споменатата тенденция може да се посочи романът на Тодор Пейчев „По-различен ли?! Не се препоръчва". Защо се спирам именно на въпросния текст?

Творбата е стратегически удобна за критическо вглеждане, тъй като презентира един тип сюжетна структура, производна на неутвърдена тематична матрица в родната ни литературна действителност. Става дума за т.нар. гей роман. Понятието дори в световен мащаб е доста лабилно и податливо на интерпретации, но най-общо мотивировката му е очевидна - касае се за художествена проза, която проблематизира вид алтернативна сексуалност.

От тази гледна точка текстът на Тодор Пейчев попълва липси в каталога на нацоналната ни литература. Нещо повече - с оглед на редките опити за художествено обговаряне на хомосексуалността на българска територия „По-различен ли?! Не се препоръчва” бележи „еволюционен” етап в хронологичната си поставеност спрямо сходните (и предходни) нему произведения. (Говоря за „Изобретателят” на Борис Шивачев от 1931 г. и повестта „Очите, които плачат” на Александър Вутимски, неиздавана приживе, но създадена през четиридесетте години на 20. в.). Засега няма да коментирам съотношението между трите изброени заглавия, тъй като съществува риск от неуместно и прекомерно отклонение от предвиденото изложение. Ще се опитам да концентрирам разсъжденията си около стуктурата на романа и да проследя функциите на стилистичните техники, използвани в него.

Преди всичко трябва да се отбележи, че форматът на текстополагане насочва към контурите на бестселъра. За това се информираме от прозрачния стремеж текстът да бъде пунктуално неразчленен, с което се постига „четене на един дъх”. Отпада условието за съобразяване с организационно-смисловите потенции на сегментирането и практиките на озаглавяването при отделните елементи (глави, части и пр.), които всъщност отсъстват - текстът е крайно монолитен. Заглавието на самия роман директно проговаря и максимално еднопосочно извежда възприятията към аспектите на съдържанието - идейно, тематичено, сюжетно-събитийно. След като сме се запознали със заглавието, можем в голям процент на успеваемост да предположим за какаво ще се разказва.

Освен че романовият дискурс почива върху аморфността на повествованието, то той е и монологичен, а както знаем, изповедта предполага завишена интмизиация на възприятието. Разказвачът говори от първо лице за себе си. Актът на споделянето парадоксално се обвързва както с исторически достоверна повествователна рамка (преходът от комунизъм към демокрация в България между осемдесетте и деветдесетте години на 20. в.), така и с анонимността на централния персонаж - името му не се споменава, дори никой от останалите герои не се обръща към него по име. Оттук изниква усещането за явно интенционално противоречие: от една страна, личи намерение за пълно откровение, а от друга страна, се тушира абсолютната видимост на главната фигура в текста, особено ако я схванем като еквивалент на авторовото аз. Все пак не бива да се подминава и наблюдението за привидната дефектираност на посланието като стилистичен похват. Нулевата степен на антропонимична маркираност допринася за по-непринуденото емпатиийно съ-участие към героя и към неговите лични социално-битови и екзистенциални перипетии.

Също така видима е неналичността на пряка реч - репликите на героите са преразказани от повествувателя. Той придобива авторитарен статус в отношението си към другите персонажи, а те стават обозрими единствено през погледа на субекта разказвач. Проектирани са като герои типове: типажът на алкохолика, мафиота, проститутката, гея (във всичките редакции на образа) и т.н. Общо взето читателят няма много възможности за себеидентификация и спокойно може да се почувства естетически ограбен. Характерна в пълнотата на личностното си разгръщане остава само ролята на доминиращия персонаж (наратора).

Като прибавим и бедната на метафорика семантична зареденост на текстовото пространство, оскъдността на речника и често повтарящите се (дублиращи се) лексика, фразеологични и синтактични конструкции, трудно би било да се доберем до констатация за ярко определимо художествено достойнство на романа. А той е направен просто, както сам отбелязва авторът: „Когато започнах да пиша тази книга, нямах намерение тя да бъде публикувана. Затова не е редактирана - нито граматически, нито художествено - за да е първична и автентична.” Мисля, че стремежът към автентика обаче е изиграл лоша шега на Тодор Пейчев - отвлякъл е от текста неговата литературност (в смисъл на художественост), доближавайки го повече до мемоаристиката, отколкото до художествената прозаическа творба. Само че би било неоснователно да привиждаме в „По-различен ли?! Не се препоръчва” продукт на мемоарното. Доколкото в книгата има смътни отражения на историческа действителност и отгласи от съпътстващи събития, то симптоматичната за мемоарното четиво конкретност напълно се губи. Не се споменават нито дати, нито данни за обществени личности. На показ е по-скоро намекът, съчетан с анонимност.

Дотук начертахме като че ли бегла скица на някои от пробойните в системата на текстовото цяло. Но има нещо емблематично за това произведение, което ме кара да преосмисля донякъде преобладаващо негативната оценка. Разколебава ме своеобразието на споменатата вече тавтологичност. Прокрадва се твърдението, че именно ритъмът, който създава непрекъснатото повторение на действия, мисли и описания на емоционални нагласи чрез аналогични до припокриваемост изразни средства, фиксира специфична техника на внушение за кръговост, за невъзможност да се разчупи един стереотип на живеене. Развоят на сюжета представлява непрестанно наслагване на огледални епизоди, докато не се изчерпа във взаимоотношенията между разказвача и Алексей (любовта на живота му). На свой ред повествуванието за сложната обвързаност на двамата герои изготвя същата панорама - серия от еднотипни актове. Така се очертава линията на лавинообразно нарастваща експресия, стимулираща една визия на безнадеждността, на отчаянието и умората от последователното разочарование.

Контекстуално финалът на произведението не дава поводи за еднозначно тълкуване и не отчита категорично решение на поредицата от драматични питания на безименния субект резказвач. На пръв поглед главният герой е постигнал състояние на хармонична равносметка, но същевременно ни дава да разеберм, че след разрива с Алексей отново засяда в своята отчужденост от света, където пребивава формално без реален стимул за съществуване. Така краят на историята остава отворен, което, мисля, при всеки жанр е по-скоро плюс, отколкото недостатък. Въпреки това се откроява осезаемо изпъкващата елегична нотка в атмосферата на завършека.

Накрая стигам до извода, че ми е трудно да излъча еднозначно мнение за текста на Тодор Пейчев, но в мен се настанява убеждението, че каквито и пукнатини да обема „романът”, то той е безспорно явление в българската литература. Най-малко защото е без прецедент.

© Стоян Меретев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2008, № 8 (105)