АНТИЧНИЯТ ПЕДАГОГИЧЕСКИ МОДЕЛ В СОНЕТИТЕ НА ШЕКСПИР

Стоян Меретев

web

В случаите, когато литературната наука заговорва за сонетите на Шекспир, тя се опитва умишлено да поддържа един традиционно свенлив тембър, който понякога прави отклонения от предпазливостта чрез компромисни уточнения или изненадващи екзотики. Често пъти това са моментите, в които се стига до крайности като прекомерно осъвременяване на трактовките или застопоряване на текстовете единствено в рамките на английския ренесансов хуманизъм - уместна, но не съвсем точна практика, тъй като, както знаем, в периодизацията на литературната история не съществуват непромокаеми мембрани. Има вечни произведения, които съдържат отгласи от недрата на миналото и същевременно са проникнати от гласовете на далечното бъдеще, за да следват неотлъчно актуалността и универсализма.

Ето защо може би е основателно донякъде фройдисткото виждане на Конрад Боас за “изнесения нарцисизъм” на лирическия говорител в Шекспировите сонети. Може би е прав и Джон Монтморенси, разглеждайки образа на Приятеля като символ на живота и добротата. Или пък идеята на Ф. Фобрис за Приятеля като алегория на виното, което разстрастява лирическия Аз. А като че ли най-убедителна (но непълна и прекалено ангажираща) за целите на настоящия опит е тезата на Дж. Уилсън Найт относно бисексуалността на поета.¹

Обаче всички тези постановки не прилагат в подстъпа си към произведенията определени конкретики на ролеви модели от гръко-римската древност, която, както добре е известно, представлява фундамента на ренесансовия тип мисловност и културна обективираност.

В сегашното изложение ще се направи опит да се предложи виждането за по-тясната референция на Шекспировите начални сто двадесет и шест сонета към античните образци в литературата и културната парадигма като цяло, както и за специфичната рецепция на поведенчески типологии с естетико-педагогически характер, колкото и странно да звучи подобно определение. Ракурсът на разсъжденията се дължи на класическия в областта, посветена на хомоеротизма, труд на Кенет Доувър “Хомосексуалността в Древна Гърция” (2002), а в голяма степен и на бестселъра на Елизабет Бадентер “XY на мъжката идентичност” (2002).

Така че, пристъпвайки към изложението, се налага да отбележим единодушната констатация на родните учени (Шурбанов 1980; Минков 1992) за приемствеността между творбите на Шекспир и италианската сонетна традиция, по-точно пряката им обвързаност с идейно-естетическите достижения на Микеланджело. Подобна позиция няма как да не доведе до мисълта за неизбежната облъхнатост на Шекспировите сонети от светоусета на античността (макар и опосредствано), чийто пръв и най-мощен проводник е именно италианският ренесанс, предхождащ английския поради географската си облагодетелстваност. В този смисъл осезаема е връзката между Шекспировата творческа мотивираност и финалния отрязък от традицията на петраркизма (вж. Минков 1992). Отличителен белег на заключителния етап на течението е смяната на адресата в поетическите текстове и изместването му от жена към мъж (или не непременно любимата в нейната богородична сакралност, което може да се приеме като своеобразна капитулация на ангелизма). Мъжът, към когото е отправено посланието на лирическия говорител, се номинира от литературоведите като Приятел. И въпреки явните податки за по-приемливото му (но да подчертаем - неточно) посочване като Любовник (lover)², започват виртуозни увъртания, които се уповават на спасителната презумпция, че отношенията между лирически обект на изображение и говорител-субект се базират на нещо като неоплатонизъм. А неоплатонизмът се осъществява посредством средновековните деформации на същинския платонизъм и е добре дошъл за изтерзания поет, който се задушава от плътската изкусителност на женския пол. Приятелят създава една уютна атмосфера на изповед, имунизирана срещу греховна деятелност (или въображаемото й продуциране).

Стресиращото в тези интерпретации е забравянето на ренесансовата антропоцентричност, предполагаща възкресяването на езически цивилизационно-поведенчески стратегии, които фиксират особен род комуникативни конкретики. Не може да не се забележи, че дидактизмът, откриващ и поантиращ сонетната поредица от 126-те текста, посветени на “Приятеля”, е лишен от християнски привкус. Прав е Александър Шурбанов, като маркира явната темпорална цикличност в мирогледния концепт на лирическия говорител (Шурбанов 1980), от която напълно е оперирана представата за есхатоса и придвижващото се напред време, водеща в доктрината на християнската религия. Напротив - настойчивият подтик към продължение на рода, към своеобразно клониране на самия себе си е в пряка връзка с фолклорния тип съзнание. Но това е не толкова мирогледът на “Древна Англия”, колкото мирогледът на Древна Гърция, където поучителност, съзвучна с тази от Шекспировите сонети, се провокира неизменно и задължително в практиките на “хомосексуалната педагогика”.

Какво се има предвид? Елизабет Бадентер счита, че посоченото явление е вариант на инициационния ритуал, на който бива подложен неофитът в древните (а и в някои днешни) общества. Именно реабилитацията на този инициационен аспект (с редица уговорки) е положила гръбнака на идейните внушения в сонетите на Шекспир. Само че, за да се пристъпи към аргументация на нивото на Шекспировия текст, е необходимо относително кратко скициране на основните характеристики в параметрите на “хомосексуалната педагогика” така, както ги поднася Елизабет Бадентер.

Авторката изрично отбелязва още в началото на коментара си по проблема, че изразът “хомосексуална педагогика не е свързан с някакъв прозелитизъм, целящ да превърне младите в изцяло хомосексуални индивиди или пък да ги посвети в еротичното изкуство.” (Бадентер 2002: 104-105). Точно обратното - педагогическият процес е насочен към “усвояването на мъжествеността с посредничеството на хомосексуалната практика.” (Бадентер 2002: 105). Мотивиращ фактор е страхът от произтичащите от контакта с противоположния пол следствия. Логиката е много проста: “мъжете, обичали мъже, ще се опитат да им подражават и да бъдат като тях, докато обичалите жени ще заприличат на жени, ще рече, ще станат “женствени” (Бадентер 2002: 105). Хомосексуалността се явява “необходим етап към хетеросексуалната мъжественост” (Бадентер 2002: 105). Затова младежите, навършили дванадесет години, непременно трябва да си потърсят по-възрастен наставник, който да предаде на неукрепналия ученик своя arrete - всичко най-конструктивноиз територията на житейската опитност.

От друга страна, хомосексуалната педагогика протича по много строги правила. Задължително условие е социалната неравнопоставеност на участниците във връзката. По-възрастният е наречен ераст (или erastes от стгр. - любовник ), а обучаващият се е квалифициран като еромен (или eromenos от страд. прич., м.р. на стгр. глагол eran - “влюбен съм в...”, “изпитвам страст към...”) (вж. Доувър 2002). Характерно за тези отношения е свенливостта (въздържаността) и сексуалната пасивност на еромена, който е длъжен да изпитва само philia (приятелство) към ераста. Последният е който проявява сексуален апетит и се стреми да получи удоволствие. Парадоксално той изземва ролите на мъжете в семейството на eromenos (бащата, брата, дядото), а това се налага, защото единствено erastes е способен да се отдаде на своеобразна просветителска близост с юношата. Знанието се предава по един тайнствен начин в пределите на интимността. “Последното и най-важно условие на педагогическата инициатична хомосексуалност - тя може да бъде само временна” и “трябва да се преобрази в приятелство при появата на първите косъмчета в брадичката на еромена” (Бадентер 2002: 112).

Осветлена в предложения фокус на изследователско дирене, тезата на настоящия труд е, че сонетите на Шекспир (по-специално адресираните до “Приятеля”) са специфична художествена симулация на античния педагогически модел, организиран върху хомосексуалния ерос. Основания за подобна визия на разглеждания материал се откриват в много от пластовете на сонетния корпус. Например, като се започне от вглеждането в идейно-естетическата и идейно-етическата (моралната) зона но текстовото пространство, първото, което се набива на очи, е, както вече беше споменато, атипичната за християнството представа за цикличност на времевото протичане (уплътнена от образа на слънцето), и функцията на размножаването като автоклониране. До 17-ти сонет включително изпъква наставническата ангажираност на лирическия говорител, която дава разсейки до самия завършек на цикъла. Ясно проличава социалната дистанция и съответно неравнопоставеността на лирическите персонажи в обществено-гражданската йерархия. Зрелият гражданин в случая е адресантът. Междувременно се промъква и темата за увековечаването на красивия младеж чрез стихотворчеството - също широко разпространена практика в Древна Гърция. И то с условно по-голяма фреквентност, отколкото, когато адресатът е девойка. Ако, разбира се, може да се вярва на Доувър. Той твърди още, че послания от разисквания тук регистър (напътствия, обяснения в любов, благопожелания и т.н.) са били изписвани върху керамичната живопис, а дори и по стените на сградите, което звучи учудващо актуално.

Вероятно е било актуално и за самия Шекспир, който максимално реинкарнира чрез регенерационната сила на ренесансовия хуманизъм образа на старогръцкия eromenos в 20. сонет. Аргументи за подобно съотнасяне дава портретуването и посочената от лирическия говорител биполярна същност на възпетия обект. Природата на Шекспировия eromenos е все още немонолитно мъжествена, разколебана от двуполовата младост. Тя е проникната от онова качество, което е задължително условие за позицията eromenos в двойката eromenos - erastes, а именно: paidikos - непреводимо прилагателно име, ср.р., мн.ч., “свързан с paides”, т.е. “свързан с момчета” (Доувър 2002) или с pais - момче (бел. моя, С.М.). Буквално би могло да се формулира като съществително име - детскост (девственост е неуместно понятие, защото конотативно акцентува повече върху физическо състояние, докато paidikos подразбира по-скоро вид духовност). Евентуално може да се осмисли и като невинност, но така се рискува неправомерно осъвременяване.

Доста по-нататък (58. сонет) в образа на като цяло деангелизирания “Приятел”, придобил контурите на eromenos, се натъкваме на един знаков елемент от хомосексуалния педагогически етикет със съвсем условен печат - преследването на неофита от ераста (Доувър 2002). Естествено, не говорим за преследване в смисъл на активно ухажване, както го изисква античният регламент. Не трябва да се забравя, че става дума за действителност от втората половина на ХVІ и началото на ХVІІ век в Англия, която изисква по-умерено, да не кажа и твърде приглушено поведение, защото по това време отгласът от средновековието повелява инкриминиране и унищожение на содомити. Докато в Древна Гърция явлението се е радвало на неосъждана публичност и регламентирана толерантност

Непосредствено отношение към затруднението на старогръцкия модел при имплантирането му в ренесансова Англия има 36. сонет. В него са поместени следните показателни стихове:

Изкристализира наблюдението, че социалнната среда на лирическия говорител отхвърля като чуждо тяло “едната” любов на персонажите. Налага се “поздрав, който трудно доловим е...”; налага се пазене “от клюки и от срам”; налага се и “кимване едвам”. И всичко това “зарад доброто свое име...”

От друга страна, диалогът на следващия 37. сонет с предходния се мотивира от ролевата ситуираност в образа на бащинството и бащинската функция на ераста. Социално-обществената преграда видимо не стимулира подобен род отношения, които в дълбоката си същност не са обикновеното, традиционно изпитаното и усвоено като нравствен код покровителство на възрастен над по-млад мъж. Ако случаят беше този (т.е. общоприетият), нямаше да е в наличност злобният зид от 36-ти сонет.

Постепенно се изготвя маркерът на сексуалната оцветеност (46. сонет) в контакта на лирическите персонажи (по-точно в отношението на лирическия говорител (ераста) към реципиента (еромена), което е нещо съвсем аналогично на старогръцкия “алгоритъм”, както вече стана ясно. Правдива индикация е художественият факт на страстното чувство към физическия облик на младежа, встъпващ в ценностен конфликт с духовните измерения на приятелската обвързаност. Всъщност това е компонент от симтоматиката на същинския (първичния) платонизъм (повлиян от сократизма), който според Доувър (а и не само), позволява телесното консумиране на връзката между двама души. Нещо повече - дори я насърчава.

Успоредно с частичния дублаж на Шекспировия лирически говорител със старогръцкия ераст се насища и уместната идентификация на любимия с еромена. Оценностено, привлекателното у младия ученик-любовник е, че той е: “Красив, добър и верен” (105. сонет), а не е напр. интелигентен, страстен, мъжествен. Т.е. той е подчертано феминизиран и пасивен. (Верността е признак на онова, което би следвало да изпитва ероменът към зрелия си приятел - philia.)

Така, начертавайки основните линии на взаимоотношенията в Шекспировата редакция на древногръцкия педагогически модел, не можем да се въздържим да не отбележим двусмислеността на коментара за страданието, причинено от плътския грях в 109. и 119. сонет. В първия са налице изявления от типа на “в мен плътската ни слабост злорадства” (т.е. плътската слабост е продукт на взаимност), а 119. сонет е дотолкова интересен за нашето изследване, че заслужава по-специално внимание:

Емоционално-смисловата озвученост на текста отпраща към представата за акт на сексуална отдаденост, тъй като заявената от лирическия говорител употреба на сълзи от сирена изготвя семантичната оттенъчност на отлагано грехопадение, което е знакът плюс (+) в антиномичната корелация ад - рай, възбуждаща съвестта на адресанта. Сълзите от сирена са веществото-атрибут на плътско-инферналното (“колбите на ада”) и същевременно средство за нарушаване на християнското табу, с което се тушират хомосексуалните отношения. Явната проява на съвест от страна на лирическия Аз вероятно е резултат от недостатъчната неутрализация на гръмовни библейски интонации като в посланието на апостол Павел към римляните. Тъй че не е случаен ужасът от “добитата награда”, която, предполага се, е наградата, увенчаваща емпирично-дидактичната (дидактично-мистичната) интимност между erastes и eromenos. Но все пак съвестта получава своя намордник от равносметката на лирическия говорител, за когото:

...има от провала полза, щом
след зло доброто по-прекрасно става.

Излиза, че условният алгоритъм на хомосексуалната педагогика, пречупен през призмата на елизабетинска Англия, малко или много работи.

Още повече че в този план изплува и присъщата конкуренция на ераста (лирическия говорител), която неизменно съпътства разгръщането на образователно-половата процесуалност в двойката ераст - еромен. Мотивът за съперничеството се прокарва например в 78. сонет, където става ясно, че обектът на чувствата на лирическия Аз не е само личен хоризонт. Възможна е констатацията за умереното разпространение на хомосексуалната педагогика в нейния ревалидизиран вариант в Англия от периода ХVІ-ХVІІ век. При опита си да разгроми опасенията за съмнителната сексуалност на Шекспир Ал. Шурбанов твърди, че английският поет не е бил прецедент в творческото си решение да се ползва от скандалната смяна на адресата (Шурбанов 1980). Тъкмо гледище от този порядък провокира убедеността в продуктивната приемственост на културния сегмент от древногръцкия свят в литературния “екран” на ренесансова Англия. А това идеално се сговорва с намерението на настоящия текст да не се доказва каквото и да било във връзка със сексуалността на когото и да било, най-малко що се отнася до Уилям Шекспир. В тази връзка трябва да се уточни липсата на понятие за сексуалност и производните му хомо и хетеросексуалност (в тази последователност, защото хронологически са изобретени по нейното протежение) в житейския хронотоп на Шекспир и на другите творци, тематично родствени на поетическия му вкус.

А след като отсъстват сексуалните идентичности, логично е да се отгатне, че желанието става аморфно и необвързващо от гледна точка на аналоговата (генеалогичната) си споеност с ролевите модели на съответната епоха. Защото средновековието е развило приемственост спрямо античността, за да се осъществи интригата както между инсценираните еромен и ераст, така и между мъжа и жената със смуглия тен.

БЕЛЕЖКИ

1. Обзорът на постановките е извършен по Шурбанов (1980; вж. библиографията). [обратно]

2. Така бива именуван адресатът в оригиналния (англоезичен) текст на Шекспир (вж. Шурбанов 1980). [обратно]

3. Оттук нататък сонетите се цитират по изданието на Шекспир (1999). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бадентер 2002: Бадентер, Елизабет. XY на мъжката идентичност. София: ИК “Колибри”, 2002.

Доувър 2002: Доувър, Кенет. Хомосексуалността в Древна Гърция. София: ИК “Планета”, 2002.

Минков 1992: Минков, Марко. Шекспир - епоха и творчество. София, 1992.

Шекспир 1999: Шекспир, Уилям. Сонети. София: ИК “Захари Стоянов”, 1999.

Шурбанов 1980: Шурбанов, Александър. Ренесансовият хуманизъм и лириката на Шекспир. София: Наука и изкуство, 1980.

© Стоян Меретев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.03.2008, № 3 (100)