БАЙ ГАНЬО: МЕЖДУ МАСОВИТЕ И ВИСОКИТЕ РЕДОВЕ НА МОДЕРНАТА КУЛТУРА

Николай Папучиев

web | Феноменът Бай Ганьо...

В литературно-критическите сюжети, свързани с рецепцията на "Бай Ганьо", се откриват редица линии, които разкриват механизмите на конструиране на образа. Обобщено, те се полагат в два плана - социален и литературен, които не просто съществуват успоредно един на друг, а са в непрекъсната кореспонденция помежду си. Тази кореспонденция се осъществява между постоянно преминаващи от едното в другото поле сюжети и теми, което превръща изграждането на образа в процес. По този начин Бай Ганьо непрекъснато пътува - преминавайки между литературното и социалното той изразява критическия рефлекс към собствената култура, четена от определена дистанция.

Социалният план е важен, защото играе ролята на контекстуална рамка, в която се доизгражда образът на героя. Той определя развитието на една цялостна културна традиция, обединяваща в себе си различни сюжетоформиращи тенденции. За бързото "преливане" на сюжети между литературното и фолклорното, което е ключов елемент за разбиране на модерната култура, важна роля изиграва все по-интензивното навлизане на нови технически средства за тиражиране и масово разпространение на информация. Литературните списания, хумористичните вестници и политическите ежедневници стават посредник в това общуване, като отделят място на страниците си за анекдотични разкази и карикатури, които хиперболизират една или друга черта от художествения образ на Бай Ганьо. Това е едната страна на социалните проявления на героя. В тази връзка Боян Пенев отбелязва: "и както се произнася от нас името българин, така започва да се произнася и името Бай Ганю - понякога с укор, понякога с възмущение и презрение, със самосъжаление, а понякога и с гордост!" (Пенев 1978: 181-182). В периода около войните - 1913-1918, се доразвива една линия в образа, която се откроява в карикатурите в началото на ХХ век. В тях Бай Ганьо символизира народното, автентичното, непоквареното от западната култура и дипломация - една линия, която се самополага в българската модерна култура и успоредява проевропейския модернизационен проект. Тази тенденция се засилва във военния период, като най-висшата й еманация е проектирането на героя във високите знакови полета на модерния патриотизъм. В този период в анекдотите и карикатурите Бай Ганьо въплъщава "и военните доблести на българина, и неговия разум, и неговия практицизъм, който у нас обикновено се счита за твърде ценно качество", заключава Боян Пенев (1978: 182). По този начин се осъществява символен трансфер, който в този исторически контекст засилва националните характеристики в образа на героя за сметка на социалните, към които е насочен критическият патос на Алеко Константинов. Бай Ганьо е българин, който в плана на анекдотичния разказ се поставя в някаква форма на конкуренция или съревнование с немеца, французина, англичанина и в по-голямата част от случаите излиза победител. В тази създадена във военновременния период хипостаза (и засилила се след като България губи войните) той отразява своеобразната съпротива, която се поражда спрямо ценностните норми на европейската култура. Скепсисът, който българската интелигенция формира в следвоенното десетилетие, е на практика недоверие към релативистичната същност на тези ценности, които са залегнали като основен морален императив на българския културен модел.

Пътуването на Бай Ганьо до Европа и завръщането му в България отразяват особеностите на българската култура в края на XIX век, видяна през очите на една компания от млади мъже, по-голямата част от които завършили образованието си в чужбина - предимно в Русия. Техният поглед към случващото се в България е насочен към комичната страна от усилията за културна еманципация. Като рефлексия от този прочит на ситуацията възниква Бай Ганьо, който в общата си характеристика отразява културния конфликт, възникнал в резултат от обществено-исторически и икономически процеси. В тази социална рамка се създава един литературен герой, който бързо заживява самостоятелен живот. За това спомага и бързото му "завръщане" под формата на анекдоти и къси разкази в социалната среда, която е инспирирала създаването му.

Социалният план се допълва и усложнява от литературните проекции на образа. Литературният план, който обединява в себе си няколко рецептивни и респективно - конструиращи линии, се разслоява на множество пластове. Това допълнително усложнява механизмите на символно културно производство, въз основата на които се изгражда знаковият характер на героя. Поради това този процес е трудно да бъде уловен в неговите количествени измерения, защото се изгражда в непрекъснатия сблъсък на интерпретативни техники. Тук е мястото да се изтъкне ролята, която изиграват литературните критици, писателите и интелектуалците в качеството им на експерти в модерната епоха. Литературната критика изгражда изключително сложна концептуална база, в която се отчитат константни и променящи се аналитични конструкти. В желанието да се сумира, може да се каже, че усилията на критиците се фокусират върху тълкувания на образа на героя, какъвто го създава Алеко Константинов. Стремежът е да се даде най-правилният интерпретативен ключ, който да го представи като фигура, съграждана върху определен социален, национален или ареален (типична за Балканите) културен субстрат. Това е важно, настояват експертите, защото само така широката публика би разбрала правилно онова, което е вложил авторът при изграждането на героя.

При тази тенденция основен акцент се поставя върху Алековите творчески инвенции. Необходимо е те да бъдат разбрани в пълнота, защото само така четящият човек ще формира правилна гледна точка към случващото се в съвременността, настояват експертите, споделящи убеждението, че литературата, наред с училището и университета, конструира основите на модерната национална идентичност. Поради тази причина често пъти за аргумент се привлича етичната ценностна възвишеност на Алеко, като за контраст й се противопоставя особеният релативен морал на неговия герой. "Алеко е една от ценните, бихме казали, идеалните личности в историята на българската интелигенция - онези личности, които наложиха своя отпечатък върху живота на нашата младеж през 90-те години" (Пенев 1978: 163). Тази тенденция на сравнително оценяване се запазва през годините. "Алеко води към природата, правдата, демокрацията в заветите на просвещението и Възраждането ни; бай Ганьо - към банките и банкерските кантори, към властта", е оценката на лявата критика през 30-те години на ХХ век, изразена от Иван Мешеков (1989: 380).

Втората страна на литературоведските прочити е не по-малко интересна и интригуваща и тя също е обвързана със социалното функциониране на героя. Това е темата за Алековото авторство, която се появява с известна периодичност в критическите дискусии. В дискусиите за авторството наред с всичко се отразява и един важен за модерната епоха въпрос - този за функционирането на масовата култура. В края на ХIХ и началото на ХХ век тя започва да се развива все по-бързо, което в случая с Бай Ганьо поставя определен проблем. Преминал в полето на социалното, той се превръща в част от една култура, която експертите регистрират като важно предизвикателство пред модерното национално изграждане. Масовата култура се противопоставя на високата, не като я предизвиква с някакви идеологически послания и манифести, а като абсорбира и преформатира нейните най-значими и ценни образци. За разлика от нея високата култура в литературно-критически измерения се опитва всячески да възпитава публиката, като изгражда рецептивни и интерпретативни модели, които да моделират възприятието. Случаят с Бай Ганьо е ясен пример за това. Героят от литературата, който, както настояват критиците, в никакъв случай не може да се определи като положителен по авторски замисъл и реализация (сравнението с Алеко достатъчно ярко илюстрира това), спокойно преминава в средата на масовата култура. Там той е абсорбиран и превърнат в положителен герой, което е пълно отрицание на Алековия труд, както смятат експертите от модерната епоха. Това е не просто грешка, то е дори опасно, може да се заключи от техните анализи, защото така се унищожава възпитателната функция в ценности и вкус, която има литературата.¹ Още приживе на Алеко в средата на масовата култура Ганьо е освободен от тежките функции, с които го натоварват критиците. В средата на масовата култура неговият образ се форматира по друг начин, за да отрази отношението към различното през смеха в конкретен исторически и социален контекст. Той става обединяваща фигура в една култура на смеха, като образът му се изгражда въз основа на черти, репрезентирани от различни културни и литературни герои.

Тази посока на анализ може да бъде обект на самостоятелно изследване, защото съдържа силен евристичен потенциал. Идеи за нея се откриват в теоретичния опит на Албена Вачева да направи връзка между определени черти, които се съдържат в образа на Крали Марко и които са отразени в анекдотите за Бай Ганьо. Това "преливане" авторката отнася към смеховата култура във времето на модерността, като ограничава анализа си до присъствието на анекдота във "Весела България" (Вачева 2006: 79-91). Тази посока на разсъждения съдържа много по-голям потенциал: тя може да бъде разширена и приложена към механизмите на формиращата се масова култура като цяло. За нуждите на настоящия текст обаче е достатъчно само в най-едри щрихи да се очертаят онези нейни особености, които превръщат Бай Ганьо в събирателен образ на множество разпръснати сюжети. Съществуват податки, въз основа на които може да се твърди, че самостоятелно изследване би могло да разкрие наличието на един мощен импулс, който конструира образа на Бай Ганьо далеч по-сложно, отколкото това е направил самият Алеко. Бай Ганьо в средата на масовата смехова култура е много по-пластичен както в морално, така и във функционално отношение. И това е резултат от неговия генезис - той е продукт от множество символни преливания между черти, притежавани както от фолклорни, така и от литературни герои. Тази смехова култура със свободата на колажа обединява в себе си черти от шопите, превъплътени в Пижо и Пендо на Елин Пелин, пресреща ги с някои качества на Крали Марко и Хитър Петър², за да ги разпадне отново, когато това е необходимо за някое ново обединение.

Така те стават част от един пласт, който динамично обединява и разслоява различни по своя характер символни кодове в отделни контекстуално детерминирани сюжети³. Масовата култура се формира като сложно компилативно единство от съвместно съществуващи фолклорни наративи и литературни произведения, анекдоти и други текстове, които бързо губят своето авторство. Така отделните, редуцирани до кратки мотиви, сюжети преливат от жанр в жанр и от среда в среда, обединявайки се и разделяйки се в зависимост от контекстуалните си употреби. Като илюстрация на това може да се посочи изданието "Приказки от Бай Ганя Балкански" (1912), което е сред първите опити, отразяващи жанровото разколебаване и преливане на анекдотични и дори приказни сюжети в кратката форма на вица. В нея се забелязва как по-едрият наратив "се свива" до кратката форма на вица, за да предизвика смях, подобно на карикатурата, но само със слово. Героите в книгата са разнообразни: от Хитър Петър до отделни представители на различни социални слоеве - съдии, полицаи, бръснари, домашни прислужници и др. Тук самият Бай Ганьо не присъства все още като герой. Обединяването на отделните сюжети под това общо заглавие обаче разкрива вътрешните механизми, по които масовата култура възприема литературния образ и го моделира за собствените си нужди. Затова неговата антропология, облекло, морални черти, професия и социален произход са твърде подвижни и са в режим на постоянно колажно съграждане и разграждане⁴.

Този смях е предизвикателство към символните редове на високата култура, която търси инструментариум да наложи "правилното" тълкуване на образа. Според гледната точка, която споделят интелектуалците от този период, литературата представлява еманация на националната култура; тя има предно място сред изкуствата, което я превръща в най-висше проявление на духовните постижения на един народ. Този възглед се сдвоява с романтичния поглед към фолклора, който в средата на националната култура се възприема като висша форма на творчество, създадена от народния дух. Така разчетени, най-добрите литературни и фолклорни образци, се превръщат в основополагащ елемент на националната култура. Ценностите се търсят в миналото, за да се зададат възпитателни поведенчески модели за настоящето и бъдещето. Това поражда особено отношение към формиращата се масова култура и тиражираните в нея образи.

Опасността, която провиждат експертите, се осъществява в една твърде интересна посока. Масовата култура не е само устна, подобно на фолклора, а във времето на свободен достъп до средства за тиражиране и бързо разпространение на информация тя оставя писмени следи. От друга страна, възможността за произвеждане на множество копия на ниска цена преодолява локалната ограниченост, с която се характеризират част от фолклорните артефакти, и прави възможен достъпа на творенията на масовата култура до изключително широка аудитория. Превърнат в герой в средата на масовата култура, Бай Ганьо се завръща отново в литературата, като многопластов в етично отношение конструкт. Макар че се дава като отрицателен пример, той навлиза дори в литературата за деца през адаптациите на Алековото произведение, които се правят в междувоенните десетилетия⁵. Наред с това възникват и самостоятелни произведения, в които Бай Ганьо е положителен герой, чийто характер се развива по отношение на етичните ценности, които притежава. Така е изобразен например в книгата на Георги Славчев "Внуците на Бай Ганя" (1946), в която развитието му започва от най-ниската точка - това е Бай Ганьо, чийто морален облик е такъв, какъвто го описва Алеко - лаком, невъздържан, несъобразителен. След смъртта си той се изправя пред читателя почти като светец, след като още приживе е осъзнал греховете си и се е борил срещу ламтежите на алчните за пари и власт собствени синове, снахи и внуци.

Това сложно преливане на културни символи, което влияе върху читателското разбиране за етика и естетика при възприемане на литературното произведение, извежда на преден план с особена острота въпроса за авторството на Алеко Константинов. Дискусията за авторството на "Бай Ганьо" е само един от многото мотиви, които изграждат сложния сюжет за присъствието на героя в българската култура - литературна и фолклорна. Установяването на героя като културен субект става още преди смъртта на Алеко, а развитието на образа продължава до наши дни, като, както се илюстрира по-горе, често пъти в различна от Алековия замисъл посока. Важно е да се посочи, че става дума за процеси, на които самият Алеко е съвременник. И още - че те започват в приятелската среда на "Весела България", но имат и литературно-критическа санкция.

Началата на въпроса за ролята на "Весела България" за създаването на героя са поставени веднага след смъртта на Алеко Константинов в един текст на Кирил Христов, публикуван в списание "Мисъл". В спомените си поетът пише, че принос за част от сюжетите, свързани с приключенията на Алековия герой има приятелският кръг "Весела България", "една разпасаничка компания от млади хора", както я определя Кирил Христов. Точно тази компания, в която Алеко Константинов е търпял младежи - "достойни братя на бай Ганя", е дала обилен материал на автора за създаването на образа (Христов 1899: 319). Този мотив по-късно се разгръща и се експлицира в едно двусмислено становище. През 1903 година в предговора към втори том от съчиненията на Алеко Константинов Беньо Цонев категорично и еднозначно обвързва създаването на образа с устната традиция, което поражда двусмислица по отношение на Алековото авторство. Беньо Цонев обаче не се ограничава до приятелския кръг на Алеко Константинов, а внушава идеята, че става дума за една разгърната смехова култура, опираща се на анекдоти за герои, чиито черти Алеко обединява в образа на Бай Ганьо. "Значи и нашият Бай Ганю, преди да бъде известен като съчинение под това име, беше вече известен анонимно, без да се знае авторът му. Преди още да излязат тия "невероятни разкази за един съвременен българин", те се приказваха, те бяха известни в главните си черти и разсмиваха тъкмо тъй, както и сега Бай Ганю - щом се намереше някой да ги разкаже, както трябва; те бяха като пръснати анекдоти, които чакаха само един сръчен писател да ги сбере в едно и да им даде едно общо заглавие. Такъв писател не закъсня да се яви: Алеко сграбчи тоя готов и популярен сюжет, даде му книжовна форма и го издаде под свое име", заключава Беньо Цонев (1903: VIII).

За да бъде разбрано като усъмняване в Алековото авторство, написаното от Беньо Цонев трябва да бъде подложено на определена редукция, при която не се отчитат всички факти - социални и литературни, които характеризират времето. То обаче може да послужи не просто за разбирането на един конкретно литературен въпрос - какъвто е този за авторството на Алеко Константинов, а като ключ към случващото се в епохата, в която е създаден образът на Бай Ганьо. От друга страна, този въпрос, допълнен и с критическите инвенции по отношение на естетическата стойност на "Бай Ганьо", разкрива сложното и противоречиво взаимодействие между "високата" и "масовата култура" в модерната българска епоха.

Становището на Беньо Цонев се възприема като посегателство върху авторството на Алеко Константинов много скоро след неговото писмено популяризиране. Отговорът от д-р Кръстев е в типичния за него стил: предговорът е нескопосан, заради неяснотите, които се съдържат в него и свободните аналогии от чужди литератури, върху които се позовава в своите логически заключения. Тази неяснота, допълнена от противоречивата информация в по-късни спомени на участници във "Весела България", дава основание на някои критици по-късно да разгърнат цял сюжет върху това дали Алеко Константинов е автор на "Невероятните приключения на един съвременен българин". Към него се добавя и важният за критическата рецепция проблем за художествената стойност на "Бай Ганьо". Няма съмнение в авторството на Алеко е тезата, към която е насочен патосът на Кръстев. Той обаче споделя наблюдението си, че "Бай Ганьо представлява пъстра огърлица от (необединени чрез една художествена идея) анекдоти и действителни случки, разказвани в заседанията на така наречената "Весела България" - една група от най-разнокалибрени млади хора" (Кръстев 1996: 86). Ако не беше творческият гений на Алеко, "Невероятните разкази за един съвременен българин" щяха и сега да съществуват като "духовна" храна за празни умове", категоричен е в своето заключение литературният критик (Кръстев 1996: 87).

Парадоксалното е, че през 20-те години на века Боян Пенев взема повод именно от казаното от д-р Кръстев, за да трансформира въпроса за авторството, като го положи в контекста на литературните търсения от следвоенния период. Той акцентира на естетическата стойност, която има "Бай Ганьо" с оглед на художествените процеси в българската литература. Анализирайки критическата дейност на Алеко Константинов, Боян Пенев пише, че той насочва своето внимание към слаби и тенденциозни издания, в които "няма ни капка поезия и художественост". Алеко Константинов, продължава Пенев, убедено изповядва схващането, че "литературата е средство за пряко морално въздействие - тя трябва да изкоренява пороците и да служи на практическите задачи на живота" (Пенев 1927: 160). И това му разбиране полага траен отпечатък върху стила му на създаване на художествена литература - и по-специално на "Бай Ганьо". "Двете критики [въз основа на които Пенев анализира критическите възможности на Алеко], както и другите му случайни литературни бележки - и с формата, и със съдържанието си - красноречиво свидетелстват за слаба литературна култура, за неразвит естетически усет и за непреодолима склонност към фейлетонен, публицистичен стил. Но в същото време те ни дават възможност да проследим неговата хумористична дарба, тъй широко проявена в първата част на "Бай Ганю", в пътните му бележки, а особено - във фейлетоните" (Пенев 1927: 163).

Критическият ъгъл, под който Боян Пенев преценява творчеството на Алеко Константинов, верифицира изводи, които други литературоведи от този период възприемат като застрашаващи цялостното присъствие на автора на "Бай Ганьо" в българската литература. Както може да се съди от някои дописки в литературната периодика, проф. Александър Балабанов е изнасял поредица от сказки, в които обсъжда въпроса за мястото и ролята на Алеко Константинов за литературното развитие⁶. От тях става ясно, че Балабанов актуализира и извежда до крайност въпроса за моралните различия между автор и герой. Тази връзка е изключително важна за разбирането на моралните и естетическите стойности на Алековото произведение, поради което критиците нямат право да се опитват да я нарушават. В редакторска бележка към дописка от Антропка по повод сказка на Балабанов в "Литературен глас" от 1931 г. се отбелязва, че "от няколко години се само току надига някакъв стремеж у някои български писачи да отричат литературната дейност на автора на безсмъртния "Бай Ганьо" Алеко Константинов". И това - продължава материалът - го правят именно внуците на Бай Ганьо. В сказката, която изнася във Варна, лекторът Балабанов изтъква, че е необходим "не поход срещу Алеко, а стотици Алековци" (Антропка 1931: 4). В подобен дух е и текстът на И. Ив., който в брой на същия вестник от 1934 година споменава отново за изнесена в София сказка от проф. Балабанов на същата тема. В нея отново е поставен въпросът за недобросъвестните критици, които си позволяват да се усъмняват в неговото авторство и поставят за критическо обсъждане проблема за естетиката в литературното наследство на Алеко Константинов. "Темпераментният Ал. Балабанов изобличаваше по един жесток начин, неговата ирония на няколко пъти предизвиква общ смях в аудиторията и искрени аплодисменти" (И. Ив. 1934: 4).

Отчитайки случващото се в литературно-критическото пространство след смъртта на Алеко Константинов, Михаил Арнаудов се заема да разреши окончателно въпроса за авторството на "Бай Ганьо". Той се опитва да реконструира обстановката, започвайки със спомени на приятели на Алеко, които са били част от кръга "Весела България". Арнаудов прави две анкети - през 1938 и 1950 година - с д-р Никола Червениванов и Димитър Илков, като по-късно, когато анализира данните, има предвид и спомените на Бончо Боев от 1927 година. Информацията, която се получава в резултат от това изследване на Михаил Арнаудов е противоречива - двамата анкетирани имат различни спомени за епохата, формирани през дистанцията на годините. Д-р Червениванов споменава няколко интересни истории, които са се разказвали в компанията като отделни случки за забавление на присъстващите. В заключение Червениванов казва: "Така Алеко събра достатъчно материал, за да създаде един общ тип, и го кръсти "Бай Ганю Балкански". Той нямаше нужда да прибавя или да измисля нещо от себе си" (Арнаудов 1965: 83).

Димитър Илков също си спомня, че "Весела България" е мястото, в което се разказват множество истории за хора, чието поведение е в разрез с неписаните правила на средата. Съвременниците на Алеко се опитват да си припомнят конкретни събития, сюжети и дори срещи, при които са се формирали характеристиките на героя. Илков, пише Михаил Арнаудов "признаваше, че е имало такава приятелска компания, в която са влизали и негови близки познати, но отричаше да е говорено там за Бай Ганю, с нови приноси за разказите, изнесени в друг състав на "Весела България" (Арнаудов 1965: 84). Самият Арнаудов е скептичен към точността на този спомен на Илков и специално подчертава, че "байганювските приключения са били предмет на забавите в различи състави на компанията". Още повече че и в спомените на професора юрист Бончо Боев се съдържа информация за това, че в приятелския кръг са се разказвали истории със сюжети, подобни на разказите за Бай Ганьо.

Илков обаче успява да си припомни имената на голяма част от "членовете" на "Весела България" и дори разказва една интересна случка. "Когато Алеко изслуша всички сътрапезници - в течение на две-три седмици - без някой да подозира, че той си взема бележка от разказите ни, току един ден се яви в дома на д-р Кръстев, редактор на сп. "Мисъл" (у него живеехме с Червениванов под наем), и почна да ни чете от една тетрадка приключенията на Бай Ганя...". Това прави силно впечатление на слушателите и дори д-р Кръстев предлага да се направи среща на чай, на която Алеко да прочете произведението си пред тях. Кръгът от поканените, както планира д-р Кръстев, е твърде широк - писатели и общественици. Вечерята не се осъществява заради недоразумение между домакина и Хаджибонев, което дори става достояние на пресата. "Алеко се намеси и примири двете страни, спомня си Илков, [но] предишният приятелски кръг се разтури..." (Арнаудов 1965: 85).

Георги Хаджибонев, когото споменава Илков, е ключова фигура за разбирането на "Бай Ганьо". Той не само е приятел на Алеко Константинов и част от кръга "Весела България", но е и изкушен от литературата. Хаджибонев публикува разкази в периодичния печат, а освен това издава няколко книги с художествени текстове. В годината, в която започват да се отпечатват в списание "Мисъл" разказите на Алеко за Бай Ганьо (първият е в книжката от април 1894), Георги Хаджибонев публикува разказа "На гости" ("Мисъл", 1894, кн. 7-8). Сюжетът е положен върху едно внезапно гостуване, а характеристиките на главния герой наподобавят някои от тези на Бай Ганьо, описан от Алеко Константинов. По време на приятелско събиране в столично семейство, слугата съобщава, че е "дошъл вуйчо им от градеца С. и почнал да си внася килимчето и дисагите", защото възнамерява да "гостува тая вечер у сестреника си" (Хаджибонев 1894: 669). В описанието на Хаджибонев чичо Велю изключително много наподобява Бай Ганьо. Като не се отчита възрастовата разлика (той е 65-годишен мъж), гостът е със "здрав изглед, бодър, с весел и безгрижен нрав. Той е от ония нашенци, които никога не изпускат случая да се повеселят, да се пошегуват, дето се казва, да си пийнат и хапнат...". За разкриване на същността му спомагат както описанието на облеклото (чичо Велю е в потури, както мислено отбелязва домакинята г-жа Никифорова), така и обноските му. Гостът не се притеснява от компанията, бързо се отпуска в средата и заема централна роля в разговорите. През неговата фигура се демонстрира съществуващият контраст в социален план в съвременното общество. Чичо Велю влиза в разрез с новите правила, които се установяват в града, но наред с това, че попада в неловка ситуация, неговото присъствие не провокира смях. В това отношение образът е разколебан, защото идеологическите стратегии на изграждането му са ясно разпознаваеми като сюжетообразуващи. Хаджибонев се опитва да използва една анекдотична структура, която да провокира определени рецептивни очаквания у читателя. И докато при "Бай Ганю" този механизъм сработва, откровено дидактичните усилия на Хаджибонев правят разказа да изглежда подражателен и лишен от оригиналност. Самият герой излиза от рамката на анекдотичното: неговите разсъждения, които изграждат вътрешната логическа организация на сюжета, са с ясно изразена социална насоченост. Чичо Велю критикува съвременните нрави, като ги съпоставя с простотата и откритостта на човешките отношения в миналото. В някаква степен те са се съхранили сред хората, живеещи извън столицата. Критиката, която той отправя по време на разговора в дома на племенника си, е представителна за онази идеологическа насоченост, която се противопоставя на проевропейския модернизационен проект, представяна от останалите гости. Въпреки това героят провокира емпатия у своите събеседници - те разбират казаното от него и дори са съгласни с голяма част от чутото. Независимо от това те отстояват своята културна дистанцираност от чичо Велю; позиция, която в самия разказ остава идеологически, а не художествено мотивирана.

Тази идеологизация в "На гости" е разбираема, ако текстът се прочете в едно по-разгърнато контекстуално цяло - творчеството на Хаджибонев. Произведенията, публикувани в "Една рожба на времето" и "Разкази из българския живот", са с ясно изразена социална насоченост. В тях Хаджибонев критикува изграждането на културни представи в българското общество, които на практика отразяват едно повърхностно адаптиране към външните страни на европейската цивилизация. Обект на критика са парвенютата, които подражават на чуждото, отграничават се от останалите и се опитват да се придържат към етикет, който им е дълбоко чужд. Желанието им да успеят на всяка цена, като не подбират средствата, корумпират установената нравственост и превръщат това в свое предимство в променящия се социален ред. Те са същите лица, четено съпоставително, които представляват приятелската компания, събрана в дома на Никифорови, когато чичо Велю пристига в столицата. И ако там са представени в добра атмосфера и с изискани обноски, отчетливо забележим контрапункт на госта, в други разкази на Хаджибонев те са описани в съвсем различни ситуации. Под повърхността на светските маниери се забелязват оголените амбиции на хора, решени да се издигнат в социалните йерархии и да повишат своето материално състояние на всяка цена. Те държат да бъдат забелязани, за да станат част от държавната администрация, която използват като източник за бърз финансов успех и социален престиж. Всичко това създава културна публичност, в която партийната принадлежност се разглежда като средство за достъп до властта в страната. Така е представена обобщено новата културна среда в разказите на Георги Хаджибонев.

Чичо Велю попада именно сред такива хора. В "На гости" той е фигурата, която подобно на Бай Ганьо изразява авторовия стремеж за анекдотично обобщаване на характеристиките, които са присъщи на множество герои, създадени от новата културна среда. Хаджибонев вероятно разбира, че този му замисъл е несъвсем сполучливо осъществен в "На гости" и разгръща тези характеристики в галерия от образи в разкази, публикувани в периодичните издания. (По-късно с известни обработки той ги събира в две самостоятелно отпечатани издания.) Вземайки повод от Алеко Константинов, който споменава за братята на своя герой⁷, през 1897 година той издава книгата "Братът на Бай Ганю", която е с подзаглавие "Хумористически разкази за един съвременен "интелигентен българин". Това издание, заедно с другите събрани разкази на Георги Хаджибонев се полагат в едно силно течение през 90-те години на XIX век, което изважда на преден план тенденциозна литература с конкретни морални внушения и послания. Без да могат да бъдат категорично определени като част от "народняшките и социалистическите по своя характер литературни произведения" (Пенев 1927: 159), формирали по-голямата част от това течение, работите на Хаджибонев са с ясно изразена социална насоченост, което малко или много ги приобщава към този тип литература. "Братът на Бай Ганя Балкански" няма социално-пропедевтична ориентация, но е в не по-малка степен тенденциозна творба по морално-етическия си патос, насочен към читателя, с който е натоварена. Литература, която има амбицията да възпитава - и вкус, и нрави; становище, убедено споделяно от Алеко Константинов, както отбелязва Боян Пенев.

Тук се налага кратко връщане към казаното по-горе, за да се внесе едно необходимо уточнение. Още в самото начало на книгата си Хаджибонев пише "Един добър български писател, даде портрета на най-големия брат, бай Ганю, който е познат на читателите. Сега е мой ред да нарисувам портрета на по-малкия брат - нещо, което аз ще се помъча, според силите си, да изпълня" (Хаджибонев 1897: 4). Без да се прави опит да се подновява дискусията за авторството на Алеко Константинов, която статията на Михаил Арнаудов (1965: 69-122) аргументирано приключва⁸, казаното от Хаджибонев е категоричен аргумент в защита на това, че Щастливеца е автор на цялостната и пълна характеристика на героя в българската литература. Неговото "свидетелство" е важно, защото той е част от кръга "Весела България" и е участник в разговорите, които са се водили по време на създаването на "Бай Ганьо". Освен това самият Хаджибонев прави опит да предложи на читателите произведение със сходен по външни черти и морален облик герой, което има идентична дидактическа насоченост. Авторът обаче своевременно се отказва от това си намерение, както вече стана дума. Не без значение е и фактът, че неговото свидетелство - за разлика от спомените, фиксирани писмено десетилетия по-късно в променяща се епистемологична конюнктура, съвпада по време със създаването на Алековия герой. Литературните усилия на Хаджибонев да съучаства в създаването на герой като Бай Ганьо (или негови родственици) е в подкрепа на схващането, че става въпрос за една тенденция, която се опитва да се превърне в част от модерната смехова култура. Култура, която размива бързо установяващите се и категорично защитавани граници между "високо" и "ниско" в собствените си редове. Д-р Кръстев е един от първите критици, който ясно формулира тази заплаха и се превръща в отявлен противник на смесването на високи и низови редове на модерната култура. Застанал на втвърдени естетически позиции, той привежда множество доказателства защо това смесване не бива да се допуска и колко опасно е то за развитието на литературния вкус не само на читателската аудитория, но и на самите автори. Вероятно упорството на неговата критическа съпротива е правопропорционално на силата, с която това започва да се случва в модерната българска култура още в края на XIX век. В подкрепа на това схващане свидетелстват литературните усилия на Хаджибонев да допълни галерията от хумористични образи, които свободно преминават границите между "високото" и "масовото".

В основата на неговата книга се полага идея, сходна с тази в "Бай Ганьо" - главният герой господин Станьо влиза в конфликт със средата, което провокира неразбиране и предизвиква смях. Господин Станьо не се срамува от връзката с по-големия си брат. Той е "представителен, мазнолик, с къси руси мустачки, които засуква, колкото приличието позволява, с поглед благ (пази, Боже, от бай Ганювия свиреп поглед) и с обноски вежливи". Докато Бай Ганьо носи пояс и антерия, то господин Станьо е "цяло конте". Той е елегантно облечен с костюм, а в поведението си е галантен кавалер. Но най-голямата разлика между двамата братя е тяхното "възпитание", чиято условност отбелязва Хаджибонев, поставяйки в кавички думата. "Бай Ганю - "таквозинкана" - говори цинизми, а моят приятел приказва съвсем "интеллигентно", по "европейски", както викат казанлъчани, и даже и в най-простата си реч той подбира "големи" думи, които се употребяват в дипломатския език" (Хаджибонев 1897: 4). В разказите си за господин Станьо Георги Хаджибонев прави непрекъснати препратки към текстовете на Алеко за Бай Ганьо. За краткото време - от 1894 (когато започва отпечатването на "Бай Ганю" в "Мисъл") до 1897 (излизането от печат на "Братът на Бай Ганя Балкански") Алековият герой е станал толкова популярен на аудиторията, че Хаджибонев често пъти го използва като антипод или илюстрация на една или друга ситуация, без да се задълбочава в детайлното му представяне.

Приключенията на господин Станьо се случват в София, а не в европейски големи градове, където се подвизава по-големият му брат. Защото и в нашата столица "дал Господ сладкарници, театро, големи кафенета, горещи бани - само дето една опера няма..." (Хаджибонев 1897: 6). Героят не се шегува с младите касиерки в сладкарниците, но неговите подвизи са не по-малки от тези на пътуващия Бай Ганьо. Това обаче не е единствената разлика с изданието на Алеко Константинов от 1895 година. За разлика от него Георги Хаджибонев не се задоволява да събере в единно книжно тяло отделни анекдоти, а прави опит да изгради цялостен сюжет, който се конструира от неговите приключения в столицата. Книгата започва с пристигането на героя на гости у роднини в София и завършва с паническото му напускане на града. В заключението обаче се казва, че читателят не бива да се изненадва, ако разбере някой ден, че господин Станьо е станал министър - най-високата обществена позиция в неговата ценностна йерархия.

Сюжетът, който се опитва да разгърне Георги Хаджибонев, има лесно разпознаваема дидактическа насоченост. Той залага на готови нагласи от страна на четящата публика, създадени от образа на Бай Ганьо. Използвайки това, авторът доизгражда и надгражда една идея в книгата си, която има ценностно целенасочен възпитателен ефект. За разлика от Алеко, той не се "доверява" докрай на публиката, а използва сюжетната структура, за да разреши всички колебания, които могат да възникнат у читателя, отправяйки ясни по своето съдържание идейни послания. Тази тенденциозност приближава "Братът на Бай Ганя Балкански" до другите творби на Георги Хаджибонев и я удържа в едно междинно по отношение на рецепцията поле. Масовата публика не разпознава господин Станьо като интересен, поради което не допуска превръщането му в сюжетопораждащ типаж. Поради засилената тенденциозност критиката не приема книгата като ценна в художествено отношение и я оставя без сериозни отзиви. Независимо от съществуващата благоприятна среда, създадена от "Бай Ганьо" на Алеко, изданието на Георги Хаджибонев не успява да се впише в общата читателска нагласа. Неговият текст обаче представлява интересен пример, през който може да се разчете взаимодействието между високото и масовото в модерната култура и мястото на литературата в тези процеси и да разкрие механизмите на изграждане на образа на Бай Ганьо като литературен и културен феномен.

БЕЛЕЖКИ

1. В случая въпросът с литературния вкус стои по особен начин, ако се имат предвид критиките от високите естетически позиции, че книгата на Алеко Константинов е по-значима с етическия си патос, отколкото с художествените си постижения. [обратно]

2. Тази идея не е чужда на българското литературознание, като често пъти дори е извеждана до категоричност. Аргументирайки се с написаното от Енчо Мутафов, Светлозар Игов и Живко Иванов, Калина Галунова стига до извода, че поради наличието на горепосочените засрещания текстът на Алеко Константинов "усилено набляга на връзката си с разказването, с устната реч, т.е. с фолклорното" (Галунова 2009: 116). Връзката с фолклорното обаче далеч не е толкова самоочевидна, за да бъде изяснена единствено през "устността" на Алековото разказване. Тя може да се търси в доста по-задълбочен семиотичен ред, който препраща към трансформациите на фолклорното в масовата култура. [обратно]

3. Те са подложени на силна обработка. Образите на Крали Марко и Хитър Петър например са част от една активна програма за литературно адаптиране и "дисциплиниране". На случващото се с Крали Марко и неговите литературни употреби в епохата на модерността е посветен докладът на Н. Чернокожев и Н. Папучиев "Епос и комикс: разноезичия на помненето", който предстои да бъде отпечатан. [обратно]

4. В карикатурата сякаш Бешков "установява" един по-константен образ, който се е наложил в масовото съзнание. Дотогава образът е твърде дисперсен и като че ли се търси от художниците. [обратно]

5. Калина Малина например специално отбелязва добрата инициатива да се адаптират класически текстове от световната литература в България. Към 1929 г. това вече е направено с книги на Данте, Сервантес, Шекспир и др. Първата книга от българската литература е "Бай Ганьо" на Алеко Константинов в преработка на Николай Фол, която излиза от печат именно през 1929 година. В кратък отзив в "Литературен глас" Калина Малина пише: "Добре е, че се почва именно с тази книга. Нея трябва всяко дете да я знае, да я прочете. [...] Нека всяко българче се научи от тази книга да вижда при пръв поглед бай Ганю, който се движи навсякъде из България... [...] Нека всяко българче от града до най-сетната колиба научи от тази книга, че и то носи у себе си тези недостатъци и още от рано да ги изкорени" (Калина Малина 1929: 6). [обратно]

6. Наред със сказките в отговор на критическия прочит на Боян Пенев излизат и няколко публикации - в списание "Хиперион" (Редакционен 1927а: 298-302) и на Иван Шишманов в "Училищен преглед" (Шишманов 1927), представена и в "Хиперион" (Редакционен 1927: 369б). [обратно]

7. Поводът може да се открие в написаното от Алеко Константинов в "Бай Ганьо журналист": "Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат" (Константинов). От друга страна, сюжетите за Бай Ганьо са били част от разказваното по време на сбирките на "Весела България", както свидетелстват самите участници в спомените си по-късно. [обратно]

8. За това повлияват и други фактори, като например общата литературна атмосфера, която безспорно е под силно идеологическо въздействие. По-важен фактор обаче са промените в самото литературознание от този период, което полага Алековия герой в друга литературно-историческа конюнктура. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Антропка 1931: Антропка. За истината и за Алеко Константинов. // Литературен глас, бр. 117, 30.05.1931, стр. 4.

Арнаудов 1965: Арнаудов, Михаил. Към произхода и характеристиката на Алеко-Константиновия "Бай Ганю". // Известия на института за литература, 1965, кн. XVII, стр. 69-122.

Вачева 2006: Вачева, Албена. "Бай Ганьо": Неканонично. // Класика и авангард. Юбилеен сборник по случай 70-та годишнина на проф. Иван Сарандев. София: ИЦ "Проф. Боян Пенев", 2006, стр. 79-91.

Галунова 2009: Галунова, Калина. Бай Ганьо Българина. Опит върху българската народопсихология и българската модерност. Книга първа. В. Търново: Фабер, 2009.

И. Ив. 1934: И. Ив. Сказката на Александър Балабанов за Алеко Константинов и за българската критика. // Литературен глас, бр. 229, 08.04.1934, стр. 4.

Калина Малина 1929: Калина Малина. Бай Ганю за деца и юноши. // Литературен глас, бр. 55, 28.12.1929, стр. 6.

Кръстев 1996: Кръстев, Кръстьо. Алеко Константинов. Шест статии - Втори портрет - 1907. // Д-р Кръстьо Кръстев. Съчинения. Т. 1. Съст.: Л. Стаматов, С. Янев. София: Просвета, 1996, стр. 78-97.

Мешеков 1989: Мешеков, Иван. Алеко Константинов. // Иван Мешеков. Есета, статии, студии, рецензии. Ред.: С. Султанов, Л. Мешеков. София: Български писател, 1989, стр. 377-417.

Пенев 1927: Пенев, Боян. Литературните отношения и оценки на Боян Пенев. // Златорог, г. VIII (1927), кн. 4 (април), стр. 151-163.

Пенев 1978: Пенев, Боян. Изкуството е нашата памет. Варна: Книгоиздателство "Г. Бакалов", 1978.

Редакционен 1927а: Редакционен. Алеко Константинов тенденциозно осветлен. // Хиперион, г. VI (1927), кн. 7 (септември), стр. 369.

Редакционен 1927б: Редакционен. Сред книгите и списанията. // Хиперион, г. VI (1927), кн. 8 (ноември), стр. 369.

Хаджибонев 1894: Хаджибонев, Георги. На гости. // Мисъл, г. VI (1894), кн. 7-8 (ноември-декември), стр. 667-675.

Хаджибонев 1897: Хаджибонев, Георги. Братът на Бай Ганя Балкански. Хумористически разкази за един съвременен "интелигентен българин". София: Д. Петров, 1897.

Христов 1899: Христов, Кирил. Алеко Константинов. Спомени. // Мисъл, г. IX (1899), кн. 10, стр. 309-327.

Шишманов 1927: Шишманов, Иван. Алеко Константинов в ново осветление. // Училищен преглед, 1927, кн. 8.

© Николай Папучиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2013, № 9 (166)
© Електронно издателство LiterNet, 01.09.2013
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.