ХРАБРИЯТ МОРЯК ПАГАН ИЛИ ЕДНООКИЯТ ПАГАН

Севда Севан

web

Живеел някога на този свят един моряк на име Паган. Той бил само с едно око. Другото загубил по време на морска битка с разбойника Горюн. Паган убил Горюн. Злодеят потънал в морето заедно с кораба и моряците си на него. А Паган успял да спаси съкровището на царица Мера, което той пренасял от далечни земи, дадено й в дар от един друг цар, който искал да се ожени за нея. Ала след боя всички моряци на Пагановия кораб също загинали. И той останал сам с едно око сред световния океан.

Чудел се какво по-напред да прави - да държи руля, или да опъва и прибира платната, да търка с четка палубата, хлъзгава и зеленясала от влага, или просто да лови риба, за да не умре от глад? Лошото било, че запасите му от вода за пиене били на привършване. Минавали дни и месеци, година... и Паган уж следвал пътя на слънцето и на звездите, но нали бил с едно око, все нещо бъркал курса и корабът му - натежал от злато, самота и безнадеждност, се въртял като омагьосан все в едни и същи води. Не се виждал бряг, не прелитали птици. От безоблачното небе не капвала и капчица дъжд, та да се посъбере в пресъхналите корабни тенджери, които Паган закрепил с въжета около мостика. По всичко личало, че рано или късно в незнаен ден и час ще намери смъртта си в едно незнайно море, на чието дъно ще остане завинаги скрито от очите на хората съкровището на Мера. Отчаян от тъжната си участ, Паган все повече губел желание да се бори за бъдещето си. Той бил храбър моряк, най-храбрият в царството. Но ето че сега нямало и срещу какво да се бори. Часове наред се залежавал в койката, вързана между две мачти. Лицето му - някога бронзово, красиво, с волеви челюсти и очи като на ястреб - посърнало. Станало сиво-кафяво, сетне черно. Косите, веждите и брадата побелели, космите на гърдите му - също. Кожата му изсъхнала и се сбръчкала. Заприличал на сушена и пресушена риба, от тези, дето моряците забравят овесени в края на нанизите, които осоляват и веят в часовете си на отдих. Окото му, единственото му око, повечето време било затворено. Какво ли да гледа с него, като наоколо нищо не се променяло! Мястото на другото, дето сега зеела дупка, било овързано с парче от някогашния му ален панталон, който той пазел само за морските паради в чест на царицата. С времето дрехите по тялото му се превърнали в дрипи. А ноктите му израснали толкова дълги и тъй му пречели, че и ръцете му не били сръчни като някога. Висели отпуснати като платната на кораба му, които той вече нито опъвал, нито намотавал около реите.

Една нощ Паган се събудил стреснат от кошмара, който сънувал или бил действителност - едва ли можел да различи. Над него нагло се кокорела луната, но той виждал само половината й. Обсипаното със звездни лунички небе му било неприятно, защото светлината и на най-ярката звезда стигала до Паган само наполовина. Съзвездията също му изглеждали различни. Пегаса - сякаш с едно крило. Коларя - с три колела. Голямата мечка пък била колкото една панда. На малката й стърчал някакъв хобот, сякаш не е мечка, а слон. Не! Такова небе той не познавал и не искал да търси пътя си по него. Всъщност бил само жаден. Много жаден. Но последното мехче за вода се било свило и сплескало като мръсен празен чорап. Колкото и да нямал охота за нищо, Паган се изхлузил от койката и се затътрил по стълбите надолу към трюма. Надявал се да намери някой забравен съд с вода. Едва отвъртял ръждясалия ключ на вратата. Вмъкнал се опипом вътре. Запрепъвал се в сандъците със съкровището на царица Мера. Под краката му се търкаляли бурета, някога пълни със сирене и маслини. Замотал се в чували, от които била изтупана и последната прашинка брашно, захар и ориз. Нямало нищо-нищичко за ядене. Уви, нямало и вода! Вече съжалявал за усилието си да слезе дотук, да изразходва последните остатъци от силиците си. По-добре било да се отпусне в безвремието и да чака спокойно смъртта си. Та той бил моряк, боец и никога, ама никога не бил изпитвал страх от смъртта. Дори не се замислял за нея. Само веднъж, когато бил съвсем малък и загубил майка си - умряла млада от треска - потръпнал от ужас, докато спускали ковчега й в земята. Помислил си, че светлите й сини като незабравки очи долу в пръстта вече никога няма да видят светлината. Сега, промъквайки се в мрака на трюма, Паган си казал, че ето на, и това вече му се случи - сам видял, по-скоро усетил, безграничната тъмнина на смъртта. Кой знае защо стиснал очи, всъщност едното си единствено око, и усетил как по бузата му се сцежда дълга, тежка, горчива сълза. Изтрил с опакото на дланта си сълзата, сам сърдит на себе си, че се размекнал. Отворил око. Примигал. Пак го стиснал. И пак го отворил. И внезапно! Внезапно видял светлина. Не, не светлина, а светлинка. Малка, светла точица... Навярно нещо му се привидяло. Пак стиснал и пак отворил окото си. То, неговото единствено око, не го лъжело. Нещо повече, светлинката се движела, дори подскачала, танцувала. Паган протегнал ръце към нея. И, о, чудо! Тя най-спокойно се кротнала в шепата му. Той събрал пръстите си, но не в юмрук, за да не я смачка. Надзърнал със здравото си око през отвора между палеца и показалеца. Светлинката му намигнала отвътре и продължила да свети. Тогава Паган решил, че това не е каква да е светлинка. И че наистина не е измислена, а е жива. И че колкото и да е малка, му е пратена от Бога за награда, защото е бил храбър моряк и е опазил съкровището на Мера и е убил лошия Горюн. И тази светлинка сигурно ще му свети вечно там в смъртта...

Изведнъж се почувствал горд, силен и уверен. Не се боял, че тя може да изчезне тъй внезапно, както се е появила. Паган отворил шепата си и светлинката запулсирала. Светела непрекъснато и ритмично - ту силно, ту по-слабо, ту силно, ту слабо. И така, докато тя примигвала като пристанищен фар, който показва пътя на корабите, Паган успял да огледа трюма. Съзрял в един ъгъл голям мях, пълен с вино, друг - с ром, още два - пълни с вода. Между ребрата на кораба се издували и коремите на няколко кожени тулума, в които моряците съхранявали сушено месо, лой и цедено мляко. Сигурно имало още храна, която можела да му стигне за години. Но Паган, след като се убедил, че няма да умре от глад и жажда, побързал да излезе горе на палубата, за да провери силата и верността на новия си другар. Той го носел като скъпоценен камък в протегнатата си длан, внимавал да не го подплаши с някое рязко движение. Там, навън под откритото нощно небе светлинката лекичко се отделила, вдигнала се на височината на очите му и кацнала на челото му, точно над онова око, което го нямало. Паган обърнал взор нагоре към Всевишния, за да му благодари, и за първи път от толкова дълго време насам видял луната цяла. И всички до една безброй звезди. И всички съзвездия, цели и читави, каквито той ги познавал отколе. Огледал ги хубаво, спокойно преценил къде се намира корабът му, в кое полукълбо, до кой паралел, между кои меридиани, в кое море. Сега вече знаел - тук някъде наблизо трябва да са Соломоновите острови! Паган бил толкова въодушевен от света, който най-сетне му се разкрил отново, че тутакси забравил за глада, жаждата и безсилието. Захванал се за работа. Вдигнал платната и запорил през вълните към родината си.

Пътувал дълго, много дълго, цели осем години. По пътя го връхлитали бури, къпели го дъждове, изгаряло го слънце, влагата разпъвала костите му. Корпусът на кораба също стенел под ударите на ураганите. Но не съществувала природна сила, която можела да спре Паган. Денем той прибирал платната и се люшкал на едно място, за да не сбърка отново пътя. Ала нощем, когато светлинката над сляпото му око почвала да пулсира и сводът над него се разтварял като гигантски космически атлас, той отново издувал платната и тръгвал. От нетърпение и бързане нямал време да се замисли отде се е взела в трюма на кораба му тази светлинка.

Най-сетне една сутрин на развиделяване той съзрял в далечината мечтания роден бряг. Помислил, че след толкова години едва ли някой го очаква. Сърцето му се свило от мъка, че царица Мера сигурно си стои все още мома и вехне в очакване на даровете от жениха - знак, че той я иска за жена. На брега всичко било наистина така, както Паган предполагал... Никой не го посрещнал, никой не го познал. Нито него - най-храбрия моряк между моряците, нито кораба му - най-здравия и с най-дълбоки трюмове измежду корабите на царската флотилия. Паган вързал кораба на кея, слязъл долу при съкровището на Мера и за първи път си позволил да отвори един от сандъците. Извадил две златни монети. Дал ги на един хамалин от пристанището и му заръчал да пази кораба, докато се върне. След това отишъл в двореца, представил се и се поклонил на своята царица. Какво станало сетне, какво казала тя, какво казал той - навярно се досещате.

Вечерта царица Мера наредила да се устрои всенародно пиршество в чест на храбрия моряк, Едноокия Паган, както вече почнали да го наричат всички. Цяла нощ, че и до сутринта слугите разтоварвали сандъците със съкровището. Мера изпратила бърз кораб вестоносец до онзи цар, който все още чакал отговора й. А той бил: “Да, готови сме да ви дадем ръката си. Но само при едно условие - когато дойдете тук, в нашето царство, преди да целунете ръката ни, трябва да целунете ръка на едноокия моряк Паган!”

А той, Паган, уморен от всичко, което се случило, най-сетне заспал щастлив и спокоен, подпрял глава на една колона пред портата на царския палат. На челото му, все по-изтощена, едва пулсирала светлинката. Старата дойка, която отгледала царица Мера от бебе, видяла Паган и отишла да го загърне със завивка от свила и най-фина вълна. Дойката съзряла светлинката, посегнала към нея и току преди да я пипне, тя помръкнала и изгаснала. Старицата докоснала челото на Паган, видяла нещото, което само допреди миг светело, доближила го до очите си и възкликнала:

- Я, светулка! Отде ли се е взела?

Навярно нито тя, нито който и да е друг на този свят може да се сети, че на всеки кораб, който се носи по безкрайните морета и океани, винаги пътува по един невидим и незнаен пътник. Това е надеждата или вярата, или животът - както щете! Едно е сигурно, този пътник тръгва с нас от онзи бряг, наречен родина, за да ни върне отново там, откъдето сме тръгнали.

© Севда Севан
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.04.2008, № 4 (101)