web | И пак мъжете са виновни

ТОЙ НЕ СТАНА МОЙ ИЗДАТЕЛ

Седнах на дивана - мек и нисък - от което късата ми пола окъся още повече, коленете щръкнаха под носа ми и по всяка вероятност големите розови точки по дънцето на бикините ми грейнаха в любовно розово. Предстоеше ми делови разговор и за да прикрия разнеженото розово, светкавично се изправих да поудължа полата и свия крака в друга посока. Мъжът срещу мен се канеше да седне зад бюрото си, но сякаш, прочел мислите ми, седна до мен на дивана и каза:

- Не се притеснявайте! Имате хубави крака, защо се опитвате да ги скриете?

За мое най-голямо учудване се смутих, дори се притесних. Аз - деловата жена, готова всеки миг светкавично да извадя диктофона от чантата си и да го пъхна под носа на всеки за интервю, с което знаех, че смущавам. Мен обаче отдавна не бяха ме смущавали и то по този начин. Защото мъжът до мен на дивана бе евентуалният мой издател. Той бе прочел ръкописа и ми бе казал, че в него има "много сладки неща", но книгата ще спечели, ако се "пипне" и чисто журналистическият материал за секстелефоните се романизира. За да го направя, се нуждаех от известно напътствие, от леко докосване, от съвсем нежно побутване с пръст. И той го направи - в преносен и буквален смисъл.

Едва ли го беше мислил предварително. Седеше до мен на дивана и между нас постепенно започнаха да плуват неговите сперматозоиди. Той ме насочваше към предстоящото ми писателстване, ухажвайки ме. Аз го слушах, гледах го в очите, от които излизаха сперматозоидите, и се чудех дали на свой ред да пофлиртувам, като му изпратя от моите яйцеклетки, или да си остана разумно-деловата жена.

- Какъв тип мъже харесвате?

Този въпрос съвсем ме обърка, но трябваше нещо да отговоря и не като в обява от вестник "Куриер 5": "Интелигентна търси интелигентен" или като ученичка: "Харесвам висок, с черна коса и сини очи". Затрудних се, защото не можех да отговоря с едно изречение. А той така ме гледаше, сякаш искаше да ми каже: "Нали аз съм твоят тип? Ето, погледни ме, не може да не ме харесваш? Разбира се, че ме харесваш, признай го!"

Толкова се бях бетонирала, че нищо подобно не исках да призная. Бях приспала в дълбока кома жената в себе си. Станала бях безполова, превърнала се в робот, програмиран само за репортерска работа, с производителност за трима човека.

Тръгнах си раздвоена - писачката в мен се чудеше откъде да започне писаницата си, а току-що събудената жена, още недоразбрала точно какво става, задаваше въпроси и искаше да си изясни наистина ли я харесват. Започнаха да си досаждат, след което се скараха:

- Той ме харесва - продължаваше да сънува Събудената.

- Да бе, точно теб ще хареса - режеше я с трион Писачката. - Обърнаха ти малко внимание и се разкудкудяка като всички глупави жени. Той искаше да те събуди, за да си напиша аз книгата.

- Ти пък какво ми се правиш на писателка, нали те познавам?!... Харесвам този мъж - разнежи се Събудената. - Той е моят тип!

- Започва да прави коремче - изсмя се гадничко Писачката.

- Нормално, минава петдесетте - спокойно отвърна Събудената.

- ...разрежда косата...

- Сигурно е много сексуален. Чувала съм, че мъжете оплешивяват, защото хормоните им отиват в сексуалната активност.

Като чу последното, Писачката се разсмя неудържимо:

- Мислех те за по-умна.

Случаен мъж -
тръпка и желание -
инстинктът първичен.

- изрецитира тя, но Събудената не се впечатли от хайкуто, нито от вулканичния й смях и продължи мечтателно. - Забеляза ли колко интелигентен глас има? Колко приятно говори! Как обаятелно звучи...

След едномесечно отсъствие, време, през което трябваше да започна да пиша, се прибрах в София и веднага позвъних на издателя.

- Здравейте, аз вече съм тук. Мисля, че написах нещо и както се уговорихме, ви търсих...

- Елена, здравей! - изненада ме промяната в обръщението. - И мен ме нямаше, преди три дни се върнах от Норвегия...

- Вие все пътувате, за което ви завиждам.

- Наистина пътувам много.

- Черна завист ме обхваща...

- Влюби се в мен и ще те вземам със себе си, когато пътувам.

Последната реплика беше неочаквана за мен, но време за мислене нямах и се изненадах повече от себе си, когато се чух да казвам:

- Ами аз вече съм го направила!

- Тогава ела веднага, чакам те!

И аз хукнах през глава така, сякаш той задържаше самолета за нашето пътуване до рая. Влетях като торнадо в издателството, без да предполагам какво ще ми се случи. Страст като отприщена стихия връхлетя върху мен, грабна ме и започна да ме върти с главоломен шемет. Не аз, торнадото беше той. Толкова страстно пожелаване отдавна не бях усещала. Залепи ме за себе си още до вратата. Не можех да повярвам, че онова парченце шоколад, което момченцата имат в повече от момиченцата, се е втвърдило и пораснало за мен. Гадният ми мозък ми услужи веднага: "Преди теб, вътре беше секретарката." За секретарката или за мен, шоколадът бе пораснал и през дрехите твърдо се забиваше в моя корем. Пък аз бях забравила, че хората могат да се целуват - в устата, с езици. Целуваше ме и през зъби ме питаше: "Харесваш ли ме? Искам да бъда с теб! Ох, как искам да..." Че го харесвах, харесвах го, но не знаех точно какво му харесвам.

На онзи, ниския диван, торнадото продължи да се вихри и всяка секунда ме хвърляше в най-противоречиви мисли и желания. Виждах кокетните устни с остри ъгълчета, после усещах нежната им кожица в мека и същевременно стръвна целувка. Очите му ме гледаха упорито и безочливо до арогантност, но очакващо. Ръцете му влязоха под блузата ми... Да, но в съседство беше секретарката, разните служители и други непредвидими изненади. Исках да го яхна там на дивана, гола и разгонена, да се изчукам като улична кучка, за да спадне непоносимият волтаж, но цивилизованият ми разум се противеше с всичките си тъпи, измислени от някого съображения. Как ще се търкалям на някакъв си служебен диван? Аз съм аристократка в секса - нужна ми е романтична обстановка, музика, свещи... И съм разточителна - трябва ми запас от време, за да го спра и да вляза в любовното безвремие.

Глупости! Префърцунени женски измишльотини! Мъжът ме бе пожелал - не друга, точно мен бе пожелал - страстно, диво и голо. Голо, защото беше съблякъл интелигентността си, авторитета си на уважаван бизнесмен и разните му лицемерни задръжки от рода на добро възпитание и култура. През бронята на панталона, порасналият му шоколад пулсираше с ударите на венериното ми подхълмие.

- Розовите точки са виновни, нали?

- Да, те ме подлудиха. Още тогава исках да...

Многоточието отложихме за след два часа, когато офисът ще се изпразни от различно любопитство. По възможно най-скоростния начин се прибрах вкъщи и се пъхнах в банята. Хипер обонянието ми долавяше финото мъжко ухание, полепнало по кожата ми. То ми харесваше, но трябваше да го измия заедно с потта от преживяната емоция. Погледнах се в голямото огледало на стената - кафявата ми, загоряла от есенното слънце кожа, силно контрастираше с белия триъгълник, оставен от долнището на банския. На него пък контрастираше друг черен триъгълник, старателно оформен така, че да не се вижда и през най-изрязаните бикини. Може тялото ми да не е съвършено, но се чувствах хубава. И коя жена на петдесет без две може да се похвали с гърди като моите "а ла Венера Милоска" - два конуса с големината да напълнят мъжка ръка, с нахално стърчащи зрънца?

И двете с такова самочувствие, та чак не могат да се гледат и всяка е кривнала леко встрани...

В мъжка шепа
гърдите ми -
две хлебчета бели!

Харесвана = хубава! Това е магическата формула.

Страст имаше, липсваха чувствата, търкулнати някъде под служебния диван. Не си заслужаваше отново да заемам разкрачен стоеж. Със сигурност щях да намеря друг интелигентен издател, който няма да се интересува от жената в мен - ще гледа ръкописа, а не розовите точки по бикините ми.

© Нина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.11.2007
Нина Кръстева. И пак мъжете са виновни. Варна: LiterNet, 2007.