Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "НЯКЪДЕ НА БАЛКАНИТЕ"

Севда Севан

web

I.

Овсанна се върна в Родосто неопетнена.

Върна се по море.

Над лодката, пренасяща пътниците от парахода до градския пристан, се биеше ято закъснели жерави. Небето дълго се люля от плясъка на широките им разрехавени криле. Идеха на вълни откъм сушата, завихряха въздуха около себе си, чертаеха могъщи и бавни спирали, отначало съвсем ниско, досами вирнатите глави на хората - още малко и сякаш щяха да ги впримчат в шумящата кордела на полета си. Стегнатите им редици ту се разтваряха, ту се събираха, после се подемаха в съвършената пика на устрема - все по-нагоре, нагоре в пространствата; на безграничната им перната държава, дордето се превърнаха в малки кръстни знаци, почти недостъпни за простото човешко зрение, но сами зрящи оттатък моретата.

Подпряла гръб върху плюшената облегалка на пейката, Овсанна бе извила шия назад, опитвайки се да следва простия и непостижим ред на полета им. Ниско над брега няколко птици изписваха кръгове, сигурно изчакваха някоя закъсняла своя сестра. Задъхана от собствения си крясък, птицата най-сетне се добра и намести в редицата. И последните от голямата небесна флотилия се гмурнаха уверено в лекия бял облак, изпречил се на пътя им.

Отидоха си.

Върху небето не остана никаква следа.

"Досущ като есенни листа - помисли си Овсанна. - И като всичко, което е било..."

Отгревът на залеза потъваше бързо в Мраморно море.

Лодката - тъй гиздава с пъстрия си сенник, с глъчката на пътниците, с пискюлите и камбанките, които лодкарите навремени разхлопхваха за настроение - приближаваше брега. Вече се различаваха посрещачите, случайните зяпачи, дюкянджиите, насядали на лакирани столове пред отворените врати със свободно разлюлени перделъци от почернели въжета и вплетени в тях конски мъниста, малките чираци, щъкащи нагоре-надолу с димящи кафеници върху подносите от плетен камъш, хамалите, успели отсега да заемат най-първите места, представителят на властта с непроницаемото си като каменен зид лице, бозаджията, един продавач на мезета върху табличка, двама ваксаджии, няколко бездомни псета и котки - поради очакването по-възбудени и от хората.

Ала Овсанна оставаше чужда на суетнята около посрещането. Увенчана от ореола на заника, с очи все тъй извърнати нагоре, сама излъчваща златна печал, тя се бе загледала сякаш в собствения си безнадежден летеж - отникъде и заникъде.

Сега, от този хълм на живота си, виждаше може би толкова надалеч, колкото и жеравите. Но за какво й бяха просторите? Назад оставаха години равна земя, тук-там наръбена от малките радости и ядове на дните, които така много си приличаха. Инак бе добра земя - умна, порядъчна, засята и разчертана на точни квадрати: бостаните - те носеха толкова и толкова приход; лозята - всяка година пълнеха толкова и толкова бъчви; ливадите - по тях пасяха толкова добитъци; бахчите, бадемовата гора, слънчогледовите поля, вадите, кьошковете... Господи, колко много труд, зърно, тор! Колко мотики, лопати, гребла, тефтери със сметки! Колко ратаи, търговци, кантари, сергии!... И над всичко това - нейната ръка! Дори когато синът й Давид стана достатъчно голям, за да стъпи на стреме и да поеме работите, тя пак трябваше да бди, да всява строгост и ред във всичко и навсякъде. Да няма глупости... Нямаше. Децата й бяха станали хора. До ден-днешен й се подчиняваха, но и се гордееха с майка си. Малко ли беше това?

И все пак сега, от тази височина на живота, Овсанна виждаше много по-далеч от бостаните и лозята, по-далеч от брега, на който сигурно я чакаха всичките й деца, внуци, зетьове, слуги.

Ала тя можеше да вижда само туй, що е назад.

Дори жеравите, дето току-що отлетяха, за да й напомнят, че е есен, че и Овсанна е в своята есен - и те гледаха напред. Сигурно затуй Господ ги е дарил с криле. Не са дадени криле на човека. Не му е даден взор в бъдното.

Овсанна оставаше все тъй прикована на своя най-висок хълм.

А до нея беше докторът, Саръ Рупен. Беше ли наистина? Тя не сещаше как преминава стъкления праг на смътно ясновидство. Знаеше само, че никой друг не го вижда.

Не биваше.

Тя трябваше да се върне в Родосто неопетнена.

 

Знаеше, че над късната й, неприлична любов тегне лош жребий.

Още тогава, когато той отвори вратата на стаята в истанбулската американска болница - несръчен, смутен както винаги, чудак с вечно опръскани с кал панталони, облечен в смешното си сако уж алафранга, ушито от груб домашен шаяк; с очила, чиито рамки едва се крепяха с безброй телчета, канапи, сини и червени връвки; уважаван от всички в града, но всъщност неценен от никого доктор, с когото бяха свикнали дотолкова, че дори не го забелязваха, освен ако им дотрябваше съвсем в краен случай; човек без приятели, семейство, роднини, като се изключи непрокопсаният му брат, - още тогава Овсанна разбра, че тоя никому ненужен бекярин отсега нататък ще бъде за нея всичко. Любов.

Сякаш се търкулна бисер по прашния отъпкан калдъръм на дните й. За какво й беше? Бог дава, Бог взема!

Тъкмо туй си помисли след време, през оня следобед, когато Саръ Рупен бе дотърчал в болницата - решен на всичко. Идеше от някаква гостилница. Най-сетне открил следите на брат си. Срещнал там оня българин Димитър, дето живял преди години в Родосто. И той му разправил всичко... Нямало време за губене. Щял да тръгне да дири Дикран из България. По-точно във Варна, дето младежът живеел при Андраниг, комитата. Щял да го намери и да се върне след седмица...

И тръгна. Овсанна остана да чака в болницата. Мина седмица и тя разбра, че няма да го види никога вече.

Беше нещастна и доволна посвоему. Макар и за кратко, щастието я бе споходило, а за него нямаше мярка ни в саати, ни в оки, ни в лакти.

Стигаше й изживяното: времето на предела между треската и пробуждането; между болката от дългия колкото нож разрез на мястото на гърдата и бавното осъзнаване на сладкия срам, че спи пред очите на мъж, че е по една роба само, че мие лицето си пред него, че реши косите си, че той вижда пантофите й, фуркетите върху масичката, измачканата кърпичка... Не смееше да се погледне в огледалото - сигурно беше бяла,бяла... Дори не подозираше, че е хубава. Сещаше се как през тия дни на отдавна забравено общуване с мъж душата и тялото й се разтварят сякаш за "първия грях". Тя, вдовицата, се чувстваше като възрастна родилка, осъдена да носи в утробата си мъртво...

И докато Овсанна стоеше замаяна и вцепенена пред незнайното, Саръ Рупен, напротив, кроеше планове за после.

Той чакаше от бъдното.

Щял да замине за Европа, за Америка. Трябвало най-сетне да се отърка о голямата медицина. Имал пари, можел да поостане година в някоя болница, край някой прочут хирург. Щял да поднови инструментите си, да купи нови, да почне да оперира. Сега било времето да направи скок в занаята. Защо болните му да бият път чак до Истанбул?... Чувствал се виновен, включително и за нейното страдание. Ако знаел, ако можел да предположи навремето... Но пътищата на съдбата минават откъде ли не, а техните, на двамата - очевидно през американската болница, където, слава богу, благополучно били отстранили тумора й. И така край на вайкането, ще запретне ръкави и...

Като че бе на двайсет!

Овсанна не го разубеждаваше. Приемаше мълчаливо невъздържаните му мечти. А те стигаха до сватба. На тяхната сватба щели да дойдат всички, целият град, нейните деца и неговият брат - като го откриел, разбира се. Щял да построи къща и най-сетне да заживее като хората. Можели да приберат и Дикран при тях - ако не се задомял дотогава. Щели да посрещат гости, да идват колегите му от чужбина. Колко колеги имал той, някога го ценели, но като се затворил толкова години в черупката си, и го позабравили. Сега - край на старите навици! Всяка година щял да я води в чужбина.

Овсанна се усмихваше.

Изглежда мъжете си представяха семейното щастие винаги по един и същ начин. И на двайсет, и на петдесет си оставаха момчета. Не беше ли момчешка щуротия и туй дирене на брат му?... Дали го беше намерил? Едва ли. Инак щеше да се върне. Да не беше той, да не бе тръгвал Саръ Рупен... Но тогава нямаше да дойде в Истанбул. И никога нямаше да се "срещнат". Има предопределение. Има ред в тоя живот. Ето и птиците, уж волни, а се покоряват на нещо по-силно от тях. На пътя си. И всяка си има определено място в редицата.

Сега Овсанна се прибираше в своята. Беше време да изправи снага, да подхване поли и да прекрачи лодката - да се помъчи сама да я прекрачи, без помощта на турчина лодкар и въпреки болката от незарасналата рана да застане на пристана спокойна и силна, такава, каквато я знаят. Лицето - да бъде ведро, кръстът - стегнат, стъпките - твърди, ръцете... С едната ще се обляга на чадъра, с другата ще прекръсти сина си Давид. Ще целуне само внуците. С останалите ще се ръкува. Би било добре да прегърне Зепюр мама - от почит към годините и заради верността й. Ерам, слугата, трябва веднага да натовари с работа - твърде млад е още... Зетьовете винаги се уважават, но от разстояние, с усмивка: на Степанович, архитекта, по-окуражителна, отколкото на Хрант, мъжа на Тамар - той няма мъчнотии с дъщеря й. В Истанбул съвсем бе забравила тревогите си около по-малката Мелвин. А си струваше да помисли как да се държи сега с нея - след оная история между Мелвин, Васкен Степанович и приятеля му Борян. Макар да бе сигурна в едно - не си струва да се сърди на дъщеря си. Мъжът й беше мухльо и си го бе заслужил да му измъкват жената под носа.

Оставаше Суприг, снахата. Тя сигурно ще пристъпи последна към свекърва си - толкова години бе в семейството, а оставаше все чужда. Но ако трябваше да бъде справедлива, Овсанна й бе благодарна. С цялото си предизвикателно, глупаво покорство, безлична, незначителна - тази жена й бе родила двама наследници. Овсанна щеше да я прекръсти в душата си. Големите Хайгабашянови бяха отново пред очите на града.

Тръгнаха от пристана за вкъщи. Щяха да минат през двете най-оживени улици, вероятно щеше да има любопитни, надошли и от другите махали. Както винаги, щяха да покажат достойнство и превъзходство - имаха предостатъчно и от едното, и от другото не само за себе си, но и за поколения насетне.

Най-напред вървеше Овсанна. Въпреки годините беше все още висока почти колкото сина си. Пристъпяше бавно, с изправен гръб. Лицето й бе гладко и чисто, сякаш болестта бе измила бръчките по него. Изглеждаше като миропомазана.

От дясната й страна крачеше Давид. С възрастта или по-точно с бремето на чрезмерния имот и щастливото тройно бащинство той бе станал по-тежък, по-едър в плещите, в кръста и таза.

Отляво пристъпваха дъщерите. Тамар - както винаги облечена не според годините си: сив костюм, морава блуза и капела от кастор в същия цвят, черни обуща и черна фльонга под тъмночервената ажурена яка. За разлика от нея, Мелвин искреше, блестеше цяла в някаква ленива и плъзгава атлазена сладост. Роклята й, в соа-екрю, стоеше като част от нейната недокосната от времето бисерна плът. Тънкият й кръст бе пресечен с шоколадов кожен колан, обущата й бяха също в шоколадов цвят, с английски подметки от корк. Държеше кремава чанта-плик, през кожения илик на която бе промушила леката си китка. В походката й липсваше всякаква следа от кокетство и все пак Мелвин си беше Мелвин.

Зад тях на втори план идеха Васкен Степанович и Хрант. Учителят бе скръстил ръце на гърба, висок, попрегърбен, с монокъл - вече се опитваше да се големее. Бе син на най-големия адвокат в Родосто и глава на четиричленно семейство. Живееха под един покрив със старите, но баща му бе отделил домакинството на младите - тъй правели европейците и сигурно в това имало смисъл. До толкоз важния Хрантян-младши архитектът Степанович изглеждаше някак недовършен - уж дребен, но с неестествено големи ходила и длани, на всичко отгоре натоварен с шала на Овсанна. За всеки случай, ако стане нужда. Той сам избра "приятното задължение" да й бъде в услуга и го изпълняваше с очебийно самоуважение.

Най-отзад на кабриолета, каран съвсем бавно от Ерам, бе кацнала като квачка Зепюр мама с децата.

Хайгабашянови знаеха чудесно, че сега Родосто ги гледа. Че зад всеки прозорец, зад тънките филиграни от изящни, съвършени паяжини от бризбризи, поанлази, рюшове, филета на една кука, на две, на пет - зад цялото разнообразие от дантелени фасади се спотайва изнемощялото от чакане женско любопитство на града. Знаеха, че пред тях вече търчат хлапета вестоносци, натоварени да известят за събитието. Че дръзките погледи на мъжете следват на не съвсем почтително разстояние вдовицата и дъщерите й. И само чираците и слугините пред портите не се опитваха да скрият вълнението си в общата преживелица. Навремени се дочуваха възгласи: вижте, вижте, госпожа Овсанна се подпира на чадъра си, като да е бастун!... Сигур в Истанбул тъй се носят... Ей, какво прави тоя град от жените!... Слънце ли ти се присъни нощес, Зепюр? Гледам, госпожата ти пристигнала... Отдалеко, а? Хайде, да е хаирлия, Ерам! Все тъй да караш господарската челяд, че от теб е ербаплъкът, а честта - от тях... А погледнете сестрите, ще речеш, не ги е раждала една майка... Леле, какъв е широк поясът на Давид бей! Ами колко ли е дълъг?... Питай жена му, да видим дали ще ти каже!... Сурпиг ли? Ох, горкото, сираче е...

Зепюр мама и Ерам се кипреха на капрата, усмихваха се, въртяха глави насам-натам, ала без да отвръщат на задевките. Мълчаха. Бяха мълчали и допреди посрещането дни наред, докато върху тях падаха камшиците на недомлъвките, на непристойните подозрения. И все пак никой не посмя открито да лисне тинята на мълвата в лицето на господарите им...

През последните седмици в семейството на Хайгабашянови отново се бяха случили неща, които оставаха тайна за града, а всяка тайна беше плячка, която не бива да се изпуска. Някога съгражданите бяха простили на Овсанна мълчанието, с което бе оградила примирението си пред снаха като Сурпиг, прибрана кажи-речи от улицата; както и последвалата я светкавична сватба на дъщеря й Тамар и учителя Хрант без спазването на едногодишния срок след годежа; твърде дълго бяха преглъщали високомерното момуване на по-малката дъщеря Мелвин и неочаквания й брак със Степанович, по-нискостоящ по род, но преуспяващ архитект - брак, в който майката Овсанна бе играла роля едва ли не на сватовница... Разбира се, вдовицата и децата й имаха много достойнства, за да бъдат одумвани само за няколко предизвикателства, а и богатството им бе достатъчно, за да им осигури оная неприкосновеност, която пораждат парите. Но внезапното заминаване на Овсанна за столицата без никакво предупреждение, без обичайните приготовления, които прилягаха на жена от нейния ранг и възраст, не можеше да остане незабелязано.

Към гръмоподобното й отпътуване се бе прибавила и още една многозначителна подробност.

Целият град знаеше от години за чудесното приятелство между Васкен Степанович и инженера по водното строителство Артин Оглу Борян. То не бе прекъсвало дори през времето, когато учеха в чужбина, а и по-късно, след завръщането им в Родосто. И макар кариерата на двамата връстници да протичаше съвсем неравнозначно - в полза на архитекта и във все по-голям упадък за Борян, - правеше впечатление, че Степанович нито за миг не бе охладнял към своя другар. Напротив, крепеше го с авторитета си, дори караше повечето солидни граждани да се отнасят търпеливо към "американските авантюри" на Борян. Ала в деня, в който двамата приятели се бяха срещнали за последен път - а това бе денят, в който Степанович и Мелвин се върнаха от лозе и Борян им гостува, - никой повече не ги видя да седят на една маса в кафенето на Ховсеп. Рано на другия ден след въпросната вечер Мелвин се бе върнала внезапно на лозето. Имаше вид на жена, която не е спала цяла нощ. Мълчеше.

Не обясни нищо на никого, дори на брат си, а и той не я попита; досещаше се, че причината ще е мъжът й - с годините Мелвин вече не се и опитваше да крие нарастващото си презрение към Васкен. Трябваше да има, и сигурно имаше, и друга причина, ала Давид бе зает с гроздобера. Нямаше време за сестра си, пък и от опит знаеше, че никоя женска приумица не е толкова важна, че да спре слънцето да огрява земята. Мелвин не каза нищо и на снаха си. Но дори и да й бе казала, на кьошка знаеха: не може да се измъкне нищо от тая сушена риба - Сурпиг. Отдадоха всичко на Мелвининия характер, на капризите й - охолна жена, какво друго й остава, освен да се глези.

След няколко дни се разбра, че Овсанна е заминала за Истанбул, изпратена само от зет си Васкен Степанович.

И приказките тръгнаха.

Вече нищо не можеше да ги спре, мълвата хукна с развени поли по дюкяни и кьошета, по женски събрания и в черква; скачаше от език на език, разчепкваше дума по дума, жест по жест живота на всекиго от семейството, а накрая всичко се утаяваше в димящите кафеени филджани, които имаха последната и най-достоверна дума.

И все пак до действителната причина за разпиляването на Хайгабашянови не се стигна.

Защото преди градските гледачки да успеят да избистрят мътилката около тях, ето че всички се бяха събрали отново заедно - с непокътнато самочувствие, сякаш застинали в леденото достойнство на семейна фотография, предназначена да съхрани завинаги хармонията на един голям род.

 

Възвиха към Френк маале.

Тяхната улица.

Тук вече нямаше надничане, слугински подвиквания, простолюдна дързост. Преминаваха през мълчание, нарядко прекъсвано от хладни поздравления. Хайгабашянови също отвръщаха хладно и отвисоко, както подобава между равни.

Голямата порта ги очакваше разтворена.

Кабриолетът закова равния си дотук ход насред двора.

Зепюр мама избърза напред, преглътна обичайните си охкания поради болежките в ставите. В такъв светъл ден бе неприлично да мърмори. Трябваше да хвърли още едно око по стаите, докато не са влезли другите. Покривките, възглавниците, столовете - всичко бе на мястото си. Преди да тръгнат за пристанището, бе прегледала пак стъклата около прясно маджуносаните ъгли на прозорците, още веднъж бе лъснала и бакърената синия. Бяха се старали много със Сурпиг, надявали се бяха усърдието им да бъде възнаградено, но каквато си бе придирчива, Овсанна сигурно пак щеше да открие нещо не съвсем в ред.

И те чакаха присъдата й.

Ала присъда нямаше.

Овсанна сякаш не беше Овсанна.

Не огледа двора. Не спря във високата стая. Не надникна в кухнята, нито в килера, в зимника. Силата й беше стигнала само колкото да мине по крайбрежната улица и Френк маале.

Не каза нищо. Не поиска нищо.

Пристъпи в спалнята си и не излезе оттам - колко време, дали самата знаеше - не се разбра.

Дните се занизаха като в манастир. Из къщата ходеха на пръсти. Вършеха всичко мълком, сякаш виновни за нещо, което не проумяваха. Влизаха и излизаха, без да си продумат. Чужди не дохождаха, макар да се знаеше вече, че Овсанна е болна, а редно беше да се ходи при болен. Може би береше душа? Под стълбата до вратата на Зепюр мама денем и нощем гореше кандило, което старата непрекъснато доливаше, като че от силата на страстния оранжев пламък щеше да се засили и Божията милост към господарката й и тя ще се подобри.

Напразно.

Душата на Овсанна пътуваше.

Давид, Мелвин, Тамар, Сурпиг, Васкен, Хрант, Зепюр мама, Ерам и целият град бяха сигурни, че тя пътува към оня свят. Брояха дните на превращението й и всеки нов ден прибавяше все нови и нови догадки за греховете, поради които сега "Господ я наказвал и не бързал да я прибере". Но никой нито за миг не допусна единствения грях, който вдовицата бе сторила. Никой не се сети, че бе способна да разкъса веригата на живота си, на непоносимата, бавна, дълга самота и само с един кратък, но мощен удар на невидимото крило - спотайвано, овързано и прислонено цяла вечност в душата й - да се вдигне високо, високо, оттатък фанатичните железни стени на благочестието, за да стане прелюбодейка.

На единадесетия ден Овсанна се върна.

Завърна се от времето. А то се бе изместило съвсем мъничко: минало и бъдеще се бяха извили едва-едва, тъй че през замътеното стъкло на настоящето тя успя, напрягайки се до предела на безумието, да зърне онова, което се бе извършило оттатък. Овсанна видя смъртта на Саръ Рупен. Стоеше набеден върху някаква чужда, размекната, мазна от тлен и влага земя. Личаха трапчинките, издълбани от острите му колене. Бе се свлякъл така, че гърбът му опираше в сухия ствол на старо, несломено дърво. Ръцете му бяха скръстени като в молитва. Не се виждаше въжето, което го прикрепяше към дървото, тя само се досещаше за него. Нямаше и кръв, ала челото, скулите и устните му бяха прибелели - сякаш сам бе восъчната свещ, която не е имало кой да му запали. Беше съвършен в смъртта си и Овсанна не пожела да види повече. Знаеше, че е посечен откъм врата. Съмваше.

Мястото оставаше неизвестно.

Но тя бе вече сигурна, че той е един от хилядите мъже без гробове в една война, която едва започваше. И отправи към небето молитва за всички след него, макар да знаеше, че е напразно, че всички думи са лъжовни...

Господи милостиви, Боже наш! И животът, и смъртта са в твоите ръце. Ти всичко държиш и направляваш според твоя благ промисъл. Ти си близо до нас и слушаш нашите молитви, които с преклонение ти възнасяме. Помогни на нашите близки, които са на война против враговете на народа ни, и ни запази от всяка беда. Не допускай зло да ги засегне, бъди им щит и кръст. Усилвай духа им, за да съкрушат ония, които са се надигнали с меч и огън срещу нашия мир и искат да ни покорят. Прати им ангел пазител, който да отбива злините. С твоята сила ги води към победа и ги върни в час, благоприятен за нас, живи и здрави. Чуй, Господи, молитвата ни и помилуй тях и нас. Амин.

На сутринта Овсанна зае мястото си на масата.

Беше облечена в делнична памучна блуза на квадрати, закопчана догоре досущ като мъжка риза. Носеше една от своите тъмни поли с широки презрамки вместо престилка. Косата й бе навита в безупречно руло върху тила. На ръката й висеше верижка с плочка - надпис нямаше и металът очевидно не беше нищо повече от сребро. Такъв амулет досега не бяха виждали у нея.

Закусваха юфка, залята с мляко. От саханите се вдигаше сладка пара. Прозорците се потяха. Бъбреха, като че нищо не се бе случвало.

Зепюр мама и малката Овсанна си гукаха, глезеха се нещо една друга.

Мелвин, както винаги, закъсняваше.

Степанович пръскаше наоколо си познатия дъх на бодрост, подсилен от неизменния му френски одеколон.

Ерам, приседнал отделно, бързаше да излапа втората си паница, за да бяга при сламата, чесалата и конете.

Внукът Хайг седеше мълчаливо, почти нищо не кусваше от чинията, но затова пък поглъщаше с големите си очи всеки жест на възрастните.

Сурпиг с малкия Давид на колене, който още се раздвояваше между цицката на майка си и общата храна, бе застанала чинно срещу свекърва си, сякаш и сега продължаваше да я предизвиква със загадката на неизтощимата си, покорна утроба.

Само Давид го нямаше.

Овсанна попита за него. Излязъл още на съмване.

Беше време за сеитба. Есен. Хиляда деветстотин и дванайсета година.

 

Тази година есента на Балканите бе дълга и дъжделива.

Мъгла се стелеше по равнини и баири. Белезникави валма се люшкаха, раздипляха, скупчваха се и се слягаха върху стърнища, камъни, горска шума; внезапно се усукваха нагоре като дим; размотаваха се и се сплитаха, дорде заприличат на вещици, развели ризи над омагьосаната зъзнеща земя.

Дъждът, пробил през мъглата, бе ситен, леден и упорит. Хора, добитък и природа подгизваха, излъхвайки мирис на мухъл, на мокър шаяк и барут, на плесен, на нездраво.

Зимата се задаваше върху гнил темел...

И въпреки лошото време войната, започнала преди около месец, бе в пълен ход. Фронтът сякаш се движеше слепешком в непрогледната бяла каша - поне тъй се чинеше на войниците, чиито цървули джвакаха денонощно в лепкавата кал. Но ръката на всевишния изглежда водеше съюзниците. За кратко време те успяха да нанесат няколко мълниеносни удара на неприятеля.

Турската армия отстъпваше.

Гърците влязоха в Солун. Сърбите заеха Драч и Битоля. А най-забележително се проявяваха българите. Фердинанд като че сещаше вече Юстиниановата корона на главата си. Нямаше и сто километра от въжделената му мечта - да бъде коронясан в черквата "Света София". Изглежда ненапразно бе възлагал надежди на този толкова опасен и жалък български трон, на малката, полуосвободена държава, доскоро все още васална на Турция, раздвоена между естествените си чувства към Русия и жажда за културата на Европа, трон, от който един монарх преди него бе абдикирал и за който трудно се намираха "доброволци". Но слава богу, тежките години оставаха зад гърба му; отдавна вече говореше езика на българите, манипулираше доста ловко и с народа, и с министрите си; дворцовият церемониал продължаваше да поразява въображението на поданиците му, внушаваше им самочувствие и респект пред короната - тълпата винаги има нужда от нещо, пред което да благоговее...

През този първи месец на войната в Генералния щаб бяха забравили вечните разногласия отпреди обявяването й. Борбите между генералите, от една страна, и на царя с генералите, от друга, позатихнаха. Победите възвисяват духа!

Европа също изглеждаше да е доволна - пред очите й зрееха плодовете на труда й. Не можеше да се отрече, беше се постарала добре. Влаковите й композиции бяха лъскали старателно релсите на Източната железница. Разпределението на благата бе извършено справедливо: вагоните с марката на Шнайдер-Крьозо бяха предназначени за съюзниците; по същите релси към Мала Азия не спираха да се търкалят други - с емблемата на Круп. Всъщност разликата беше незначителна: и едните, и другите бяха 75-милиметрови леки подвижни оръдия с почти еднаква конструкция - ще речеш - рожби на един баща. Равновесие бе постигнато и в далекобойността: турските хвърляха на 6400 ярда, а на съюзниците съответно - българските на 6500, сръбските и гръцките на 6290.

Да няма сръдни!

И дипломацията беше във възход. Водеше се оживена тайна и явна преписка между короните и пълномощните им министри, между министрите и короните. Тънките политически ходове и повитата в есенни мъгли картина на военните действия отваряха работа и на журналистите. Хуманисти, либерали, социалисти, радикали - всички бяха заети до краен предел да разнищват, пресяват и тълкуват съобщенията на военните кореспонденти, а те, от своя страна, притежаваха забележителното качество - художествено да изобразяват сражения, които понякога дори не бяха зървали. Междувременно общественото мнение се обяви спонтанно в полза на настъпващите съюзници. От дипломатическите доклади ставаше ясно, че знатните роднини на Фердинанд сега са сякаш по-благосклонни към него. Ала до такива документи нямаха достъп нито журналистите, нито дори самият български цар, чиито нецарствени наклонности към вятърничави науки за пеперуди, синигери и бръмбари, както и увлеченията му по светски великолепия, неотговарящи на ранга на малката му корона, го поставяха още под известно съмнение.

Навремени величията даваха израз на властта и настроенията си. А настроенията им твърде често се дължаха на лошо или добро храносмилане, на дъжделиво или слънчево утро, на дребна интрига, на приятна покупка - породист кон или автомобил - чудната самоходна играчка на новото време, или просто на желанието да се поразходят из водите на Босфора, Мармара или Адриатика тъй спокойно, както във водите на изкуствените езера пред дворците им. Но в едно короните оставаха непоколебими, неповлияни от капризите на земните си дни: "по-висша справедливост" налагаше благоразумие, според което на Балканите не бива да се допуска самостоятелност, а надеждата на тамошните народи за някаква федерация изискваше нахалството да се наказва навреме и по подобаващ начин.

Разбира се, сериозните занимания на политиците не пречеха на светския живот да процъфтява. Из въздуха витаеше авантюристично възбуждение, при това без да заплашва добрия тон, както и чувствителността на дамските сърца. Кръвта се лееше другаде, "някъде в Турция". А тук бяха в разгара си танцувални вечеринки, танго-чайове, маскарадни балове; не липсваха и вълненията на рулетка; сладкарници, парфюмерии, цветарници - всичко бе в услуга на благородното безделие. Някои от големите модни магазини предлагаха скъпи допълнения към тоалетите, изработени от сърма, мъниста, тенекиени пулчета и украсени с още по-странни екзотични названия, които вдигаха цената им. Разточителни кавалери, доскоро непознати в обществото, но с размах и фантастични доходи, чийто източник оставаше в тайна, се подвизаваха в салоните. Шокиращо впечатление правеха и ежеседмичните им пътувания между Истанбул и луксозните зимни курорти - Виши, Карлсбад, Остенде, сякаш ставаше дума за разстоянието Париж - Версай.

Европа блестеше с обичайния си блясък!

Затъмняваше го единствено сянката на сивите рубашки на тълпите - наследници на някогашните санкюлоти. За по-малко от сто години ропотът им не само не бе заглъхнал, но гърмеше все по-страховито изпод минни галерии, фабрични решетки и мръсни лабиринти от коптори, сред които се въдеше "заразата". Тя пълзеше, нарастваше, прескачаше границите, развявайки "новата библия", сътворена от някакъв самозванец с брада, живял през миналото столетие..." Дали във висшите кръгове запазваха спокойствие? Все още - да. Бяха достатъчно нависоко. И премного погълнати от собствените си работи - току-що бе завършен Панамският канал, едно необикновено предприятие, което трябваше да размести планини, за да съедини два океана, да събере овациите на света и печалбите на акционерите.

А тоя канал бе тъй далеч от мястото, където сега малките, объркани, наежени, зле възпитани народи на Балканите и техните също тъй малки, послушни, но често и непослушни владетели поставяха на карта онова съвсем мъничко, към което нищите се стремят - хляб, покрив, свобода.

Цивилизованият свят се пазеше.

Пазеше се и от вечните славянски препирни за надмощие - спорът между славянофили и неослависти бе тъй досаден... Печатът, разбира се, осведомяваше редовно за славянски сбирки и предстоящи събори; за ежбите - кой да бъде делегат и кой гост на тези събори; за политиката на стерилност, проповядвана от хората на вестник "Московские ведомости", които фанатично се придържаха към идеята за славянска чистота, присвоявайки си правото да вардят цялото славянство от европейската напаст. Вестниците коментираха и светлите идеи на неославистите, устремени към утопичната цел - славянската културна общност...

Но за какво ставаше дума? В края на краищата пак за същото славянско недоумение пред тайните на човешкото битие; за безпределното страдание, в което очевидно само славянската душа можеше да открива наслада; за сълзи, размити с розова пудра и селска пот... И естествено - за високомерната и отколешна готовност на русите да се нагърбят със задачата за едно по-спартанско превъзпитание на южните и западни славяни, чието детство и юношество бе продължило твърде много и бе недопустимо разголено от европейската представа за материално благоденствие. А докосването до това благоденствие щеше от ден на ден да сломява и отдалечава славянската душа от нейния естествен път към висините на съвършенството...

Глупости! Подобни вълнения не можеха да занимават католическия свят, узаконил веднъж завинаги своята хладна сдържаност към сантименталния безпорядък, тъй присъщ на някои народи.

Прекалените емоции и силните подправки говореха за лош вкус и представляваха част от низките страсти, присъщи на Изтока, а това бе достатъчна причина за презрение.

Просветена Европа се стараеше да забравя, че цивилизациите са се раждали и загивали на Изток, много преди франки, келти, нормани, германи да завладеят дивите гори и девствени пасища отсам Херкулесовите стълбове, и че по земите между Тигър и Ефрат, по бреговете на Понт и Егея, в равнините под Хем, Родопа и Олимп други народи вече са трупали пластовете на своите градове и гробници, върху които оставяха завинаги знаците на величието и страданието. И тази Европа, а и Америка, нейната самонадеяна и пращяща от амбиции сестра, една от друга по-ненаситни и възхитени, бързаха да товарят на салове, мулешки впрягове, параходи и тренове сандъците, препълнени с неразгадания смисъл на чуждата мъдрост, която лесно се разсипваше на прах пред невинните сини саксонски очи на самоотвержените водачи на разкопки.

Разкопки!

Твърде скоро в Европа щеше да се заговори за окопи. Твърде скоро самата тя, бляскавата, ще бъде разровена като бунище, по което ще маршируват отначало стегнати, горди, храбри младежи - каймакът на нациите, а по-късно ще се влачат кървави остатъци от човешки тела, отпървом отчаяни, смазани от недостойната си участ, сетне все по-недоволни и разгневени. Тепърва предстоят Сараево и Вердюн...

(Тепърва предстои и трагедията "Дер Зор" - генералната репетиция на геноцидите, които щяха да се превърнат в лош навик на човечеството: няколко милиона - малко кръвопускане; малко нещастие - на малък народ. Нима си струва да се говори?...)

Но тъй или иначе през европейския лорнет засега се вижда само сцената на "малките". Още една генерална репетиция - да, да, някъде на Балканите!

Забавно!

А грижите около онеправданите. О, нека ги оставим в онази малка женевска къща, някогашния музей Рат, където отскоро се помещаваше новороденият Червен кръст - в ръцете на шепа хора, наивни човеколюбци, които ще се нагърбят със закрилата и на прииждащите върволици от пленници.

 

Втора рота, арменската, на дванайсета Лозенградска дружина от Опълчението пристигна в Достанлъ късно вечерта. Казанът с чорбата бе изостанал някъде с обоза и момчетата, капнали за сън, дори не се сетиха да протестират. Повечето легнаха, без да свалят поясоците си - с пристегнати стомаси, та да не усещат глада.

Дикран спа лошо.

Събуди се скоро след полунощ от кошмари, лоши мисли и сърбеж. Бе сънувал брат си. Виждаше го за пръв път от толкова време насам, макар и не наяве. Изпитваше чувство на угнетение и радост, на облекчение и страх едновременно.

Докторът бе кацнал между клоните на огромно ръждиво дърво, разперило корона над обширна поляна. Изглеждаше доста странен - брадясал, съвсем измършавял, облечен в някаква униформа на офицер, с отпрани пагони и знаци, тъй че не личеше от каква армия е. Червеникавата му коса едва се различаваше сред неопадалата шума. Беше като огнено привидение, разплавено в обратното дъно на застояла кафяво-зеленикава вода. Тя се полюшваше изтежко в малката цепнатина на едното Дикраново око.

Другото комай бе будно.

Насън Дикран не помисли защо брат му е тук. Само се зачуди, че му прави знак да мълчи, че го пъди. Страшно му домъчня. Не искаше да си отиде, без да са разменили дума - не се бяха виждали толкова време. Реши да прекоси поляната и да се качи на дървото при Саръ Рупен.

Но тъкмо да тръгне, видя котките.

Бяха цяла глутница, досущ вълци - големи, сиви, пъргави. Обикаляха без звук около ствола, опипваха го с нокти оттук-оттам. Навремени плезеха езици, ситните им зъби се оголваха сякаш в насмешка. Изглежда не бързаха да се катерят.

Внезапно Саръ Рупен се откъсна от клона.

Дикран понечи да извика, да се хвърли сред котките, да предотврати ужасната гощавка, която очевидно щеше да последва. Но и нозете, и гърлото му бяха като затъкнати с олово. Изби го студена пот. Гърдите му бяха стегнати в обръч. Волята - също.

С огромно усилие отметна одеялото от главата си. Заусука, задърпа го в някаква безсмислена, неравна борба. Успя да го изтика в краката си, то се омота между кабарите на обущата му.

Не можеше да се пребори.

Изхриптя тежко.

Вече съвсем преди да се разбуди, зърна за последен път брат си: махаше с две ръце, като с криле. После докторът се въззе леко нагоре, нагоре...

 

Дикран се обърна по гръб.

Край него всички спяха. Въздухът бе спарен от затоплената влага на шаячни дрехи, от вонята на обуща и партенки, примесена с мирис на вакса.

През полуотворените му клепачи се сцеждаше мракът.

Отново заметна одеялото през глава със смътната надежда сънят да продължи, да види още веднъж Саръ Рупен и може би отведнъж, ох, ако можеше, да се намерят у дома - седнали както винаги в двата края на масата с шише мастика помежду им.

Подухва ветрец и едва-едва разбутва рамката на отворения прозорец. Напуканият маджун се е оронил и разхлабените стъкла леко звънват за наздравица. Отвън минава файтон, чаткането на копитата се пресича от плясъка на камшик и цветистите възгласи на файтонджията. Долу, в бакалницата, се тръшва врата - редовният бунт на бакалина срещу нестихващото недоволство на жена му, която почва от ранни зори да го хока за вересиите, които раздава, за мекото му сърце, за това, че утре ще фалира, ще пукне от разрив и ще се отърве, а тя ще остане с дълговете му вместо с челяд, каквато тъй и не успя да й завъди. Проклятията й стихват чак привечер, когато мъжът й, развял знамената на измамната си свобода, храбро тръгва към кафенето на Ховсеп, а Саръ Рупен и Дикран се подхилкват, укрепили за кой ли път вярата си във "вечното ергенство". Шишето с мастиката е вече преполовено. Плоските седефени кристали плъзват от дъното към тесния отвор, за да се излеят в чашите. Ледената вода от изпотеното юзче ги размива, развихря млечна мазна вихрушка. След това питието се успокоява, затихва като невинно полубяло, полупрозрачно облаче. Ухае на анасон, още и на море - на Мраморно, на Черно, на Средиземно и на всички морета; на риби, на острови, на кораби, на мъже, но и на още нещо, което мъжете все търсят и все не намират. И за всеки мъж това нещо е различно... Може би дяволът е в мастиката - този дърт, коварен, велик алхимик разбърква белезникавите нежни люспи, прави си магии с вода и се забавлява да рисува с мъгла ту овалите на непипната женска голота, ту издути като гърди платна, пронизани от мачти, които отминават някъде натам, към непознатия свят, проболи и слънцето, и вятъра с дързостта си.

Братята отпиват. Примляскват доволно. Адамовата ябълка на Саръ Рупен играе като зарче на табла. Дикран впива устни в сушеното късче скумрия, което пипериже от сол, смуче го дълго, занесено, бавно... Закъде да бърза?

Нежната розова вечер на Родосто почва да се сгъстява, сякаш високо горе в небето млади светици надиплят едно върху друго катове прозрачно платно.

Над града пада нощта.

Родосто заспива в мир.

До зори небесните девици повторно ще раздиплят един по един воалите. А на сутринта животът ще почне отново така, както си го знае Дикран отколе...

 

Завивката му се бе смъкнала съвсем.

Изпаренията и хъркането на четиридесетте пребити от умора мъже нахлуваха в неговото несигурно пространство-уют. Сънят му също бе несигурен и толкова повече го притесняваше ритмичното, тежко, едновременно вдишване и издишване на хората около него. В тъмното не ги различаваше. По-скоро ги усещаше като едно общо, безформено, влажно и горещо тяло, като един гигантски дроб-пихтия, като едно ръбесто огромно сърце, подгизнало от кръв, подобно на бъчва, пълна със застояли джибри, с кал, която го задушаваше.

Дикран заби нокти под брадата си и почна пак да се дръгне. Все си въобразяваше, че го налазват въшки. Беше безсилен да се бори с отвращението, с влудяващото усещане, че те са навсякъде - по гърба, по гърдите, нанизани нагъсто върху учкура на гащите; пристягат като с огнен клуп шията му; парят, лазят, точат се в неуязвими редици към вдлъбнатината на пъпа, проникват в него - цяла армия, много по-могъща от вражеската.

Сякаш бе омагьосан.

Денем и нощем му се привиждаха войници, прислонени зад някой храст или каруца, или забили гърбове в пресния окоп, заорали с пръсти главите си; обхождат косъм по косъм подмишниците си; унесени ровят в коремите си или стоят замръзнали във вечната поза на човека-животно, озарено от щастие, задето най-сетне е съзряло вездесъщата гадинка и само след миг ще я докопа, ще я размаже с пукот между двата си палеца - миниатюрна, тъпа войнишка гилотина. Удоволствието да се пощиш! Затова ли беше тук? За да тръпне пред непрекъснатата угроза на въшките?

Дикран мразеше мръсотията. Не разбираше как другите я понасят. Само за един месец войната ги бе накарала да се откажат от най-простите си човешки навици. Бяха се примирили. Той не можеше. Виждаше му се унизително, задето трябва да живеят като скотове. Сякаш това е то, мъжкото у мъжа. Знаеше, че с непременното си упорство да остане "чист"; да се предпазва от зарази, от безсмислени наранявания, преди да са влезли още в бой; с едва прикритата си гнусливост пред общия казан, от общото спане и миене в един и същ вир с десетина други мъже; с гаденето край всеки походен нужник, с табиета "да си реши перата" - вече бе успял да раздразни момчетата. Казваха му го в очите.

Сутрин търсеше скришно място, за да не му се смеят, ако го видят пак да разлива водата от манерката си, "да се подмива като поганец". Преди всяко ядене не можеше да не оплакне канчето и лъжицата си с ракия. Войниците се косяха - ракията била за пиене, а за него май трябвало максус да напишат прошение до нейно величество да му се зачисли порцеланова купа с вензели. Одумваха го, че хабял сапуна за щяло и нещяло и след всяко лагеруване събирал пепелта от още незагасналите огньове, за да си търка зъбите, като че е дъвкал лой на закуска. Подхвърляха, че е станала грешка, дето е попаднал тук, по-добре било да го прехвърлят в санитарната част - при милосърдните сестри с белите касинки. Какъвто бил хубавец, тъкмо щял да ги зарадва... Пък и брат му - ако е вярно, че бил доктор, сигурно е ханъмски доктор...

Дикран мълчеше.

Мълчеше и преглъщаше. Не от обида. На такива не би хвърлил дори своето презрение. Сигурно и него щяха да оплюят като мухи - пръжка. Косеше се само от една мисъл: дали приказките не са стигнали до Андраниг?

И тук, във войската, бе успял да стане същият отлъчен от стадото самотник, какъвто си беше в Родосто.

Но в Родосто поне имаше темел. Имаше Саръ Рупен, миналото на баща си, честта на майка си; разбирането и нескопосното ухажване на Ховсеп; лицемерното и въпреки туй приятно подмазване на съгражданите си - защото бе брат на доктора - и на сънародниците си, защото макар и развейпрах, беше все пак ерген, партия за женене. А и той с гордостта си, която донякъде разиграваше, бе успял да ги респектира. Мамеше ги и ги очароваше, предизвикваше и раздразнението, и умилението им. Вкарваше ги в своето непрекъснато представление; в крайна сметка забавляваше всички и ги свързваше с една безгласна благодарност за веселието, което тъй щедро излъчваше. Какво би бил животът, ако човек го взема все насериозно?

Горест! Низ от горести!

И ето, животът му наистина се бе превърнал в горест.

И причината не беше войната. Сам тръгна.

Не се оплакваше от умора, ни от глад. Донякъде му се нравеше и суетнята наоколо, всички тези непознати хора, с които предпочиташе да остане непознат, да ги гледа отстрани, да гадае кой откъде е, богат ли е, образован ли е, има ли жена и ако има, дали е хубавица, какви деца му е родила... Любопитството му бе повече игра, малко лекомислена и като цялото му някогашно лекомислие - напълно безвредна за околните, тъй като нямаше навик да споделя размишленията си за тоз и онзи. Просто се упражняваше в "догаждане".

Предпочиташе да общува с конете. Те бяха навсякъде - добросъвестни, умни, предани войници и подобно на него мълчаливи изпълнители на нечия чужда воля. Бяха ги извели от оборите, без да ги питат. А някои бяха видели бял свят в тези обори и носеха спомена за яслата, където преди тях бе бозала кобилата, от която по-късно бяха сукали те. Изглеждаха уморени, отегчени и обидени не толкова от тежкия труд, колкото от безкрайното лашкане, което бяха изтърпели, преди да бъдат зачислени към ротите, преди още да са влезли в истинска работа.

На всичко отгоре конете не стигаха. Царството едва смогваше да ги набавя за редовната си армия. Колкото до Опълчението, нека само се погрижи за себе си, да си доведе коне от другаде, от Македония, от Лозенградско... Трябваше да ги прехвърлят през границата. Извеждаха животните нощем с омотани в мокри парцали копита, за да не ги усетят. И въпреки старанието да бъдат увардени, не успяваха да измъкнат всички. На много места турската армия бе преварила и вече ги бе реквизирала. София бе далече, прекарваха ги по тайни, стръмни пътеки встрани от коларските пътища. На граничните пунктове почваха нови пазарлъци, нови актове за реквизиция - този път в полза на българските полкове. "Законът" естествено надделяваше и конете пак не стигаха до Опълчението. Дружините не можеха да направят крачка без животните, какъв ти поход! Върху самарите лежеше половината тежест на войната - храна, оръжие, дрехи, санитарни принадлежности, окопни сечива, че дори запасите от зоб и подкови...

Дикран все се навърташе край товарните коне.

Присламчваше се до някой несретник, оправяше пискюлите и мънистата му, оглеждаше копитата; без никой да му е поръчвал, довеждаше ковача на дружината; дорде оправяха животното, потупваше го успокояващо по врата; или мъкнеше сено отнякъде, даваше го на коня от ръката си, а после надзърташе в тъжното, благодарно око - око на изгнаник, от никого неразбран, какъвто беше сам той. Веднъж му се случи да бъде свидетел на просташкия гняв на едного - подлецът си изкарваше от добичето дребнавото, неосъществено властолюбие. На Дикран му идеше да го хване за гръцмуля и да стиска, докато оня изпусне и последния си въздух. Успя да се въздържи. Военната полиция не си поплюваше, а в устава й сигурно не се предвиждаше похвала за кавалерство към животни, нито възмездие за тирания над тях. Само щеше отново да предизвика присмеха на своите - чувствителен е като девойка, милее дори за товарния добитък...

Опълчението имаше и други коне. Офицерските. Отбрани, гледани животни за езда. Дикран ги наблюдаваше отдалеч със завист и възхищение, с болезненото чувство, че е някак ограбен, лишен от всичко, което е имал и което е нямал, но му се е полагало. Така ставаше с всичките му въжделения. Вървеше към тях сякаш с вързани очи. Минаваше на крачка, обикаляше като прокълнат, притеглян всеки път от някакъв измамен звън... Може би от същия звън на камбана: за първи път оповестил с два удара, тишина и пак два удара смъртта на майка му; втори път с един удар, тишина и пак удар - смъртта на баща му; или ония неделни камбани, сред чиято празнична многогласна игра кънтяха токчетата на Филор... И най-после - когато заби могъщата съдбовна камбана, ознаменувала войната на християнска България с османското чудовище...

Още звънят камбаните на София. Звънят по целия път на заминаващите доброволци. Арменската рота крачи под знамето, извезано от благородната госпожа Тававчиян, макар че ще има и друго знаме, връчено на Опълчението лично от царицата. Още отекват залповете на българските оръдия, които храбро напредват към Люлебургас. Камбаните лудо се люлеят, пеят, мамят и викат за подвизи; приканват към клетвата, положена пред паметника на Царя Освободител; сипят се като пъстри стъклени топчета в хаоса от цветя, сълзи на надежда, усмивки за кураж, дарове, погачи, венци, прегръдки с познати и непознати, които са дошли да изпратят героите на площад "Славейков" - сборния пункт на дружината. И тъй, чак до четвъртия километър извън града, дето ще спрат за последно сбогом.

Тогава, преди месец само, грееше топло слънце, съвсем като пролетно, Витоша и подножието й бяха нагиздени с ярката одежда на есента.

Дъждът, студът, умората дойдоха съвсем скоро - на около два дни път.

А пътят нямаше край.

И нямаше битки по този път.

Само безсмислено, тромаво тъпчене в калта; села, опустошени от турците или обезлюдени от самите селяни, вцепенени от робски страх, изпокрили се в дупките си само и само да не посрещнат освободителите, че утре, виж, турците се върнали. Като че е по-лесно да се извоюва свободата, нежели да се приеме. Някъде наистина ги посрещат със залостени врати, но другаде, слава богу, тъй им се радват, че дори старците са готови да тръгнат веднага с тях.

И отново тъпчене в калта. Отново студ, дъжд, неразбории сред мъглата, неразбории в организацията, мъчнотии в снабдяването, неясноти в нарежданията на командването - такава е орисията на обоза. И сред всичко туй Дикран - сам сред своите, все още не говори български, нито го разбира добре. А единственият човек, когото познава тук - Андраниг, е достатъчно зает с други, по-важни дела.

Иде му да вие от несрета.

Гърлото му е стегнато. Пари и люти. Трябва да е от дима, от мократа шума и от още нещо, което не може да назове... Той, идеалът на Родосто за весели нрави и мъжка свобода, крачи в редицата, навел глава - същинско добиче... Навремени някой офицер ще обходи колоната в лек тръс. Току пред очите на Дикран като привидение изскача съвършеният мощен задник на коня. Той вдъхва дълбоко миризмата на животинската кожа, лъснала от пот; на спечени подкови, които изравят от подгизналата земя други, затлачени миризми на недавно лято, на далечна пролет, на смърт - колкото отминала, толкова и предстояща; на каиши и седло, корясало от прах, върху което се тръска несъвършеното човешко седалище, все едно кльощаво или торбесто, отпуснато или жилесто - то буди у Дикран само раздразнение.

Едва ли ще яхне и той кон! Не са опрели до него...

Конете не стигат.

Няма дори за Андраниг.

Сякаш по милост са прибрани в Опълчението. Какво ли си мислят за тях в Генералния щаб? Донякъде стана ясно още когато се образуваха дружините. Мобилизацията бе в разгара си, а доброволците пращаха депеша подир депеша, молеха да не ги забравят, да им разрешат да участват във войната. Чакаха отговор изтръпнали, като стари моми - годеник. Но щом не бяха граждани на царството, нямаше ги и в списъците. Макар че те първи препасаха оръжие, точно те, цялата задгранична емиграция, хилядите синове на Македония и Тракия, пръснати по света, хайдутите, конспираторите, комитите с горещи сърца, които от десетилетия вече взривяваха ленивото обществено мнение на Европа. Бяха дамгосани като опасни бандити, хора извън закона, способни само да смущават покоя на Балканите със самоделните си бомби, с несръчни опити да раздават правосъдие, щом Великите сили не са чак толкова велики, за да го сторят те... И какво постигнаха? Същото, каквото и синовете на Армения. Загубиха домовете си, семействата, родината. Търсеха тук-там съчувствие и приют. Нерядко го намираха в лицето на непрокопсали интелигенти или начеващи политици, решени на всяка цена да вдигнат шум около себе си. Естествено имаше и честни, искрено възмутени люде, които държаха забележителни речи в чуждите парламенти, организираха митинги по парижките пазари и площади, скачаха посред представление, прекъсваха сладката любовна ария на някоя субретка, за да лиснат в сгъстения от парфюми въздух на театъра "бомбата" на позора, който тегнеше над целия християнски свят... Кому правеше впечатление техният ентусиазъм? Не струваше и пукнат грош. Всеки си имаше свои кахъри.

А в сарайските покои продължаваха да отпиват кафе от изящни филджани; полицейската машина работеше тихо и безотказно, телеграмите с нареждания за нови и нови погроми бяха закодирани сигурно; вопли не се чуваха - всичко се размиваше в ярката светлина, във високото синьо небе, в твърдата прашна земя на Мала Азия.

А къде беше в това време народът? Какво знаеше той за своите поборници? Едни гинеха, други само се ослушваха, премятаха зърната на броениците си, жалеха, охкаха... Толкоз! Тъй беше и в Родосто! Важното е да преживеем някак, да помислим за децата, за имотите си, пък като опре един ден ножът до кокала, тогава ще му мислим...

Не беше ли и Дикран един от тях?

Червейчето го загриза чак когато срещна Андраниг. Ден след ден пред него се откриваше един друг свят и Дикран реши да се добере до него. Това беше свят на истински мъже - горди, обречени, понесли с еднакво хладнокръвие и целувката на народната любов, и раната на предателството. Андраниг също се разпъваше на своята Голгота - родината, враговете й, отмъщението, организацията и раздорите зад граница, македонските братя, общите начинания, общото оръжие... Нови планове за свобода, за велики дела, за нови битки... И всичко това - заради такива като Дикран. Получи хубав урок, няма що. Празният живот, който бе водил, не бе нищо повече от предателство. Крайно време бе да го замени, да го запълни с друго. С преданост.

Само че колко струва сега тази негова нищожно мъничка преданост, ако наистина го е обсебила и ако наистина е миросан от човек като Андраниг? Къде е тръгнал? Та това е война между царства... И сигурно славата и фанфарите, плячката и ордените са присъдени предварително. Те са за други. А такива като Дикран могат да бъдат само в услуга: много благодарим, моля, изкопайте ни нужник!...

Първия път му се падна да копае с Мисак - красив момък от богат търговски род в Пловдив, учил-недоучил и най-вече успял да похарчи по кабаретата доста от парите на баща си. Бяха го приели в Опълчението заради същите тези пари - старият бе направил щедро дарение и Мисак имаше за какво да се големее.

Момчетата навярно искаха да погледат сеир, пък и бе дошъл ред на тях двамата да стъкмяват нужник. Посочиха им мястото зад естествената преграда на попарен от сланите къпинак, между чиито олисели бодливи стебла клюмаха фенерчетата на закъснели, горчиви от сладост плодове. Връчиха на "избраниците" по една права лопата и копач за в случай, че ударели на камък. Ала земята беше рохкава като халва, работата спореше, макар на две Дикранови лопати Мисак да караше по една. Не приказваха. Единият поради високомерие, другият от таен яд. След около час дупката беше готова. Мисак отиде да донесе кофа с вар, Дикран почна да дяла клони. Подреди ги върху трапа, остави необходимия процеп отгоре и зачака Мисак. Но онзи се бавеше някъде - докато го чакаше, Дикран старателно зачисти с наплюнчено листо крачолите и обувките си от полепналата кал. Мисак най-сетне се дотътра, лисна варта връз вършините, като изпопръска и шумата наоколо, хвърли кофата настрана и застана разкрачен над дупката. Разкопча бавно, тържествено панталоните си, запретна ги до над коленете и клекна ухилен някак злорадо: да бъдел пръв на своето...

Дикран гледаше като втрещен.

Наоколо бръмчеше едра муха, въртеше се обезумяла. През шубраките проникваше слънце. Мухата прелиташе в опиянение през лъчезарните коридори светлина, сливаше се със зелените сенки, чезнеше и пак изскачаше посред слънчевите площади; бръмчеше все по-силно, невъздържано, отдадена на предчувствието си за пиршество. Около пълничкото й туловище проблясваше златният ланец на чревоугодничеството.

Дикран се извърна и без да разбере как стана, избълва върху чистата, прясно изкопана купчина пръст мътночервеното съдържание на стомаха си. Остана тъй, взрян в петното, с разширени, кръвясали от напрежение очи. За миг успя да различи белезникавите фунийки от люспите на боба, който бяха яли три дни поред, и между тях съзря да се извива пъргаво съвършеното нежнорозово тяло на млад червей...

 

Някой до него изстена като малко дете.

Сигурно го болеше душата. Денем бе свита, пристегната здраво в каишите на плътта, ала нощем, дорде мускулите и волята си почиват, тя вие горко и бесува като отголена блудница.

За Дикран, който винаги бе спал сам, с изключение на истанбулските му нощи, които понякога завършваха в изтощеното от ласки легло на непознати жени, общото мъжко помещение бе като гора, пълна с привидения. Луташе се из нея объркан, тръпен, стряскаше се от всяка шумка, бродеше до развиделяване. Нощ след нощ той я бе опознавал, докато постепенно бе почнал да проглежда в гъсталака от звуци. Раздипляше гънка по гънка притаените в чуждите сънища образи - изкривени, гърбати или разтегнати, повалени възнак или замръзнали, прави като восъчни борове, извисени дотам, докъдето погледът не стига. Пред очите му най-големи юнаци, които денем се ежеха, неподвластни на никакъв военен ред, храбри до безразсъдство, в съня се гърчеха като хроми. Други пък, дребни на ръст и плашливи в строя, изглеждаха в постелята като намотана стоманена жица. Знаеше и такива, по чиито кончови имаше следи от нож: по една за главата на всеки убит турчин... Казваха: били отмъстители, били народни закрилници... Да! И все пак те бяха отнемали човешки живот, а спяха невинни като юноши с гладки чела, по които бе избърсана и най-малката следа от угризение.

Всъщност къде минаваше чертата, която разделя доброто от злото?

И кога човек я преминава?

Може би я няма. Или от толкова много добро и зло, натрупани в безброй животи, границата бе избледняла и вече се бе заличила. Или изобщо не е съществувала.

А възможно е да лъкатуши нейде, да чезне като водолей, напълно изгубена; после отново да се втурва, да руши, да преобръща, да се вкопчва в сърцата, примамена от несъвършения и незавършен кръг на човешката мисъл...

 

Дикран оставаше зазидан в собствените си мътни мисли.

Умът му, несвикнал на сложни занимания, се препъваше и сега, сред мрака на джамията в Достанлъ.

Досещаше се, че това влачене в обоза няма да има край, че това е съдбата на Опълчението. Някъде съвсем наблизо се водеше война, истинска война - превземаха се села, коти, дерета, преминаваха се реки, обсаждаха се градове. Пушкаха, вдигаха се на нож, умираха... А тук, около него, хъркаха като зверове само брадясали, уморени от бездействие хора - стари и млади, селяни, учители, студенти, чиновници, доктори, попове, имотни и безимотни, довчерашни хайдути, най-сетне стъпили уж като освободители на отечествената си земя, разполовена, поробена наполовина - досущ като тяхната Армения. И вместо те, изгнаниците, синовете на Македония и Тракия, на най-първа бойна линия сами да я отвоюват и с целувка да я прекръстят, трябваше да бъдат метлата след истинските сражения, да събират гилзите и отпадъците.

Навярно той, Дикран, не бе дорасъл за големите промишления на командването, но щом сам бе влязъл в тази тяхна война, значи имаше право да знае срещу какво е заменил удобния си чист живот край брега на Мраморно море, където ветровете подухваха едва-едва, колкото да разшумят листата на лозниците, да размесят уханията на бадемовите гори и кипарисите, да повдигнат лекичко пешовете на ленените му сака, да разбъркат инак стегнатите коси на жените и главите на мъжете, ако по чаршията минава Филор...

Филор! Филор! Сянка от криле...

Достатъчно! Дотук.

Засега му бе позволено само да стиска устни в мрака, да си чеше въшките, да преглъща гаденето, да беснее от яд за победите, които принадлежаха на други избраници, защото до него и подобните му стигаха само слуховете за тях... Боят при Ериклер - турците отстъпили към Лозенград... Боят при Ексиполос - трета редифска дивизия почнала също да отстъпва... При Селиолу - ураганен огън по неприятеля... Боят при Лозенград, Петра, Кочани - в същото, клано преди няколко месеца, Кочани турците обърнати в паническо бягство... Люлебургас, Юруш и Кемал - опит на врага за постъпателни действия. Ядец! Всичко завършва с пленени над петстотин турски войници... Боят при Чонгора - вече има песен за Чонгора, стигна дори до обоза. При Бунархисар - разбито дясното крило на противника. При Драма - между трофеите пленени две планински оръдия, ура! Край Битоля - бой срещу четиридесет и седем хиляди турци, разположени на позиция край блатата на река Черна, та кой знае докъде, фронт е това - пълна каша! Говори се, че има приготовления за настъпление при Чаталджа, но подробности се знаят само в щаба... Одрин е в обсада. Трябва да се чака...

И Дикран чакаше, но - не новини за Одрин. Чакаше своя ред да влезе в бой. Не подозираше, че денят е близо - шести ноември хиляда деветстотин и дванайсета година.

 

 

© Севда Севан
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2008, № 2 (99)

Други публикации:
Севда Севан. Някъде на Балканите. Книга втора. София, 1987.