ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ЖЕНАТА И ПРИСЪСТВИЕТО НА ЖЕНСКОТО В "ДЕРВИШОВО СЕМЕ" ОТ НИКОЛАЙ ХАЙТОВ И "ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ" ОТ ИВАЙЛО ПЕТРОВ

Петър Михайлов

web

Ясно съзнавам, че поставената тема е едва ли не "еретична" (любима фраза на почитания и препрочитания от всички ни проф. Никола Георгиев), защото влиза в разпра с патриархалните норми на двете произведения, изучавани в 8. клас на средните училища при сега действащата програма по литература. И двата учебника, които вършат ползотворна работа на преподавателите по БЕЛ¹, са с утвърдени и уважавани автори (Стефанов, Панов 2006; Дамянова, Чернокожев 2001), които поставят тезата, че учебният материал е подбран по теми. Първата голяма тема е Родът и родовите отношения. Затова се оформя своебразен сюжет от следните текстови епизоди - "Дервишово семе" (Хайтов), "Преди да се родя" (Ив. Петров), "Скрити вопли" (Дебелянов), "Потомка" (Багряна). Все пак в края на краищата имаме женско присъствие. И то не какво да е, а Багряниното!

За двете литературни произведения, които стоят в основата на настоящото изложение, е характерна патриархалната строгост. И естествено е да се дочуят не скирити, а ясно споделените вопли - "че то мястото на жената е ясно какво е". Да, но в "Дервишово семе" и в "Преди да се родя" има някои места, които променят малко или много патриархалното. Спомагат за четенето на тези емблематични произведения от по друг ъгъл. И като представител на някогашната група по сравнителна топология (Да отгледаш... 2004), ръководена от проф. Никола Георгиев, съм длъжен да поразсъждавам какво би могло да следва от тая семантична словесна близост.

Силвина и Бера Георгиева - това са имената на двете героини съответно в Хайтовия разказ и в Ивайло-Петровата повест. Двата образа са се появили на черно-бял свят доста скоро един подир друг. Без да изпадам в педантизъм, ще припомня на любителите фактолози, че сборникът "Диви разкази", откъдето е и "Дервишово семе", излиза през 1967, а "Преди да се родя" - през 1968 г. Няма да се спирам на немаловажната подробност, че и двете произведения се вписват в процеса на цялостно обновление на родната литература, наблюдавано през 60-те г. на 20. век, понеже това е централен въпрос, разработван обстойно от българските литературоведи (Жечев 1989, Игов 1996, Анчев 2001, Янев 2004, Дачева 2002, Георгиев 2003). Ще настоявам обаче, че образите на тези полусестри - полублизначки имат сходна съдба (литературна и рецептивна).

"Българският народ е оцелял във вековете благодарение на патриархалния строй, който е царял в семейството". "Патриархалният строй изгражда мирогледа на българите в протежение на векове. Така се оформя здравото семейство, скрепявано от силните родови връзки". "Патриархалното - това е българското". Мога да продължа с изреждането на подобни фрази, споделяни от историци, народопсихолози, филолози... Обаче патриархалност вече няма. Изчезнала е. Присъства само в литературните и някои други текстове. Съвременният свят не е патриархален. Съвременният млад човек доста се е отдалечил от този ред. (Той съществува само чрез малобройни останки.) Разказът на Хайтов и повестта на Ивайло Петров са създадени във време, когато патриархалното вече чезне. Вероятно авторите не са и подозирали, че образите на техните героини така ще изпъкнат след време. Факт е обаче ключовото им присъствие в творбите.

Така се оказва, че те - жените - заговарят първи и в двете художествени творби. Това вече е съ-битие - жената заговаря мъжа в патриархалното подреждане на света. Жената, която в тази йерархия е по-скоро няма (безгласна), която е третирана като вещ, предмет, робиня (Воденичаров 1999, Личева 2002, Николчина 2002), всъщност отпочва диалога с мъжа. Скандално ли е това?

Новаторство ли е? Нарушение на нормата? Игра от страна на двамaта писатели - разиграват патриархалното ли? Или ние сме свикнали вече да гледаме патриархалното едностранчиво? Дали не го профанизираме прекалено? Нека припомним най-патриархалния български роман - "Под игото" - какво е положението на Рада Госпожина там? Да се насочим обаче конкретно към двата анализирани текста.

Ето какво става, когато Рамадан се среща със Силвина:

Седял съм една половина от саатчето като вдървен, без да смея нито да гъкна, нито булото й да сваля, докато най-сетне тя самата смъкна покривалото и се показа. Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива. Вторачил съм се в нея като диво, а пък то ме гледа, гледа, а че прихна да се смее.

- Срам ли те е? - вика.

- Срам ме е!

- Защо се срамуваш? Я гледай колчави потури имаш! И какъв пояс. Искаш ли да поиграем на пумпал? - И докато да кажа искам или не искам, хвана ме за пояса и взе да ме тегли.

Жената направо сащисва възмъжаващия герой. Той е изненадан. Но той е и неопитен, нерешителен. Докато Силвина е друга работа. Момичето е наясно с всичко. Тя не само говори, но и действа. Този кратък отрязък от текст просто кипи от действие (предлагам по него и по другия, който следва по-долу в разработката ми, да се пише съчинение разсъждение, каквото методологически предлага проф. Милена Кирова (Кирова 2007). Силвина инициира или еманципира мъжа. Тя пробужда мъжкото у него. Но точно тя обуздава и зверското в него, както ще видим по-нататък в текста. И ще стане така, че мъжкото едва ли не изчезва, семето - дервишово или Руфатово - ще се разпръсне и целият свят се събира в Силвинините двори.

Защо Силвинини? А не Руфатови? Или Рамаданови? Какво става с този текст?

Ще се помъчим да отговорим. Нека насочим вниманието си сега обаче към повестта.

Какво е положението с Бера Георгиевата? Тя не е анонимна. Това е първото, което можем да кажем. За разлика от своя съпруг, героинята има и фамилно име. Майката и бащата на Петър не остават анонимни - носят имената Иван и Неда. Оказва се така, че патриархът е без фамилия. Тоест присъства само с малкото си име, а и дядото и бабата по бащина линия не са наричани с имената си от разказвача. Липсата е значеща². Вероятно - за да подчертае незрялостта (на Петър), но и поради друго обстоятелство. Началното изречение на произведението от Ив. Петров - "Баща ми като мнозина от нашия род не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца" - нанася шумна плесница върху патриархалното. Подтекстът на фразата е, че бащата на героя е глупав. Това е скандално! Това е дръзко и недопустимо. Ала какво ли не става в литературата? - беше попитал един професор по литературознание, обиколил университетите из Москва, Прага, Лондон и София. Всичко е възможно. И затова тълкуванието на текста е свободно, вариативно, безпределно. Та нека обобщим - майката на Неродения³ е по-зряла от бащата, по-голяма, по-чиста, по-сговорчива. И също както Силвина, първа заговаря мъжа:

Още като седна при майка ми, моят бъдещ родител започна да се поти, да подсмърча и да си бърше носа с ръкав. Това приятно за неговата възраст занимание му отне половин час и не му позволи да обели на майка ми. В нейните очи той изглеждаше истински сополанко с астраганен калпак, защото беше по-възрастна от него с две години, но и през ум не й мина да му "даде пътя". Тя бе деликатна в отношенията си с мъжете, особено с по-младите от нея, освен това не бе от ония момичета, които се хранят с празни илюзии. (Майка ми не само не вярваше, ами дори и не допускаше, че баща ми е някакъв си търговец на добитък.) Така че въпреки вродената си гордост тя трябваше да поведе разговор с бъдещия си съпруг.

- Какво има по вашето село? - попита го тя.

- А, нищо! - каза баща ми. - Какво ще има. Сняг.

- Че то и тука наваля много - продължи майка ми. - Как прегази дотук?

- Ами с кобилата! - каза баща ми и млъкна.

Жената заговаря първа. Тоест тя не е анонимна, тя не е няма. Нещо повече - тя е по-умна, по-чиста, по-зряла и по-голяма от Петър - всъщност това вече изтъкнах. А и от предложения микротекст намекът за нечистото, първичното, природното е твърде красноречив. Пък и образът, който съглеждаме с очите на Бера - истински сополанко, пък бил той и с астраганен калпак - е показателен. Просто женското доминира всячески над мъжкото. Женското привлича, докато мъжкото отблъсква, отвращава. Нека припомним "революцията", която бабата извършва с хигиенните навици на дядото и децата около домашното корито.

Оказва се така, че всъщност женската реч и женското присъствие отключват повестта. Жените говорят съдбовно.

Една сутрин баба влезе при него (при Петър - бел.м., П.М.), когато той бе изринал на добитъка и се мъчеше да отлепи някаква муха изпод опашката на кобилата, пришляпа боса купчината тор, взе една сламка от коша и почна да си чопли зъбите. Тя зъзнеше в памучния си елек без ръкави, гледаше баща ми с мазни очи и се уригваше на лучена чорба. Баща ми или не я забелязваше, или не искаше да й обърне внимание. Тогава тя каза:

- Петре, тази зима ще те оженим!

Съвсем свободно е поведението на жената. Тя също дава волност на своята телесност - уригването на лучена манджа. А и други женски присъствия съзираме - кобилата, мухата. Тази своеобразна тройка е положена в обора, сред говеждата тор. Тоест обстановката, пространството е органично. Образът на жената също е разигран според Бахтиновите разбирания. Вероятно - за да е балансиран и хармоничен текстът.

Животинското не липсва и в "Дервишово семе". Там жената е заменена за два пръча. Е, вярно е, че тук семантиката работи в друг план - Силвина е опредметена, овеществена, поробена (а по-късно и многократно изнасилвана от Руфат). Тоест тя е потискана и използвана физически, тя е употребявана. По този въпрос ще говорим по-нататък, ще подирим близостта му и с повестта "Преди да се родя". Сега нека разгледаме началото на разказа "Дервишово семе":

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши, и дядо впери очите си в мене да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами. Чух веднъж само как си поговориха с баба:

- Младо е! - рече баба.

- Ще наякне! - рече и дядо. - Само че трябва да се поогледаме за някое момиче!

Като приемем, че имитацията на разговорно начало - въвеждането в текста - все пак не е същински диалог, виждаме, че истинският разговор, който е и дочут от Рамадан, започва с реплика на бабата. Вярно е, че тя говори доста по-малко от Асан Дервишов, но нейното слово е отключващото. Същото, което открихме и в "Преди да се родя". Какво става? Дали не се оформя своебразен матриархат? Мъжкото слово следва женското. Такива са особеностите на текстовите структури на двете произведения.

Вероятно структурата на разказа е доста по-сложна, отколкото ние сме предполагали досега. Напълно логично е щом героите са раздвоени, сложни и противоречиви⁴, и самата структура на текста да е по-сложна. Не по-малко засукана е и структурата на "Преди да се родя". Изтъкваме само гротескното, пародийното на преден план (вероятно по инерция), а по-назад остава високата литературност⁵ на тази творба.

Отделно място в произведението заема имитацията в стилистиката на романа "Хоро" от Страшимиров - преповтарянето на образа на кривоокия (при Страшимиров това е Сотир, а при Ив. Петров - Доко Пъдаря, а с кривогледост се отличава и един женски образ). Фактологична подробност, която сме подминавали досега. А събитията, които повестта представя, се отнасят точно до времето 1923-1925 г.

При внимателното четене на "Преди да се родя" ще открием обвързване с друг разказ от Хайтовия сборник - "Мъжки времена". Аналогични са случките между Шебан и Емине с чичо Мартин и Аница. За жалост обаче при справка с учебниците установих, че е насадена практиката да се работи с откъси от произведенията, т.е. литературното произведение е непълно, "осакатено" (а това е порочно). И поради това за съжаление интертекстови моменти като отбелязания са пропуснати. По този начин свободно се отива от 3-а на 6-а част, от 6-а на 9-а, от 9-а на 13-а (същото е положението и с "Крадецът на праскови", и с "Бариерата" - други произведения от програмата). А това поражда принципния въпрос: дали не е по-полезно да се разгледат 3-4 произведения цялостно, със съотвените текстови обвързвания помежду им, отколкото да се кръжи и прелита (или залита) от текст в текст - повърхностно, незадълбочено... инерционно. Наблюденията, които споделям сега, са направени в процеса на детайлно четене в часовете по литература⁶.

Нека отново насочим внимание към въпроса - какво от това, че и в двете произведения заговаря жена?

В добре познатата теоретична книга "Традиция и жанр" на С. Янев се споделя наблюдението, че "Старопланински легенди" на Йовков са симфония-реквием на патриархата (Янев 1975). Този сборник с разкази излиза през 1927 г., т.е. 40 години преди произведенията, върху които ние сме насочили вниманието си. Патриархалното изчезва още по времето на Йовков. За тези четири десетилетия в българската литература се е извършила литературна трансформация. Особено ясно това личи точно през втората половина на 60-те години на 20. век - творбите на Й. Радичков, Й. Вълчев, Д. Вълев, В. Попов, Г. Мишев, Н. Хайтов и, разбира се, Ив. Петров. Това преобразяване на родната литература е окачествено от тогавашната критика като "иронично-битова селска проза".

М. Неделчев обаче не се впуска по утвърдената инерция и определя сполучливо "Преди да се родя" като повест на синтеза (Неделчев 1978). От тази позиция доста по-лесно може да се обясни и езиковата синтетичност, която е характерна за произведението - а именно присъствието на диалектизми, просторечеви форми (низови пластове на езика), канцеларизми, военна и спортна терминология. Лудориите на чичо Мартин, на които вече обърнахме внимание, М. Неделчев вижда също като синтез - на Елин-Пелиновото иронично начало и Йовковото романтично светоусещане. Но би могло да е и цитат заемка от посочения "див разказ" на Хайтов. В тази своя статия литературоведът обяснява и структурата на повестта "Преди да се родя" - тя е изградена на принципа на линейната циклизация, за разлика от техниката на автори като Й. Радичков, В. Попов, Й. Вълчев - при тях е кръгово напластяване. Кръгово напластяваща е и структурата на "Дервишово семе" - разказът започва и завършва с идеята за възела и кръстопътя.

Неслучайно през това "освирепяло" десетилетие се появява и Георги-Мишевата повест "Матриархат" (1967), където жените изземат мъжките функции. В изследването си "Българският роман след Девети септември" Т. Жечев споделя тезата, че Ив. Петров се "сближава със селската проза на Г. Мишев, Д. Фучеджиев, В. Попов" (Жечев 1978) и Йордан Вълчев (той липсва в парадигмата на Т. Жечев). Ценен е и споменът на литературния историк - в огромните преобразователни процеси пред очите ни изчезна цяла вселена, цял някогашен български космос - патриархатът.

Т. Жечев не се занимава с женското, което присъства и у Г. Мишев, и у Ив. Петров, а и у Й. Вълчев (визирам великолепната му книга "Родихме се змейове" от 1969 г.). Но разглежда обстойно обновлението на историческия роман през разглежданото десетилетие, като обект на проучването е главно "Случаят Джем" на В. Мутафчиева. Лесно може да се изведе оригиналната теза, че в този забележителен роман историята е игра, поради което и тя не е идеализирана. Именно затова направих и този кратък преглед на критическите визии оттогава - дали Ив. Петров не играе с патриархалното? Някак не съм съгласен с определенията, че е "тънък, отмъстителен, мрачен иронист" (Т. Жечев). По-сполучлива е представата за синтезираност, в която присъства и раз-играването, под-играването, за-играването с патриархалното. И женското отключващо слово може да се приеме именно като такова игрово начало в повестта. Как да тълкуваме обаче сказовото начало на "Дервишово семе"?

Дали този фрагментарен начален разговор не иде да подскаже, че Рамадан е инфантилен, незрял, имащ нужда от жената по-скоро като майка или баба. Тук ще си послужа отново с израз на проф. Н. Георгиев - детинщината на Рамаданчо. Макар Хайтовият стил да е засукан⁷, все пак е по-далече от идеята за игра (пък и текстовете в този сборник с разкази не са така интелектуално извисени, каквито са текстовете на Ив. Петров) - те са по-първични, по-диви. Та затова и няма опитомяване чрез игра.

"Макар и бавно, "женският свят" се отдалечава от вековния архипелаг на патриархална зависимост и от принудително наложената анонимност... През годините литературата успява да изгради един все по-сложно композиран образ на жената и женското. Именно литературата успява да улови гласовете, с които говори жената, да схване и дори да запише синтаксиса на нейните мълчания." Така започва своето разсъждение за присъствието на жената в родната литература проф. В. Стефанов (Стефанов 2003: 277-314). От написаното става ясно, че в полето на езика, на речевите структури се постига женската равноправност с мъжа, независимо дали този образ е създаден от мъжки или женски пишещ човек. Тоест проф. В. Стефанов обяснява точно това, което проследяваме в двата разглеждани художествени текста. Щат или не щат, героините на Ив. Петров и Н. Хайтов говорят по начин, различен от този на мъжете. Вероятно това е станало подсъзнателно? Вероятно това е един от принципите на художественото слово?

Знам, че подобно предположение трябва да се обговори сериозно и да се уплътни теоретично. В своето най-ново изследване "Иконите спят. Превъплъщенията на модерната душа" д-р Мая Горчева доказва как Гео Милев заговаря в някои от вариациите с женски глас (Горчева 2006). Това е артистичен и задълбочен критически прочит, който кара да погледнем с друга оптика на Гео-Милевата текстовост. Е, щом експериментатор като него е дръзнал да разиграва женското, защо да не го направи изкушеният от експеримента и модерното Ив. Петров, пък и по-малко интересуващият се, дори отричащ модерните похвати както в литературата, така и в изследването на литературния текст, Н. Хайтов? Вероятно той не е могъл да избегне модерното, повлечен от стихията му.

Гласовете на жените в двете художествени творби като количество са по-малко в сравнение с мъжките гласове. Но все пак женското доминира. Нека видим как става това и къде.

Ролята на майката в малката повест на Ив. Петров е определена като водеща още в първото цялостно изследване, посветено на писателя - "Ивайло Петров и неговите герои" (Илиев 1990). Нека сега проследим поведението й по-конкретно.

... баща ми хич не ги разбираше тези работици и аз досега съжалявам, че през оная вечер не можах да му предам моя опит. Много лесно бих му доказал, че за истинския мъж жената е преди всичко удоволствие, а после вече не знам какво си.

И ако това подкачане с бащата е в средата на трета глава, ето какво става в началото на десета:

Пролетта си бе пролет, мила, животворна, влюбена и забременяла с много жито и царевица, с много домашни животни и пилета и най-вече с моя милост. Майка ми се бе разхубавила за две жени, защото носеше в себе си два живота, и баща ми бе влюбен в нея. Той стана вече на шестнадесет години и осем месеца, под носа му набодоха мустачки, а ушите му светнаха като книжни фенерчета. Най-после бе почнал да разбира, че жената е удоволствие, поднесено на мъжа от Божиите ръце, а след това вече майка, равноправна другаркаи прочее. Благословена пролет! (подч. мое, П. М.).

Вече бащата е възмъжал, това се разбира и от окосмението под носа. На жената се гледа като на предмет за удоволствие, който носи наслада на мъжа - сексуално-емоционална, а и естетическа. Нека припомним като какъв предмет Петър си представя младоженката Бера. Като седефено копче. Ценен предмет, но освен това копчето е граница - облича, затваря тялото (разбира се, може и да го съблече, когато бъде разкопчано). Но по-важен е епитетът седефено - седефът е изящна, скъпа вещ. Нещо повече - това не е просто обект, предмет, който може да се замени за два пръча - както се случва със Силвина в "Дервишово семе".

Как е станала размяната в разказа на Хайтов разбираме отново от подслушан разговор - а подслушването се повтаря, следователно е значимо за текста - Рамадан е малкият, слухтящият по-големите и по-възрастните, т.е. той е инфантилен:

... Мушнах се там и заслушах. Дядо говореше тихо, но се разбираше всичко:

- Нямаме невеста! - рече той. - Братята й - едепсизите, разбрали, че си е мома още, и я дали на Руфата за два пръча.

- Ами сега? - попита баба.

- Сега я влачат из гората - рече дядо - и ще се върнат кой знае кога... Но и да се върнат, за какво ми е с чуждо семе в корема? (Подч. мои, П. М.)

В произведението на Хайтов жената е третирана като разменна монета, обезценена е като човешко същество - два пръча са нейният еквивалент. Е, животните и семето семантично са свързани - и двете отпращат към идеята за плодовитостта и продължаването на рода. Тоест важно е първичното у жената, тя се употребява само с тая цел. Но така е само в началото. По-нататък образът се променя, развива се, израства.

Развива се и образът на Бера. Въпреки че и тя има цена, но много по-висока от тази на пръчовете - "три хиляди лева, един данак, два чифта юфтени чепици, четири златни пендара и разни други вещи от първа необходимост". Изобщо оценявана е скъпо.

Предлагам и друг възможен паралел, който сближава двата женски образа. Става въпрос за поведението на двете героини непосредствено преди сватбата. Поведението на Бера:

Като всички българки и тя живееше за едната чест и очакваше с нетърпение някой да й я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я вземе за лекомислена. През цялото време тя успя само веднъж да изтърве кълбото с прежда и докато се навеждаше да го вземе, допря доста плътно бедрото си до неговото, но баща ми се дръпна като попарен и през ум не му мина, че кълбата с прежда или вретената, кърпичките и чантичките са били използвани от жените от всички времена и съсловия като най-сигурно средство за сближаване и флирт с мъжете. Не му мина през ум дори че Отело удуши жена си, задето неволно бе изтървала кърпичката си. Напротив, баща ми реши, че майка ми изтърва кълбото с прежда поради несръчност, стана му неприятно и продължи да мълчи и да се държи настрани. Едва към края на срещата успя да види ръката на майка ми и тя му се хареса. Бе доста едричка и корава, ръка само за сърп и мотика, и той си каза наум: "Бива си я!"

А ето какво е поведението на Силвина:

И докато да кажа искам или не искам, хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал... Така сме се хубаво заиграли, че не усетихме кога пропяха първите петли. Тогава ми дойде на ум за кръвта и ме налегнаха бърчините.

И двете не просто флиртуват с мъжете, и двете си играят с тях. А играта е интелектуално занимание, както настоява Йохан Хьойзинха в своята популярна книга "Homo Ludens" (Хьойзинха 1982). Чрез своите жестове и поведение нашите героини доказват, че не са вещ, не са предмет. А и двете са взети, за да са работна ръка - тази нужда е заявена категорично в началните изречения и на двете творби:

... ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени (подч.м., П.М.). ("Дервишово семе")

...баба и дядо не туриха в сметките си неговия глупав свян от бъдещата женитба и решиха да се сдобият с още две работни ръце (подч.м., П.М.). ("Преди да се родя")

И двете героини обаче доказват с поведението си, че са човешки същества, равноправни на мъжа, контролиращи го, грижещи се за него (и за всички останали около него!).

Не може да се отрече, че ако някоя феминистки настроена литературоведка реши да разнищи двата разглеждани текста, ще атакува не само Петър и Рамаданчо, но и техните семейства - ще изтъкне тяхната безпомощност. И действително - мъжете сами не могат да се справят с всичката работа и прибягват до две други работни ръце. Впрочем ръцете на героините имат немаловажно значение в текста. Играта, флиртът с мъжете се извършва чрез ръцете на кандидат-булките. Тоест образът на жената присъства в езиковите структури на двата текста не само чрез речта си, а и чрез параезиковото си поведение - жестовете, тактилните движения, така наречените жестови кинеми (Москов 2000: 250-265).

По-нататък положението на жената значително се променя и развива. У Хайтов Силвина е морализаторският център на творбата, а при Ив. Петров Бера е едва ли не интелектуален. И в двата случая жената се оказва стожер не толкова на дома, колкото контролираща и вдъхновяваща мъжа. Нека видим конкретно как се случва това.

... Майка ми изчисти авгиевите обори на новото си семейство и изтреби толкова гадини, колкото сегашните санитарни служби не биха могли да изтребят за десет години, и то без препарати. Баба изпитваше върховно удоволствие да седне пролетно време някъде на припек и да повика майка ми да я попощи.

... Особено поетични бяха утрините преди изгрев слънце, когато майка ми ставаше по-рано от другите да опали фурната, да опече хляба и да приготви ядене за нивата. Изтокът руменееше като опечен хляб (сравнение на майка ми, което отпосле често и успешно използвах).

... Тя бе оптимистка по природа и си каза, че трудностите затова са трудности, за да се преодоляват. Майка ми изрече тези заветни мисли през 1922 година, когато не бях заченат, и оттогава те станаха неизменно правило в бъдещия ми живот, а майка ми стана пък прототип на положителните героини в бъдещите ми романи. (подч.м., П.М.).

Всъщност Бера е и интелектуално, и морално явление в повестта. Морално не само във възпитателен план - трудностите трябва да се преодоляват. Подтекстът на фразата е ясен - здраво да се работи, да се полагат усилия, да се калява волята. Ала и в отношението снаха - свекърва. То не е зловещото, което познаваме от "Снаха" или "Татул", или Талевата тетралогия. Напротив - тук снахата и свекървата са равноправни. Друг епизод, освен пощенето, който свидетелства за необичайната близост на снаха и свекърва, разчитаме в 11. глава:

Майка ми изпищя и падна на земята, а когато се изправи, още един куршум свирна покрай рамото й. Двете с баба се сгушиха до хамбара, докато премине пукотевицата.

Интелектуалното е заявено още в първите глави - Бера е по-умна от мъжа си. Освен това се оказва цитирана и охудожествявана, сюжетирана от сина си. Би могло този факт да се разглежда като аналог на "баща ми в мен" - "майка ми в мен" - в родната литература. Нека сега проследим морализаторското поведение на Силвина.

Прави впечатление, че Рамадан и Руфат разменят ролите си на воайори. Първоначално Руфат следи през дупка в стената интимните отношения между младия дервишов наследник и Силвина, а малко по-късно, но в протежение на четиридесет години, Рамадан наблюдава интимността между бившата си булка и настоящия си комшия. Размяната на роли обаче не свършва дотук и с това. Руфат, в следствие на пиянството, се парализира. Мъжките функции се изземат от Силвина. Но става и нещо друго:

Преди месец и нещо бутнах тарабата - гнилата - и влязох в Силвините двори като у дома. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрахме на едно, от четиресет години за първи път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина - между нас. Грешна душа имам, агов, да ти кажа, и ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледа в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.

- Стига ни - вика, - че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти! (подч.м., П.М.)

Оказва се, че дворите, които са на комшията Руфат, са преименувани на Силвинини. Тоест женското присъства показателно. Тук командва жена. Този дом е на жена. Тук имаме господарка.

Руфатовото семе сякаш е изчезнало - той има наследници. Изчезнало е и Рамадановото. Тройката най-накрая се е събрала. Ала не за да разиграе някой съвременен пикантен сюжет.

Изпъква жената. Тя се грижи за единия мъж, възпира и поучава другия. Въпреки зверското у Руфат тя съветва или заповядва на Рамадан - не ставай като него! А хищническото е видяно от воайорстващия Рамадан: ...Оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто... как си лягат... как си разпасва пояса Руфат... и... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена... той я хващаше за главата, подпираше главата й с палци и като диво я захапваше... Именно за тази главна роля на Силвина говорех в началото на настоящата разработка.

Оказва се, че Бера също има своята главна роля в повестта на Ив. Петров. Сякаш текстовете на двете художествени творби поставят артистичния въпрос - дали жената не е венецът на творението? Въпрос, който може да зададе и някой богослов - щом Ева е сътворена от Адамовото ребро, значи точно тя е последното Божие творение. Но нека да не ставам краен в своя еретизъм. Просто ще се радвам, ако съм предизвикал по-детайлен прочит на двете творби и ако се открият и други паралели между тях.

И в двете произведения жената заема ключово място. Тя започва диалозите с мъжа. Тя повежда и моделира (донякъде) мъжа и неговия свят. Женското присъства не само като сюжетен образ и персонаж. То е част от структурите на езика, присъства в речевото поведение, ала от направения анализ се видя, че доминацията над мъжкото (и респективно над патриархалното!) е в полето и на параезиковата жестовост на художествените текстове. Оттук вероятно се формира и усещането за разиграване на женското, което вече разгледах. Жената е и морален коректив на своя колектив - семейство, дом, деца. Нека припомним, че литературата като предмет се изучава в средното училище не само за да развива мисленето на съзряващите най-млади българи, но този предмет има и съществената си роля за моралното им възпитание.

БЕЛЕЖКИ

1. В последно време това е съкращението за учебния предмет български език и литература, понеже оценката е една. [обратно]

2. Отново любим израз на проф. Н. Георгиев. [обратно]

3. Вече е познато добре изследването на доц. Г. Дачева по въпроса за пародийността на повестта от Ив. Петров. Ще ми се да запитам авторката: дали писателят не пародира и известната приказка, по-скоро модела, за неродената мома? [обратно]

4. Наблюдението е на проф. Н. Георгиев - вж. повече в: Георгиев (2003: 414-447). [обратно]

5. Имам предвид обвързванията със споменатите текстове на класически литературни произведения - "Отело" - Шекспир, "Вилхелм Тел" - Шилер, "Под игото" - Вазов. Текстове, които сякаш изпущаме от погледа си. И които свидетелстват са сериозността и сложността на повестта. А нейното продължение - "След това" - е още по-натоварващо откъм интертекстуалност - пряко са цитирани микротекстове от Илф и Петров, Сенека, Тацит, Стендал, Мороа, Елин Пелин, народни поговорки. В третата част ("И след смъртта ми") пък са привлечени класическите образи на Дон Кихот, Хамлет, Мефистофел. [обратно]

6. С малко помощ учениците ми се справиха с това, да открият общото в двата текста - а то беше отношението към жените, образите на жените. Следователно този подход и метод на работа е ползотворен, макар че отнема доста време. [обратно]

7. Ще оставя на читателя тази интелектуална игра да разбере кой е авторът на определението. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Анчев 2001: Анчев, П. Въведение във философията на българската литературна история. София.

Воденичаров 1999: Воденичаров, П. Език, пол и власт. Благоевград.

Георгиев 2003: Георгиев, Н. Почит и прочити. Велико Търново.

Горчева 2006: Горчева, М. Иконите спят. Превъплъщенията на модерната душа. Велико Търново.

Да отгледаш... 2004: Да отгледаш смисъла - сборник в чест на Радосвет Коларов. София.

Дамянова, Чернокожев 2001: Дамянова, А., Н. Чернокожев. Учебник по литература. 8. клас. София.

Дачева 2002: Дачева, Г. Стилистични кодове на комичното.

Жечев 1978: Жечев, Т. Българският роман след Девети септември. София.

Жечев 1989: Жечев, Т. История и литература. София.

Игов 1996: Игов, Св. Кратка история на блгарската литература. София.

Илиев 1990: Илиев, Ст. Ивайло Петров и неговите герои. София.

Кирова 2007: Да пишем съчинение по цитати. София.

Личева 2002: Личева, А. Истории на гласа. София.

Москов 2000: Москов, М. Език и езикознание. София.

Неделчев 1978: Неделчев, М. Новата проза на Ивайло Петров. - В: Критическа проза. София.

Николчина 2002: Николчина, М. Родена от главата. София.

Стефанов 2003: Стефанов, В. Българска литература ХХ век. Дванадесет сюжета. София.

Стефанов, Панов 2006: Стефанов, В., Ал. Панов. Учебник по литература. 8. клас. София.

Хьойзинха 1982: Хьойзинха, Й. Homo ludens. София.

Янев 1975: Янев, С. Традиция и жанр. София.

Янев 2004: Янев, С. Малък речник на българската литература. София.

© Петър Михайлов
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2008, № 1 (98)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.