Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАСИСКИТЕ И НАЙ-ДЪЛГИЯТ ПЪТ НА СВЕТА

Севда Севан

web

Имало някога някъде един много дълъг път. В действителност това бил най-дългият път, който съществувал на планетата Земя. По него от хилядолетия вървели хора, пътували кервани, натоварени с кожи, жито и коприна. Търговците ги пренасяли на мулета от единия край на земната суша чак до другия. Така, от град на град, от село на село, от колиба на колиба. Понякога, когато стигнели до края на земята, прехвърляли товарите и мулетата на кораб и през океаните и моретата стигали до другата суша. От двете страни на най-дългия път имало гори, планини, скали, поляни, реки, блата, пустини. Сред тях живеели различните животни. Но те не стъпвали на пътя, защото се боели от хората.

Докато един ден...

Един ден мравешкият народ на кралица Доли се намерил насред най-дългия път на света. Ето как станало това...

Мравките на кралица Доли живеели в страната Бияйна, в подножието на най-високата планина измежду всички планини околовръст. Планината се казвала Масис, а народът на Доли наричал себе си МАСИСКИ. Масиските били светлолюспести мравки, тънконоги и грациозни. Може да се каже, че били много, много красиви. Освен това били възпитани и дружелюбни. Никога не се карали помежду си, обичали своята кралица и й се подчинявали с охота. Самата Доли имала справедлив и благ характер. Била изключително трудолюбива, изисквала от поданиците си да се трудят като нея от сутрин до вечер. Мъжът й, крал Гал, бил храбър и всеотдаен към народа си не по-малко от Доли. Той повеждал пръв сутрин мравките по полето, отбирал най-хубавите места, където имало различни на вкус и големина зрънца. През това време Доли разпределяла придобитото в специални хранилища. Сочните зелени семенца, които мравките можели да ядат на следващия ден, отделяли настрани, а зрелите и сухи зърна полагали в дълбоките дупки под земята, където трупали запасите си за дългите зимни месеци. Кралицата се грижела много за своите мравки. Интересувала се за здравето им, за отношенията помежду им. Те всички й били деца, защото само нейните яйца се оплождали и от тях се излюпвал целият й народ. В мравчената задруга имало мравки възпитатели. Вечер те докладвали на Доли как растат бебетата. Санитарите пък й казвали коя мравка е остаряла и има нужда от почивка. Според кралицата и краля изключително важно било масиските да се раждат и да живеят с любов. Те трябвало да бъдат винаги весели, за да им спори работата. Само тъй можели да бъдат полезни един на друг и да благоденстват.

 

Долината, която обитавали рижавите мравки на кралица Доли и крал Гал, била населена с много и различни животни. Имало мечки, вълци, лисици, чакали, зайци, лъвове и гепарди, невестулки, разни скорпиони, паяци и богомолки, дори гюрзи - най-отровните змии на света. Имало и безброй птици, чиито имена никой не можел да запомни отведнъж.

Животните живеели в мир и разбирателство, помагали си в нужда, а силните посягали на слабите само в случай на непоносим глад. Инак търсели плячката си в чужбина, от другата страна на планината. Обитателите на Бияйна се отнасяли към масиските с особено внимание. Харесвали ги, защото били малки, скромни и работливи. Те не пречели на никого и винаги били готови да дадат от храната си, събирана с толкова усилия, на някое болно и гладно животно, изпаднало в беда.

Масиските знаели, че по северния склон на планината живее и друг мравешки народ. Те не го познавали. Но животните, които ловували оттатък, разказвали, че онези били големи, грозни, черни, зли и хищни същества. Позволявали си да се впиват в лапите на големите животни и да пият кръвта им, да налазват в очите им и дори да ги ослепяват. Веднъж гепардът видял как черните мравки унищожили за по-малко от час остатъците от сърцето на една сърна, с която той вечерял. Друг път мечката се върнала от лов без език. Чакалът Григ станал свидетел на трагедията. След като си хапнала добре медец, мечката се опънала под едно дърво, заспала и доволно захъркала. Естествено, с отворена уста. Черните се възползвали. А мечката онемяла завинаги. Никой вече не чувал нито страховития, нито благия й рев, с който всички били свикнали, откак се помнят. Масиските слушали тези страховити истории и донякъде се срамували от непристойните дела на себеподобните си. В същото време се радвали още повече на ласкавите отзиви за себе си. Сетне навеждали смирено гръб и пак почвали да работят.

И така животът в подножието на великата планина Масис продължавал с години. Години, години, много години...

 

Докато една година страната Бияйна била връхлетяна от толкова страшна суша, че всичко живо загинало от глад и жажда. Оцелял само мравешкият народ на Доли и Гал. Оцелели също и черните от другата страна на планината. Защото на този свят само мравките кътат храна за зима, за лоши дни, за мор и суша...

И докато рижавите масиски упорито щъкали насам-натам в опустошената долина, напразно да дирят някое самотно зрънце, черните не му мислили много. Те можели да ядат и живо месо, дори и това на събратята си. Тръгнали решително на поход отсам планината. Мислели, че в Бияйна сушата може и да не е била тъй свирепа. Вървели дълго нагоре по отвесните склонове, прехвърлили вечно заснеженото било, пързаляли се по ледници надолу, засипвали ги лавини. Мнозина намерили смъртта си, други изпотрошили крайниците си. Само няколкостотин извънредно жилави и напористи черни стигнали до пресъхналата долина. Нямало нищо наоколо - нито за ядене, нито за пиене. От глад, умора и безнадеждност ставали все по-ожесточени. Били готови да се нахвърлят един върху друг и да се самоизядат.

През това време Доли и Гал били събрали народа си в най-дълбоките хранилища, до които се стигало през безброй сложни лабиринти. Имали храна поне за година. Били далеч от палещите лъчи на слънцето. На повърхността пред входа на укритието им стояли на смени мравки вардяни, които наблюдавали небето, в случай че по него се появят облаци. И тъкмо те, рижите вардяни, станали първата плячка на черните. Масиските били неподготвени за атака. Те загинали, без дори да се сражават. Един техен санитар, който се бил прислонил за малко на сянка в коридора досами входа, успял да се шмугне обратно в земята. Бързал, колкото можел, да стигне главното хранилище и да предупреди час по-скоро Доли и Гал.

Черните оглозгали и последното рижо краче, застанали край дупката самодоволни и сигурни, че останалите масиски рано или късно ще излязат на повърхността да потърсят своите. Те не знаели, че мъдрата кралица Доли и крал Гал винаги прокопавали проходите си на етажи и винаги имали по няколко изхода. Един от тях можел да изведе народа им далече, далече, чак до западната граница на страната Бияйна, досами най-дългия път на света - пътя на копринените кервани...

И така, масиските тръгнали през безкрайните подземни галерии.

 

Тръгнали към неизвестността...

Черните почакали, почакали. Минало доста време. Нещо се усъмнили. Запъплили те надолу по пътеките на рижите. И тъй като били големи, с тежки мъхести пипала, едва се промъквали през тесните коридори на тънконогите масиски. А когато най-сетне стигнали до най-дълбокото и просторно хранилище, видели, че от него се разклоняват други пет прохода. Разбира се, в хранилището имало много храна и стотина старци и старици, които сами избрали участта си на пленници. Не искали да бъдат бреме за другите в трудния им път за оцеляване. Между тях била и старата Пера, кралицата майка, която по нищо не се издала, че Доли й е дъщеря. В действителност само тя знаела кой от тунелите стига до границата. Пера мълчала и тогава, когато черните, разлютени, почнали да връхлитат и да разкъсват безпомощните рижи старци. Тя загинала последна. От тялото й останало само едно широко отворено око, пълно с вяра, любов и надежда...

Черните канибали опоскали всичко - и запасите на рижите за зимата, и самите тях. Коремите им така се издули, че те вече не могли да се проврат през коридорите и да се върнат обратно. Останали завинаги в хранилището, което се превърнало в техен гроб.

 

След няколко месеца кралица Доли и крал Гал най-сетне стигнали до изхода на прохода. Така народът на масиските се озовал насред най-дългия път на света. А той бил широк като реката, която минавала в подножието на тяхната планина. Бил покрит с каменни плочи и приличал на корубата на гигантска костенурка. Проточвал се през баири и поляни, докъдето погледът стига - ту прав, ту извит, подобен на змия. Откъде идел и докъде стигал - мравките не можели и да си представят. Било пладне. Те били изтощени до краен предел от безкрайното пълзене под земята, от скръбта по близките си, които оставили в старото отечество, от товара, който носели - оскъдни дажби храна за всяка една мравка, за всеки един ден от многобройните дни на прехода. Дочакали нощта, скупчени около грамаден изсъхнал дънер. Не можели и да заспят. Жаждата ги мъчела отдавна, но Доли им казала да потърпят. Не бивало да се впускат в приключения и веднага да търсят вода на непознатото място. Пък и наоколо сякаш нямало никакъв живот - нито птица, нито звяр, нито ромон на поток. Призори, тъкмо почнали да се унасят в сън, когато Гал дочул необичайни звуци. Той разбудил всички и им наредил да бъдат нащрек. Кой знае, може би ги очаквали нови, още по-големи беди?! Звуците се приближавали все по-близо, по-близо, по-близо...

Докато пред очите на изумените масиски се появил керван. За пръв път виждали такова чудо. Керванът бил пъстър и целият дрънчал. Точела се дълга върволица от мулета, натоварени с чували, бурета, кошове, сандъци, посъдина. Грухтели прасета, кудкудякали кокошки. Край мулетата вървели хора, палаво въртели опашки няколко псета. Един от мулетарите, който крачел най-отпред, навремени удрял с дървен чук върху метална тепсия и се провиквал: “Сторете път, сторете път на принцесата! Хора, това е керванът на принцеса Бияйна! Сторете път!” Макар че пътят бил съвсем безлюден. И наистина, върху едно от мулетата в специално стъкмена шатра седяла красива мома. Тя била принцеса Бияйна, дъщеря на владетеля на Бияйна. Трябвало да стигне до далечно царство и да се омъжи против волята си. Принцесата била наистина много красива и много, много тъжна. Върху розовите й като розов лист бузки блестели диамантени сълзи. Баща й решил да я даде за жена на овдовелия богат цар Зига, за да я спаси от глада и сушата, поразили царството му. А тя била дете, нямала и петнайсет години, и тъгувала неутешимо за майка си и петимата си братя, с които по цял ден играела, катерела се по дърветата, къпела се в потоците и дори ходела с тях на лов в някогашната благоденстваща Бияйна.

Принцесата съзряла изсъхналия дънер край пътя и пожелала да си отдъхне. Слугите тутакси й угодили и я свалили заедно с шатрата, която настанили досами дънера. Внезапно лицето на Бияйна се озарило. Тя съзряла мравките. А те изглеждали точно толкова унили, колкото била и тя. Осенила я щастлива мисъл и за първи път, откак била напуснала бащиния си дом, макар и плахо, се усмихнала. Защо да не ги вземе със себе си, за да утешават самотните й дни там, в чуждата страна. Можели да й бъдат вместо братя или поне единствен жив спомен, който ще отнесе от родината си. Цялата й прикя, натоварена на гърба на мулетата - скъпите одежди, накитите, златото и изумрудите, и аметистите, и рубините, и топазите, и елмазите, тъканите от сърма и коприна с извезания герб на царствената й фамилия, сребърните й легени, канчета и нощни гърнета, балдахини като паяжина, изплетени от нишки китайска коприна, муските и мазилата й за хубост и късмет, приготвени от най-вещи баячки, които не били пестили мас от рибата кета - всичко това не струвало нищо за принцесата в сравнение с изпосталелите, но храбри масиски, чиято съдба оттук насетне тя вземала в свои ръце. Наредила да приберат мравките й в огромен кош. Стъкмили им вътре водопойка и хранилки, пълни с най-различни лакомства - жито, просо, овес, ориз, царевица, леща, а също и стафиди, семенца от смокини, ситно накълцани портокалови корички, орехи и лешници. Нищо не бивало да липсва на преселниците!

Керванът тръгнал.

В действителност масиските били доста изплашени. Не знаели какво ги чака занапред, а и не разбирали езика на хората. Доли и Гал им давали кураж, утешавали ги, че нищо на този свят не е по-страшно от сушата и войната. И че всъщност, ето нà, имат всичко... Храна, за каквато не би им стигнал цял живот да се трудят. Вода - до насита. Собствена територия. Пътували - без да се помръдват, без да се уморяват. Мравките дремели по цял ден в коша, който се поклащал монотонно, закачен за шатрата на Бияйна. Сутрин спели до късно. Било им все едно дали грее слънце, или свети луната. Така неусетно минали няколко месеца. Кралица Доли също посърнала. Красивите й лъскави очи помътнели. Налегнала я тиха скръб. Тя дори престанала да снася нови яйца. Самият Гал бил обхванат от безразличие. Надебелял като паяк. Яките му крака омекнали, бронята на гърдите му станала суха и чуплива. Вече не водел народа си в полето. Не събирали семенца за зимата. Вечер не обсъждали случилото се през деня, не правели планове за следващия ден.

Масиските почнали да намаляват. Някои умирали от скука, други - от тъга по родината. Очевидно съдбата ги била изправила пред по-трудно изпитание от войната и сушата. Те били обречени на леност, готованство и охолство. А това е най-сигурният начин за всяко живо същество на земята да загине ей така, уж от нищо.

Кралицата се сепнала първа. Нощем, когато принцеса Бияйна и мулетарите заспивали в някой попътен кервансарай, Доли плахо протягала пипалца към Гал и почвала да му нашепва тревогите си. След дълги увещания той най-сетне се пробудил и се съгласил, че трябва да предприемат нещо. Най-първо взели решение на всяка цена да издържат до края на пътешествието. Оттук нататък не бивало да допуснат нито една масиска да умре от бездействие. А когато стигнат до края на сушата, в царството, където ще заживее Бияйна, да избягат от нея и да потърсят нова земя за своя народ. Не било лесно да извадят мравките от унеса им. Трябвало да ги накарат да се движат. Трудна задача! Липсвало им пространство, цел, задача и устрем... Крал и кралица за първи път, откак управлявали, станали жестоки и непреклонни спрямо поданиците си. Щом пукнела зората, почвали да ги будят насила. Карали ги да свиват и протягат пипалцата си на място, да мият очите си във водопойката, да вземат зрънца от една хранилка, да ги местят в друга и после пак да ги връщат в първата. И така до залез-слънце. Всеки ден. Всеки ден... Докато...

Докато една заран стигнали до края на сушата, до последното царство на света. Керванът на Бияйна се отправил право в царския дворец, дето я очаквал цар Зига. А той бил глух, куц и много, много стар. Тя можела да му бъде внучка. Ала нямала друг избор - никой от красивите и млади принцове не искал да вземе за жена принцесата на обедняла Бияйна, колкото и да била красива.

 

Отчаяна и разплакана, тя веднага се усамотила в новите си покои, като напомнила на слугите да не забравят мравките. Те ги настанили на балкона пред спалнята й. Положила ръка върху коша, принцесата съзерцавала до късно през нощта чуждото небе. Брояла звездите. Следвала с поглед луната, която се движела в някакъв бавен платноход от облаци, с който, уви, тя не можела да стигне до родината си. Най-сетне се уморила и легнала да спи.

Мравките само това чакали. След толкова месеци упражнения мускулите им били отново заякнали. Под ръководството на Гал те се подредили в гъсти редици около капака на коша и с дружни усилия успели да разкъсат вървите, с които бил вързан. Тихичко изпълзели, прехвърлили мраморния парапет и по стъблото на една глициния се спуснали долу. Прекосили плочника пред портала на царския дворец, заобиколили шадравана, който нежно ромолял в нощта, сетне продължили през алеите на парка и излезли на един широк път, край който имало големи високи къщи, строени като стражи. Масиските продължили храбро, направо към края на земната суша...

На развиделяване пред очите им се открила невиждана гледка.

- Това трябва да е морето! - възкликнал възхитен един млад масиск. - Чувал съм за него от жеравите.

Да! Това наистина било морето. Нещо повече, това бил океанът, голям колкото сто морета. В позлатените му копринени води се къпело слънцето, цялото порозовяло, може би от срам, че е голо. Досами брега той се разплисквал, играел сам със себе си, пукайки се в милиони малки мехурчета. После се заигравал с камъчетата, с безброй мидички, които идвали до брега заедно с вълните. И пак се връщали с тях обратно в недрата на безбрежния океан. Далече на хоризонта се носел кораб, бял като гълъб. В действителност масиските, които никога не били виждали кораб, така си и помислили - че е гълъб. Те се чудели на всичко околовръст. Над тях прелитали гларуси, кръжали над водата, грабвали в човките си по някоя сребриста рибка, сетне пак идвали на брега, кацали на някой висок покрив или камбанария и сладко-сладко си я поглъщали. Масиските забелязали недалеч от тях огромен каменен зид, който делял океана от сушата. Край него, потопени до половина във водата, се полюшвали няколко замъка, направени от дърво. Те приличали на гигантски риби.

- Това са кораби, знам го от жеравите - докладвал пак многознаещият масиск. - Хората прекосяват с тях моретата. Ето, вижте ги, ходят върху тях досущ като по земята. Можем и ние да се разходим.

- Ще помислим! Ще помислим какво трябва да правим тепърва, млади момко! - охладила ентусиазма му Доли. - Трябва да сме изключително внимателни. Не сме риби, а мравки. С положителност ще се удавим, ако попаднем в тази голяма вода.

Гал обаче бил по-решителен. Той казал нещо на Доли, без другите да го чуят. Тя видимо се съгласила. Бързо съобразила, че единственият начин да спасят народа си е да открият нова земя за себе си. Сами да си я изберат. И да бъде голяма. И плодородна. И без неприятели. И без дълги зими, войни и суши. И няма значение колко дълго ще я търсят. Накрая всяко усилие се награждава.

Доли обявила решението на кралското семейство:

- Мили мои деца! Смели мои масиски! Връщане назад няма! Пред нас е океанът и ние ще го прекосим!

Като чули това, някои по-възрастни мравки се уплашили и почнали да мърморят: "Че какво й е на тази суша?... Добре си бяхме при принцесата... И как ще стигнем до корабите? С подскачане ли?... Дори и да не се удавим, хората ще ни стъпчат! Какво пък толкова ще намерим оттатък голямата вода? Сигурно тръгваме към края на света..."

Редиците на масиските започнали да се разтурват. Те се събирали на групички. Спорели. Недоволствали. Аха-аха да се изпокарат. Едно малко наблюдателно масискче спасило положението.

- Я вижте, я вижте! Корабите имат стълби и въжета покрай тях. Можем да пропълзим по онези, на които има нанизани метални капачки. През тях и мишка не може да мине. А ние ще се промъкнем през дупките, без някой да ни забележи. Аз не се боя!

- И аз не се боя - казал друг млад масиск.

- Пръв ще тръгна!

- И аз!

- И аз!

- И аз!

Обадили се още стотина масиски.

Тогава Гал и Доли взели отново нещата в свои ръце. Наредили на мравките да се построят в кръг на гъсти редици, да мълчат, да чакат и да се подчиняват на заповедите им.

Прекарали деня зад вратата на един хамбар на пристанището. Навсякъде по земята имало разсипано жито. Гал предупредил всички да не се изкушават от зрънцата и да не се показват пред хората. До вечерта той и Доли наблюдавали какво става на пристанището - големината и разположението на корабите, безбройните въжета, мачти и намотани платна, буретата, които току се търкаляли нагоре-надолу между краката на хората и пречели на работата им. А те товарели чували на гърба си долу на сушата в хамбара, сетне се изкатервали по една дъска, сетне се изкачвали по една стълба, дордето стигнат до палубата. Накрая смъквали чувалите от превитите си гърбове и те изчезвали някъде в търбуха на кораба, сякаш пропадали в дълбока бездънна дупка. Масиските все още не знаели нищо за трюмовете на корабите, където се съхранявали товарите и запасите с храна на моряците. И през ум не им минавало, че съвсем скоро, само след няколко часа, ще се настанят тъкмо в трюмовете и ще прекарат там цяла година. Но животът ги бил научил вече на много неща и те със сигурност щели да издържат!

През нощта Гал и Доли ги повели към най-големия кораб. Той им се сторил голям почти колкото тяхната планина Масис. Затова и го избрали, защото били свикнали да се прислоняват в подножието й. По миризмата на житото тръгнали право към трюмовете. Пълзели дълго, дълго, докато намерят най-подходящото място за временното си поселище. Устроили си уют, натъкмили малките си между ребрата на кораба. Очевидно тук имало храна за цяла вечност. За вода не се тревожели, защото им се струвало, че огромното море, което къпе коритото на кораба, ще им стигне за хиляда години живот. Свитите им от тревоги и премеждия души най-сетне се отпуснали и те заспали успокоени, за да сънуват най-хубавия сън на света - някогашните тучни поля на родината си Бияйна...

Призори, когато корабът поел на път, масиските все още спели, повити в щастливите си сънища, без да подозират, че новите масиски, които ще се излюпят след време, ще наричат своя родина една друга земя - може би по-хубава, по-голяма, по-щедра, но все едно - чужда. Земя, край която никога не е минавал най-дългият и труден път на света. Земя, която всъщност е краят на света.

 

 

© Севда Севан
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2008, № 8 (105)