web | И пак мъжете са виновни

Заклевам се, че ще пиша истината, само голата истина!

ТЕЛЕФОН НА ДОВЕРИЕТО ЛИ?

Аз наистина работих на телефон 9 00 .. Когато постъпих, ми обясниха, че е телефон на доверието или по-точно за приятелски разговори. Постепенно, поради непрекъснатото текучество, а по-късно и според изискванията на шефовете с променения текст в рекламата телефонът се превърна в "розов", "еротичен" и "секстелефон", както го наричат онези, които звънят. Точно тази промяна ме накара да опиша всичко, което чух и видях.

Предизвикаха ме и разните статии - сто процента жълта преса и интервютата с момичета от секстелефони, пълни с измишльотини. Реших, че ако опиша кой какви разговори води и какво става след разговорите, какви са взаимоотношенията на момичетата с "клиентите" и взаимоотношенията между самите момичета, ще задоволя съмнителното любопитство на немалко хора от всеки пол, възраст и социална принадлежност. За съжаление често ще срещате нецензурни, дори вулгарни изрази. Не съм променила нищо. Само така ще разберете защо пиша всичко това.

Като споменах клиенти, бързам да кажа, че ми звучи много консумативно. За мен всеки, кой позвъни, е СЪБЕСЕДНИК. Защото нито аз съм продавачка на пазара, нито онзи, който е избрал телефонния номер, иска да си купи някаква стока, та да го нарека клиент. Предполага се, че щом се обажда, иска да събеседва.

За четири и половина месеца работа на "специализиран" телефон имах точно шест събеседника, които търсеха телефон на доверието в най-чистия му вид.

23 май/16.37 часа. Петдесет и три годишна жена иска съвет как да постъпи: работи в държавно предприятие, остават й броени месеци до пенсия. Наскоро завършила фризьорски курс и съблазнена от мисълта за големи доходи от фризьорската професия, се изкушава да напусне дългогодишната си нископлатена работа. Същевременно се страхува да не загуби пенсията си. Съветът ми съвпадна с мнението на съпруга й и затвърди личното й решение. О, ако знаете какво задоволство изпитах, когато в слушалката радостно прозвуча благодарният й глас! Разговорът ни приключи, а аз се питах какво бих могла да й отговоря, ако бях не на четиридесет и три, а на двадесет и три години, както повечето колежки.

6 юли/13.15 часа. Четиринадесетгодишно момиче пита може ли да започне да води полов живот. Всъщност тя вече бе взела решение и искаше да ме убеди, че не може да почака поне още три години, както се опитвах да й внуша.

9 юли/14.30-15.49 часа. Семеен мъж отправя множество обвинения към съпругата си, завърнала се при родителите си и не му позволявала да се грижи за децата им. Мъжът беше готов да си послужи с всевъзможни средства, за да открадне децата за себе си, но не беше наясно обича ли жена си и дали децата му го искат. През цялото време изтъкваше разни свои презумпции като уж потвърдени факти. За жалост не успях да го накарам да осъзнае собствените си толкова очевидни грешки.

14 август/21.25 часа. Разговарям с тридесет и пет годишната Катя. Опитва се да звучи сдържано, но гласът й искри със задоволството на влюбена жена. Радвам се с нейната радост и й пожелавам да изживее най-щастливата си любов.

20 август/0.32-2.10 часа. Интелигентен, двадесет и четири годишен, ми разказва за връзката си с тридесет и осем годишна жена. Досещате се, че ги свързва сексът. Тя го "държи" със своята опитност и зряла сексуалност, той я привлича с живителната енергия на младото си тяло.

4 септември/4.40 часа. Момиче плаче в слушалката. Говоря й ласкаво, за да я успокоя. От обърканите й думи разбирам, че е на двадесет години. Обажда се от къщата на приятеля си, където са нощували. Той тръгнал към казармата, в която служи, а тя останала сама - изпитва ужас, че някой може да я нападне.

Всъщност като се размислих, установих, че не съм права. Много пъти по шест събеседници съм имала, които са ми доверявали личните си съдби и очаквали от мен съвет как да постъпят. (А мен кой да ме съветва?) И още, всеки, с когото съм разговаряла, дори най-елементарните "чикиджии", педерасти, педофили, садисти, мазохисти, с различни психични и сексуални отклонения, всички те в известна степен са се доверявали, споделяйки нещо, което не биха споделили и с най-добрия си приятел дори. По телефона можеш всичко да кажеш - не виждаш и не те виждат. И аз като Диана, Сара, Тина исках телефонът, на който работя, да бъде истински телефон на доверието, за да знам, че когато си тръгна след смяна, ще изпитвам удовлетворение от свършената работа, че съм била полезна някому. Затова през цялото време се стремях да покажа на момичетата, че минути могат да се "правят" без телефонната проституция, на която се подлагат. Притисната от обстоятелствата, допуснах не една грешка, но винаги се стремях да запазя достойнството си.

КАК СТАНАХ СВЕТЛА

Нарекох се Светла. Елена е истинското ми име, но заради личната ми безопасност трябваше да си измисля друго. И до ден-днешен не виждам никакъв смисъл, но такова е изискването на фирмата. Сигурно ще попитате защо точно Светла - толкова беззвучно и с нищо невпечатляващо име. Не като Анджела, Джулия или Моника например - наситени с много страст и предизвикателство. Не исках да си сменям името и доста бях затруднена в избора. Смятам се за сериозен човек и не можех да се прекръстя Ани, Сиси или Мими, които ми звучат доста лековато. Непрактичен човек съм, не разбирам от пари, а и точно в този момент в джоба ми дрънкаха жълти стотинки, та се сетих за Радослава, президентка на небезизвестната фирма за кожени палта. Никога не съм я виждала, но ми бяха достатъчни два разговора по телефона с нея, за да разбера, че от другата страна на жицата стои властна, безцеремонна и безскрупулна жена, със самочувствието, че с парите си може да купи всичко и всички. Исках и аз да бъда такава и си помислих, че ако се прекръстя с нейното име, може пък да ми потръгне. И станах Радосвета - радост и светлина! Защото при благоприятни условия ставам най-слънчевото създание. Само дето тези условия не са триста шестдесет и пет дни в годината. Скоро се оказа, че Радосвета се запомня трудно и така остана само Светла.

Я още сега да ви обясня защо започнах работа на този телефон. Така и така ще ме попитате, защото са ме питали неведнъж. За пари! Първата половина от живота ми мина сред картони, четки и бои - бях художник. Тогава работех заради удоволствието от самата работа. Но след демократическата революция останах безработна. Три месеца гледах едно детенце, което непрестанно ревеше и когато друго, по-голямо, го бутна пред очите ми, а моят възпитаник с неописуем рев се изправи с посиняло око, раздрана буза и окървавен нос, "посипах с пепел главата си" пред разтревожената майка и категорично отказах да се грижа повече за отрочето й.

След време започнах като брокер на недвижими имоти и тъкмо изучих разните чалъми в тази професия, фирмата фалира и разбрах, че ако не си потърся друга работа, ще трябва да умра от глад или да изляза на улицата да прося.

Отново грабнах вестника с обяви - търсеха момичета за работа на телефон. Наивната аз, отидох на прослушване (и оглеждане).

Шефът, възпълничко неразговорливо момче, търпеливо изслуша професионално-творческата ми биография и каза: "Страхувам се, че сте прекалено интелигентна за тази работа", което силно ме зачуди, но решихме да опитам да работя на техния телефон на доверието.

ПЪРВО ДЕЖУРСТВО - ПЪРВО РАЗОЧАРОВАНИЕ

Помня първото дежурство - двадесет и седми април, нощна смяна на най-неприятната линия. По-късно забелязах, че всяка новопостъпила започва оттам и ако не се уплаши - остава и продължава. Аз обаче се уплаших. От инат или защото късно през нощта нямаше транспорт, останах до края на смяната. Едва дочаках да стане шест часа, за да си тръгна. Дванадесет часа почти не бях мръдвала от фотьойла. Седях си с коженото яке до отворения прозорец, защото колежката в другия край на стаята неспирно бълваше цигарен дим. Бях вцепенена от студ и не смеех да помръдна. Само когато телефонът иззвъняваше, светкавично протягах ръка, за да вдигна слушалката.

На сутринта си тръгнах ужасена от преживяното и с решение никога повече да не се връщам там. Вървях в студената априлска утрин и се чувствах стъклена. Ако някой съвсем леко ме докоснеше, със сигурност щях да се разпадна на хиляди малки ръбести късчета като автомобилно стъкло. Усещах мозъка си, задето не бях спала цялата нощ, като нещо отделно от мен, тежко и също стъклено, което може да се изсипе всеки момент.

Не помня как съм се прибрала и как съм се пъхнала под завивките, но много добре си спомням, че първата ми работа, след като се събудих следобед, беше да позвъня в офиса и да кажа, че се отказвам от работата. За зло или за добро попаднах на Диана. Предния ден се видяхме с нея и когато разбра, че съм нова колежка, единствена дойде при мен и се опита да ме въведе в работата.

До моето идване Диана била "старата гвардия". Тридесет и пет годишна, без грим, с черна права коса до раменете, с дълги романтично-ексцентрични тоалети, винаги в черно, и безброй сребърни гривни, синджири и пръстени по ръцете. Тази жена избиваше комплекси, като се опитваше да се налага над останалите момичета. Харесваше й да се държи като старша, макар че никой не се съобразяваше с желанието й.

Фирмата е разположена в тристаен апартамент, състоящ се от две самостоятелни стаи, в които се влиза през голям хол, малка кухня и баня с тоалетна. В западната стая, най-силно предпочитана от всички, е телефонът с първа линия. Когато изберат номера, най-напред звъни там. Всички мразят източната стая - усойна, мрачна и сбутана, с прозорец към неугледни стени и мръсни задни дворове. Някои колежки никога не влизат в нея. Там е втората линия. Трета и четвърта са в двата края на хола, разделен със завеса, която не изолира звука, а само видимостта.

Диана ме предупреди, че съм с най-шумната смяна, но очакванията ми бяха надминати многократно. Аз седях във фотьойла, колежките шумно застъпваха на смяна, поглеждаха ме скришничко и любопитно и високомерно не ми обръщаха внимание. На втора линия се оказа прословутата Анджела, на тридесет и осем, а не както се представяше на двадесет и осем години. Тя беше най-търсена. Втрещих се и онемях, когато застана на полуотворената врата и мазно, лицемерно и сластно заговори:

- Здравей, скъпи, какво правиш? О-о-о, такива сладки хуйчета аз знаеш ли как хубаво ги гризкам?... Ох, ох... Сега ти облизвам топките...

Вцепених се. Дъхът ми секна. Как се казва това? Бардак ли, вертеп ли? Господи, къде съм? Каква е тази, дето гризка и облизва?! Нали я видя, защо питаш: силно изрусена къса коса и землист цвят на лицето, огромни черни кръгове под очите, симпатична, но нещо грабливо в нея те кара да се пазиш.

На първа линия беше Силвия - бяла, естествено руса, с широк ханш и дълги кльощави крака. Тя беше достатъчно умна, за да знае, че не е първа хубавица, и се опитваше да компенсира със знания и очарование. Единствена тя четеше книги винаги, когато не разговаряше по телефона.

Силвия беше фръцнала карираната си поличка в хола и сигурно, за да ме впечатли, изкрещя най-свойски на някого в слушалката:

- О, здравей говедо! Къде се губиш бе, простак?... - и се затвори в стаята си, продължавайки разговора.

От време на време идваше в хола, заставаше на метър от мен с лице към някакъв шкаф с вестници, уж се интересува от тях, но всъщност целият й гръб беше едно голямо слугинско ухо, което искаше да чуе какво говори новата, тоест - аз.

В другия край на хола срещу мен седеше Рени. Много симпатична, бузеста и безцеремонна, заета единствено със себе си и мисълта да накара цяла армия мъже да я ухажват. Нейният проблем беше, че много бързо се влюбва, но още по-бързо ги разлюбва. По-късно, напускайки фирмата, Рени беше заявила, разочарована, че от всички клиенти, с които се е срещала, само един бил хубав.

След двадесет и два часа от улицата започнаха да звънят на входната врата. Рени питаше по домофона за името и сваляше райбера. Надойдоха три момичета и насядаха на дивана. Говореха високо, пиеха виното си, смееха се, а за да не ги смущавам с моите телефонни разговори, засилваха все повече музиката от радиокасетофона. Никоя не искаше да чуе деликатните ми молби за тишина.

Кошмарът, преживян през нощта, ме отвращаваше. Диана бе наясно с поведението на всяка и започна да ме убеждава, че ако остана, ще подкрепя малкото колежки, борещи се за доброто име на телефона, да бъде той истински телефон на доверието. Трудностите винаги са ме амбицирали и се върнах, но много скоро разбрах, че съм тръгнала срещу вятърни мелници по донкихотовски.

Телефоните са на следния принцип: избира се номерът отвън и ако първата линия е заета (говори), сигналът автоматично преминава на следващата линия и така продължава да звъни на всяка следваща свободна линия, докато се вдигне слушалката (докато апаратът звъни). Нас могат да ни избират отвън, ние отвътре - не можем. Можем да се избираме вътрешно помежду си и да си прехвърляме външен разговор на друга свободна линия.

От всичките обаждания през първото дежурство помня само две. Трите линии преди мен загряваха до червено. Момичетата говореха ласкаво-интимно с всеки, сякаш той е единствен и безценен, сякаш цял живот са живели заедно, познават се безкрайно и въпреки това, той е мъжът на техните мечти.

Аз бях нова, неизвестна никому, кой щеше да ме потърси? Нищо подобно! Е, не ме търсеха поименно, но научавайки, че съм нова, проявяваха любопитство. Най-често питаха за някоя колежка. Приятен младежки глас, леко тъжен и самотен, ме попита за Анджела. Не ми бяха обяснили, че се викат една друга по стаите, ако говорят, и в същото време друг ги потърси и на друга линия. Натиснах бутоните, за да прехвърля разговора на телефона на Анджела, но линията й беше заета, тя говореше. Докато съобщавах това на момчето, въпросната Анджела излетя като реактив от стаята си и тръгна към мен в мига, в който момчето ми казваше: "Щом тя е заета, твоят глас ми харесва, искам да поговоря с теб..." В следващия миг Анджела се опита да изтръгне слушалката от ръката ми, но аз проявих твърдост и не й я отстъпих. От този момент започна кога прикрита, кога прекалено явна война между двете ни.

Отстъпчива съм и трудно опазвам границите на личната си територия. Нахалството и грубостта най-често ме стъписват, но този път бях доволна, че не се дадох в тази дребна, на пръв поглед незначителна и глупава битка за лични позиции. И си спечелих в лицето на Анджела непримирим враг.

Говорих повече от час с Тони - така се казваше момчето. Задавах му различни въпроси, за да добия представа що за личност е. Исках да разбера какъв проблем го подтиква да звъни на този телефон. Той говореше много възпитано и не разбирах какъв разговор може да направи с долнопробната Анджела. Защо търси точно нея? Междувременно от стаята й предизвикателно се разнасяха силни охканици.

Второто обаждане беше след три часа, призори, когато най-силно ти се приспива. Нарекох го "спящото време". Трябва да наложиш волята си, за да не заспиш. Телефонът вече почти не звънеше. В другия край на хола беше тъмно. Рени се беше умълчала. Сигурно момичетата бяха заспали, защото никоя не отговори на самотното иззвъняване и сигналът достигна до мен.

- Ало, Рени? - груб мъжки глас в слушалката.

- Рени ли търсите? Един момент, сега ще ви свържа - и натиснах бутоните, за да прехвърля разговора на нейната линия. Телефонът й звъня, звъня, но тя не реагира. Отидох до нея и тихичко я повиках. Тя спеше на дивана и не ме чуваше. А може би не си лягаше с Рени. Може би спеше с истинското си име, което аз не знаех. Докоснах я. Тя се обърна, погледна ме безизразно и продължи да спи. Върнах се на моя фотьойл и казах на мъжа от телефона, че Рени не може да се обади. Страхотно се изненадах от онова, което последва.

- Няма значение - каза мъжът. - Ти значи си нова? Слушай сега, моето момиче, какво ще направиш: аз ще оставя слушалката отворена и ще ходя да си гледам работата. Ти нали засече времето? Когато ти изтекат трийсетте минути, затвори си телефона, после ще те избера отново.

И той наистина остави отворена линията, за да ми се отчитат минути. Така още с първото дежурство бях посветена в тарикатлъците. Той беше на работа, не искаше или нямаше какво да си говори с мен, но нищо не му струваше да ми "направи стотинки". Фирмата, към която работи, плаща телефонната сметка, така че на него наистина нищо не му струва. А той работеше към една от големите охранителни фирми. По-късно разбрах, че охранителите са редовните събеседници и хлябът ми зависи най-вече от тях.

РЕНИ

Напусна в края на май. Заяви, че отива като сервитьорка на морето, да изкара много пари. Постепенно съставът ни започваше да се чисти. Колкото хубава, толкова мърлява беше Рени. Когато пристигах сутрин на работа, винаги я заварвах да спи, скрита под мръсното одеало; масичката пред леглото - затрупана с всевъзможни остатъци от закуски и пепелници, пълни с фасове; пердетата спуснати, а стаята - застлана с цигарен дим. Отначало я чаках да се събуди и ми освободи работното място, но тя не реагираше на моето влизане. Започваше да беснее, едва когато дръпвах пердетата, разтварях широко прозорците и безмълвно сядах да я чакам да излезе от стаята, за да се настаня за работа. Всичко това продължаваше понякога повече от половин час. Рени измъкваше разрошена глава, изръмжаваше ми заповеднически да затворя прозореца, че умира от студ и бавно започваше да вади от чантата си множество моливи, спирали, пудри, червила и парфюми. Правеше се на хубава, допиваше, ако й е останало от нощта студено кафе, и тръгваше за среща още от девет часа сутринта, оставяйки след себе си в стаята парфюмена опашка и всичко "с краката нагоре". Тръшваше вратата и се понасяше навън, влюбена в себе си. Светът беше неин.

От Рени научих, че онази забрана да не се срещаме с клиенти е само на хартийка. Една нощ я търсеха на моята линия и тя дойде да се обади от моята стая. Някой й се сърдеше, че говори с друг и тя го успокои с думите:

- Недей да се сърдиш, де! Нали сутринта, само след три часа, имаме среща с теб? - и ме погледна. А в този миг аз си помислих, че сигурно този е секретът да я търсят по телефона - тя се среща с тях, а те после й "правят минутите".

След около три месеца се заговори, че Рени работи във фирма за компаньонки.

САМОТНИК

Няколко дни след първото ми дежурство първият мой събеседник отново се обади с тъжния си глас. Търсеше мен.

- Здравей, кажи ми нещо красиво! - с което ме блокира.

- Не знам за теб кое е красиво. Най-напред трябва да уточним понятията си за красиво.

- Не знам. Все едно, нещо красиво.

Тони беше на двадесет и три години. Живееше с баба си и дядо си. Работеше в някаква фирма като куриер. Харесваше работата си заради многобройните контакти и постоянното движение. Не беше словоохотлив, предпочиташе да слуша. За да се ориентирам какви са интересите му, задавах най-различни въпроси, въпреки принципа ми да не разпитвам - който иска, сам ще ми каже, каквото трябва. Научих за Тони как се облича, с подробности обзавеждането на стаята му, каква музика обича да слуша, за взаимоотношенията му с момичето, което не може да му даде обичта, от която се нуждае...

Тони казваше, че звъни от вкъщи, плаща сам телефонната сметка и затова се вмества в някакъв лимит, определен от него самия. Приятно ти е, увличаш се в разговор, но броячът в централата безпристрастно отчита минутите. Една минута - петнадесет импулса; петнадесет импулса - дванадесет лева от домашен и осемнадесет от служебен телефон.

Тони продължи да се обажда. Нямаше я Анджела, той говореше с мен. Изградила си бях представа за кротко, деликатно и възпитано момче, което се опитва да компенсира липсата на родителско присъствие с любовта на момиче. Но явно там нещо не беше наред. Непрекъснато се питах какво общо може да има той с Анджела, какъв разговор може да води с нея, след като бях чула вулгарностите й. Не издържах и една нощ го попитах.

- Тя всеки път обещаваше, че ще ми направи хороскоп. Беше ми неудобно да я прекъсна. Сещаше се за него последните пет минути.

Същата нощ Тони ми показа най-интимната своя същност.

- Можеш ли да си представиш, че си с мен?

- Да?! - това не беше потвърждение, а по-скоро въпрос. Не знаех какво точно има предвид.

За пръв и последен път чух как се прави телефонен секс. Тони буквално ми го разказа и изигра по телефона, без вулгарности или цинизми. Направи го като най-нежния, най-страстния и най-щедър любовник, за какъвто си мечтае всяка жена. От къде ли го беше научил? Във всеки случай не от Анджела. Невъзможно бе да го чете отнякъде. Бяхме разменили ролите си: аз мълчах, той ласкаво ми говореше. Слушах безмълвно и си спомнях за последната моя предопределена любов. И ми стана болно.

Напусна и

САРА

Не знам по какъв повод си беше избрала това библейско име. Тя беше спокойна и бавна, говореше флегматично. Имаше тъмни очи и множество стари ситни белези от пъпки по лицето. В приятелски разговор с нея разбрах, че е защитила аспирантура. По-късно казала, че е започнала работа по специалността си в телевизията.

Пристигнаха нови попълнения: Мария, Йоана... Най-колоритна беше

ХРИСТИНА

След второто й дежурство вече всички знаехме, че не е наред не само с нервите, но и с разсъдъка. Тя така и не можа да разбере, че трябва да говори само от телефонната линия, на която е дежурна. Ходеше из всички стаи и щом иззвъни някой апарат, тя вдигаше слушалката и започваше да говори. Някои момчета се оплакваха от нея:

- Каква е тая шантавата там при вас? Занимава ме с разни глупости. Чете ми някакви ученически лексикони...

Тя и нас занимаваше с глупости. Държеше се така свойски, сякаш е първа приятелка с всички. Заставаше до някоя и започваше да й предлага за нещо услугите си, нежелателно се намесваше в разговорите. Един ден ми заобяснява:

- Аз не работя за пари, нямам нужда от пари. Мога сама да си шия дрехите от други стари и обувките мога да се науча сама да си правя...

- ...и да ядеш нямаш нужда...

- Да, мога и да не ям.

Разсмях се, но ми стана болно за нея. Загледах се в бездънния поглед на трескавите й, горящи с нездрав пламък очи и се запитах каква ли човешка трагедия се крие в тях.

Напусна така незабелязано, както се появи. Моментално всички я забравиха.

ПЪРВИЯТ ИЗМАМНИК

8 май/23.25 часа:

- Добър вечер, търся Силвия.

- Добър вечер, млади господине. Съжалявам, Силвия не е на работа. Мога ли с нещо да ви бъда полезна?

Да, можех да му бъда полезна с много неща. Двадесет и три годишен, с разностранни интереси, той не ме занимаваше със сексуалните си щения и ми беше приятно да разговарям с него. Живеел сам, без родителите си, работел в магазин за оръжия (?). Обяви, че е хубав, със спортна физика и се оплака, че често е обект на женска агресия. Зачудих се:

- Щом си хубав и имаш много приятелки, защо звъниш на този телефон? - помислих си: "Колкото и неприятно да ми е, тук звънят чикиджиите, както говорят помежду си момичетата."

- Не мога да заспя по-рано. Свикнал съм да си лягам след два часа.

Ако наистина има приятелка и прави добър секс с нея, няма да има проблеми със съня на двадесет и три години - не му го казах.

Разговаряхме два часа. Имахме много общи интереси: поезия, литература, художествена фотография, приложно изкуство, парапсихология, религии, секти... На него му беше много интересно да почерпи толкова разностранна информация от един човек. Възхищавахме се заедно от поезията на Робърт Бърнс и Жак Превер, от стиховете на Ваня Петкова и Борис Христов. Отличихме актовата фотография от порнографията, а когато започнах да му говоря за духовните мъдрости на Ошо в неговата "Книга на тайните", моят събеседник спря да ме убеждава колко е талантлив и се заслуша в тайнството, за което му разказвах. Опитах се да му приложа Нидра (сънна) йога по телефона и с неудоволствие установих, че му е подействало - беше заспал.

Не разбрах точно каква апаратура използва. Говореше за слушалки, напрежение, зареждане и изтощаване... През цялото време, докато говорехме, в слушалката се чуваше паразитен шум, сякаш се леят потоци вода или като че ли е в командната зала на електроцентрала, но момчето твърдеше, че се обажда от вкъщи и аз бях длъжна да вярвам, щом не мога да го проверя.

Той не си каза името, което ми се стори много глупаво, но тъкмо по специфичния шум в слушалката, Силвия се сети, че е разговаряла с него, без да помни подробности.

Безименният ми познайник се обади отново след десет дни в шест сутринта. Искал да смени работата си, да се занимава със страниране на книги. Сетих се, че мога да му помогна, ще се опитам да го представя в едно издателство. Е, вече трябваше да ми каже името и домашния си телефон.

От издателството му определиха среща за разговор. От своя страна Будимир (много странно име, нали?) поиска да се срещне с мен. Определихме си среща на "Попа", пред голямото керамично куче на магазин "Диамант". Трябваше да го позная по това, че е хубав. Не ми обясни кое му е хубавото, а каза да разчитам на интуицията си. И тъй като представата за хубост е нещо разтегливо, наистина трябваше да разчитам на интуицията си. Бях изкарала двадесет и четири часово дежурство и едва гледах, а мозъкът ми спеше.

Имам специално отношение към физическата човешка красота. Някога моя учителка казваше: "Красотата виси на стената!" Мина време и разбрах смисъла на думите й. Така че не се впечатлявам от хубост без чар и духовно излъчване. Срещала съм физически грозни, но с изключително обаяние хора, както и отблъскваща, празна красота.

Загледах се в дрехите на витрината, а когато се обърнах към улицата, стоманен поглед-камшик изплющя през мозъка ми и аз се свих виновно като куче, което не знае защо го бият. Пред мен стоеше момче с тъмно руса, щръкнала като стърнище нагоре в модна прическа коса, със сивкави очи в дълбоки черни кръгове. Когато отвори уста, не чух какво каза, защото гледах двата издължени кучешки зъба. Ужасих се докрай и се опитах да се скрия в яката на коженото си яке. Пред мен стоеше жив вампир - що за представа за собствена хубост?! Казахме си по две изречения и се разделихме.

"Малък негодник! - беснеех в мислите си. - Аз исках да му помогна, а той си правел други сметки. Глупак! Казах му, че съм точно с двадесет години по-голяма от него. Нямам вина, че звуча съвсем момичешки по телефона и не ми е повярвал. Спящата красавица ли очакваше да види?"

Изпаднах в конфузно положение. Трябваше да се извинявам някак в издателството. Нека ми е за урок! Явно е, че всички лъжат. Кръгла глупачка ще съм, ако повярвам в нечии телефонни измишльотини оттук нататък.

ПРОБЛЕМИ В КУХНЯТА

"ЧИКИДЖИИ"

Бяла като пуканка, с руса опашчица като на младо конче, Тина приличаше на шестокласничка. И гласът й беше детски. Миловидна и дребничка, само зорко око можеше да различи бременността й в петия месец. Полудете-полужена, тя беше безкрайно очарователна, дори когато се оплакваше от хазартните страсти на свекърва си, пилееща пари на бинго. Тина също отказваше секс по телефона. От нея научих как да се справям със "свиркаджиите".

- Маце, направи ми една свирка! - искаше мераклията.

- Фю, фю! - изсвирвах с уста, а той затваряше недоволен.

Такъв разговор трае секунди, а аз трябва да го задържа на телефона колкото се може по-дълго, затова питах наивно:

- Каква да бъде свирката? Флейта, фагот или окарина? - с което го озадачавах. В крайна сметка той пак затваряше, но след една, две или три минути.

МИНУТИ

Всяко момиче има за цел да удължи колкото се може повече разговора. Всяка "изговорена минута" ни се заплаща по един лев и тридесет стотинки. Стремежът е повече проведени разговори - повече минути - повече пари в края на месеца. С една малка подробност - говорим тридесет минути и ако събеседникът пожелае да продължим разговора, трябва да затвори и да избере отново номера. Изговорените след тридесетте минути не ни се заплащат, те остават за сметка на пощата. Случва се някое момиче да се увлече и да просрочи значително тридесетте минути, за което шефовете й правеха забележка. Това прекъсване е много неприятно! (При по-добра техника, то става автоматично чрез централа.) Винаги изпитвах неудобство, защото ако темата е сериозна, излиза така, че се интересувам от минутите, стиснала часовника в ръка, а не от разговора. Най-често събеседниците проявяваха разбиране, но имаше и мнителни, които се обиждаха:

- Кажи, че не искаш да говориш с мен.

- Напротив, много ми е приятно! - успокоявах го. - Такъв е регламентът, не съм го измислила аз. Времетраенето на разговорите се отчита в компютъра тук, в офиса.

ОТЧИТАНЕ

Компютър има, принтер няма за разпечатка. Всяко момиче в личен бележник отбелязва изговорените на дежурство минути. Най-често срещу минутите отбелязва името на събеседника и кратки данни за него или телефонния му номер. Всяка ревниво крие своя бележник от останалите, но "хвърля око" в чуждите. Във всеки бележник е закодирана много любопитна информация, само за посветени.

След дежурство момичетата вписват минутите си в един общ тефтер. Така се води двойна отчетност: веднъж според момичетата и втори път според компютъра. Най-често ние вписваме по-малко минути, но шефовете рядко ни поправят, защото ни заплащат според вписаните в тефтера от нас минути. Три-четири пъти експериментирах - умишлено вписвах по десет минути в повече, но не ме поправяха. Чрез общия тефтер постоянно се знае коя колко минути е "направила". Това действа стимулиращо за по-амбициозните. Първата работа почти на всяка, щом дойде в офиса, е да отвори тефтера, за да види минутите. Шефовете също ежедневно проверяват общата цифра.

Към всяко новопостъпило момиче "обаждачите" проявяват силен интерес. Особено "чикиджиите" опитват дали ще им мине номерът. По тази причина момичето "прави" много минути. Така и аз още първия месец "изговорих" осем хиляди петстотин и петдесет лева, а на третия - седем хиляди петстотин и петдесет. Това е висока заработка. Средно момичетата се подписваха срещу четири хиляди до пет хиляди лева. Около десет хиляди вземаха Силвия и Анджела. Втората достигаше тази цифра благодарение на многобройния си антураж от чикиджии и вечното си присъствие в офиса.

Още една хитрост за стимулиране използваха шефовете - по средата и в края на месеца залепваха на вратата списък със средната дневна заработка минути на всяка от нас. Единствена Анита правеше над хиляда минути разговори за една смяна, но тя често отсъстваше и никога не отработваше петнадесетте дежурства.

СТРУКТУРА

Телефонът работи денонощно. Според графика месечно всяка има по петнадесет дежурства и петнадесет почивни дни. Работи се на смени: първа - от осем до двадесет часа; на следващия ден - втора от двадесет до осем часа на другия ден, след което се почива два дни и отново за трета смяна - от осемнадесет до шест часа сутринта. През деня работят две момичета плюс секретарка, която по лично усмотрение разпределя чрез централата разговорите за двете колежки. Тя също говори, но има възможност да си избира събеседниците. Нощем работят винаги четири момичета. Ако на някоя се наложи да отсъства, обажда се по телефона час-два, преди да започне смяната й, и колежка, която е била на работа до този момент, остава за следващото дежурство. Случва се и да не се обадят и е много неприятно, защото, ако имаш ангажимент, трябва да го отложиш в последния момент, за да запълниш "дупката", жест, от който никоя не се впечатлява. И така на някои се събират по двадесет дежурства месечно, а други остават с по десет.

На три смени общо работят дванадесет момичета, без да се брои секретарката. Съчетани са по двойки. В една двойка работят постоянно две едни и същи момичета. Останалите се "въртят" също по двойки, но в различни смени спрямо първите две. Имах удоволствието, макар само за един месец, да работа в двойка с

АСЯ

Тя имаше приятен гърлен глас. Повтаряше в слушалката по два пъти бързо "Ало? Ало?". Поставяше ударението върху а-то, сякаш казваше "Аф? Аф?". Задаваше въпроси на събеседника си в галоп, без да му остави време за отговор, сякаш се страхуваше той да не започне да я разпитва за нещо.

Приличаше силно на френската естрадна певица Мирей Матийо. Имаше нейната прическа с дължина до ухото, хубави тъмни очи и привлекателни устни, поднесени сякаш за целувка, винаги в крещящо ярко червило. Тя беше един чудесен, усмихнат "Водолей". Най-често в приветливо настроение и изключително акуратна спрямо работата и колежките. За разлика от повечето момичета, тя не се превземаше, не високомерничеше, не интригантстваше. Беше една от първите заработили на този телефон, чула и преживяла доста истории. Хубава и интелигентна, беше изключително удоволствие да работя с нея.

Като всеки човек и Ася имаше свой недостатък - не издържаше на безсънието. Приспиваше й се още преди полунощ. Ако не говори по телефона и я погледнеш, ще помислиш, че спи с отворени очи, за което тя самата се шегуваше: "Не спя бе, аз така си гледам!"

Една нощ работехме двете в хола. Тя вече беше заспала на дивана, а аз се опитвах тихичко да мина покрай нея, за да отида до тоалетната. Стремях се да не я събудя, но вратата изтрещя до главата й и Ася отвори сънливо очи: "Шът! Чакай, чакай! Ало-о-о..." И докато каже последното "о", отново заспа. В първия миг помислих, че е заспала, разговаряйки по телефона. После се втурнах в банята, заливайки се от смях. Дори в съня си, далече от телефонния апарат, Ася продължаваше да води разговори.

Дълго след като напусна, аз си спомнях за нея, като се опитвах да я имитирам. Понякога, когато нямаше работа, Ася заставаше в профил пред голямото огледало на стената, свиваше ръце в лактите и стискаше юмруци, приклякаше в скиорска стойка и започваше бързо-бързо да върти дупе. Казваше, че е останало от детството й, когато харесва някоя дреха по себе си, а ние припадахме от смях.

Животът й беше свил много гаден номер с работата, защото Ася мразеше... да говори по телефон.

МРЪСОТИЯ ОТВЪТРЕ И ОТВЪН

Работих на този телефон от двадесет и седми април до дванадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и пета година. За четири месеца и половина съм говорила с много момчета, мъже, чичковци и дядовци дори. Никой от тях не повярва, че съм на четиридесет и три години. Може би защото най-често цвъртях в слушалката: "Ало! Аз съм Светла, кой си ти?" - в гласа ми звучеше много възторг и безгрижие, с което се опитвах да измамя себе си поради угнетението, което с всеки изминал ден ме притискаше все по-здраво. Стоях в разкрачен стоеж между желанието да се махна оттам и потребността от пари, за да живея.

Задушавах се! Задушавах се от постоянната мръсотия в офиса. От високия таван и по стените като лиани в джунгла висяха черни паяжини. Стъклата на прозорците бяха непрогледно сиви. Дъските на пода, боядисани в тъмно кафяво, поглъщаха с цвета си а ла персийските килими, заприличали на цигански чердженца. Пердетата висяха тук-там по на някоя кукичка, също толкова мръсни, колкото и килимите. Дамаската по фотьойлите, дивана и леглата в двете стаи, малко е да се каже, че е мръсна - тя миришеше на мръсотия. Занесох си чаршаф, който застилах, за да седна някъде, а преди да започна работа, изтърсвах покривката от масичката и леглото. От време на време момичетата ми се подиграваха за чаршафа, а аз не проумявах как те не се гнусят от възглавниците и одеалата, които всички ползват, прани някога отдавна, преди да бъдат донесени в офиса. Целият апартамент беше просмукан от гранясалата миризма на фасове.

В кухнята зад вратата, най-често от кошчета и найлонови торбички, стърчаха огризки от пици и торти, бутилки и кутийки от кока-кола, сламки, пластмасови чашки от кафе, купища фасове и всевъзможни отпадъци, между които нерядко се шмугваха хлебарки, черни и лъскави като детски влакчета. Мивката и масата се затрупваха от мръсни чаши, вонящи пепелници и празни картонени опаковки от храни. И в тоалетната не беше по-чисто.

Единствена Силвия не издържаше и изнасяше отпадъците в контейнера на улицата. Въпреки че се заричах да не слугувам на коконките, помагах на Силвия, мърморейки: "Дъщери могат да ми бъдат, аз ще им слугувам!..." - ядосвах се, защото и аз като Диана събирах отпадъците си в найлонова торбичка и след смяна я изхвърлях в кофата за смет навън.

Неведнъж предлагах да почистим. По-рационалният вариант беше да почисти специализирана фирма за услуги по домовете, но шефовете си правеха оглушки.

Освен мръсотията, в офиса имаше и други неуредици. Казанчето в тоалетната беше повредено и в източната стая се чуваше шума от постоянно течащата като водопад вода (водният режим беше отменен). На полилеите светеха по една-две електрически крушчици с оскъдната светлинка на кандилце. Много пъти молех шефовете да купят крушки, пишех в тефтера за съобщения, но никой не си помръдваше пръста. И други момичета се възмущаваха:

За съвета на директорите: Пак няма тоалетна хартия, в каменната ера ли живеем? Кога ще купите крушки? Ще ослепеем. Дона

Често говорехме помежду си, че с парите, които шефовете печелят от нас, имат възможност да ни създадат блестящи условия за работа, но те нехаеха. За тях ние бяхме златните кокошчици - правехме пари. Те не се интересуваха от нас като индивидуалност, интелект и потребности - оценяваха ни като машинки, носещи доходи. Не ги вълнуваха взаимоотношенията ни. Оставяха сами да разрешаваме споровете помежду си. Тринадесет момичета с различни характери, култура и възпитание, най-често несъвместими. Бяхме събрани не да се обичаме, а да работим. За да има добри резултати, трябва добра дисциплина, а тя липсваше.

Разпоредбите си шефовете оповестяваха по следния начин: на една от вратите, с тиксо прикрепваха написаното на бял лист.

Забранява се преместването на телефоните от определените им места, включително и градския телефон! Глоба - 500 лева От съвета на директорите

Под него на друг лист пишеше:

Забранява се спането през работно време. За нарушение първи път - глоба 1000 лева, втори път - уволнение.

Появиха се още три листа:

Задължителна средна дневна заработка - 300 минути. В противен случай - уволнение! Забранява се излизането от офиса след 21 часа! Глоба 1000 лева плюс уволнение! Забранява се отварянето на прозорците след 21 часа! От съвета на директорите

Беше нощта, в която се игра мачът с Германия. От него зависеше участието на България в Световното първенство. Всички бяха превъзбудени. Откъм стадион "Васил Левски" се връщаха реки от футболни запалянковци, викаха, свиреха, вдигаха невъобразим шум. На смяна бяхме Тина, Дона и Катрин. В приповдигнато настроение и подразнени от последните три забрани, момичетата решиха да се пошегуват. Не знам чия беше идеята, но изведнъж те се разбързаха да осъществят хрумването си. Откъснаха от списание снимка на момиче с големи, голи гърди, подпряно на прозорец и под него написаха: "Забранява се показването на цици от прозореца след 21 часа". На друг лист написаха: "А това може...", със стрелка към снимката на мъж, бръкнал в слипа си. Закачиха ги под забраните на шефовете, заливайки се от смях, без да мислим за последиците. А такива имаше. За следващото дежурство момичетата пристигаха една след друга и шефовете ги "хващаха за очите" още от вратата:

- Я кажи, Донке, кой написа онова за циците?

Дона се сви виновно и луничките й изчезнаха в червенина:

- Не знам...

- Как не знаеш, нали беше на работа?

- Всички! - осени я лека надежда, че е намерила подходящия отговор.

- Не беше ли ти? - продължаваше разпита шефът. - Хайде сега за наказание започвай да правиш стриптийз!

Същото последва с Тина и Катрин. Беше ми забавно да наблюдавам реакции. Само на мен не ми казаха нищо. Студена сухарка ли изглеждах в техните очи или прекалено стара за подобни лудории?

Случваше се макар и рядко, шефовете да се скарат на някое момиче, да повишат глас или да я иронизират. Правеха го с толкова небрежен тон и с такова отегчение, че виновницата изобщо не разбираше, че е била порицавана. Така и не разбрах поради каква причина, за четири месеца и половина, шефовете не отправиха нито един упрек към мен.

Много интересен беше шефският тандем: Митко плюс Люси. Първият беше двадесет и шест годишен южняк, семеен с две малки деца и проблем, че много му се "живее" и май ще се развежда. Силно интуитивен, нисичък, бърз, подвижен, той обичаше дискотеките и беше движещият фактор във фирмата. Имаше съкровена мечта - искаше да стане милионер. Не разбирах как се съчетават с Люси - възпълничък шоп със саркастични зелени очи. Трудно му беше да се изразява и сигурно затова говореше едносрично, тихо и оскъдно. Имаше приятелка, слабичка и добродушна, но с безкрайно дълги крака. Мързеше го много и постоянно си играеше на компютъра или от скука се закачаше с Виктория.

Умният читател ще се досети, че истинският собственик на телефона е личност, скрита в дълбока анонимност, за която работещите във фирмата момичета, дори не подозират. Как разкрих, че заема началнически пост в Министерство на съобщенията, си остава моя тайна, но уверявам ви - не беше особено трудно.

Задушавах се в офиса и винаги с нетърпение очаквах да свършат дванадесетте работни часа, за да си отида вкъщи. Там всичко е много светло, чисто и има цветя, цветя, цветя. Няма скъпи мебели, но има уют. Моят дом не е крепост и в него може да влезе всеки приятел. Той е светъл, зелен оазис сред панелната сивота, с цветя по земята, висящи от тавана или върху шкафове - малка частица зелена природа под покрив. И още толкова камъни с различна форма и големина - речни или донесени от високи планини, миди, охлюви и различни вкаменелости от Черно и Карибско море, полускъпоценни камъни от различни места от света, всеки със своя история, не спомен, а настояще.

На четиридесет години направих завоя от сто и осемдесет градуса. Онзи завой вътре в мен. Проумях докрай безсмислието на човешката злоба, завист и алчност. Раздадох, освободих се от бремето на копринени рокли, женски дрънкулки, кристални чаши и скъпи холни гарнитури. Останах вярна на единствения си кумир - книгите. Не ме е страх, че някой може да ограби дома ми, няма какво да вземе оттам. Най-ценното, което имам, е в ума, сърцето и ръцете ми. Оттам не могат да ми го вземат.

Задушавах се и от безсмислието на служебните разговори, които водех. Деветдесет процента от тях протичаха горе-долу по следната схема:

- Ало, добър ден! Телефонът е 90 00... - казвам аз.

- Ти коя си?

- Аз съм Светла, а ти кой си?

- На колко години си? - продължава с въпросите си, без да си каже името.

- На четиридесет и три, а ти?

- Я не ме занасяй! - не вярва, чувайки момичешкия ми глас, и настоява: - Кажи на колко си!

- Нали ти казах, на четиридесет и три. Ти на колко си? - питам търпеливо.

Винаги на всичките си събеседници, които не искаха да повярват в броя на годините ми, въобразявайки си, че на тези телефони работят само "млади гаджета", обяснявах, че гласът дава информация за емоционално състояние, черти от характера, интелект, култура и възпитание, за онзи, който умее добре да слуша, но много трудно е да се прецени възрастта.

- Е, стига де! Кажи наистина на колко си? - започва да нервничи.

- На колко мислиш, че съм? - отстъпвам, защото разговорът се задънва.

- Така като те чувам... на деветнадесет-двадесет... - много познава той.

- Както кажеш. Значи съм на толкова - нищо друго не ми остава, освен да се съглася.

- На двадесет?

- На двадесет.

- Лъжеш.

- Лъжа - съгласявам се.

- Как изглеждаш? Ръст, тегло...

- Сто деветдесет и осем съм висока, сто килограма... - отегчена съм вече.

- Стига де, сериозно те питам. Кажи как изглеждаш?

- Сто шестдесет и четири висока, петдесет и три килограма, с много къса прошарена коса, с очила, спортен тип. А ти как изглеждаш? - сякаш чета обявите от рубриката "Адам и Ева" на "Куриер 5".

Той започва да се описва, но най-вече се интересува от моя външен вид, сякаш няма да разговаря с мен по телефона, а ще ме купува. Не-е-е, той е естет! И иска да разговаря с красиво момиче, дори когато не го вижда. Няма значение той самият как изглежда. Може да е пъпчив като корнишон или грозен Квазимодо, смята се за красавец. Нищо подобно! Прави си тънката сметка да накара момичето да се срещнат.

- Хайде да пием кафе! - уж небрежно предлага той.

- Не пия кафе.

- Тогава уиски - мисли, че хитрувам и се показва ларж.

- Не пия уиски.

- Е, какво пиеш?

- Боза - подигравам му се.

- Стига бе, боза! Кой пие боза?... Добре, щом искаш, ще ти купя боза - съгласява се само и само да отида, за да ме види.

Този разговор минава за приятен, сравнен със следните:

5 септември/23 часа:

- Ало, добър вечер! Аз съм Светла.

- Измила ли си си путката, за да забия твърдия си хуй в нея? - започва без предисловие.

- Аз съм си я измила, а ти измил ли си се?

- Измил съм се.

- И какво ще правим сега? - питам с възможно най-спокоен глас.

- Ще ти го натряскам! - слушалката щраква.

10 септември:

- Как се казваш, маце?

- Светла, мацок, а ти? - служа си с неговия речник.

- Какво, не разбрах?

- Щом аз съм маце, ти си мацок - пояснявам му.

- Аха! Обичаш ли да те чукат отзад? Страхотно обичам да чукам отзад! Да й пръскам гъза и тя да вика - казва го с жестока наслада и затваря телефона.

................................................................................................

Разговорите са автентични, записани седмица, преди да напусна, за да бъдат цитирани в книгата. До този момент прекъсвах подобни брътвежи още в началото им.

5 септември/1.11 часа

Говори много тихо и шипящо. Връзката е лоша, но се досещам кой е.

- Ало, искам да те чукам! - успявам някак да разбера през шумотевицата.

- Ало, не чувам - казвам аз.

Отново същото желание, но пак съвсем тихо и шипящо.

- Ало, не ви чувам - казвам с официален тон. - Моля, изберете отново.

11 септември/2.30-2.34 часа:

- Кой си ти? Аз съм Светла.

- Аз съм Васко.

- Здравей, Васко!

- Здравей, Светла!

- Как си, какво правиш?

- Нищо, мисля си за теб.

- Но ти не ме познаваш, какво може да мислиш за мен?

- Как какво? Мисля си да те еба.

Този път аз не издържам и трясвам слушалката.

11 септември/19.24 часа, 43-годишен:

- Секстелефон ли е?

- Не, но ако трябва ще стане. Човек се учи цял живот - убеждавам него или себе си.

- Хайде, легнал съм на леглото и съм го надървил.

- И какво от това? - чудя се аз.

- Добре, Светле, бъди светъл лъч! Не ставаш за тая работа. Дай да си поговорим!

- Защо? - питам невинно и си отдъхвам.

6 септември/7.42-7.48 часа

Този се опитва да бъде гальовен и романтичен:

- Представете си, че сте по прозрачна нощница, дълга... Целувам ви по циците, смуча ги... целувам ви по тялото... Бавно, бавно... навсякъде - устата, вратленцето... пускам ви език... Лягаме... вдигам ви крака... вкарвам ви го...

- Къде? - вземам някакво участие.

- В путката. Двайсет и седем сантиметра ми е голям. Ох, вече ми е станал, трябва да го мушна. Вие как обичате? На тласъци или бавно? Ох-ох-ох...

Той е скорострелко, слушалката му щраква.

5 септември:

- От пъпа надолу съм гол.

- И какво от това? - питам с безразличие.

- Хайде духай! - командва той и аз издухвам силна струя въздух в слушалката. - Не в ухото-о-о! - неприятно му е и вика.

- Къде? - продължавам с безразличието.

- Ти знаеш.

Понеже знам, затварям телефона.

5 септември/23.15 часа:

- Ало, ще се чукаме ли?

- Хайде започвай! - казвам и същевременно записвам разговора.

- Ти започвай! - не знае как да започне той.

- Аз съм жена, ти започвай!

- Ще започваш ли? - изтърпява му се търпилото. - Най-добре е да го издухаш един път и да отивам да си лягам.

11 септември/22.30 часа, още един нежен:

- Искам да направим френска любов. Голичка ли си?

- Разбира се! - опитвам се да не се разсмея, защото съм сигурна, че той си представя как стоя гола специално за него, с телефона в ръка. Притискам слушалката с длан, за да не ме чуе и се изкикотвам. "Боже, какви глупаци има на този свят!" - мисля си, а той вече нарежда:

- Целувам ти гърдичките... надолу до клиторчето...

- Леле, той бил нежен! - умирам от смях. Изведнъж се усеща, че не присъствам:

- Вие така ли ще стоите? - възмутен е.

- Какво да направя?

- Нещо на мен!

11 септември/3.56 часа:

- Секс по телефона правите ли?

- Я да опитаме - казвам аз.

- Къде искаш да го направим?

"Охо-о! Имам право на избор." - мисля си, а отвръщам напосоки:

- В басейна.

- Хайде представи си, че си във водата - започва да диша тежко. - Колко нежна е твойта пуси... - диша още по-тежко.

- Моля? - не разбирам аз за "пуси"-то.

- Сега налапай мойто парче... Харесва ли ти?

- Аха! - записвам бързо и измучавам нещо неразбрано. Става ми и смешно, и противно.

5 септември/22.10 часа:

- Добър вечер, ти на колко години си?

- Добър вечер, а ти на колко искаш? - отвръщам с въпрос.

- С кого разговарям?

- Със Светла, а аз с кого?

- Няма значение. Искам да ми направиш минет! Моля ти се, кажи ми на колко години си!

- А ти на колко искаш да бъда?

- Кажи де-е... - хленчи той.

- А ти на колко си?

- На двайсет и две. Кажи ми сега ти на колко си!

- На колкото искаш, на толкова съм.

- Искам да си на осемнайсет-двайсет.

- Е, значи съм на деветнайсет.

- Сериозно ли? - зарадва се.

- Сериозно-усмихнато.

- А ще ми направиш ли онова, за което те помолих?

- Какво по-точно? - толкова дълго се разправяхме за годините, че се надявах да е забравил.

- Минет.

Разсмях се:

- Това ми напомня за онзи виц, в който две деца си говорят: "Жанет, ела на балкона да ми направиш един минет." Жанет се съгласява: "Добре Пиер, но какво е това "балкон"?"

Слушалката щракна. Обиди се, но чу вица докрай.

Някой ми командва в слушалката:

- Охкай ми!

- Защо? Нищо не ме боли - възпротивявам се учудена.

- Охкай! - в гласа има заплаха.

- Как?

- Както искаш. Охкай! - не търпи възражение.

- Така ли? - започнах безизразно, на равни интервали.

- Не ставаш! - отсече повелително гласът в слушалката и изчезна, но презрението ми към него остана задълго.

Същата безизразна охканица чух да прави Сандра една нощ. После излезе от стаята си и с продрания си глас, рече доволна от себе си:

- Абе, трябва да задоволяваме всякакви желания. Иска охкане, нà ти охкане.

ПО "ДЕКАМЕРОН"

И Катрин напусна фирмата и заработи в магазин за детски играчки.

- Здравей, Катрин! - зарадвах й се, а тя се смути сигурно заради името.

Стоеше зад щанда нисичка, къдрокоса, отслабнала. Изглеждаше укротена, но само така изглеждаше. Пред мен стоеше едно палаво девойче в бели бермуди.

Месец, след като напусна фирмата, Силвия дойде у нас на гости. Известно време тя беше в една смяна с Дона и Катрин. С прословутото си любопитство на всяко дежурство тя подслушвала доверителните разговори между тях и чрез нея аз събрах пъзела на следната история.

Катрин беше на двадесет и шест години. Всички знаехме, че се е омъжила малка. Имаше две дъщери, с които се гордееше и носеше снимките им в офиса, за да ни се похвали. По време на втората бременност напълняла значително и не успяла да нормализира теглото си две-три години след раждането. Мъжът й постоянно й натяквал и я обиждал, че е дебела, без да знае, че за козирозите се казва: "с остър ум и твърда воля". Твърдата си воля Катрин използвала, за да отслабне на всяка цена, а острия ум... ще разберете по-късно.

Кой знае защо, за Катрин аз сякаш не съществувах. Все едно, че ме няма. Дали защото ходех доста неглиже - с кожено яке, трико и блузон? Все едно с какво съм облечена, не се гримирам, не припадам в захлас по мъже... Сигурно в нейните очи съм много скучна или стара? На мен пък ми беше интересно да я наблюдавам: ниска, покатерена на високи модни обувки, с дупе като праскова. Носеше твърде къси поли, които предизвикателно показваха дебеличките й като баварски наденички крака. Това изобщо не я смущаваше. Излъчваше най-първичен сексапил, знаеше цената си и открито се предлагаше точно толкова, колкото струва. Умееше да създава атмосфера около себе си - от нея бликаше живот. Имам крещящо ярък спомен: свалила полата, размахва дупе по чорапогащи, чашата с вино до нея, бузите й червени като домати, очите - премрежени, радио "Вива" "до дупка", телефонната слушалка залепена повече за радиото, отколкото до ухото, а на лицето й изписано върховно блаженство.

Имаше и по-безразсъдни моменти: след два часа сутринта Катрин си взема чантата и излиза "за цигари". Купува ги цели четири часа. Връща се на развиделяване. Очите й искрят, пуши и възбудено разказва на Дона:

- Заведе ме в таверната, пихме уиски... Аз нали съм притеснена... чудя се откъде да намеря пари... Той веднага предложи да ми даде. Пита ме седемдесет-осемдесет хиляди дали ми стигат на първо време. Ле-ле, като извади да плати сметката, лошо ми стана! Толкова пари даде, ей така за нищо. Като си помислих колко време щяхме да изкараме с тия пари вкъщи... Не ме пускаше, искаше да остана с него.

Влезе Диана и тихо, но повелително й каза:

- Спри да излизаш нощем! Предупредила съм те! Ще си счупиш главата.

Една нощ се изприщих от притеснение за нея. Дона беше болна и не дойде на работа. Към полунощ Катрин каза, че излиза за малко. Остави телефонен номер, ако нещо се случи, да я потърсим. Позвъни отнякъде и с Деси оставихме отворена слушалката на нейната линия, за да й "чукат минутите". Голям късмет - пристигна шефът на проверка. Ах, като не мога да лъжа!... Завъртя се той, гледа, че говоря, Деси - също. Запъти се да си отива, но в последния момент отвори източната стая - празна, Дона я няма. Отвори западната - и Катрин я няма.

- Къде е Дона?

- Болна.

- Катрин?

- Преди малко излезе за сандвич - опитвам се да лъжа спокойно.

- Много дълъг сандвич!?...

- Ами-и-и, тя излезе две-три минути, преди да дойдеш. Ще се върне всеки момент - не й е за първи път и знам, че Люси не ми вярва, но не мога да му кажа истината. Тайничко съм затворила нейния телефон и се моля той да не засече в компютъра времето на последното й позвъняване.

Едва дочакваме шефът да затвори след себе си входната врата и тичаме с Деси към служебния телефон:

- Катрин, идвай бързо! Шефът дойде на проверка, казахме, че си за сандвич.

Не чухме шум от потегляща кола откъм улицата и Деси се примъкна до прозореца - шефът седеше в колата си и чакаше Катрин да се върне - със сандвича. Чака я около петнадесет или двадесет минути. Когато тя позвъни на вратата, за да й отворим, той вече беше потеглил. Катрин се върна морна, запъхтяна, с бикини в чантата. На сутринта дойде мъжът й да я прибере от работа с колата. Взеха ме с тях, живеем през три блока. Преди да тръгнем, получих нетърпящо възражение предупреждение да мълча. И може би, опасявайки се да не би да си отворя устата, Катрин не спря през цялото време. Разказа на мъжа си (само колкото трябваше) кой й се обадил, какво й говорил (нещо незначително). Получих нагледен урок - най-напред му слагаш рогата, после ги украсяваш с разноцветни панделки.

Една вечер Катрин пристигна в офиса към двадесет часа, доста елегантно облечена и без да е на смяна. Потвърди среща с някого по телефона, после бърбори с колежките един час. Отново говори по телефона, този път с мъжа си. Уверяваше го, че ще свърши някаква работа на следващия ден, веднага щом се прибере от работа. Затвори телефона, взе чантата си и изчезна. Пред мен се разиграваше сцена от "Декамерон". Мъжът й я докарва до офиса, един час по-късно тя му се обажда, за да потвърди, че е на работа, а на сутринта, уморена, съпругата се прибира вкъщи след "нощна смяна"...

Историите на Катрин не свършват дотук. Ще ви ги разкажа, когато се видим. Тя беше млада жена с чар. Около нея "летяха яйцеклетки". Влязла в нормалните си килограми, тя наваксваше с шеметна скорост пропуснатото през "дебелите" години. На работното си място беше ухажвана непрекъснато, имаше възможност за избор и се възползваше. Това беше нейното отмъщение. Катрин умело лъжеше и изневеряваше на съпруга си.

СТЕФАН БЛИЗАЛКАТА

Той е на тридесет и пет години, висок един и осемдесет и тежи сто и двадесет килограма. В нощта на двадесет и трети срещу двадесет и четвърти юни, сме разговаряли в различни часове в продължение на двеста и четиринадесет минути. Стефан имаше два проблема: първият - че е дебел, вторият - че не може да си намери партньорка за орален секс.

- Чакай да уточним орален за кого? За нея или за теб? - питам го.

- За мен - не скрива той.

- А защо точно орален? - опитвам се да го разбера. - Предпочитание или заради килограмите?

- Предпочитание. Винаги съм го правил само по този начин и преди, когато не бях толкова дебел.

За себе си го кръстих Стефан Близалката.

- Ако можеш да ми помогнеш ти или някоя твоя приятелка... По възможност да е женена или да си има приятел, с когото води нормален полов живот. Искам да идва един път седмично. Нищо няма да прави, само да ми седи на стола. Плащам си.

Не съм във възторг от това, което чувам, но му съчувствам. Прави му чест, че е откровен. Каприз на природата! Тя се е пошегувала с него, аз нямам право.

- Стефан Близалката търси партньорка за орален секс - казвам пред колежките.

- Колко дава? - пита веднага Катрин.

- Не знам, не се сетих да питам - оправдавам се смаяна от въпроса й.

След два дни Стефан ме потърси отново самотен и отчаян. Дожаля ми и до ден-днешен не мога да си обясня това, което направих за него. Изглежда самарянщината ми беше дошла в повече. Не помня по какъв начин ме нави да си разменим снимки. След два дни "държах" физиономията му в ръцете си. От снимката ме гледаше стреснат дебелан, симпатичен, ако свали поне тридесет килограма. Не исках, но вече нямаше как, бях обещала, а съм човек на думата, трябваше да изпратя моята снимка. Избрах най-възторжената и написах на обратната й страна: "Напук на всичко, ще продължавам да се смея!". След още два дни Стефан потвърди, че я е получил. Разбра, че няма да се навия да му седя на стола, и продължи да си търси партньорка на друг телефон.

ТЯ МЕ МРАЗИ

- Защо те мрази толкова тая твоя колежка? - пита ме Боби, мой редовен събеседник.

- Коя ме мрази? Че аз съм от една седмица на работа, коя е успяла чак толкова да ме намрази? - учудвам се, че го чувам от него.

- Помисли си с коя си се карала.

- Анджела! - изстрелвам и веднага съжалявам, че съм го признала пред него.

- Не, не! - настоява Боби.

- А коя? - недоумявам. - С друга не съм кръстосвала шпага. Ти пък откъде знаеш? - ядосвам се.

- Знам. Нали знаеш, че аз всичко знам. Карала си се с Мери.

- С Мери ли? А-а-а, имаш грешка. Защо да се карам с нея?

- Не знам. Казах й, че говоря с тебе и тя искаше да ми затвори телефона. Каза, че не може да те понася, била си много надменна. Опитах се да я убедя, че греши, но не знам дали съм успял.

Това девойче пък какво иска от мен? За следващото дежурство излъсках най-бляскавата си усмивка:

- Мерка, здравей! Искам да ти кажа, че не ти се сърдя за нищо. Всички тук сте млади, симпатични и аз много ви харесвам. Нямаме какво да делим.

Хитрушата веднага включи за какво говоря и се усмихна гузно. От този момент ние винаги се поздравявахме с изключително любезна усмивка. Не чух повече да твърди, че ме мрази. Но след време я чух да казва за друга колежка, че не може да понася нови момичета. Ако някоя я питаше нещо за работата, вместо да й обясни, Мери я контрираше:

- Шефовете не ти ли обясниха? Питай тях - и забождаше нос в дебел любовен роман.

Имаше глух, безличен глас:

- Бебчо, нали знаеш, че само теб обичкам? - фалшивеше в слушалката Мери.

- Я не се превземай! Защо лъжеш момчето? - сряза я строго Диана, седнала срещу нея.

- Защото ми реве - закри слушалката с ръка, отговори бързо на Диана и продължи с предишния тон. - Да се видим ли? Не мога, заета съм.

Заетостта й беше относителна. Живееше с някакъв бизнесмен. Поне така твърдеше. Тя искаше да има дете от него, той искаше от нея друго. Всеки месец се тресеше, че е бременна и ни питаше какво да прави. На него и през ум не му минаваше за нейните притеснения. Той си гледаше бизнеса, тя - своя. За пари беше готова на всичко, взе отпуск и отиде една седмица като секретарка във фирма за компаньонки да спечели десет хиляди лева. Поне така се хвалеше.

Една нощ телефоните нещо мълчаха. На смяна бяхме с Мери и Моника, четвъртото момиче не помня. Говорехме си, събрани в хола. Чух, че някой влезе в апартамента и отидох да видя кой е. Шефът дошъл на проверка, седеше в кухнята и се ослушваше. Върнах се бързо и предупредих момичетата. Всяка светкавично застана на работното си място. Само Мери нещо се заблуди и се шмугна в друга стая. Застана пред огледалото, бързо се заоправя и чак тогава отиде на мястото си. Когато шефът влезе, тя плувна в кокетство. Не само аз, но и Моника беше впечатлена от поведението й. След време я видяхме седнала на коленете му, тя флиртуваше с него, прегръщаше го нежна и мила, без да се смущава от нашето присъствие.

Какво им ставаше на тези момиченца? Семплички, посредствени, дотичали в София от някое селце, много скоро започваха да се правят на тежки дами.

Отдавна й беше свършило дежурството една вечер, а Мери продължаваше да се мотае безцелно из офиса. Седна на дивана и събра новичките около себе си за публика.

- Ох, хайде намерете ми някой с кола да ме закара вкъщи. Мързи ме да си ходя с градски транспорт - преиграваше театрално, а момичетата се чувстваха виновни, че не могат да задоволят капризите на принцесата.

СМЕХУРКОТО

През април бяха спрели парното, а в средата на май в офиса беше студено, особено нощем. В гардероба се търкаляха три прокъсани мръсни одеала, с които момичетата се завиваха. Толкова мръсни бяха, че предизвикваха погнусата ми. Никога не ги докоснах, изключено да се завия с тях. Занесох си спален чувал, в който се пъхвах като в пашкул.

Лежах пакетирана в чувала и разсъждавах върху безсмислието на това, което работя. Вися като паяк цяла нощ до телефона и чакам някой ненормален да позвъни, за да ме засипе с глупостите си:

- Ало, добър вечер! Аз съм Светла. С кого разговарям?

- Няма значение. Хайде да правим секс - дори не си прави труд да измисли някакво име.

- Хайде.

- Хайде де, започвай! - нетърпелив е той.

- Започвай ти, аз съм жена. Мъжът е инициативният, природата така го е отредила... - казвам невинно и знам как ще реагира. Хванала съм го натясно. Слушалката от другата страна щраква.

След два в полунощ телефонът иззвъня и ме извади от песимистичния ми размисъл. Сграбчих слушалката и занареждах още преди да съм чула глас:

- Къде беше досега? Защо не се обади по-рано? Аз седя тука, за да те чакам цяла нощ, нали? Ще ти скъсам ушите! - уж се сърдех.

- Чакайте, моля ви се...

- Няма какво да чакам! Бързо казвай кой си!

- Данчо съм. Ти да не би да си Анджела?

- Аз - Анджела? О, ужас! - веднага станах сериозна. - На нея ли заприличах? Аз съм Светла и нямам нищо общо с никаква Анджела. Моля за извинение. Започваме отначало.

В ухото ми звучеше момчешки глас, искрящ от хумор. Знаете, има хора, които каквото и да кажат, предизвикват смях. Този глас беше точно такъв. Стана ми забавно. Толкова колоритен събеседник не бях имала. Заразих се от неговото остроумие. Започнахме да си говорим с фрази от вицове. Заливах се от смях, проритвах дори. Кикотех се неудържимо, когато Ася влезе в стаята и ме помоли да не се смея толкова силно, защото апартаментът кънти и им преча да спят. Пъхнах слушалката и главата си вътре в спалния чувал, за да приглуша звука, но смеха си не можах да спра до шест сутринта. За четири часа сигурно си бяхме казали всички вицове, които знаем, че и отгоре и без да броя двусмислиците от рода на:

"Събличай се бързо и други чакат след теб!" - надпис в обществена баня.

"Не слагай чужди тела в устата си!" - надпис в зъболекарски кабинет.

"Рокли за ходене по улицата", "Пеньоарите се преместиха на "Граф Игнатиев", "Хлебарките са в отпуск" - упътващи бележки по витрините на магазини.

"Не чукай силно бабата
чува" - бележка на входна врата в два реда.

На следващото ми дежурство Смехуркото не се обади. Нямаше го и на по-следващото. Но по същото време, отново след два часа през нощта, от същото място се обади друго момче. Звучаха сантименталните песни на Хулио Иглесиас, чуваха се същите паразитни шумове. Момчето беше сервитьор в денонощно заведение. Значи и Смехуркото също работи там. Въздържах се да попитам за него, а много ми се искаше.

В полунощ на двадесет и трети май разсърдих се на телефона, че дълго мълчи, отпуснах се и задрямах. Легнала, слагах телефонния апарат върху стомаха си, а ръката - върху телефонната слушалка. Дори да заспя, щом звънне, светкавично вдигах слушалката и започвах разговор. Към два часа телефонът звънна и докато кажа:

- Добър вечер, аз съм Светла...

- Светла? - силно чакан глас ме прекъсна.

- О, Дани! Къде беше, защо не се обади? - зарадва се размътеният ми от съня мозък, познал гласа на Смехуркото.

- Не мога постоянно да се обаждам, на работа съм.

- Толкова те чаках! Така исках да те чуя!... Липсваше ми твоят глас.

Събудих се окончателно. Несъзнателно бях казала всичко, което съм мислила. Нямаше смисъл да се връщам назад и да се опитвам да излъжа себе си. Нямаше нищо лошо в признанието ми, че го харесвам. Това "О, Дани!" казваше всичко, само дето той не искаше да повярва. Въпреки това, след около десетина дни пред вратата ми стоеше момче с вино, банани и портокали в ръце, за болето, което се бяхме уговорили да си направим. От дрехите му се отцеждаше дъждовна вода, дългата коса падаше на кичури, а дръпнатите очи ме гледаха очакващо.

- Влизай бързо, целият си мокър - приех го сякаш цял живот сме се познавали и донесох най-големия си пуловер, за да се преоблече. Вместо смущение от срещата с непознат мъж, изпитвах силна радост от присъствието му.

Режех плодовете и поглеждах към Дани, докато сваляше мокрите си дрехи. Никак не му личаха тридесет и деветте години. Изглеждаше слаб, а всъщност беше много добре сложен в раменете - възхищавах се на здравата хармонична мускулатура. Неволно го сравних с Давид на Микеланджело.

Невъзможно ми е да ви опиша върховното удоволствие, което изпитвах, докато приготвяхме заедно болето и нещо за ядене. Симбиотичен тип съм и винаги съм искала да съпреживявам с друг всичко, което върша, пък било то и най-прозаично готвене. Нямаше нужда от обяснения, с Дани се разбирахме с поглед и се смеехме през цялото време. Удоволствието беше не в това какво ще ядем и пием, а в приготвянето и че го правим заедно. Докато Дани си тръгне, в душата ми грееше едно малко слънце, което заливаше всичко около себе си.

Искаше ми се да го заключа вкъщи и никога да не може да си тръгне. Спомних си за Едит Пиаф: заключвала мъжете си, за да не си заминат, докато тя пее. Е, аз не съм Едит Пиаф и Дани си тръгна.

Обаждаше ми се вкъщи, аз също му звънях. Говорехме с часове. Оказа се сантиментален, тъжен и безкрайно самотен човек. Несполучлив брак, който не коментираше, го беше затворил като мимоза. Имахме още един празник и той си отиде завинаги. Изплаши се за свободата си. Предпочете самотата. Остави ми песните на Хулио Иглесиас в касети и спомен за потоци копринена коса, падащи върху лицето ми.

- Признай, че ми завиждаш за косата - шегуваше се, когато се опитвах да видя очите му през рукналата коса.

- Ти завиждаш на моята - смеех се заради късата си, твърда като жички за бушони коса.

- Не, ти на моята... - и ставаше ту много нежен и ласкав, ту див като Маугли. Високата скула изпъкваше, дръпнатите очи се издължаваха още по-силно, всички мускули на здравото му тяло се стягаха. Дани приличаше на красиво животно от джунглата, хубав като Маугли на Киплинг.

КОКИ НА ДЕСИ

Деси беше само на деветнадесет години, завършила училище за фризьорки. Имаше нежно кукленско носле и малко кривички, но чаровни зъбки. Очите й бяха черни и лъскави като череши, а устните - кокетно разглезени. Говореше не високо, капризно-лениво като отегчена аристократка. Заяждаше се с Анджела, не можеше да я понася, не че Анджела не го заслужаваше. Малката до такава степен я намрази, че започна злобно да коментира вечното й облекло: черно трико и тъмносиня риза. А една вечер настояваше да не й отваряме вратата на офиса, за да не може да влезе на работа.

- К’во пра’иш, ма кучко-о? - провлече един ден Деси до ухото ми и аз подскочих изненадана от обръщението. Въпросът беше отправен към Поли, която въобще не се впечатли, а аз не проумявах такава интимност.

След време отново чух: "К’во пра’иш, ма кучко-о-о?", но този път Мери я сряза:

- У вас в Орландовци можеш да си говориш на "кучко" и на "ма", тук няма да говориш така! Разбра ли?

Деси беше кафява, цялата кафява като шоколадов кейк. Един ден я погледнах отдалече и о, Господи! - останах смаяна. Тя имаше толкова хармонично, пропорционално и съвършено тяло, като изваяна на струг! Бюст, ханш и всичко останало беше така секси, че ако бях мъж веднага щях да си "падна" по нея. Обаче не бихте познали коя е най-голямата й атракция! Малка сребърна халчица, щипната на пъпа! Последен вик тийнейджърска мода. Носеше панталон и тениска до под бюста, разголена в кръста. Коланът притискаше сребърната халчица и за да не я боли, най-често Деси ходеше с разтворен панталон или пола, смъкната под пъпа. Когато успееше да се свърже с радио "Вива", искаше да я поздравят с кючек, с което силно затрудняваше водещия. Чуеше ли "Сине, сине, ти си будала...", завърташе сластно пищните си форми. Работех в двойка с Деси и имах възможност непрекъснато да й се възхищавам. Преди доста време се занимавах с актова фотография и съжалявах, че в този момент нямам условия да започна отново - Деси беше прекрасен модел!

Приех я с най-хубаво чувство. Улових се дори, че се държа с нея майчински. Обясних й всички тънкости в работата, учех я на малките психологически хитрости, които може би сама щеше да разбере, но след доста време.

Беше някъде по средата на юни. Една нощ Деси се похвали, че е започнала да говори с Ники - тридесет и осем годишен, разведен, с мерцедес последен модел. Най-силно я впечатляваше колата.

Една сутрин Деси работи до шест часа и си тръгна, а Ники я потърси.

- Да не ми лъжеш колежката, ей! - задявах го аз. - Много е малка още.

- А хубава ли е? - питаше с плътен глас Ники.

- Разбира се, че е хубава! Тук всички сме хубави! Що за въпрос?!

- Как изглежда? - опитваше се да извлече информация за Деси.

- Точно така, както ти е обяснила. А ти как изглеждаш?

- Черен, с брада, висок почти два метра, деветдесет и шест килограма...

- И си Ник, а? Напомняш ми за друг Николай - мореплавателя. Ти не си Ник, ти си Коки.

И така Николай с мерцедеса стана Коки. Той много настояваше да се срещнат, а Деси постоянно казваше: "Много е възрастен за мен", но отиде да го види. И продължи да казва, че е възрастен, но вече силно изкушена от възможността да кара мерцедес.

Диана напусна и аз застанах на поста "врачка". Деси непрекъснато ме караше да й гледам на карти, за да й кажа ще се омъжи ли. Валетата и поповете от една колода не стигаха за нея. Тя имаше един приятел, с когото се среща от време на време, с друг ходеше на дискотеки и купони, а третият, за когото искаше да се омъжи, беше в казармата и не искаше да се обвързва поне още пет години, от което Деси се тръшкаше нещастна. Хормонът я тряскаше жестоко. Енергична и емоционална, останеше ли без събеседник, тя излизаше от стаята си и викаше: "Искам мъже! Дайте ми мъже!" или пък: "Искам секс!"

През юли Деси излезе в отпуск и Коки започна да разговаря с мен. Аз се опитвах да разбера проблема му, той пък се опитваше да го удави в алкохол. Като всички мъже и той мислеше, че от баналната житейска бъркотия, в която се беше оплел, ще излезе, заменяйки партньорката си с друга. Не беше наясно със себе си, не знаеше точно какво иска, а и беше прекалено инертен, за да промени нещата. Чакаше всичко да се нареди от само себе си.

- Тя има приятел, за когото иска да се омъжи и ти не влизаш в плановете й - говорех сякаш на шапката си, а той бленуваше:

- Мига, в който видях девойката, си загубих гласа... и още го нямам.

- Не си си загубил гласа, а ума. Само че как не разбираш, че тя не е за тебе? Харесваш я, защото е секси - ядосвах се аз. - И не се интересуваш какво има в главата.

- Какво лошо има в това? Всеки нормален мъж се заглежда по хубави задници - засмя се нахално Коки, а аз се ядосах още повече.

- Не всеки нормален, а всеки глупав се интересува от форма без съдържание.

Коки престана да се обажда.

Деси се върна и намери нов събеседник. Започна да я омайва Венци. Предупредих я да внимава с него, но всичко казано от мен беше влязло от едното и излязло от другото й ухо. Една сутрин ме покани да я придружа, имала среща с Венци. По-късно на вратата на офиса започнаха да звънят разни пъпчиви тийнейджърчета с червени рози за Деси. Това беше прекалено! Адресът на офиса трябваше да се пази в тайна. Малката беше тръгнала през просото. На нощно дежурство поканила на работното си място един от многобройните си ухажори, шефът ги заварил и това беше краят на историята с Деси. Не я видях повече, а беше толкова секси!...

В началото на септември постъпи най-грозната жена с работно име Медея. Ако в детството си сте имали някаква зрима представа за зла магьосница от приказка, стопроцентово тя съвпада с физиономията на колежката с антично име. Около тридесетгодишна, рошава, проскубана, със сивосинкави очи, гледащи изпод ниски вежди, сякаш току-що са я хванали от гората, със сив цвят на лицето, тя направо си беше грозна. Само глупак не би различил фалша и лицемерието в гласа й. И Коки - също! Познах го, когато ме попита за нея и затвори. И той беше познал гласа ми и след кратко размишление позвъни отново. Търсеше ме, за да ми каже, че се сбогува с всички, с които е говорил.

- Ожених се и след двадесет дни заминавам за чужбина, завинаги.

- Вярвам ти, бъди щастлив!

Трябваше да се почувствам поласкана - признаваше ме за свой приятел и ми благодареше. Напънах се, но не успях да се разчувствам. Той беше един от плеядата ненормалници, занимавали не само мен с лъжите си, съшити с бели конци.

ДЖЕСИКА ВЯТЪРНИЧАВАТА

Обадила се по телефона, че майка й е починала, Джесика не идваше на работа повече от месец. Всички момичета й съчувстваха за голямата загуба. Някои дори предполагаха, че ще напусне, но тя се завърна през юни с безгрижието на милионерка, прекарала уикенд на Бахамските острови. Вятърничава, пèрната, тя говореше само за мъже.

- Ох, ох! Нямам време! Бързам, имам среща! - оправдаваше се, когато й казвах да почисти стаята след дежурство, а тя изправяше с електрическа маша къдравата си коса пред огледалото.

- Джесика! - виках сърдито. - Не те ли е срам?...

- Е-е-е, голяма работа! Какво ще ти стане, ако изчистиш? - чудеше се на моето възмущение и уж се разшетваше, отнасяйки мръсните чаши от масичката. Разчистваше като лисицата с опашката си.

Преди да си тръгне, винаги заръчваше:

- Ако Иван ме търси, кажете му...

След два часа се връщаше в офиса или звънеше по телефона:

- Търсиха ли ме? Жоро обади ли се?... - все различни имена.

Вечно имаше срещи, вечно с някого се разминаваше. Сменяше си името: Джесика, Есмералда, Атина, Миринда...

Разпоредбата да затваряме прозорците след двадесет и един часа, шефовете написаха заради нея. Дошли една нощ на проверка и я заварили седнала на отворения прозорец - разговаря по телефона, а гласът й кънти в тишината през две преки.

В офиса създаваше непоносима шумотевица. Отваряше и затваряше с трясък вратите, сякаш стреля с барабанлия пищов. Токовете на велурените си ботушки забиваше в пода като подкови на състезателен кон, а чаткането им отекваше три минути след нея. Такава беше Джесика - разюздана. Тя стана причина да променя поведението си в офиса. До този момент всяка ревниво криеше с кого се среща, къде ходи, какво прави. Аз вдигнах бариерата на мълчанието и започнах да говоря.

Една нощ Боби - вечният ми събеседник, ме попита:

- Разбра ли какво се е случило с Джесика? Вързвали я, били я, смукали я... Май са я изнасилили. Цялата била посинена...

- Откъде знаеш? - изплаших се за момичето. - Кой ти каза? С нея ли говори или го научи от тоя, дето я е насилил? Колко човека са били? - засипвах го с въпроси ужасена.

- Чух, че го разказваше сутринта на колежката си - призна най-после Боби. - Оставиха слушалката отворена и слушах какво си говорят. Ще си счупи главата това момиче! Трябва да поговоря с нея - загрижи се той. - Аз съм я виждал, тя е идвала в нашия офис. Разнасят я тука колегите...

Останах потресена. Преживях новината сякаш се беше случило с мен самата. Прекъснах нетърпеливо разговора с Боби и отидох да питам момичетата дали знаят нещо повече. Всички бяха научили, но не знаеха подробности.

Джесика замени дежурство и попадна в моята смяна. Ботушките й чаткаха, вратите след нея трещяха по-силно от друг път.

- Много съм нервна! - викаше на някого в слушалката, раздвижвайки огромно кълбо от нервно напрежение около себе си. Приключи разговора и се накани да излиза.

- Искаш ли да си поговорим? - деликатно я притеглих с думи към себе си. - Къде ще ходиш по това време през нощта? Знаеш, всичко може да ти се случи, а и шефовете ще засекат в компютъра отсъствието ти. Притеснявам се за теб. Чух, че си имала неприятности...

Джесика седна на дивана до мен и ме загледа така, сякаш детенце слуша най-интересната приказка, а бебешките й бузи увиснаха от любопитство.

- Не излизай нощем през работно време! Спри да се срещаш с всеки, който ти се обади! Намери си един приятел, само един, и прави, каквото искаш, но само с него.

- Какво да направя, като всички искат да са с мен? Христо не ме оставя на мира, иска да се жени за мен. Той е журналист... - последва объркано обяснение, от което нищо не разбрах.

Тя беше наивнолековерна и не разбираше, че мъжете я лъжат. Не можех с тридесетминутен разговор да я променя, да й вкарам ум в главата. От начина, по който ме слушаше, разбрах, че изпитва потребност да й говорят. Нуждаеше се от здрава родителска ръка.

Замина с някакъв мъж към морето. След няколко дни баща й я потърси в офиса след двадесет часа, после след двадесет и четири часа. Всеки път Лора го лъжеше нещо, убедена, че прави услуга на Джесика. За трети път бащата позвъни около шест часа сутринта. В гласа му звучеше тревога. Трябваше ли да му разкажа всичко за дъщеря му? Не можех.

- Казала е на колежка, че отива за два-три дни на море, господине, и ако успее да се върне, ще дойде тази нощ в офиса, но не дойде - искаше ми се да го успокоя някак, но не знаех как. Ах, ако родителите можеха да научат какво правят децата им!!!

Потръпнах, когато след месец чух, че и Джесика е заработила във фирма за компаньонки. Стана ми унизително! Работя във фирма, която произвежда проститутки! Какво правя аз там???

ДРУГАТА ФИРМА ИЛИ ОТ ТРЪН, ТА НА ГЛОГ

В края на май, началото на юни, вече се чувствах ужасно угнетена от просташките обаждания на разните чикиджии, беше ми обидно. Исках да напусна, но за сервитьорка не ставам, за секретарка щях да загубя конкурса по документи.

Една нощ си говорехме с Боби - вечния. Той беше вкиснат за нещо и за да спре да мърмори, го натоварих със задачата да ми търси друга работа (тактика, която после многократно прилагах и винаги действаше безотказно). Боби се вживя в ролята на служител от Бюрото по труда, звъни на някакъв телефон и след малко ми се обади, че фирма с телефон 9 00 .. е подобна на нашата, но с изключително сериозното име "Телефон за психологическа помощ", и има свободни места.

Свързах се с шефа на другата фирма, не знам с какво го впечатлих, но се срещнахме пред сувенирния магазин "Средец". Аз - наспала се, усмихната, той - учтив и кавалер, та чак започнах да изпитвам неудобство от любезностите му. Седнахме в близкия дневен бар.

- Ние сме един малък, задружен колектив... - започна г-н Зарев, като другар от партийно събрание. - Въпреки че за момента фирмата е губеща, ние твърдо отстояваме позициите си на телефон за психологическа помощ.

- Значи правилно съм се насочила към вашата фирма. Желая да работя на телефон на доверието. Онзи, на който работя, отначало беше обявен като телефон за приятелски разговори, но промениха рекламата му и го превърнаха в еротичен.

- И тази е действителната причина, поради която искате да напуснете фирмата? - зачервените му от недоспиване клепачи примигваха недоверчиво зад стъклата на очилата с тънки позлатени рамки. Не можеше да повярва, че съм съгласна да получавам по-малко от половината от досегашния ми доход, че искам да си осигуря спокойна и смислена работа за сметка на възнаграждението. - Имате ли някакви проблеми с шефовете? - продължаваше да се съмнява господинът.

- Не съм имала. Проблемът е в безсмислието на работата, която работя.

- Избягваме да вземаме момичета, работили на други телефони, защото при нас работата е от съвсем друго естество. А и са си изработили стереотип.

- Какъв стереотип може да се изработи за един месец, при условие че не желая да правя телефонен секс, нито зная как се прави?

С две думи, през цялото време г-н Зарев се отиваше да ми внуши колко различно е всичко в неговата фирма - от същността на работата с идеалните й хуманни цели, до висококвалифицирания работен състав с прекрасни колегиални отношения и добрите условия в офиса. Всичко звучеше страхотно примамливо за мен, но господинът не казваше нито "не", нито "да", а продължаваше да хвали фирмата си и изказа съмнение дали ще мога да се справя, което ме амбицира. За да спечеля позиции, започнах да му разказвам за себе си: от малка се занимавам с художествено слово, спечелила съм не един конкурс, завърших курс за радиопрограмни ръководители, бях сътрудник на радиовъзел, кандидатствах във ВИТИЗ, участвах в конкурс за водещ на радио "Тангра"...

Това е само нищожна част от интересите ми. Ще кажете, че звучи невероятно, невъзможно, измислено. Понякога и аз се учудвам, но това е моят живот. Шегувам се и казвам, че имам биография на американски писател, пъстра като калейдоскоп.

Г-н Зарев продължи с двоумението си, но ми определи втора среща, на която според изискванията на фирмата му, трябва да попълня тест за интелигентност.

Отново се срещнахме в същия дневен бар. Стъклата на очилата му се усмихваха, опитвайки се да блеснат със светско остроумие. Стараех се да вляза в неговия тон и да не забелязвам сериозната физиономия на Ади срещу мен, която като че ли ни презираше, че можем да се шегуваме, не одобряваше поведението ни и нервничеше, че е принудена да търпи компанията ни. Имаше вид на обречена. Коя е Ади? О-о-о, тя е

ПСИХОЛОЖКАТА

на фирмата. Тридесет и... годишна, с изрусена коса, на която дори куклата Барби би завидяла. Една феерия от къдрици, с обем, непропорционален спрямо ниския ръст на притежателката им. Тялото й беше слабо и тазовите кости стърчаха силно издадени напред, остри като връхчета на тапицерски габърчета. Зад стъкла в огромни рамки, очите й гледаха толкова строго, че за миг я видях пред себе си в класическия образ на даскалица, размахваща пръчка върху главите на учениците.

Освен кукленската коса, Ади имаше по себе си още нещо, което силно впечатляваше - притежаваше маникюр, за който Доли Партън може само да мечтае. Дълги, прави, с красива форма, много добре поддържани, лакирани в пастелен тон нокти. Имаше навика да приближава длани една до друга, от което се получаваше особено почукване на ноктите. Но най-атрактивно беше малкото, блестящо като диамантче, камъче, вградено в нокътя на безименния пръст, с което тя явно много се гордееше и не пропускаше да покаже. Защо ли мислено направих съпоставка с моите ниско изрязани нокти?

Имах скептично отношение към хартийката с двеста въпроса, които трябваше да определят степента на интелигентността ми, защото предварително знаех резултата. Не че моето ниво е високо, ниско е нивото на теста. Попълних го и зачаках да ми се обадят. Сигурно щях да чакам още три седмици, ако сестра ми не беше ме подтикнала да се обадя. Добре, че имах сестра, с която се разбирам! Работеше в едно министерство и когато бях дневна смяна, тя ми правеше минутите, избирайки ме от служебния си телефон.

- Добър ден, г-н Зарев! Имахме уговорка преди три седмици да ме информирате за решението си. Явно не съм издържала теста.

- Напротив, напротив! Резултатите ви са повече от блестящи, но аз бяхангажиран и... - оправдаваше се господинът.

- За министър-председател, ако кандидатствам, предполагам, няма толкова дълго да ме тестват и проучват, както вие за вашата фирма. Цял месец измина! Честно да си призная, не съм сигурна вече, че искам да работя за вас.

На двадесет и девети юни в десет часа, носех всички поискани ми документи за постъпване на работа в другата фирма. Започнах да усещам, че набирам неприятно раздразнение срещу г-н Зарев, след като ми съобщи, че много държи да присъствам на квалификационния курс, който провеждат всеки месец във фирмата от четиринадесет часа. Не бях спала цяла нощ, "изговорила" бях петстотин двадесет и четири минути (девет часа без четвърт) през изминалото дежурство и съвсем естествено ми се спеше. Не можех да се прибера вкъщи. Ако легнех, в никакъв случай не бих могла да присъствам на курса. Трябваше да будувам.

Малко преди два следобед, мозъкът ми, свит като таралеж, крещеше за сън, а аз като зомбирана изкачвах безбройните етажи над бившето кино "Москва". Вървях пред г-н Зарев и внимавах да не се спъна в несвършващите стъпала към офиса му. На последния етаж спряхме пред врата с метална решетка. Ключове, звънци - изключителни мерки за сигурност, каквито липсваха там, откъдето идвах. Влязохме в дълг и тъмен коридор с по три врати към стаи от двете страни. В стаите откъм улицата работят мъжете - те са на телефон "психологическа помощ за жени", а в срещуположните стаи работят момичетата на телефон "психологическа помощ за мъже".

Седнахме в стаята на шефа. Вратата се отвори и влезе Ади. Колкото и да ми се спеше, силно ме впечатли промяната в израза на лицето й, когато ме видя. За невъзможно кратък миг тя изстреля към мен невидима мълния, заредена с отрицателна енергия. Не можах да разбера с какво предизвиквам неприязънта й.

Преминахме в друга стая, в която големият разкош се състоеше в изтърбушен тъмночервен мръсен фотьойл и бежово-кафеникав мокет на пода. Млади хора, на възраст между двадесет и пет-тридесет и пет години, говореха помежду си, насядали на столове и по земята. Влезе Ади и старателно заподрежда картони с диаграми и текстове, чрез които трябваше да ни ограмоти за психологическата телефонна помощ (???). Русавелката се вълнуваше като човек, на когото предстои да покаже колко значими са неговите познания за околните. Приличаше на отличничка, поела шефство над двойкаджии.

Спеше ми се непоносимо. Готова бях да се продам за шепица сън. Стрясках се и отварях очи в мига, в който заспалото ми тяло се опитваше да се хоризонтира в някаква посока. С малкото будни мозъчни клетки се ядосвах, че вместо да спя, съм принудена да слушам урока по психология от десети клас за четирите човешки темперамента. Не беше трудно да се разбере, че и аз, и Ади сме холеричен тип - силен, неуравновесен, необуздан. Но в случая не ставаше въпрос за нас. Ади имаше за задача да ни "светне" как да подходим и се справяме с различните типове събеседници. Между две мои заспивки, успях да се вместя сред обясненията й и изброих различните типове лични психодрами: драма на насилника, на взискателния, на затворения и драма на "горкия аз". Това беше нещо ново за психоложката. За миг тя прояви любопитство, но не вървеше да признае незнанието си пред останалите, а аз вече съжалявах, задето съм й показала, че не е пълна отличничка.

Най-сетне лекцията свърши. В коридора Ади ме настигна и разпореди:

- Трябва да си смениш името!

- Не виждам причини. С г-н Зарев се уговорихме да не го променям.

- Трябва да го смениш! - само дето не ми тропаше с крак.

- Защо "трябва"? - заповедническият й тон никак не ми хареса. Започнах да се питам кой разпорежда тук, кой е шеф, тя или Зарев?

- Защото истинското ми име е Светла. Може да се получат недоразумения.

- Какви недоразумения? Нали тук всички сте професионалисти, откъде ще изтече информация? - в същото време си помислих, че колективът май не е чак толкова сплотен.

- Няма да се получат недоразумения. Остава Светла! - неочаквано се появи и се намеси в моя защита, за нейно най-голямо неудоволствие, шефът.

На втори юли застъпих на първото си дежурство на телефон 9 00 .. - за психологическа помощ. Цял ден се чувствах като птица в кафез, затворена в студена, неугледна, някога белосана стая с бюро, прокъсан въртящ се стол и изтъркан, стар фотьойл върху прашния мокет. Телефонът рядко звънеше и все в съседната стая. При мен иззвъня в тринадесет часа. Някакво момче търсеше Ани и понеже нея я няма, реши да си поговори с мен. Не знаеше какво иска да каже или чуе, просто висеше на телефона. Разбрах, че е само на седемнадесет години и му обясних, че не трябва да звъни на този и други подобни телефони, защото ще затрудни родителите си с телефонната сметка, освен ако не се нуждае от приятелски съвет. Не се нуждаеше, но след всеки тридесетминутен разговор избираше отново и отново, в продължение на три часа и пет минути. В края на дежурството ми централата беше отброила за моя апарат 1108 импулса. В тази фирма отчитането става автоматично чрез централа, в импулси, за да няма измами.

Следващото ми дежурство беше на трети юли от осемнадесет часа. В офиса се усещаше известно напрежение и възбуда, поради предстоящото участие на Ади и Ясен (Ясен е работното име на Петър Зарев) в нощното предаване на журналиста Румен Ивайлов по радио "Витоша". Посочиха ми стая за дежурството. В нея имаше простъргано малко килимче върху продънения под, а до разбито бюро, покрито с дебел слой уличен прах се виждаше въртящ се стол със счупена облегалка. В стените се блъскаше тежкият грохот на преминаващите трамваи. От тавана мъждукаше някаква крушчица със символична светлина. Изпитах усещането, че съм в стая за психоизтезания. Излязох в коридора и попаднах на Ади.

- Има ли друга свободна стая?

- Защо, какво й е на тази? - заядливо попита психоложката.

- Вътре е ужасно мръсно?

- Къде е мръсно? - изненада се неприятно русокосата очилатка и влезе в стаята.

- Навсякъде и най-вече тук - прокарах с пръст солидна черта върху праха на бюрото.

- Не е мръсно, това е прах от улицата. Тази стая не е използвана отдавна, за да е мръсна.

Ясно, ясно! Много неща си изясних. Няма разлика между фирмата, в която бях и тази, в която съм в момента.

Влязохме при шефа, който се усмихна приветливо, щом отворих вратата, но Ади пресече усмивката му. Скръстила ръце, в гласа й звучеше колосално възмущение:

- Има претенции, че стаята е мръсна - докладва като ученичка-доносничка зад гърба ми.

Изпитах презрение и безмълвно излязох, за да се ядосвам, затворена в мизерната стаичка. След малко влезе Зарев:

- Не разбирам какво става между вас двете?

- Аз - също.

- Какво делите?

- Опитвам се да разбера... Мисля, че тръгнах с голямата кошница насам. Нещата не са така идеални, както ми бяха представени.

- И аз мисля, че си тръгнала с голямата кошница... - той звучеше миролюбиво и постепенно "укротих топката".

Споделих с него незабележимите наглед конфликти с Ади, започнали още от първото ни виждане, на които не обърнах особено внимание.

- Откъде идва тази непоносимост между вас?

- Може би, защото не понасям да размахват пръст под носа ми?... Може би й отнемам нещо, което не съзнавам? Или някого?... - не исках да намеквам, че са в интимни отношения и тя се е "качила на главата му".

Разговарях с учен, интелигентен мъж и брилянтната му дипломация ме накара да си помисля в какво глупаво положение сме и двете. След малко той я изпрати при мен, за да споделя с нея (?) идеите си за популяризиране дейността на телефона им, като подадена ръка за помирение.

О, ужас! Отвесна мълния да беше минала през стаята, нямаше да се създаде такова напрежение. Скръстила ръце (обичайната й поза), подострила тазови кости, готова да ме прободе всеки миг, Ади застана срещу мен, гледайки някъде зад гърба ми.

- Искам да чуя какви идеи имаш за работата! Хайде казвай! - думите й цвъртяха като нажежено парче метал, хвърлено в кофа с вода. - Искам да чуя!

А, не! Много ми дойде!!!

През стената от съседната стая чувах упреците на Зарев, повишил тон: "Ти си виновна!" и упоритите оправдания на Ади, заглушавани от трамвайния грохот. Спомних си народната мъдрост: "Видиш ли го такова ситно-дребно, да знаеш - пайтал^* пада".

След двадесет и два часа, с дежурните колеги - едно момиче и две момчета, заслушахме радио "Витоша". Румен Ивайлов представи гостите в студиото и започна да им задава въпроси.

- Не се ли натоварвате от проблемите, които споделят с вас?

- Разбира се, че се натоварвам - прозвуча кухо безличният глас на Ади.

- По какъв начин се разтоварвате? Може би звъните на друг телефон? - пошегува се водещият.

- Разтоварвам се като споделям с приятели и прехвърлям проблемите върху тях.

Колегата срещу мен се захласваше по изказването на "психоложката", а мен ме досрамя за непрофесионалния й брътвеж и глупостите, които сипеше от ефира, и отидох в стаята си. Припомних си първото дежурство в първата фирма - нямаше разлика в кошмара.

С г-н Зарев се сбогувахме по телефона след ден, като хора с добро възпитание. Той апелираше за моята дискретност, да не изнасям никаква информация пред никого за неговата фирма. Обещах и го изпълних до момента, в който се чухме за последен път.

- Ало, г-н Зарев, предполагам не сте ме забравили? Имам пари за получаване от вашата фирма.

- Какви пари? - зачуди се гласът в слушалката.

- За две дежурства изработих 1868 импулса, което прави повече от четиристотин лева.

- Нямате да получавате никакви пари. Тези, които сте изработили, не покриват разходите ми за офиса... - след кратко колебание. - А и нямате заповед за назначение...

Досрамя ме за него самия, за брилянтната му пресметливост, и затворих телефона.

Избрах служебния номер на старата фирма и поисках да говоря с шефа. Докато го попитам може ли да се върна отново при тях, заливайки го с източно многословие, той ме прекъсна с едно кратко "Да!". Веднага ме включиха в графика за юли и с огромно облекчение се върнах на първоначалното си работно място, което в онзи миг ми се стори прекрасно.

СТЪКЛЕНО ТОПЧЕ, ТЪРКАЛЯЩО СЕ ПОД ЕЗИКА

24 юни/4.32 часа

Той е точно толкова Марио, колкото аз - Светла. Обаждаше се от някакъв офис. За двата месеца, през които бях работила на телефона, рядко чувах интелигентно звучащ глас, причина, която ме накара да проявя любопитство, когато Марио ме попита може ли да сподели еротичните си фантазии с мен.

"Представи си, че си в планината. Навалял е сняг, много бял, пухкав сняг. Въздухът е студен като кристал, с лека млечна мъглица, през която прониква дифузната светлина на голямо залезно слънце. То е паднало ниско долу и облизва снега, карайки го да искри от светлината в оранжево-червено..." - звучеше прекалено поетично за мъж. Не виждах къде може да има еротика в един зимен пейзаж. Бях нащрек - очаквах всеки момент да чуя някаква гнусотия. - "...Никой не е минавал преди теб. Няма пътечка, само белота и тишина и дългите бодливи пръсти на къпинов храст. Под него в искрящия сняг е паднала последната, оцеляла по чудо къпина."

"Аха! - мисля си аз. - Къпината е еротичният елемент.". А Марио развихря лиричната си еротика: "...Навеждаш се, вземаш я и внимателно я поднасяш към устата си. Поемаш я с устни, докосваш я с език и леко я притискаш към небцето... По гърлото ти се разлива кратка, черна и гъста сладка свежест."

Слушам го със затворени очи и съвсем ясно си представям и зимната белота, и къпиновия сок в устата си, а Марио така нежно шепти в слушалката, че у мен започват да се събуждат еротични желания. Първо Тони, после така нареченият Марио, тези две момчета единствени сред безбройните обаждачи, интуитивно съзнаваха потребността на жената от лиричност, сантименталност, поетика - най-мощното оръжие за разоръжаване на женската душа.

За себе си отбелязах, че Марио има проблем с доверието в интимните отношения.

- Семейна ли си?

- Не.

- Имаш ли приятел?

- Да - трябваше да го излъжа.

- Можеш ли да му се довериш изцяло?

- В какъв аспект?

- Не може да има интимност без доверие. Би ли му позволила да те завърже?

- Да ме завърже? Защо? Не търпя насилие! - "Садист ли е?" - помислих с неприятно чувство.

- Не, не! Не ме разбра - побърза да ме успокои. - Няма никакво насилие. Той завързва ръцете ти и така ти му се доверяваш докрай - гола със завързани ръце. Това е доверието, защото си уязвима.

- Еднакво уязвими в един любовен акт са и мъжът, и жената, мисля аз. Добре, въпреки че според мен доверието не е в завързаните ръце. После?

- Затваряш очи. Не ги отваряш, докато не ти каже.

Любопитно какво ли ще измисли това момче? Легнах удобно в леглото със залепена телефонна слушалка към ухото и се отпуснах, за да усетя с цялото си тяло доверието на отдаването.

- Той има ласкави топли ръце, с които те гали навсякъде, по цялото тяло... докосва те с върховете на пръстите, от което леко потръпваш... Гали гърдите ти, но усещаш нещо малко, студено и влажно, което много бавно започва да се движи по теб... и друго, също като първото, студено и влажно. Усещаш в същото време, че приятелят ти те целува чак до пръстите на краката, после от вътрешната страна на бедрата, чак до голямата, сладка черна къпина. Поема я с език, леко притиска...

- Ей, ей, ей! Стига с тая къпина! - прекъсвам фантазиите му, превърнали се от еротични в сексуални.

- Разбра ли какво е онова малко, студено и влажно, което се движи по тялото ти?

- Не.

- Охлюви.

- Как не се сетих? - смея се изненадана, но с неудоволствие си представям лигавите пълзящи гадинки.

- Е, сега би ли позволила на приятеля си да завърже ръцете ти и да постави охлюви върху тялото ти?

- Може би... Не, не, той няма фантазия за такова нещо - "И слава богу!" - мисля си. - А ти правил ли си го? С жена си?

- Не, не съм - изведнъж гласът му стана много тъжен. - Тя не ми позволява да я завържа. Не ми вярва.

"Аха! Разминавки в брачното ложе. Ето причината да звъни на този телефон. Сигурна съм, че има и друго." - отговарях на въпроса, който си задавах при всяко позвъняване.

Научих цялата житейска история на Венци - доскорошния Марио - чак до гинекологичните проблеми на жена му. Един брак, сключен от амбицията "Защо да е приятелят ми, защо да не съм аз?", още в началото обречен на разпад. Посъветвах го да поговори с жена си така, както го прави с мен. Да изяснят позициите си и да вземат някакво решение. Такъв брак не може да продължи дълго, въпреки забраната за развод, поставена от деспотичната, с провинциално-еснафски разбирания майка. У Венци липсваха съпротивителни сили, за да се противопостави на роднинското влияние и се освободи от жената, която прави любов с него единствено срещу скъп подарък. Съветвах го да направи генерална промяна в живота си (защо нямаше мен кой да посъветва?), вместо да хленчи по телефоните. Но затова трябват енергия и амбиция, а двадесет и осем годишният Венци се движеше по инерция, останала му от тийнейджърските години. Доколко всичко е вярно, си е негова работа, не съм длъжна да му вярвам.

На тридесети юни към обяд, Венци успя да ме измъкне. Хванах се на въдицата, защото като стръв на кукичката използва покана за хубав филм. Обожавам седмото изкуство!

Понесох се през "Славейков" и когато наближих книжарницата за медицинска литература, съзрях подпряно на парапета пред киното едно момче а ла Емил Кошлуков. Толкова хубаво беше това момче с голямото си умно чело и острите ъгълчета на устата високо вдигнати нагоре, от което лицето му грееше в постоянна усмивка! "О, не! - помислих си. - Нямаш право да ми скимтиш по телефона!"

- Как може да си толкова хубав и да ми говориш, че не можеш да си намериш приятелка? - смеех се, протягайки ръка за поздрав.

- Защо ми се подиграваш? - той не знаеше как да реагира.

- Защо вместо да си намериш едно хубаво момиче, си губиш времето с мен? Аз съм ти леля, не казвай, че не личи! Я ела да те запозная с една приятелка - нямаше прожекция и киното ни се провали. - И тя като теб си търси партньор за секс. Е, малко е пълничка, но две деца е родила...

- Защо ми се подиграваш? - този беше най-често задавания от Венци въпрос. Беше слисан.

Аз наистина му се подигравах, защото не проумявах как на неговите години (доста хляб трябваше да изяде, за да стане на двадесет и осем), млад, хубав, с широк кръгозор, умен, интелигентен, чаровен, уж без задръжки, може да му липсва дамска компания.

Седяхме близо два часа в сладкарницата на "Минералсувенир", пиехме си сока от ананас, Венци ми разказваше за себе си, а аз се чудех, че вместо по трънливия, но прав път, се опитва да мине по застлани с килимче криви пътечки. Дъждът спря и заедно с оттичащите се покрай тротоарите дъждовни потоци изтече и надеждата на Венци, че аз съм търсената от него партньорка.

На шести юли, когато отново се върнах във фирмата след неуспешния опит да я напусна, първият глас, който чух в телефонната слушалка, беше на Венци.

- Анита, моля ви! - той май не ме позна.

- Здравей Венци! Светла съм - изненадах се, че търси друга така категорично. "Защо си изненадана, скъпа? Той почука, ти не му отвори, сега чука на друга врата." - казах презрително на наивницата в мен.

В същото време Анита ми направи знак, че я няма. Венци затвори, а тя приближи Мери с въпроса:

- Абе, познавате ли Венци? Някоя от вас говорила ли е с него?

- Не, нямам такъв - отвърна й Мери, а аз изчаках, за да разбера за кого става въпрос, защото познавах двама събеседници с това име. Докато кажа, че го познавам, Анита започна да разказва преживяванията си от предишната нощ.

- Много е сладък! Говори ми поезия... Разказа ми еротичните си фантазии... Ох, схваната съм, всичко ме боли. Бяхме в парка, чукахме се на пейката. Отгоре от листата на дърветата се стичаха капки от дъжда...

- В парка, на пейката? - не можеше да повярва Мери. - Не ви ли видя някой?

Ослушах се. В парка?... Да не би да съм остаряла? Заради тръпката, защо не и там? Но те не са го направили навън заради тръпката, а затова, че няма къде. Венци - студент последна година право (?), живее на общежитие, не се знае къде е жена му. Анита, хубавата Анита, дошла кой знае от коя забравена провинция, живее с някакъв богат мъж (поне така твърди). Къде другаде, ако не в парка?! Нямах право, но страхотно се разочаровах от Анита. Не й отиваше нито на хубостта, нито на аристократичните маниери. По професия медицинска сестра, само на двадесет и три, изглеждаше поне с пет години по-голяма. Много добре сложена, около метър и седемдесет висока, с дълга светлоплатинена коса, магията на чара й идваше от очите с бадемова форма. А изпъкналото и малко по-голямо разстояние от горния клепач до веждата, създаваше онзи витален поглед, който кара мъжете да лазят в краката й. Винаги безупречно гримирана, с акцент блестящо, виолетово червило и още по-наситено виолетова дреха. Със слабост към скъпи парфюми, около нея винаги трептеше приятно ухание. Дрехите, обувките, чантите и всичките й дрънкулки, струваха повече от пет нейни месечни заплати. А тя правеше най-много минути. Само за едно дежурство надхвърляше хиляда. Разговаряше бавно, спокойно, с достойнство, като аристократка без проблеми. Усмихваше се любезно на колежките, а със събеседниците си от телефона се смееше с гукането на гълъбица, мамеща мъжкаря. Като всяко момиче и тя си имаше своя номер. Правеше се на интересна с изискването: "Искам да опознаеш душата ми най-напред, после тялото ми... Защо мислиш, че само грозни момичета работят тук?... Аз съм хубава!..."

Докато Анита, развълнувана, ни разказваше как се прави секс на пейка в парка, Венци позвъни отново:

- Анита, моля ви!

- Венци, Светла съм.

Изненада ме с молбата си:

- Искам да споделя нещо с теб, но моля те, обещай ми, че няма да кажеш на Анита. Очилата ми изчезнаха, с рогови рамки, слънчеви, за три бона. Моля те, провери в чантата й, сигурен съм, че са там.

- Какво ме караш да правя?! Как ще бъркам в чужда чанта? Ти потърси ли ги добре?

- Само тя ги е взела. Изчезнаха, докато бяхме заедно. Моля те, провери в чантата й.

Има си хас! Само това оставаше - да джобя колежката си! А и каква е гаранцията, че той не го измисля, за да ме дистанцира от Анита? Заболя ме глава от щуротиите им. Венци обаче нищо не го заболя и започна през тридесет минути да търси Анита, като всеки път попадаше на моята линия.

След броени дни се разчу историята с насилието над Джесика. Спомних си първия разговор с Венци за вързаните ръце и доверието и съмнението ми падна върху него. Не бях сигурна дали от еротичните си фантазии не е преминал в сексуално насилие. Изплаших се за момичетата - можеше и на друга да се случи. Започнах да ги разпитвам. Венци говореше много специфично - сякаш търкаля топче под езика си. Изговаряше съвсем правилно "р"-то и всички букви, но все едно, че има стъклено топче в устата си. Невъзможно беше да се сбърка като глас. Разпитах момичетата дали са говорили с него и така открих, че те не се интересуват от нюансите, мелодиката или спецификата, темпото и ритъма на говора, нещо, от което аз се впечатлявам непрекъснато и отчитам несъзнателно.

- Коя от вас е говорила с Венци? Много специфичен глас, сякаш търкаля топче под езика си. Прекалено поетично разказва фантазиите си.

Момичетата повдигнаха рамене в недоумение:

- Какво топче? Слага си топче под езика ли?

- Аз говорих с един Марио... - зачуди се деликатната Моника.

- Той е, представя се за Марио. Истинското му име е Венци. Виждала ли си го?

- Не. Предлагаше ми да се срещнем.

Обаче Лора се беше срещала с него.

- Моля те, не ми говори за тоя! - махна обидено с ръка, сякаш го отстраняваше от пътя си. - Толкова ме обиди!... Подигра се с доверието ми.

Тя пък къде се слага? За миг си представих яката Лора до Венци. Невъзможно! Момчето е естет.

- Какво се случи, Лори?

- Срещнахме се тук до "Попа", пихме кафе, говорихме си... Изпрати ме и каза, че след тридесет минути ще ми се обади. Обади се, но започна да говори с Анита. Изобщо не попита за мен, все едно, че не ме познава. Подигра се с доверието ми!

Следващата жертвичка на Венци беше Деси. На нея се беше представил като Цани. Водеха безкрайно дълги разговори. По-точно той й разказваше лудите си фантазии. Хитрушата Деси беше изглупяла или не чуваше какво се говори за него из офиса.

- Слушай Венци, спри да лъжеш момичетата! - попадна на линията ми, търсейки Деси.

- Имате грешка, госпожо - търкулна се стъкленото топче под езика му, а предната вечер ме бе обявил за свой приятел.

- Грешка ли имам? Грешка, затова че пълни главата ми с тъпите си измислици за фригидната ти жена, която се чука с теб срещу подаръче и безбройните номера, които ти върти, а ти висиш като паяк по цели нощи на телефона, за да измисляш нелепи щуротии. Грешка ли?... - подивях от наглостта му и се усетих, че викам в слушалката.

След минута телефонът отново звънна и в ухото ми пак се търкулна: "Деси, моля ви!"

2 август/5.44 часа

През "спящото време", повече от два часа нямаше позвъняване. Задрямала съм с телефонния апарат върху стомаха и ръка на слушалката. Звън и светкавичният ми рефлекс:

- Да, моля?

- Представете си, че сте останали вкъщи само вие и баща ви. Всички други са заминали някъде и няма скоро да се върнат - моментално се събудих. Ако бях пияна, сигурно веднага щях да изтрезнея. Венци сънено търкаляше стъкленото си топче. - Заспала сте гола на дивана, покрита само с чаршаф. Събуждате се, защото усещате, че някой е пъхнал език между краката ви. Отваряте очи и виждате, че това е баща ви. Как ще реагирате?

Свят ми се зави. Поетичните му, безобидни в началото еротични фантазии, преминаха в зоната на психичните отклонения.

- Моят баща не може да направи такава гадост! - почти изкрещях със стоманени нотки в гласа, които трябваше да го накарат да се вразуми. В същото време си помислих колко мек славянин беше починалият отдавна мой баща и ми се доплака.

- Все пак, как ще реагирате, ако баща ви е пъхнал език между краката ви? - настояваше проклетият психопат.

Изпитах погнуса. Помислих, че ще повърна.

- Моят баща не може да направи такова нещо! - изкрещях през стиснати зъби, с нарастваща заплаха в гласа и треснах слушалката.

Продължавах да се гнуся, когато Моника излезе сънена от стаята си и също погнусена проговори:

- Обади се Венци. Такава гнусотия ми каза!...

- И на мен. Психопат!

ХУБАВИЦЕ, ХАЙДЕ ДА ИЗВЪРТИМ ЕДИН СЕКС

Тънкообидна, Лора не понасяше никаква критика. Реагираше остро дори на най-безобидната приятелска забележка. Мислеше, че винаги и за всичко е права.

- Лори, моля те, не можеш ли да стъпваш по-лекичко?

- Какво искаш да кажеш, че съм дебела ли? - нацупваше се тя и продължаваше да набива тежко токове в пода. Съжалявах, че съм я помолила да стъпва внимателно.

Имаше приятен розов тен на лицето и ясносини очи, оконтурени с черни кръгчета, чиято синева се подчертаваше от ярко, цикламено червило. Двадесет и три годишна, яка в раменете, с широк гръден кош и внушителен бюст, Лора направо си беше дебела.

- Защо не отслабнеш малко? - приятелски я попита веднъж Поли.

- Не мога, опитах. Какво да направя - яде ми се? - не знам как не й се разсърди дебеланата.

Килограмите й създаваха комплекс. За да го избие, непрекъснато се опитваше да завързва нови познанства с другия пол. Като всички жени под знака на "Стрелец"-а, тя изпитваше силна потребност от сексуални авантюри, ограничени при нея поради масивната й физика. Отсъства една седмица, а когато се върна, разказваше на Поли и Кери, силно възбудена, на висок глас, изпаднала във възторг:

- Женен е, жена му замина, покани ме у тях. Страшна работа!... Три дни не слезе от мене. През цялото време ме целува, чука ме и непрекъснато ми повтаряше, че ме обича. Страхотно беше! - говореше, сякаш е преживяла върховното щастие в живота си.

- Сериозно? - радваше се заедно с нея Поли.

- Виж сега, моята пълнота е сексапил - продължаваше Лора доволна, че най-после е намерила оправдание за килограмите си. - Вика ми: "Какво си си обула?", щото задникът ми е много стегнат. Той ми вика "бронираният задник"...

- Стига ма, ти пък!... - не се съгласяваше с "бронирания задник" Поли.

- Гле’й к’ва си путка непоръбена, не вярваш? - чудеше се Лора на недоверието й и се мъчеше да я убеди.

Слушах радостните хвалби на Лора и ми ставаше жал за нея, за начина, по който едно толкова младо момиче говори за най-интимните си преживявания. Отвращаваше ме просташката й вулгарност. Сетих се за вица, измислен сякаш тъкмо за нея:

- Хубавице, хайде да извъртим един секс!

- Простак!

- Никаква хубавица не си, ами жена ми я няма!

Като повечето момичета, работещи на телефона, и Лора беше елементарна и невъзпитана. Малко след като поработи, поради естеството на работата и възможността за безброй контакти, всяко момиче добиваше самочувствие на кинозвезда, за която единствена публика са мъжете.

МАНЕКЕНКИ

Те пристигнаха в края на юли, началото на август. Въртяха глави от фотьойлите, а шефът им обясняваше принципа на работа.

- Светла, кажи някои женски имена да изберем за новите момичета - обърна се той към мен, защото бях наблизо.

- Юлия, Елена, Мария... - занареждах все хубави женски имена, но те искаха "нещо пò така" и станаха Джулия (съвсем като Джулия Робъртс) и Ина.

Вървяха винаги заедно, неразделни като Мара и Гела. Ина беше по-ниска, леко мургавичка, къдрокоса и с доста чувствена уста. Долната й устна постоянно висеше. Имаше прави рамене като закачалка, а крачетата й бяха леко кривички.

Джулия беше по-висока, по-светла и устата. Вървеше с отворената походка на жена, чиито размножителни органи са сякаш в коляното и ги предлага на всеки срещнат. Учеше нещо, което й създаваше самочувствие без покритие.

И двете посещаваха курс за манекени. Някоя колежка ги подкачаше и те започваха да се чупят неестествено в кръста, забивайки тежко пети в пода като унгарски коне, а стъпките им кънтяха през два етажа. Стремежът на онази фирма явно не беше да обучи манекени, а да прибере парите на глупави момичета със самочувствие на хубавици.

Освен че бяха невзрачни и имаха "много здраве" от Наоми Кемпбъл и Клаудия Шифър, Джулия и Ина бяха невероятно мръсни момичета. След тяхно дежурство по пода се търкаляха опаковки от кроасани, по масичката - мръсни чаши, а в леглото - трохи и пепел от цигари.

Двечките работиха само месец. За сбогом, в тефтера се появи следното признание:

29 август Здравейте колежки, колко ви обичам. Ако обичта можеше да се измерва с шутове, бих ви посинила. Обичам ви. Джули садистката

ЧОВЕЩИНА

20 юни/4.05 часа

Разговарям с някой си Дени. Чудя се дали не е пиян, говори доста фриволно. Охо, телефонът е включен на микрофон, край него има и други мъже. Всички чуват разговора ни и се забавляват, опитвайки се да остроумничат. Шегувам се безобидно, но постепенно разговорът загрубява. Не ми харесва, че Денис очаква да чуе цинизми от мен. Зарязва ме и звъни на 9 00 .. . Възбуден от чутото на сексетелфона, отново ми се обажда. Иска да чуе аз как го правя, за да прецени коя е по-добра. Отказвам и той започва да ме обижда. О-о-о! Това никак не ми харесва! И когато вече съм решила да затворя телефона, чувам най-страхотния мъжки глас, звучал на този телефон:

- Извинявай, че се намесвам, момиче, не ти ли е обидно да ти говорят така, нямаш ли достойнство?

Е-е-е, този вече ми бръкна в мозъка! Настъпи ме по любимия мазол. Достойнство, честолюбие и разните му там никому ненужни в днешния прагматичен ден лични качества, имам в излишък. Как да му обясня, че съм принудена да слушам най-различни глупости и колкото повече слушам, толкова повече пари ще получа в края на месеца.

- Колегите са млади, не знаят още много неща. Не им се сърди - опитваше се гласът да извини пощръклялите мъже около себе си. - Аз съм най-старият тука, много съм живял, много съм видял. "Тия неща" не стават така, иска се обстановка, време... Малка си, ще се научиш...

- Ще се науча... - съгласих се, - ...на четиридесет и три съм.

- А, на четиридесет и три? - изненада се гласът. - Според мен си на двадесет.

- Бях преди двадесет и три години. Ти на колко си, че толкова добре знаеш как стават "тия неща"?

- Голям съм. На петдесет и пет. Можеш да ми викаш бате Стойко. И ако някога решиш да си починеш от глупостите на тоя телефон, дето работиш, обади ми се. Ще те заведа на вилата в моето село в Балкана, да видиш колко е хубаво - тишина, спокойствие, чист въздух, природа, красота!... - и ми продиктува домашния си телефон.

Затвори, а аз останах със сладкия спомен за добрите стари времена, когато бях алпинистка. Обувах тежките обувки, мятах огромната раница на гърба и още от петък тръгвах. Обходила съм всички родни планини. Пречиствах се там, всичките ми притеснения и грижи оставаха долу в града.

22 юли (събота) 6 часа

Дежурството ми свършва, но решавам да остана до осем. Може някой да позвъни. Не съм "изговорила" тристате задължителни минути през тази нощ. Угнетена съм от обстановката в офиса, от безсмислието на телефонните разговори, от тъпото ежедневие, в което ме е вкарала работата ми. Момичетата спят, а аз си врачувам. Рус мъж, път и приятни емоции показват картите. Не може да бъде! Точно на мен? Не познавам рус. Втори път нареждам картите - пак същото. Чудя се, чудя... Изведнъж получавам проблясък и грабвам вътрешния телефон:

- Ало, бате Стойко?!... Събудих ли те, Светла съм.

- Какво правиш, моето момиче?

- Криво ми е, редя си карти. Ти рус ли си?

- Да-а и очите ми са сини. Защо? Какво показват картите?

Започвам да се смея:

- Рус мъж, път и приятни емоции.

- Към десет тръгвам за село. Каня те, ако искаш ела.

- Трябва да дойда, за да се сбъдне предсказанието на картите - шегувам се, решила да тръгна неизвестно къде, неизвестно с кого. Искам да избягам от всичко, което ме гнети.

През двата почивни дни в малкото, скупчено в гънките на Балкана селце, Стойко ми припомни прословутото българско гостоприемство. Приветлива виличка сред зелена моравка, с много пъстри цветя наоколо и зеленчукови лехички. За това малко райско кътче се грижеше майка му. Всяка събота и неделя Стойко си ходеше на село, за да се отърси от градското напрежение, натрупано през работната седмица и се зареди с живителна енергия от родната земя за следващата. Аз съм градско чедо и винаги съм съжалявала, че нямам село.

- Моля те, купи ми село, бе мамо! - молеше се жално преди години малкият ми племенник на майка си. - Всички деца в детската градина си имат село, само аз нямам.

И аз си нямах, затова, когато отидох в чуждото и вдъхнах аромата на земята, се разревах. Идеше ми да легна и да целувам пръстта и сигурно, ако бях сама, щях да го направя, но ме досрамя от Стойко. Не можах да се сдържа и се разплаках. Спасителни сълзи. Те ме пречистваха целебно от грозната мръсотия, натрупана през последните три месеца на телефона - най-безсмислената и отвратителна работа, която съм работила някога. Човекът гледаше пороя от очите ми и недоумяваше какво става с мен. Спомен за нещо силно познато, но отдавна забравено, се опитваше да възкреси паметта ми, затрупана от сивото панелно ежедневие на големия град. Безкрайно благодарна бях на Стойко, задето по най-човешкия начин ми помогна да се взема в ръце.

ПЕПИ

Той се обади по погрешка на дванадесети май в двадесет часа и двадесет минути. Всъщност други две момчета избраха номера и казаха, че отиват да вечерят, но понеже много трудно се свързвали, оставят колегата си да поддържа връзката. Пъхнаха слушалката в ръката на колегата и изчезнаха, а ние се зачудихме: аз, докато разбера какво става, и "колегата", докато се ориентира в неочаквания разговор. Когато чу дружелюбния ми глас, натрапеният мой събеседник се поотпусна и започнахме да се запознаваме. Почти на еднаква възраст, за разлика от мен той имаше семейство и две деца. Работеше нощем като охрана на паркинг, а през деня... (това разбрах доста по-късно) в онези полицейски служби, за които се казва, че са извън закона (?).

Зарадвах се, че ще имам събеседник, с когото ще мога да говоря приятелски. Обаждаше се периодично, без да се натрапва и досажда. Когато разбра, че съм работила като брокер на недвижими имоти, помоли да му помогна да продаде апартамента на свой приятел. Този беше поводът да се срещнем месец след телефонното ни познанство, причината - че ме "тряскаше хормонът".

Влязохме в бистро "Масис" до "Попа". Срещу мен седна невисок, здрав мъж с дълъг къдрав перчем и чувствени устни под юнашки мустаци. Притесних се, защото веднага разбрах, че апартамента едва ли ще продадем, но ще продължим да се срещаме с Пепи, който бавно пиеше водката си и говореше само ако го запитам нещо. Изглеждаше сдържан и упорит, но само така изглеждаше. Зад привидното си спокойствие криеше магнетизъм и необичайни страсти.

Сантиментална глупачка и романтична идеалистка, през последните години най-после проумях, че любовта няма нищо общо със секса. Правиш секс, без да обичаш, или обичаш, без да правиш секс. Второто в днешно време май не съществува. На първото ме научиха мъжете със своя егоизъм. Най-често те правят секс заради самото удоволствие, без да се интересуват от източника на това удоволствие. Защо само те да могат? Щом лепя плочки, зидам и пробивам дупки с бормашината - все мъжки дейности - защо да не правя и секс по мъжки? За целта Пепи беше идеален обект.

Всеки път той идваше щастливо озарен като дете, което тайно ще играе с любимата си играчка, без някой да го види и му се кара. От радост не можеше да премери силата на ръцете си и вместо в прегръдка, често се чувствах стегната в железен обръч. Щом ме видеше, забравяше всичко и потъваше в удоволствието на безгрижен топъл уют и слънчев възторг. С него задръжките ми падаха и оставаше само неудържимото физическо привличане. Той приличаше на врящо гърне от нагони, за което е трудно да остане в рамките на традиционното.

Преди да излезе в годишен отпуск, сякаш предчувствайки какво ще се случи, Пепи ме попита:

- Ще се познаваме ли след два месеца, когато се върна? - страхуваше се, че ще го сменя с друг.

- Не знам, когато се върнеш, ще разберем. Аз съм моногамна и искам да имам само един партньор.

Във връзката ни имаше само секс - тържество на телата. Липсваха духовния и интелектуален контакт (поне за мен). Тази празнота започваше да ме отдалечава от Пепи. За окончателното ми решение да се разделя с него, най-неочаквано, решаваща роля изигра... Анджела. Или по-точно старата й тетрадка, забравена под купчинка вестници и списания. Срещу деветнадесети, двадесет и трети и двадесет и осми юли, все нощи, когато не съм била на работа - името, данните, телефонния номер на Пепи, записани в тетрадката й. С часове контактувал с Анджела, която беше написала под името му: "Пепи, обича да слуша секс."

Сбогом, Пепи! Не мога да продължавам да те познавам! Потърси Анджела, за да "слушаш секс".

ПОЛИ ПАЛАВНИЦАТА

С личице като ягодка, но черничка като маслинка и с размери "джобен формат", Поли си беше още дете - само на седемнадесет години. Около нея събитията се развиваха с шеметна скорост и след месец я превърнаха в малко хитро женче.

Очите й бяха леко дръпнати встрани. Гледаше с отнесения поглед на киноактриса от тридесетте години. Загадката на очарованието й се криеше тъкмо в погледа. После идваха устенцата - нежни, изрязани сякаш, наподобяващи кокетната муцунка на хитруша-лисана.

Острите връхчета на горната й устна издаваха амбициозен характер. Когато дойде през юли, имаше леко невзрачен вид, но една вечер Деси донесе професионалната си ножица и ни заподстригва поред. Добра фризьорка, от неугледната коса на Поли, Деси оформи чудесна прическа, която я превърна в елегантно младо момиче.

Преди да си тръгне след работа, маслинката с часове стоеше пред огледалото. Навиваше косата си с електрическата маша, четкаше я, решеше я и накъдето да я завъртеше, винаги се получаваше красива прическа. Гримираше се с голямо старание. От време на време подпираше леко с пръсти натежалите от спиралата мигли - правеше го много кокетно. На естествено очертаните устни поставяше тъмно червило и подсилен с черен молив контур. Отдръпваше се леко от огледалото и критично се оглеждаше. Преобличаше се, след което започваше пак така дълго да подръпва маншетки, якичка или модните копринени къси панталонки, по които оправяше несъществуващи гънки. Приличаше на модел от модно списание.

Всички знаехме за Росен - съдбовната й любов. Вълнувахме се, когато се сгодиха, и ставахме свидетели на всичко, което я превръщаше в жена.

- Гледай какво ми подариха! - радваше се един ден Поли и показваше на всяка колежка златно синджирче с кръстче на него. Леко пресипналият й глас искреше от задоволство.

- Много е хубаво! Кой ти го подари?

- Едно момче, не го познавам. И обувки ми купи, гледай! - показа най-модни, от тъмносин набук обувки с висок ток и много каишки по тях.

- Много са елегантни! Честито! Но как така не познаваш момчето? Росен ли ти ги купи? - попитах аз.

- Не Росен. Наистина не го познавам. Тръгнах да си купувам обувки... Той седеше в една страхотна кола, паркирана до тротоара. Каза ми нещо, но не му обърнах внимание. На втория етаж на нашия базар има барче. Седнах да изпия едно кафе. По едно време някакво циганче ми носи голяма кутия шоколадови бонбони и ми го сочи долу. Гледам, онзи ми се усмихва и ми прави разни знаци, иска да ми каже нещо. Качи се в барчето, запознахме се. Харесал ме... Купи ми кръстчето и обувките - потропваше Поли с новите си обувки пред огледалото, а от любопитство, очите на момичетата пораснаха до сателитни антени.

- Как така, ма Поли? И нищо ли не поиска от теб? Даде ли му домашния си телефон? Той е искал да те чука! - реши слисаната Анджела. - Не му ли каза, че си женена?

- Разбира се, но той каза, че ще се срещнем пак, само ако аз искам.

- И значи ей така ти ги купи без нищо? - съмняваше се Анджела. - На мене защо не ми купуват? - обхвана я завист.

- Защото ние с тебе сме по на сто години, а тя е млада и хубава - ударих словесна плесница на Анджела, за да я извадя от унеса. На лицето й беше изписано непоносимо силното желание да бъде на мястото на малката.

Кой знае защо, историята на Поли ми заприлича на "Най-новата приказка от хиляда и една нощ" на О’Хенри.

Всяко момче, което й се обади, всеки телефонен събеседник, Поли канеше на среща:

- Искаш ли да се срещнем?

В другия край на жицата момчето се стъписваше, знаейки, че момичетата от специализираните телефони отказват срещи, защото им е забранено.

- Да се срещнем бе, да пием кафе. Не искаш ли? - увещаваше го Поли. Когато я чух за първи път, помислих, че иронизира или блъфира събеседника си. Нищо подобно, тя говореше съвсем сериозно, а момчето продължаваше да не вярва на ушите си.

- Страх ли те е? - предизвикваше го тя и му определяше среща около паметника "Левски", отнемайки му инициативата на активен пол.

Изглежда не всички откликваха на поканата, защото на следващото дежурство чувах недоволството й във въпроси:

- Защо не дойде, бе?... Аха, там беше!... Е, това бях аз. Защо не ми се обади? Чаках те повече от половин час...

За да продължа разказа за Поли, трябва да направя малко отклонение.

7 септември/1.53 часа

Някой се опитва да се свърже. Той вика "ало", аз - също. Нещо пука, пращи и линията се прекъсва. Отново позвъняване и пак същото, но този път ме предупреждават да не затварям, да изчакам да се включат в линията. Третият опит е успешен. Започваме да говорим с Велин - тридесет и три годишен, семеен, с осемгодишен син. "Само не ми говори за секс!" - предупреждава ме кой знае защо, без да съм дала повод, а аз си отдъхвам, че не е поредният онанист, педофил, мазохист, педераст, садист или с друго някакво психично отклонение комплексар. Тайно се надявам, ако не интелигентен, да проведем поне простичък човешки разговор. Потисната и апатична до крайност от истеричните изпълнения на Анджела, лудницата в офиса, морала на колежки и събеседници, всеки обикновен разговор ме изненадваше и ми връщаше искрицата надежда, че макар рядко, още се срещат нормални хора.

С десетгодишен брак, Велин се оказа от малкото мъже, които не "плюят" срещу съпругите си. "Разбираме се с жена ми. Защо да се развеждам, следващата няма да е по-добра?" Имаше си и приятелка от няколко години, колежка. Добре се беше обзавел с жени! Полигамен, както голяма част от неговия пол, не-е-е, той не изневеряваше. Защото, преди да "спи" с една жена, трябва да стане приятел с нея. По този начин той се опитваше да се оневини. "Дали да взема, че да ти повярвам, г-н Свалячев?" - мислех си вече разочарована за кой ли път.

11 септември/2.50 часа

Велин се обади отново, както беше обещал, но преди да се свърже с мен, попаднал на линия при Поли. Чувайки специфичното прищракване в слушалката и трудно включване в централата, тя веднага му съобщила къде работи той. Явно е имала друг събеседник от същото място. Велин отрекъл и за да му докаже, че лъже, Поли на свой ред му позвънила.

Велин прекъсна разговора си с мен и говори с някого на друг телефон. Не се заслушах в думите му, въпреки че го чувах. Бързо приключи другия разговор и ме попита:

- Разбра ли с кого говорих?

- Не.

- С колежката ти.

- Коя, Анджела ли? Тя колекционира телефонни номера и звъни на клиентите си, кара ги да й се обаждат - изразих сдържано презрението си към нея.

- О, не! Опазил ме господ от Анджела! - ужаси се Велин само от името й. - Поли! Предложи ми да се срещнем. Отказах, защото говоря с теб.

Повлиян от краткия разговор с малката, през следващите седемдесет и две минути той всячески се опитваше да ме убеди, че трябва да изляза "само за половин час" от работа, да изпием някъде по едно кафе с него.

- Какво ни пречи да се видим? - чудеше се невинно по византийски. - Доверих ти толкова лични неща за себе си! Станахме приятели... Ще мина да те взема с колата в пет часа от вашия офис. С бяло волво. Номерът е... Ще изпием по едно кафе наблизо и ще те върна обратно в офиса.

- Не ми се е случвало досега такова нещо. Май аз съм единствената, която никога не е излизала през работно време.

- За половин час шефовете ти няма да разберат - не спираше да ме увещава. - Звъня от създаването на този телефон. Познавам всички момичета, с всички съм се виждал.

- В офиса ли те поканиха? - иронизирам го, за да не му кажа, че лъже.

Оказа се, че не лъже. Опита се да приложи методите си и върху мен, но номерът му не мина.

- Никой не може да се похвали, че ме е изкарал от офиса. С топ не могат да ме извадят оттук - заинатих се като магаре на мост. "Да изляза, за да говори после на друга колежка, че ме е виждал. Да изляза и поредният комплексар да избива чрез мен комплекса си за "голям мъж"? Не ти се отваря парашутът, драги!" - мислех си.

- Е, хайде дочуване, че трябва да събудя колегата - заизнизва се мазно, а през това време "утешителната му премия" нервно потропваше в стаята до мен и слушаше през цялото време какво говорим. Нарочно повтарях неговите думи, за да ги чуе тя.

Още от три часа започна да се приготвя с така характерния, единствено неин ритуал пред огледалото, палавницата Поли.

- За къде се гримираш посред нощ?

- Росен ще дойде да ме вземе в шест часа - смотолеви Поли и погледна през прозореца в тъмната улица.

- Не излизай, Поли! - и двете много добре знаехме с кого има среща. - Посред нощ, с непознат... всичко може да ти се случи. Бременна си, на какво ще научиш това дете? - исках на всяка цена да я спра.

Подтиквана от Анджела, лукава, Поли се съгласи с мен и когато точно в пет пред входа под отворените прозорци на офиса в нощната тишина загърмя като танк бяло волво, дребничката фигурка на бъдещата майка се шмугна бързо в колата. Стоях на прозореца, гледах светлините на отдалечаващата се с грохот кола и ме обземаше кошмарен страх от безразсъдството на това малко женче и безгранично отвращение към мъжете, с техните първични инстинкти.

След час, точно в шест, волвото отново затрещя пред входа. Поли свирна два пъти късо с уста, Анджела се появи на прозореца и после внимателно, за да не чуя, че влиза, й отвори вратата на апартамента. В хола се разнесе заговорнически шепот, а след него тенденциозно високо:

- Поли, хайде ставай ма! Нали каза, че в шест ще си ходиш? - театралничеше Анджела.

- Поли, хайде ставай, шест часа е! - пригласяше й Кери фалшиво.

Възмущение, погнуса и всякакви други усещания от този род ме заляха като цунами. Не съм светица, но това, което става около мен, не мога да понеса. Техният морал компрометира моя! Какъв е този фарс? Мен ли се опитват да излъжат, или себе си? Защо ли в този миг си спомних споделения от Поли натрапчив кошмарен сън на нейните нощи: двадесет и шест годишна, изнасилена и удушена със собствения й чорапогащник? Дано е само сън!

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА БРАК

Всеки човек съзнателно или не, иска, търси, стреми се към нещо, има някаква цел в живота си. В момента, в който спре да търси, да иска, да се стреми, е умрял, жив-умрял.

Сега, отдръпнала се напред във времето, имам възможност да видя по-добре всичко преживяно през "телефонния" ми период. Давам си сметка, че у всяко момиче, работещо на такъв телефон, без значение от възраст, образование, интелект или семейно положение, подсъзнателно се задейства стремежът за търсене на партньор, на мечтания идеален партньор. Неосъзнато, аз също съм гледала на някои от събеседниците си като на евентуален партньор. Отдавна ми е омръзнало да бъда мъжкото момиче, което зида дупките в панела, лепи фаянсови плочки, поправя контакти, сглобява гардероби, уплътнява прозорци, отпушва канали... Не се гордея, че съм вършила всичко изброено, все мъжки дейности, аз - крехка жена със слаби ръце. Омръзнало ми е да бъда силният пол, на моето рамо да плачат мъжете. Защото, както казваше онзи психопат Венци: "Човекът е ангел с едно крило, за да полети, трябват двама".

Дики се обади на двадесет и втори август в двадесет часа и шестнадесет минути. Говорихме до полунощ. В най-отпускарския месец, когато обажданията бяха намалели значително, когато задължителните триста минути на смяна трудно се "хващаха", а постоянните ни събеседници бяха изчезнали по различни причини, Дики беше манна небесна. От четиричасовия разговор научих, че е само месец по-голям от мен, разведен, с две задомени деца, с внуци дори (?). Проблемът му - да си намери хубава и кротка жена, къщовница и добра готвачка. Не, че не е опитвал, но едната си попийвала, другата не обичала да готви, третата...

След три дни отново говорихме повече от пет часа. Вече знаех много подробности от живота му: че притежава дял от единствения в България завод за..., подарен му от някогашния собственик, изселен в чужбина. Само дето според мен държавата няма намерение да реституира обекта... Същият щедър благодетел му купил лека кола и малко квартално кафене, срещу услугата по един месец в годината да живее у Дики и го ползва като личен шофьор.

Нали разбрахте, че любимият ми писател е О’Хенри? Може би Дики искаше да го конкурира?! Никога не е късно един бивш ски-състезател и настоящ охранител да прояви фантазия.

Чувахме се през три дни. Прекалено скоро Дики заяви, че е влюбен в мен и като всички, започна да настоява да се срещнем. Познатата банална история: по една или друга причина ТОЙ се чувства самотен, звъни на специализирания телефон, чува приятен женски глас, който звучи приятелски и след няколко разговора, му възвръща самочувствието на МЪЖ. Житейската инерция, в която се движи, е свела до минимум възможността за нови контакти с другия пол, затова вижда разрешението на проблема си в момичето от телефона и се хваща за нея като удавник за сламка. С мъжкия си егоизъм ТОЙ не допуска мисълта, че по един и същи начин тя говори с всеки, който й се обади, че за нея това е служебно поведение. ТОЙ заживява със заблудата, че е намерил търсената партньорка и започва усилена атака за среща. Вариантите са два: ако тя категорично му откаже, ще го загуби като събеседник, затова се опитва да отложи срещата колкото се може по-дълго; при втория случай - толкова й писва от неговите навивки, че с досада се съгласява.

С Дики беше вторият вариант. Разчитах, че като ме види, ще разбере, че не ставам за съпруга, но сбърках. Седнахме в горещия предиобед пред кафе "Каприз" срещу централния вход на Северен парк и от време на време си казвахме по нещо. Пиех ананасовия си сок, а Дики се потеше срещу мен. Приличаше ми на балон, който се самонапомпва и всеки момент ще се пръсне.

- Какво ще кажеш по нашия въпрос? - попита Дики много предпазливо. Разбрах, че го интересуват само собствените му мисли.

- "Нашият въпрос"? - стана ми неприятно. - Какъв въпрос имаме за разрешаване ние с теб?

- Ти знаеш, за нас двамата.

О-о-о! Какво си въобразява той? Че съм в луд възторг от дебелото му туловище? Че пре-е-е-падам, както казваше малкият ми племенник, по сините му очи? Че не виждам посадените му зъби? Че не разбирам лъжите му от хиляда и една нощ, с цел да предизвика интерес у мен? Та аз съм като цветенце до него! Нека ми разправя, че е само месец по-голям, колко ли дузини скри?

Спеше ми се, постоянното състояние, откакто заработих на телефона, и нямах сили да се възмутя, да изразя мислите си гласно. Вместо да се ядосам, тръгнах да си вървя с неприятното усещане, че поредният глупак иска да ме обсеби и по-точно - да ме купи. Не че не бях наясно още след първия ни разговор. Аз му говорех за световни шедьоври на седмото изкуство, той ми говореше за пиратски касети с евтини видеофилми. Аз му говорех, че най-ценното, което имам, са книгите, той ми говореше, че трябва да си купи кафе-машина, защото само тя липсвала в кухнята му.

Дики продължи да се обажда през три дни, когато съвпадаха смените ни. "Кажи нещо" - щом чуех хленчещата нотка в гласа му, изпитвах желание да му кажа, че ме няма. Започнах да мълча. Оставях го той да говори, а не беше от словоохотливите и си мълчахме двустранно. Няколко пъти отбивах поканата му да се срещнем отново. Писна ми и една вечер, макар че пак ми се спеше, му позволих да ме заведе у тях на гости. Дълго умувах дали няма да изтълкува отиването ми като съгласие да ме пъхне в леглото си, но реших, че всичко зависи от мен и той ще се държи така, както аз пожелая.

Точно един час колата се движи през асфалтовите дупки към един от западните вилни квартали на София. Не разбирах защо трябва да му ходя на гости? За да видя каква къща има и как се е обзавел? Много еснафско! Ех, че съм глупава! Човекът ми показва къщата си, за да го харесам.

От постоянното недоспиване се чувствах като зомбирана. Най-често бях апатична, кротка и пасивна - нетипично за мен състояние - вместо да се разбунтувам и противопоставя. Ядосвах се на себе си, че можех да легна да се наспя, а трябваше да гледам как един несръчен мъж разлива ананасовия сок върху масичката и още по-несръчно го чисти. Беше ме обхванало "мълчешното настроение". С усилие отварях уста за едносрични отговори. Почти мълчахме. Дики ми демонстрира онова гостоприемство, от което се дразня: пусна телевизора, разказа ми колко му е струвал ремонта на етажа и ме помъкна след себе си, за да ми показва стаи и сервизни помещения. Вместо луд възторг, изпитах желание да хукна да бягам към вкъщи. Не че жилището му беше лошо, напротив! Всичко беше прекалено добре подредено и чисто (явно там не се живееше), а цветовете на дамаски и килими много точно говореха за потиснатата емоция на стопанина си. Показвайки материалните си придобивки, той смяташе, че ме печели за себе си, без да предполага, че по този начин ме отблъсква. Не че някога ме е привличал с нещо.

На следващото обаждане, когато с досада си мислех колко по-добре би било, ако престане да ме търси, моят ухажор окончателно ме блокира:

- Какво ще кажеш? Хайде да се оженим за Нова година! - звучеше притеснено. Отдъхна си, че го е изрекъл.

- Да се оженим?!... - не исках да го обидя, но се разсмях. - Не разбра ли, че не ставам за тази работа? Не мога да готвя - опитах леко да се измъкна.

- Няма значение - умоляващо настояваше кандидат-женихът.

Няма значение ли? Че ти си търсиш жена-слугиня, да ти готви, да пере, да чисти, а когато плачеш, да ти подлага крепкото си рамо. Какво общо имам аз с теб? - мислех, но не посмях да му го кажа.

След още три дни Дики каза, че заминава в командировка и ще ми се обади, когато се върне. Зарадвах се, че ще си отдъхна от него, но след два дни той пак позвъни.

- Много бързо се върна - бях силно разочарована.

- Не съм, обаждам се от Силистра - звучеше доста притеснено. - Сама ли си в стаята? Има ли при тебе колежки? Много ми е неудобно, но искам да те попитам нещо.

- Сама съм, кажи - чудех се какво толкова секретно ще ме пита.

- Ще ме скриеш ли за два дни у вас? Като се видим, ще ти обясня - парира ме и аз казах само едно "да", без да разпитвам. - Ще се обадя пак.

Той затвори телефона, а аз се заядосвах на спонтанната си реакция да му помогна. Веднага се сетих за примера с ножа: идва съседът ти и иска нож. Даваш му го, за да си нареже хляба, а той убива човек с твоя нож. За добро си му го дал, а всъщност си станал съучастник в престъпление.

Не вдигнах телефонната слушалка в уговореното време. Имах две версии за тайнственото поведение на Дики. Първата - че е "сгазил лука" и се крие, втората - хитър ход да ме накара да се омъжа за него. Не разбрах истината и нямах намерение да я търся. Този човек винаги ме караше да се държа на дистанция. След месец се обади - лежал в "Пирогов"... със счупени крака.

СТАТИЯТА

Влади, двадесет и шест годишен, позвъни за секс. Опитах се да го убедя, че това, което търси, го вкарва в групата чикиджии, ненормално за млад мъж. Задействах механизма "мъжко достойнство" и Влади започна да ме уверява, че е хубав и има няколко приятелки. Оказа се умен събеседник и се замисли върху разговора ни.

Още същия ден, на един дъх, написах статия. Носих я поред в двата най-големи ежедневника. Отказаха да я публикуват, била много нравоучителна, искаха нещо "по-така". Каква е, преценете сами.

Българският мъж е импотентен комплексар
или
отново за секстелефоните

Вестниците се напълниха с реклами от рода на:

"Искам да те обичам, позвъни ми сега",

"Изживей фантазиите си с моя глас",

"Горещо и еротично забавление по телефона",

"Чуй моите сексуални истории"...

И българинът пощръкля. Заявявам го съвсем категорично от позицията на жена, работила на телефон 9 00 .., българският мъж има КОМПЛЕКС ЗА ИМПОТЕНТНОСТ.

Мало и голямо, куцо и сакато, кьораво и глухо започнаха да въртят телефонната шайба. Защо мало и голямо? Защото се обаждат от седем до седемдесетгодишни. Първите с още бебешките си гласчета изхихикват в слушалката и затварят, а последните - с треперещи от старост гласове искат да им се говори нежно и мило, и целуват "навсякъде" момичето, с което говорят.

Защо кьораво и глухо? Защото само човек, който има проблеми със слуха, затваря две минути, след като е позвънил, без да отрони дума, докато от другата страна на телефона момичето се е опитвало да завърже разговор с него.

Защо куцо и сакато? Защото само мъж, на когото "куца" интимният живот, ще се сети да звъни на такъв телефон. Защото трябва да си духовно осакатен, за да търсиш интимни преживявания по телефона.

Звъни двадесет и шест годишен мъж и иска телефонен секс, според мен увлечен от масовата инерция. Питам го може ли да сравни удоволствието от истински здрав секс с партньорка на живо, която може да докосне и почувства, с илюзията от телефонния секс, която му носи измамното усещане за физическа удовлетвореност, с горчивия привкус в съзнанието, че върши нещо нередно. Събеседникът ми се оказа интелигентен и самокритичен, нещо рядко срещано на този телефон, и в края на тридесетминутния ни разговор обеща, по-скоро на себе си, че ще размисли върху онова, за което сме говорили. Според него той е хубав и има не една приятелка (???).

Не разбирам защо един млад, здрав и хубав мъж търси секс по телефона? Каква причина може да има? Липса на желание, време, възможност или партньорка? Желанието съществува, време винаги ще се намери. Остават другите две условия: неговите собствени възможности и партньорката. Мисля, че проблемът е точно тук. Първо, на младия господин липсва сексуална култура. Той не умее да общува с нежния пол и подсъзнателно се страхува, а за да си създаде самочувствие, измисля легенди за физическите си възможности и сексуални похождения. Второ, има елементарно отношение към жената, гледа на нея единствено като на средство за утоляване на физическия нагон. Изискването е да бъде хубава! Друго не е важно. Той самият може да е Квазимодо. Какъв е изводът? Съвремие, пълно с комплексари!

Болно ми е за тези млади момчета, за начина, по който живеят. Най-често работят в охранителни фирми с дванадесет или двадесет и четири часови дежурства. Затворен толкова дълго на едно място, с ограничено движение и контакти, всеки млад човек подлудява от бездействие. При първа възможност надига бутилката. Вечно недоспал, в свободното си време тръгва по заведения, "живее" му се. Няма време, нито желание да прочете вестник, за книга да не говорим. После отново на работа. Дванадесет работни часа остава сам и изведнъж се усеща ужасно самотен. Няма приятелка, защото за нея не остава време, а мъжете не понасят самотата. Спасението е в телефоните! Спасение-илюзия! Най-често той говори грубо и невъзпитано, но милият глас на момичето от телефона го омайва и той иска секс. Няма значение коя е, важното е да му пъшка или да му говори цинизми, а той със слушалка до ухото да "лъска бастуна". Е, кажете ми това не е ли КОМПЛЕКС ЗА ИМПОТЕНТНОСТ?

Чувала съм мнението, че благодарение на секстелефоните, на които се обаждат сексманиаците, изнасилванията и блудствата намалели. Нищо подобно! Броят на секстелефоните нараства, а пресата всекидневно бълва съобщения за сексуални престъпления. И какъв е смисълът на тези телефони? Да събудят най-нисшите животински страсти у човека и да го превърнат в ИМПОТЕНТЕН КОМПЛЕКСАР, за да не се бунтува срещу политика, жизнен уровен и начина си на живот.

03.09.1995 г.

КЕРИ ВИСШИСТКАТА

Последното момиче, с което работих в двойка месец и половина, преди да напусна, беше Кери.

- Здравейте, аз съм Кери, Марая Кери! - говореше тя по телефона.

Същата тая Кери, "минала" покрай Марая Кери, беше симпатична, двадесет и осем годишна, пъпчива като корнишонче, с красиво оформена лъскава черна коса. Тя мислеше на глас. Обикаляща по стаите или седяща някъде, Кери не спираше да говори. Говореше си ей така, сама на себе си, което ужасно дразни, ако си до нея. Ако разговаряш с някого по телефона, тя се ориентира по думите ти за какво става въпрос и започва да му отговаря, все едно, че не ти, а тя говори с него. С гръдния си алтов глас тя създаваше едно досадно паразитно бръмчене, което често ме принуждаваше да я моля:

- Кери, моля те, спри да мърмориш! Досаждаш ми.

- Абе, няма ли да млъкнеш най-после? - срязваше я Мери.

Отначало мислех, че това е начинът й да се разтоварва, но скоро се убедих, че е поредната смахната във фирмата.

- Аз и вкъщи така си говоря и сестра ми непрекъснато ми казва да млъкна - хвалеше се тя.

С конкурс ли ги избираха една от друга по-луди? На Кери май наистина й хлопаше дъската, имаше фобия за чистота. Беше глупаво-жалка и трагично-смешна в старанието си да чисти. Непрекъснато размахваше метлата по пода, от което не ставаше по-чисто, защото целият офис се нуждаеше от генерално чистене. Кери чистеше, след нея мърлячките безгрижно мърляха. Мърмореше и пак чистеше, но никога не им правеше забележка, за да не си развали отношенията. В кухнята се появиха сапунчета, веро, домакински кърпи и гъби. Мъкнеше всичко от вкъщи и казваше, че го прави за собствено удоволствие. Имаше много странни представи за създаване на уют. Спускаше плътно пердетата на прозорците, загасяше лампата и лягаше, а над главата си поставяше стрък цвете в шише с вода и запалена свещ. Страхотна романтика! Имах усещането, че в стаята лежи мъртвец. Не знам как виждаше цифрите на часовника в тая мъждуканица, за да засича минутите. Постоянно разглеждаше "Спектър" - списание на американския културно-информационен център и се възхищаваше от фотосите в него:

- Гледайте бе, гледайте! Защо никой не се интересува? - възмущаваше се от липсата на културни и духовни интереси у колежките си и ми подаде един брой от 1991 година. Познавах точно този брой. Дадоха ми го от американското посолство, когато се чудех по какъв начин да покажа авторската си изложба от мартеници на българите в чужбина.

И Кери като Анджела най-често забравяше, че говори по служебния телефон и се застояваше с часове. Една нощ коя от двете, не знам, се беше "отнесла" повече от час. Безпристрастен, компютърът "докладваше" на следващия ден времетраенето на проведения разговор и телефонния номер, с който се говори. Шефовете се ядосваха, че вместо служебни разговори от външния, някои момичета с часове провеждат личните си разговори от служебния телефон, което е в ущърб на фирмата. Всеки месец се плащаха солидни суми за вътрешния телефон, въпреки че нулата и деветката бяха блокирани, за да не се водят междуградски или разговори с други подобни на нашата фирма. На следващото дежурство шефовете заразпитваха коя е говорила с номер 68 .. . Кери, усамотена в другата стая, тайничко се ядосваше за нахалството на Анджела, накарала я да поеме вината върху себе си. Възмущаваше се от безочието й, но не смееше да й го каже, за да не си развали отношенията с нея.

- Така не може да се работи! Какво си мислят някои? Аз съм висшистка, имам приятели с мобифони и само да им се обадя, веднага ще ми намерят работа... - казваше го на мен, но на тях, мобифонджиите, не знам защо не им се обаждаше.

Номера на служебния ни телефон можеха да знаят само най-близките ни и да ни търсят с истинските ни имена. Много от момичетата, безразсъдни и безотговорни, го съобщаваха на безбройните си клиенти-ухажори, от което произтичаха много разправии. Имах уговорка с редактора Чавдар Крумов (той ме подтикна да напиша тази книга) за разговор на служебния телефон. В уреченото време ме потърсил с истинското ми име и попаднал на Кери.

- Няма такава - отрязала го тя.

Редакторът настоявал, че има уговорка.

- Сигурно е някоя нова колежка, не им знам имената. Аз съм Кери, Марая Кери! - и започнала да флиртува.

Тя изглежда не правеше разлика между работния и служебния телефон. По-късно г-н Крумов деликатно ме запита какви са отношенията ми с нея. Стана ми неудобно заради неадекватното й поведение.

Имах друга уговорка да ме търсят на служебния телефон. Седях на петдесет сантиметра от нея, когато, гледайки ме в очите, Кери каза в слушалката:

- Няма такава колежка.

Скочих и издърпах слушалката от ръцете й.

- Като не знаеш, защо не попиташ? - ядосах се. - Предупредих те как се казвам и че ще ме търсят.

- Еми-и-и... не мога всичко да помня. Тука сте много и вкъщи много хора, не мога да запомня имената на всички - оправдаваше се объркана Кери, а аз се разсмях високо на глупостите, които ми дрънкаше. Кери! Висшистката Кери, която излизаше от стаята си след разговор и казваше: "С този правих секс" - и се усукваше самодоволно като котарак, изял кило луканка. Или "Говорих с интелектуалец! Направихме страхотен разговор!" Гледах я и се чудех как така всички интелектуалци говорят с нея, а за мен остават само необразованите и простаците.

СТРОИТЕЛИ

Те бяха малка бригада от млади момчета, дошли от провинцията да ремонтират апартамента на някакъв бизнесмен. Идваха за първи път в София и всичко ги учудваше. Държаха се като хванати от гората. Пръв започна да звъни Тошко. Представи се за собственик на строителна фирма, двадесет и осем годишен, семеен, с две деца. След четири часа позвъни отново, като вече четиридесет и две годишен представител на корабостроителна фирма. Не знаеше, че имам ухо като локатор и добра слухова памет - безпроблемно различавам гласове. След седмица Тошко призна, че е само на двадесет и две години и се забавлява като звъни на нашия и други подобни телефони.

- А кой ще плати сметката? - попитах го. - Ще имате неприятности.

- Няма страшно, собственикът е много богат. Щом може да прави такъв ремонт и телефона ще си плати.

Престрашиха се и другите момчета и те започнаха да се обаждат. Отначало не знаеха какво да говорят, после се заплетоха в глупави измислици. Една нощ имах чувството, че съм подложена на кръстосан полицейски разпит:

- Някаква тема да предложите? Нещо еротично така...

- Какво например?

- Нищо ли не ви минава през ума? Снощи къде бяхте?

- Вкъщи.

- Как си прекарахте?

- Спокойно.

- Имате ли си приятел? - задаваше въпросите на един дъх. - Как се държите с него?

- Нормално.

- Симпатична ли сте?

- Да.

- На колко години сте?

- На двайсет и три.

- На море ходите ли? Там как обичате да се печете?

- На нуди плаж.

- Не се ли притеснявате?

- От какво? Не съм се родила с дрехи.

- Сама ли спите?

- Да, защо?

- Питам дали сте удовлетворена и как ще ви мине денят?

Млъкна, не знаеше повече какво да ме попита, а аз се сетих за вица, който наскоро чух от Димчо:

- Нещо тупну - вика строителен работник от третия етаж на строежа.

- Ватенку - отговаря му другият от четвъртия етаж.

- Много силно тупну.

- Е, я бех у нию.

И моят събеседник май беше падал от високо, с ватенката.

БИСЕРЧЕТА

Събеседниците ни знаеха, че използваме фалшиви имена в работата си и искаха на всяка цена да узнаят истинските, дори понякога силно се дразнеха. Това ги караше да се правят на интересни и също да се представят с най-различни щури прозвища: Крали Марко, Човек от народа, Боби Вегетарианеца, Гошо Буталото, Ядач на гласове, Хари Белафонте, Диджей Бони, Гинеколога Иван, Игумена, Агент Купър, Господин Никой, Обратно танго, Фънки Жоро, Ради джей, Господин Енигма...

Някои безименно и направо отправяха въпросите или изискванията си от рода на:

Кажи нещо за секса!

Искам да те притежавам по телефона!

Търся си гадже.

Искам необвързващ секс!

Как да си намеря съпруга?

Пъшкай ми!

Искам да са освободя!

Нещо така да направиш за мойто член?

Ако не познаеш от три пъти каква зодия съм, слизам два етажа по-надолу.

Гепихме по една марсианка от луната със спин.

Искаш ли да се чукаме? Имам ценз, хайде да се срещнем!

В момента съм гол в кревата и не мога да ти свалям звезди.

...

- Аз съм Иво, а ти коя си?

- Светла.

- Какво можеш да ми предложиш?

- По-точно?

- Нещо страстно!

- Танго.

- Не, не!

- Не знам нищо по-страстно от тангото.

- Не, не, на различна вълна сме.

...

10 септември/3.00 часа:

- Може ли да си поговорим на сексвълна? Как се казваш?

- Светла, а ти?

- Приятно ми е, Боби. Много съм възбуден, хайде говори ми.

ТИЙНЕЙДЖЪРИТЕ

Васко от жилищен комплекс "Люлин", осемнадесетгодишен (?), ученик. В слушалката шум от луд купон. Ученици празнуват рожден ден. Всички с гаджетата си, а той сам. Скучно му е. Предпочита да разговаря с мен по телефона.

- Къде е приятелката ти?

- Не знам.

- Защо не я взе на купона? Сега нямаше да ти е скучно.

- Ами! С нея е още по-тъпо.

- Не я ли харесваш? Нямате ли общи интереси?

- Тя знае само да си вдига краката. По-добре без нея - изненада ме откровението му.

Предупреждавам го за високата тарифа, но момчето се чувства самотно в голямата шумна компания и иска да разговаряме.

- Ти не ме познаваш, но ме разбираш и с тебе си говорим като приятели, а с нея не мога.

- Така е, защото сигурно съм по-голяма от майка ти.

- Майтапиш се!... Ако ти кажа телефонния си номер, ще ми се обадиш ли?

След два-три дни позвъних у тях. Васко изпитваше неудобство, защото беше споделил нещо много интимно или защото майка му беше в стаята. Питах го за настроението, за училището... и надявам се, желанието му да звъни на подобни телефони се е изпарило.

Ели казва, че е в десети клас.

- Виж к’во, стига си ме разпитвала! Ще правим ли секс с теб или не?

- Аз не мога да направя такова нещо по телефона.

- Защо, ти нали си курва?

Изпитах непреодолимо желание да я напердаша, но вместо това, трябваше да подтисна гнева си и да я убедя, че се държи най-малкото невъзпитано. Словесният шамар, който ми удари, звуча дълго в съзнанието ми. За някаква си пикла аз съм телефонната курва!!!

- Извинявай, извинявай! Не исках да те обидя. Изпих две бири и малко съм пияна.

Ели се обаждаше в различни дни по различно време и говореше с всички момичета.

- Имах приятелка, по-голяма от мене, женена. Много се обичахме с нея, но мъжът й ни завари... в леглото.

- Какво от това?

- Как какво? Завари ни голи. Чукахме се. Сега няма с кого да го правя.

- Нямаш ли приятел?

- Абе, какво само ме разпитваш? И ти си като мащехата ми. Имам и какво? Не искам да го правя с него, ще ме боли.

Опитвах се да й обясня, че поведението й не е нормално, но тя безцеремонно ме прекъсваше. Сприхава, невъзпитана, цинична, трудно се говореше с Ели.

- Кажи ми путка!

- Не говоря цинизми.

- Хайде де, моля те, кажи путка! Така си представям, че съм мъж и оная работа ми става.

- Казах, че не говоря цинизми.

- Ох, че си скучна!... Дай ми друго момиче! Там ли е Анджела? Тя ми говори много нежно. Ти си отвратителна!

11 юни

Георги твърди, че е на петнадесет години, но звучи на половината.

- Жорко, нали знаеш, че не трябва да звъниш на този телефон? Майка ти и баща ти ще ти се карат, защото ще платят много парички.

- А-а, баща ми е бизнесмен и има много пари. Няма да разбере, той говори с чужбина.

- Жорко, нямаш ли уроци за учене?

- Нямам, свършихме училище.

- Коя книга четеш?

- А, не чета... Ти знаеш ли новите дамски превръзки? Рекламират ги по телевизията - с конец.

Неприятно му беше, че винаги го познавам по гласа и не се държа с него като с възрастен мъж. Не зная какво си говореше с другите момичета.

Имаше и групови малолетни позвънявания. Мълчание или дишане в слушалката. Затварям телефона. Отново ме избират и мълчат, и така няколко пъти. После шушукане и детски смях. След пет-шест такива изпълнения, чувам писклив детски глас, изплашен и същевременно доволен от това, което изкрещява в слушалката: "Ще ти спукам гъза!"

В бележника ми са записани около петнадесет събеседника в пубертетска възраст. Разговорите ни са продължавали от една до осемнадесет минути. Не ме упреквайте! Стремях се да ги убедя, че има други много по-интересни за тях занимания, вместо да звънят по телефоните. Притеснявах се, че ще попаднат на колежка, за която е важно да си направи минутите, използвайки естественото детско любопитство. Ужасявах се, че може да чуят просташките вулгарности на Анджела, за която най-святото нещо са парите.

Убедена съм, че ако родителите знаят как да обичат децата си, отделят им повече време и внимание, не ги оставят сами с проблемите им, освен за храна и облекло се грижат и за душите им, те никога няма да посегнат към телефоните със съмнителна репутация, за да търсят любов, разбиране и ласкава дума от непознати, нито докато са малки, нито когато пораснат големи. ЗАЩОТО ДЕТСТВО, ЛИШЕНО ОТ ЛЮБОВ, ОСТАВЯ ПСИХОТРАВМИ ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ.

МЪЖЕ В "ЧАРОВНА ВЪЗРАСТ"

Васил се обади за първи път на двадесети юли. В слушалката звучеше треперливият глас на мъж, прехвърлил седемдесетте. Изразяваше се със сладникави архаизми от началото на века. Звънеше винаги сутрин около осем часа. Избираше поне два пъти и говореше по две-три минути. Оправдаваше се, че трябва да тръгва за работа. Казваше, че е треньор по гимнастика и че сам е участвал в Световното първенство в Гьотеборг. Звучеше неправдоподобно. Не му вярвах, не му обръщах внимание, но една сутрин и него го налегнаха мераците, от което ми стана противно.

- Хайде да се поцелуваме мъничко.

Не се въздържах и му зачетох морал:

- Как не те е срам да ми говориш подобни глупости? Сигурно си на годините на дядо ми?!

Той на свой ред се възмути от думите ми и се оплака на... Анджела, която прояви съчувствие и му позволи да я целува "навсякъде". Седмица по-късно, добил самочувствие на мъж, Васил ме покани "да се видим".

Ако Васил беше безобиден с лепкавите си брътвежи, това, което ми разказа Иван, ме отврати до погнуса. На двадесет и първи юли, в продължение на осемдесет минути, той се опитваше да ме убеди, че "породата" му е "такава". Представи се за тридесет и пет годишен, но бързо забрави и ми разказа за внуците си, за това "колко е хуманен" и на колко много хора е помагал през живота си. Слушах го отвратена и с половин ухо. Опитваше се да се оневини, защото очакваше да го разбера, а срещна упрек за историята, която ми разказа.

- Минавам през подлеза на Централна гара и до тоалетните гледам някакво момиче ми прави знаци с ръце...

- Какви знаци?

- Абе нали разбираш... за оная работа. Погледнах я и тръгнах след нея...

- Колко голямо беше момичето?

- Не мога да определя точно, ама някъде десет-дванадесет имаше. То ме заведе при една жена. Огледах я така, добре облечена, не беше циганка. Помислих, че с нея ще правим работата, а детето е за примамка, обаче тя ми предложи момичето. Каза, че й била дъщеря. Сега, аз не знам дали й е майка, нали?... Съблече я...

- И го направи с това малко дете? - опитвах се да сдържа отвращението си.

- Не, не, недей да си мислиш такива работи за мене! Нищо не съм й направил. Аз само си го търках между краката й... Майка й я държеше...

Имах желание да го убия.

- Я си представи, че ти е дъщеря и мъж на твоите години направи с нея това, което ти си направил с чуждото дете! - опитвах се да събудя чувството му за вина.

- Защо ме съдиш? Не съм виновен аз, породата ми е такава. То е по-силно от мен.

Не зная какво изпитвате вие, докато четете, но аз и сега, когато го пиша, изпитвам погнуса от животинската "порода" на този мъж.

БОГАТИ МЪЖЕ

Чувам един ден Силвия да казва на някого в слушалката: "...и какъв ще е подаръкът? Тайна?... А как ще го получа? Нали знаеш, че ни е забранено да се срещаме с клиенти?... По пощата, до поискване... Добре, пиши - пита ме как са трите ми имена и му ги съобщава. - Не, не! Това е името на една приятелка. Тя ще освободи колета и ще ми го донесе. Ти само го изпрати... Да не забравиш!" До ден-днешен освобождавам от Централна поща колет за Силвия. А Диана имаше по-щедър спонсор и предложение за разходка до Париж за нея и двете й деца.

На 7 юли в 0.18 часа, двадесет и една годишният Кирил от барче в Овча купел предложи да ми плати обезщетение, ако напусна работното си място, за да изпием по едно питие, а "ако се харесаме, и нещо друго..."

На 8 юли от 4.22 часа в продължение на четири часа, тридесет и три годишният Румен, представил се за брокер от фирма за недвижими имоти, ме убеждаваше, че той е мъжът, който ще се грижи за мен. Уверяваше ме, че всеки ден прави поне по една сделка и има страшно много пари. След няколко дни започна "да се грижи" за Силвия.

13 юли/20.04 часа. Жоро от жилищен комплекс "Надежда" обещава тридесет хиляди лева, ако му стана секспартньорка.

5 септември/20.44 часа. Богдан обещава да ми изпрати петнадесет хиляди лева, защото гласът ми бил много секси. Преставам да му звуча секси, когато научава, че адресът (измислен), който съм му съобщила, е на моя възрастна приятелка.

ЧУЖДЕНЦИ

И те звъняха на нашия телефон, смятайки, че сме фирма за компаньонки. Питаха за цената и адреса. В слушалката ми е звучал трудно разбираемият български на араби, на сирийски и гръцки студенти.

12 септември/8.30 часа. Мълчи, после диша тежко и пъшка в слушалката.

- Защо пъшкаш така? Какво ти е? - питам го.

Мълчание. След кратка пауза, отговаря меко с акцент, може би е арабин.

- Дай на мен целювка.

- На кого? Кой си ти? Как се казваш?

- Иво.

- А, Иво? - изказвам съмнение. - Как ти е името?

- Иво - кашля смешно и затваря.

Костас, немлад грък и грубиян, определяше среща на всяко момиче от телефона, обещавайки й скъп подарък. Предполагам, че събираше проститутки за Гърция.

От Янис, двадесет и четири годишен студент по медицина, имам весел спомен. Той се представи като възпитано, кротко момче, самотно и силно разочаровано от българската си приятелка, напуснала го, когато доларите свършили.

- Ти хубава ли си? - попита ме Янис.

Започнах сериозно, но реших да се пошегувам.

- Разбира се!

- Как изглеждаш?

- Как изглеждам ли? Знаеш ли къде е Националният исторически музей? В началото на "Витошка". Срещу него на ъгъла на първата пресечка има парфюмериен магазин. На витрината му има плакат с много красиво голо женско тяло, снимано на морски бряг. Е, това съм аз.

- Ти манекен ли си?

- Не съм - разсмях се. - Питаш ме хубава ли съм. Иди и виж плаката, той е хубав!

Янис разбра шегата ми и също се разсмя. Обеща, че когато се върне от Гърция след ваканцията, ще ми донесе маслини.

ПСИХАРИ И ПЕРВЕРЗИИ

Моят проблем произтичаше от техния. Техният проблем беше, че са перверзни и психари, моят - че не приемам за нормален техния. Болшинството колежки нямаха моя проблем, а аз така и не можах да свикна. Ако моя позната лекар-психиатър определи долуизброените случаи като съвсем нормални, за мен те си остават перверзии. Въпрос на гледна точка.

Дидко! Диана го беше кръстила така. Той водеше класацията от психари. Тридесет и три годишен, кротък битов алкохолик и инфантил. Звънеше по цяла нощ. Обичаше ни всички и на всички говореше едно и също. Винаги започваше разговора на бутилка водка:

- Нали знаеш, че аз само с тебе си говоря и само тебе те обичам, и искам и ти да ме обичаш. Ти обичаш ли ме?

- Обичам те?

- И добре де, като ме обичаш, кога ще се видим?

- Нали знаеш, че е невъзможно? Забранено ни е.

- Добре де, знам, че там ви пазят бодигардове, но к’во? Ще дойда да те взема от вас. У вас нали няма бодигардове? Ще ходим да изпием по едно питие и след това ще те изпратя. Нищо няма да правим, нали знаеш, че аз не съм мародер?

- Не става.

- Абе, разбираш ли, обичам те?! Омръзнаха ми тия разговори. Не може само по тия телефони да си говорим. Аз знаеш ли колко пари съм дал за тия телефони? Не, че нямам пари, обаче можехме да ги изпиеме. Запиши си домашния ми телефон - диктува. - Записа ли го? - вече е сърдит. - Ако до три секунди не ми се обадиш, повече няма да ме чуеш! - и затваря.

Всяка, която за първи път говореше с него и още не познаваше номерата му, тичаше да му звъни вкъщи, от което той оставаше особено поласкан. Това му създаваше самочувствие пред вечно пияните приятели, с които прекарваше нощите. Събираше ги в дома си, а после се оплакваше от тях:

- Изпотрошиха всичко тука. Пияници! Няма да ги пускам повече, заключил съм се. Зна’иш к’ви са? Знаят колко съм добре... Те нямат гаджета, еба ти... пък аз си имам и ми завиждат. Благодаря ти, че ме разбираш. - И преди да успея да кажа нещо, той вече е затворил, забравил, че само преди половин час ми е говорил как си е намерил приятелка, двадесетгодишна, щели да се женят. Два дни живяла при него, а когато отишъл да купи нещо за пиене, тя си взела котката и изчезнала. А той й позволил да си доведе и двете деца, да живеят заедно. Още я чака да се върне.

Отново звъни:

- Светла ли е на телефона? Един момент! - и затваря.

След малко пак звъни.

- Дидко, защо затвори?

- Опитвам се да те намеря. Кажи какво лошо има в това?

Една нощ Лора с бронирания задник ми се разсърди окончателно. Повод беше Дидко, който говореше, затваряше и пак избираше. Между две негови позвънявания изразих гласно мнение:

- Кретен до кретена! Няма ли един нормален да се обади на този телефон?

- За кого говориш? - запита Лора.

- За тоя, дето ни побърква с глупостите си - Дидко. Не си ли разбрала? Той говори с всички все едно и също.

- Как може да говориш така за момчето? - възмути се Лора. - Той е толкова внимателен и възпитан!

- Лори, какво говориш? Той е психар и алкохолик. Кой нормален човек се държи като него?

Вместо да се замисли над това, което казвам, колежката Лора прие думите ми като лична обида и изказа най-високомерно възмущението си от мен:

- Какво искаш да кажеш, че аз не съм толкова интелигентна колкото теб и не мога да позная с кого говоря по телефона ли?

Изпитах съжаление към нея - все знаех, че е тъпа, но чак пък толкова...

...

- Какви средства за изтезания познавате? - говори нервно.

- За изтезания ли? - недоумявам, изненадана от въпроса.

- Бързо ми кажете какви средства за изтезания знаете!

- Не обичам изтезанията.

- Не сте ли чели за индианците? Не знаете ли какви средства за изтезания са познавали? С какво работите? - много е недоволен, че не знам.

- ?

- С какво сте облечена?

- С панталон и тениска.

- Колан имате ли?

През цялото време ме питаше бързо, задъхано, с нарастващо напрежение в гласа. Затвори ядосан, че не знам никакви средства за изтезания.

17 август/5.49 часа.

Този се интересува от зъбите ми:

- Колко пломби имате?

- Не зная.

- Не знаете ли? Не ходите ли на зъболекар?

- Разбира се, че ходя.

- Имате ли огледало? Можете ли да преброите колко пломби имате в устата? Помните ли кога ви правиха последната? - задава въпросите си спокойно и изчаква отговор. Звучи безпристрастно, без емоционална окраска в гласа. Затваря телефона неочаквано.

...

А този е мазохист:

- Колко си висока?

- Сто шестдесет и четири.

- Моля те, кажи ми, че си много висока.

- Да, аз съм много висока, един и деветдесет и осем съм.

- Наистина ли си толкова висока? Обичам те! Разкажи ми какво правим в асансьора аз, ти и приятелят ти. Облечена си в черна рокля с презрамки и обувки с висок ток.

- Как позна? Точно така съм облечена.

- Аз съм до теб и те целувам по рамото. Ти се обръщаш и ме удряш силно. По лицето ми тече кръв. Продължаваш да ме удряш, падам на земята и ти ме тъпчеш с токчета... А приятелят ти няма ли да те защити? И той започва да ме удря силно. Целият съм в кръв... удряй, силно, още по-силно, хайде, удряй... хубаво е!

Затваря телефона, но отново звъни и пак започва:

- Колко си висока?

- Колко искаш?

- Искам да си много висока, а аз да съм съвсем мъничък и ти да ме биеш...

...

Не мога да определя този какъв е, но и той не е наред:

- Искам да споделя нещо с вас - силно разтревожен младежки глас.

- Кажете, слушам ви.

- Вие лекарка ли сте? Няма значение. Нали може да ви разкажа нещо? Много съм притеснен, не знам как да започна. Ох, много ми е неудобно!

- От какво? Не ме виждате, не ви виждам.

- Миналата седмица поправяхме колата на един приятел. Изцапахме се и той предложи да се изкъпем в баня "Мадара". Ох, много ми е неудобно!... Отидохме под душовете и... той започна да ме гали и да ме целува в устата. Ало, чувате ли ме?

- Да, чувам ви - връзката беше много добра и чувах учестеното му дишане.

- ...Ох! Започна да ме опипва и... много ме е срам... възбудих се, не исках. Хвана ме за дупето, аз се дърпах, но той е по-силен... Направи го там, в банята... Много ме беше срам, гледаха ни... Ох, знаете ли, стана ми много приятно! Не предполагах, че ще ми е хубаво. На другия ден ме заведе у тях и продължихме да го правим. Как мислите, трябва ли да му откажа?

След два месеца същият глас и същата история, но в друга обстановка: "Отидох на море, така, без карта, и не можах да си намеря хотел. На улицата ме срещна непознат мъж и ми предложи да споделя квартирата му. Там имаше само едно широко легло. Хапнахме, пийнахме, взехме по един душ и легнахме. Много се изненадах, когато мъжът започна да ме гали и целува в устата, после ме хвана за дупето..."

10 септември/6.06 часа.

Педофил:

- Еротични услуги? Много съм възбуден, искам да мастурбирам хубаво. С какво ще си играем?

- Предложете.

- Аз съм много перверзен. Искам да целувам много малко момиченце. Например на десет години, недокоснато.

- Но то е съвсем мъничко! - ужасявам се.

- Тъкмо това ме възбужда, да е недокоснато, още докато няма космички. Искам да го целувам чисто, непорочно и недокоснато. Нищо друго - говореше бавно, с много тих, отнесен глас. Изведнъж се чу силна музика и слушалката щракна.

Нищо не мога да направя, освен да потисна възмущението, погнусата и страховете си.

СЪВСЕМ НОРМАЛНИ ХОРА

Да не си помислите, че само чикиджии, кретени и перверзни типове звънят на специализираните телефони? Нищо подобно! Обаждат се и съвсем нормални хора, от любопитство, от самота или от други лични подбуди.

6 юли/2.18 часа.

Ивайло, двадесет и шест годишен, не може да заспи. Говорим си за морето, за мидичките, които ще ми донесе...

12 юли/2.29 часа.

Иван от барче край Националния дворец на културата иска да се разтовари от работното напрежение. Разказва ми весели случки с приятелката си.

21 юли/23.25 часа.

Двадесет и пет годишен младеж от Поделение за борба с масовите безредици (?) иска "ей така да си поговорим". За обучението си той казва: "Правеха ни на мъже".

11 август/19.38 часа.

Богдан от квартал "Иван Вазов" иска да сподели радостта си от записите народна музика, които е направил.

18 август/18.10 часа.

И. К. изработва блиндирани врати, пита за какво е нашият телефон.

24 август/1.36 часа.

Г. В. Четиридесет и седем годишен, определя себе си като човек без работа и самотен, всъщност бизнесмен със семейство в провинцията, останал сам за момента, поради служебни ангажименти.

11 септември/21.50 часа.

Тодор, петдесетгодишен: "Имам много хубав тридесетгодишен брак. Уважавам жена си, много ми е приятно вкъщи, в момента съм сам и затова звъня. Самотата определям като едно от най-страшните неща!" Съгласих се, че не спинът и не ракът, най-страшната болест на века е самотата. В продължение на седемдесет минути разговаряхме за човешките взаимоотношения, за театър, за изобразително изкуство. Неговата страст да колекционира живопис, ме изненада приятно. Той си беше един интелигентен събеседник.

И още много други, от които двама заслужават по-специално внимание.

БОБИ

Това не е истинското му име, но аз го кръстих така още при първия ни разговор на девети май. На двадесет и осем години, семеен, с петгодишен син. Работеше в една от големите охранителни фирми. В началото осъществявахме тройна връзка. Техниката в тяхната фирма даваше възможност да се чуваме едновременно трима души от различни офиси. Така разговаряхме аз, Боби и Ники, но той скоро напусна.

Боби звънеше винаги, когато е на работа, защото не понасяше самотата на дългите дежурства. Говореше бавно, спокойно, с равен тон. Малко се беше позаблудил в мъглявата материя на религията. Гордееше се, че чете Библията и смяташе, че живее праведно, а според мен притежаваше практичността на човек, здраво стъпил на земята. Обичаше семейството си, говореше с много обич и уважение за съпругата и малкия си син. Беше чиста проба добряк. Само дето по едно време го обхвана мания за многоценност. Какво да се прави, слабинки човешки!

Ако аз съм ангажирана с друг събеседник или не съм на смяна, Боби говореше с друго момиче. Така той беше изредил да си говори с всички колежки, дори с Анджела. За нея казваше:

- Ще се опитам да я вкарам в правия път.

- Ти нея в правия едва ли, внимавай тя да не те вкара в кривия - шегувах се.

За всяка от нас Боби знаеше по нещо и най-добронамерено раздаваше съвети. Това му даваше самочувствие на човек, от когото всички се нуждаят. Не допускаше, че разговарят с него заради минутите, които им прави. Изпадна в ужас, когато го преместиха в дневна смяна и не можеше да се обажда. На осми август в тефтера за съобщения бе написано: "Анонимният обожател на нашия телефон се извинява на всички колежки, че до края на този месец няма да ни радва с гласа си, тъй като са го прецакали и ще дава само дневни дежурства."

С риск да загуби работата си, при първа възможност, нашият "обожател" продължи да звъни, макар по-рядко. За него това си беше телефонна наркоза, без която не може.

Боби беше досаден само два пъти, когато съпругата му беше заминала при родителите му на гости за три-четири дни. Не можеше да понесе мисълта, че я няма вкъщи. Изпадна в паника, че остава сам и започна отчаяна атака да се срещнем. Не знам как изглеждат сините му очи, но за мен той остана най-верният ми събеседник и приятел. Разговорите си винаги завършвахме така:

- ...и хайде умната... - казваше Боби.

- ...и хем да внимаваш! - довършвах аз.

ДИМЯТКАТА

Обади се за първи път на втори май и каза, че е Крали Марко. После стана Хари Белафонте, но най-често на шега, наричаше себе си Човек от народа. Само на двадесет и три години, гледаше много трезво на живота и същевременно си оставаше идеалист. Работеше като охранител, а в свободното време задоволяваше потребността си от творческа изява, като се занимаваше с дърворезба. В душата си беше художник и борец за истината. Притежаваше широк мироглед и вродена интелигентност. Сближаването ми с него започна в края на август. Разговаряхме по четири, пет или шест часа. Свърза ни любовта към музиката. От неговия касетофон звучеше Фаусто Папети, Вая Кондилюс и най-нежен инструментал, а аз носех на дежурство моя касетофон, за да споделя с него възторга си от виртуозността на Найджъл Кенеди, брилянтния глас на Барбара Стрейзънд или черната музика на Бъди Гай.

При всеки следващ разговор младият ми събеседник беше нов, забавен и очарователен. Телефонният ми контакт с него беше единственото хубаво нещо в напрегната до отчаяние атмосфера, в която се движех.

ЗЕВЗЕЦИ

Някои момчета се обаждаха, само за да се пошегуват.

21.51 часа:

- Какво правиш там сега?

- Ям сливи - смея се и наистина ям сини сливи.

- По това време? - учудва се той.

- Да, защо?

- Защото по това време се ядат моркови - смее се, доволен от остроумието си.

10 септември/15.46 часа:

- Гаджето скъса с ме-е-е-н - напъва се да реве. - Спала с четирима-а-а... Това е трагедия за мене-е-е...

- Голяма работа! На колко години си?

- На двадесет и пет. Бил съм досега само с две момичета-а-а...

- Какво от това? Друга ще си намериш - успокоявам го небрежно.

- Знаеш ли какъв съм грозен? Деветдесет килограма и сто и деветдесет и три сантиметра, и съм дебел.

- Ами! Точни са ти килограмите, добре са за тая височина.

- Дебел съм, никоя не ме харесва-а-а...

- Е, отслабни тогава!

- Не мога да отслабна, яде ми се. Аз съм дърводеле-е-ец... - и на "дърводелец" вече се разсмя.

12 септември/9.18 часа.

Решавам кръстословица, студено ми е и никак не ми се говори.

- Добро утро.

- Добро утро.

- От леглото.

- Какво от леглото? - недоумявам.

- Обаждам се от леглото.

- Спиш до толкова късно? - изненадвам се. - Девет и половина е.

- Да, спя.

- Не си ли спал тая нощ? - като че ли аз не съм будувала. - На работа ли беше?

- Искаш ли да чуеш оргазъма ми? - пита ме без никаква връзка.

- Как става това по телефона? - чудя се дали е нормален.

- Интересно ли ти е?

Умирам от любопитство, няма що, но казвам да. За мое най-голямо смайване, събеседникът ми започна така мъчително и издълбоко да пъшка сякаш е в тоалетната, има запек и безуспешно се напъва. Изпъшка така точно три пъти и преди да го попитам: "Изака ли се, моето момче?", затвори. Паднах от смях.

Мъжки глас по телефона, описва ми как изглежда. Казва, че има "малка брадичка отпред", сякаш може да бъде на друго място. Веднага се опитвам да си представя къде ли може да има брадичка отзад, защото естествено е тя да бъде отпред!? Преставам да го слушам. Мислено поставям брадичката на тила му - не се получава. Свалям я надо-о-о-лу... и на гърба не става. Спускам я още по-надо-о-о-лу, върху онези части на които се сяда-а-а... А-а-а, фантастично!!! И му отива.

Не мога да говоря. Затварям телефона и се взривявам от смях.

СТОЯН, БОБИ ИГНАТОВ И ЕРОТИЧНАТА ДАМА

СТОЯН

24 май/4.13 часа

В слушалката звучи безличен младежки глас, прекъсван от тихо подсмърчане. Не плаче, а така си говори. Казва име, че е на двадесет и осем години, тренира борба, работи като охранител. След час си признава, че фамилията е измислена, че е на двадесет и две години и е бил в Камбоджа. Колко е истина, няма значение. Когато научи, че съм на години да му бъда майка, ми довери младежките си терзания, дори поиска съвет. Няма да ви разказвам споделеното от Стоян. При него всичко е като мешана туршия - ред истина, ред фантазия и пак фантазия, защото той не лъже, той фантазира и сам си вярва. Ще ви го опиша такъв, какъвто го видях чрез телефонните ни разговори.

Без майка, тръгнал от малкото село, минал през спорта и стигнал до Камбоджа, еднакво съблазнен от пари и преживявания. Импулсивен, с изключителна жизнена енергия, личност, която не се съобразява с правила и условности. Да контактуваш с него, е все едно да играеш волейбол с бомбички. Но взреш ли се внимателно, под отчаяно безразсъдните му постъпки ще откриеш едно малко момче, нуждаещо се от ласкава майка, която да се грижи за него. Стоян търсеше тази майка в любовницата, разбрал, че само зряла жена може да му предложи подобна комбинация. В себе си го оправдавам за всичките му лудории, защото смятам, че той е такъв, какъвто го е оформило обществото.

Стоян разпространяваше телефона на нашата фирма сред различни служители в редакцията на вестника, където работеше. Така една нощ се запознах с доста пияния редактор Ч. Ч. - добряк и лирична душа, залутан в дебрите на любовни страдания, с веселяка Станислав и с Боби Игнатов - стар ерген и комплексар.

БОБИ ИГНАТОВ

Започна да ми "реве на жилетката" на двадесет и втори юни, с интелигентно звучащ глас, самотен и отчаян. Самосъжаляваше се и наричаше себе си Господин Никой.

Отначало се опитвах да му предам от моята жизненост и възторг от живота, но той упорито играеше ролята на неудачник, в която се вживяваше като треторазряден актьор.

Една вечер реши, че ще бъде "върховно безумие" да ме посети и към двадесет и два часа пристигна у нас с две бутилки марково вино. Влезе дебел, плешив (както сам се описваше) и циментиран (както аз го прецених). Честно казано, беше започнал да напълнява и леко да оплешивява, но това не се забелязваше. Проблемът му беше другаде. Отказа да пие от донесеното вино, за да ми покаже, че е въздържател, в което се съмнявах. Бутилките така и останаха неразпечатани. Седеше срещу мен циментиран, не - бетониран в някаква своя мнителност, комплекси, задръжки и предразсъдъци и гласно подлагаше на съмнение всичко, което кажа. Уморих се от заядливия му тон. Настроението ми, добро в началото, бързо се превърна в досада от присъствието му. Помолих го да си върви, защото сутринта трябва да ставам рано за работа, от което гостенинът ми остана страшно изненадан, дори се обиди. Замина си разочарован и не се обади повече.

Два дни след посещението на Боби Игнатов, позвъни Стоян.

- А-а, значи така? Кой ти беше на гости? Него каниш, а мен - не. Всичко знам...

- Сигурна съм, че всичко знаеш - стана ми неприятно, че някой си ми иска обяснение.

- Какво сте яли, какво сте пили, какво сте правили... Всичко знам - кефеше се келешчето.

- И какво сме правили?

- Всичко знам.

- Не разбрах какво сме правили? - опитвах се да не се ядосвам.

- Свързал ти е кабела на телефона. С Боби сме приятели, той ми разказа всичко - подсмърчаше Стоян доволен, че "всичко знае".

Презрях и двамата. Единият двадесет и две годишен глупак, другият - четиридесет и две годишен, също глупак, а аз - глупава и за тримата.

- Искам и аз да ям от пилешката супа! Кога ще ме поканиш? - капризничеше Стоян и се опитваше да ме изнудва.

- Сега, веднага след работа! Чакай ме на тролейната спирка под Музикалния театър! - реших веднъж завинаги да приключа с тази тъпашка история.

- Да не ме вържеш да вися там? - усъмни се малкият, но и доволен, че е станало на неговото, без да предполага какво разочарование го очаква. Може би и той като Боби се надяваше, че е попаднал на кварталната курва, която очаква мъжете с вдигнати крака в леглото?

На спирката ме чакаше един млад Аполон - плещест, набит, атлетичен. Под дрехите всяко око можеше да различи натренирани стоманени мускули. Изглеждаше по-голям за годините си, с два-три милиметра коса и прекрасни зелени очи. Ах, защо не бях с двадесет години по-млада! Сам не знаеше колко е хубав! Гледаше някъде встрани, а когато ме погледнеше в очите, правеше го бързо, кратко и недоверчиво. Забавлявах се с него, защото не разбираше шегите ми и вървеше мълчалив и сериозен, сякаш тръгнал да върши най-съдбоносната работа в живота си.

В девет сутринта, на масата срещу мен едно хубаво момче, зажадняло за домашен уют, от притеснение ронеше хляба на топчета и сърбаше топлата пилешка супа. Закуси, простичко благодари и си замина.

Реакцията не закъсня. След три дни Борис се обади:

- Поканила си Стоян на гости!

- Не аз, вие и двамата се самопоканихте. Той да не остане по-назад от тебе, след като си му разказал "какво сме правили".

- Нищо не съм му разказал!

- Нищо ли? Той твърди, че сте приятели и си му разказал "всичко". Откъде знае, че си ми свързвал телефонния кабел, което изчерпва "всичко", което с теб сме правили?

- Как можеш да ме сравняваш с него? Никакъв приятел не ми е! Той е господин Никой, а аз имам някакъв авторитет все пак...

- Той е само на двадесет и две, на него му е простено. Ти си на четиридесет и две, а се държиш като детенце от детската градина и ме забъркваш в простотиите си. Хайде без мен! Забрави, че си ме виждал! - затворих телефона ядосана.

Мина известно време, когато една нощ в слушалката прозвуча познат глас:

- Добър вечер, търся Анджела.

- Един момент Боби, сега ще те прехвърля.

- С кого говоря? - зачуди се, че го назовавам по име.

- Със Светла - прехвърлих го на еротичната дама, както тя сама се наричаше, без да му позволя да реагира. Не ме интересуваше, че той говори с

АНДЖЕЛА

Вълнувах се, че Пепи й се обажда. Чувствах се предадена. Той добре знаеше, че имам отрицателно отношение към нея. Разказвала му бях за вулгарностите й, за скандалите, които прави. Обхвана ме бясна ревност. Той май не знаеше правилото: На жена си можеш да изневеряваш, но не и на любовницата! Три дни място не можех да си намеря. Но само три дни. Успокоих се, когато си дадох сметка, че нищо не съм загубила. Приключих с поредния мъж-глупак, само дето той още не знаеше. Интересно ми беше да науча какво би казала Анджела за него и я попитах.

- Да, имам такъв клиент. Нищо особено - нямаше достатъчно впечатления от него или не искаше да говори. - А ти какво знаеш за Боби?

- Кой по-точно? Говорила съм с трима Бобовци.

- Игнатов от редакцията. Чукала ли си се с него?

- Аз? С Боби? - разсмях се. - Толкова е бетониран горкият! Пък е и дебел, и плешив... не е мой тип.

Уж ми повярва, но някъде дълбоко в циничното й съзнание остана известно съмнение. Нямаше смисъл да я питам. Ясно беше, че е в интимни отношения с него и в мое лице, не знам защо, виждаше съперница. Въгленчето я гореше отвътре.

- Дойде една вечер с две бутилки вино, поговорихме си и си отиде. Всъщност не може да се разговаря с него, поне аз не мога. Прекалено е комплексиран и ни се води, ни се кара - приключих разговора с нея и си влязох в стаята, но знаех, че ще продължи да ме пита за него.

Повече от три месеца наблюдавах Анджела и все се чудех що за личност е. Месец преди мен дошла от секстелефон, тя "обучаваше" колежките:

- Нещата трябва да се наричат с истинските им имена. Например: не се казва пенис, ще кажеш хуй. Вместо вагина - ще кажеш путка. Така ни учиха в другата фирма. Изпити съм държала, за да ме приемат там - съобщаваше с гордост.

- Разбрахте ли? Не се казва пенис! - подиграваха се момичетата зад гърба й.

След скандала, който ми направи още първия ден, за мен тя не съществуваше. Не разговарях с нея, не я поздравявах, дори не я поглеждах, все едно, че я няма. Така си осигурявах спокойствие, доколкото може да го има там, където присъства тя. Безогледна, безочлива, скандалджийка, винаги намираше повод да се скара с някоя от нас. Много често викаше срещу някоя колежка, че й е взела клиента. Според думите й всеки, който се обади по телефона, е неин клиент и във фирмата съществува единствено тя.

Търсеха я на моята линия. Тя говореше в този момент, но беше чула, че произнасям името й и докато обяснявах да изчакат, за да я извикам, тя връхлетя яростна в стаята, заплашвайки ме:

- Веднага ще докладвам на шефовете, че крадеш чужди клиенти. Знаеш ли, че ще те изхвърля оттука? Още утре ще изхвърчиш! Вчера дойде и започна да краде клиенти...

Ще ме заплашва! Кипна ми:

- Ти коя си, че ще ме заплашваш? - виках през зъби. - Хайде, изхвърли ме... Много се стряскам от такива като тебе! Тя ме назначила!!!

Анджела така се вживяваше в измислиците си, че не чуваше нищо и никого. Стана ми смешно - приличаше на разбесняла се френска перачка от миналия век - и се прибрах в стаята си.

Изпъдиха я от работа в края на май. По този повод в тефтера за съобщения се появи следният текст:

26 май

Диана, търси те един, който много мрази Анджела.

Каза, че щял да вдига банкет в чест на шефовете, че са я уволнили.

Изчезнаха пари от офиса и съмненията паднаха върху Анджела. Всички знаехме за грабителската й страст. Най-редовно тършуваше из хладилника и изяждаше храната на момичетата. Къпеше се със сапуна, с който мием ръцете си, с него се переше; крадеше тоалетната хартия, а когато шефовете купиха кафе-машина за офиса, кафето и захарта започнаха да изчезват най-мистериозно. Винаги беше гладна, никога не носеше закуска. Гледаше момичетата, когато се хранят, с очакващия поглед на прегладняло улично псе, а беше споделила, че всеки месец прави по пет хиляди лева спестовен влог. Носеше непрекъснато едни и същи дрехи. Беше постоянното присъствие в офиса. Там се къпеше, переше, затворена с часове в банята, не пускаше никого до тоалетната. След нощна смяна не си тръгваше. Завиваше се през глава на дивана в хола и започваше да крещи, ако не й пазят тишина:

- Млъкнете най-после! Цяла нощ не съм спала, трябва да се наспя, за да мога да работя...

- Тук не е хотел. Върви да се наспиш у вас, смяната ти изтече - осмеляваше се да й каже някоя колежка, след което Анджела се разкрещяваше още по-лудо.

Дремеше известно време, после ставаше, грабваше вътрешния телефон и без да е на смяна, започваше да звъни поред на клиентите си:

- Хайде, миличко, събуди се! Голичък ли си в леглото? Хайде стани да си измиеш очичките и ми се обади по телефона. Да не забравиш? Обещаваш ли?

После обсебваше свободната през деня линия на външния и ако телефонът звъннеше, започваше да нарежда: "Анджела съм, Анжелика, еротичната дама. Как не си спомняш, чеденце? Много пъти си говорил с мен. К’во пра’иш, бе чеденце? Дървиш ли го?... И аз го дървя тука клиторчето... Ще ме изплашиш, чеденце... О-о-о, най-обичам да го смуча. О-ох!... За първи път ли? А-а, беше с гадже, което съм искала... на осемнайсет. Не, той е по-голям... Когато си дойде от казармата... Мале-е-е! Викаш, докато го уцелиш... наври й го в устата!... Най’ш колко болести се купуват? Бацили, после страшна работа!... Аз не го дъвча... Що бе? Какъв номер?... Секстелефон. Защо ще го забравиш?... Естествено... Имах един клиент, цяла сутрин ме пита и ме кара да си търсим в клитора някакво бяло пишле... Е, това си е ’начи клиент! Тоя ми еба мамата!"

В средата на юни Анджела започна да идва в офиса уж да си получи заплатата. Едновременно напуснаха няколко момичета и за да покрият линиите, за всеобща най-голяма изненада и възмущение, шефовете поканиха еротичната дама да се върне отново на работа. Учудих се, когато само след броени дни, без каквото и да е неудобство, Анджела отново застана на телефона. В очите на шефовете тя не беше личност с непоносими пороци, а източник на доход, който работи или не работи за тях, като машинка, която се включва и изключва.

До края на месеца Анджела беше кротка и смирена. Да не повярваш! Всяко чудо за три дни.

На едно дежурство работехме двете в хола - аз на дивана, тя - на фотьойла в другия край. Приключих някакъв разговор и се загледах към прозореца в нейната посока. Изненадана, фокусирах погледа си на нея, защото я чух да стене и извива тяло през облегалката на фотьойла. Помислих, че нещо я боли и се свива от болка. Понечих да й се притека на помощ, но... навреме разбрах заблудата си и започнах да се смея сама на себе си и наивността си. Нищо не я болеше. Охкаше сластно на някого в слушалката и извиваше тяло в сексуален унес: "О-о-о! В леглото съм истинска курва, искам всичко да опитам, всичко да направя... Ще те излижа целия... Ах, колко е вкусен! - Облиза звучно поред пръстите си. - Ти наистина си страхотен! Качвам се отгоре ти... поемам го с топлите си цици... хващам сладкия ти хуй и започвам да го разтривам... Ще ми го сложиш в путенцето... Искам го целия... О-о-о!"

От другата страна затвориха и тя проклетиса възмутена: "Затвори! Педераст!" Отиде в банята и дълго остана там.

През юли Анджела отново "влезе" в стария си нрав и пак започнаха лудите й изпълнения. Градусът в офиса отново се покачи. Караше се с Деси, а жертва на безочието й беше Поли, с която бяха в постоянна двойка. Най-често малката заспиваше завита с одеало и се събуждаше без него, защото Анджела й го взимаше или най-безцеремонно измъкваше изпод главата й възглавницата, пак докато спи. Оплаквахме се на шефовете, но те сякаш не чуваха. Три месеца се молех да променят мястото ми в графика, за да не се засичам с нея на дежурства, защото ще назрее конфликт. Трябваше сама да се справя с Анджела. Реших да се опитам да я приближа до себе си. Наложих забрана на мозъка си за лоши мисли към нея и започнах да й говоря. Опитвах се с кротък тон да я успокоявам по време на френетичните й изблици. Тактиката ми подейства. Започна да идва при мен в стаята, за да разговаряме или да й гледам на карти. След нощното дежурство на осемнадесети август, вписах в тефтера едва осемдесет минути, защото вместо по телефона, разговарях с Анджела за тайнството на човешката мисъл, дух и прераждане, за силата на психичната енергия, карма и съдба.

От 3.11 до 6.22 часа телефонът мълча. Бях на първа линия и Анджела отвори с трясък вратата (обичайното й влизане), за да провери защо цели три часа никой не я е потърсил, с подозрението, че съм й "взела клиентите". Стана ми болно за нея. Нищо от нощния ни разговор не беше влязло в главата й. Тя си оставаше долнопробна скандалжийка, алчна за пари, готова да продаде и най-съкровеното, което има, за да получи пари, пари, много пари... Не признаваше никакви морални или духовни ценности. Приятелството нямаше стойност, а най-простичките човешки добродетели бяха нещо чуждо и непознато за нея. Раздираха я постоянна злоба, завист и сексуален нагон. Тя не проституираше, тя блудстваше. Правеше го с мисъл, с думи и с душа.

Разбрал, че не съм драката, от която ще излезе заек, комплексарят Боби Игнатов се беше насочил към еротичната дама. Не знам какви отношения бяха завързали, но Анджела започна упорито да го търси по телефона. Нещо не беше наред. Преследваше го, устройваше засади около дома му. Реши, че има и друга жена, и полудя на бързи обороти. Карти се редяха на всяко дежурство.

- Анджела, не си губи времето с него. Нищо няма да излезе от тази връзка, не се заблуждавай! Той е комплексиран стар ерген! - съветвах я да мисли реално.

- Искам го на колене! - опиваше се злобно тя.

- Очакват те големи разправии със светъл мъж и кестенява жена заради секс.

Успееше ли да се свърже с него, започваше с бурни разисквания, преминаваше през лицемерно ласкателство и завършваше с дълги и подробни обяснения за всичко, което става в офиса. Не пропускаше да ме коментира и злослови. Преструвах се, че не я чувам и отминавах безмълвно, но тя искаше скандали и ги правеше.

Често служебният телефон звънеше, а никой не се обаждаше. Знаете колко качествени са телефонните връзки. Това беше повод Анджела да се вихри в следния монолог: "Ша ти еба майката! Педераст такъв! Що мълчиш, бе? Що не се обадиш на другия телефон? Да не се охарчиш, а? Мухльо такъв! К’во се пра’иш на мъж, бе скапаняк?"

Започна да се притеснява, че е бременна: "Ще го родя и ще го оставя тука да го гледате! Ще видите вие!" - заканваше се с нескрита злоба, сякаш момичетата са й направили бебето.

5 септември, нощна смяна.

Анджела пристигна в офиса и пак се хвана за служебния телефон. Уговори се с Боби и в двадесет и един часа излезе "за сандвич". След полунощ минавах покрай Поли, за да отида до тоалетната и случайно забелязах, че апаратът на Анджела е оставен до нея с отворена слушалка. Маслинката се почувства неудобно и призна, че е обещала да не ми казва. Взех слушалката - на фона на музика се чуваше интимен разговор между Боби и Анджела. Ясно беше какво става там. Забавлявахме се с Поли. Тридесетте минути изтекоха и тя затвори. Докато коментирахме, Анджела позвъни отново.

- Да, моля! Аз съм Светла, с кого разговарям? - престорих се, че не съм я познала.

- Дай ми Поли! - изкомандва недоволна, че е попаднала на мен. - Обади се оная, шантавата Светла - отговори същевременно на Боби, не предполагайки, че я чувам. - Точно тя не трябваше да разбере, че съм тука.

- Абе, не се разправяй! Затвори телефона! - посъветва я той.

- Как ще затворя бе, нямам минути, после какви пари ще взема?

- Е, не може и душата в рая, и оная работа вътре. Чакай, аз ще я блокирам тая свиня по другия телефон.

- Да, да! Да й правиш минути, нали?! - злобееше Анджела.

Вече нямаше никакво съмнение, че са в службата на Борис. "Среднощни сексуални оргии в редакцията на най-четения вестник" - подходящо заглавие, нали? Ах, ако можеха да научат шефовете му!

Боби позвъни и поиска да говори с мен.

- Кажи Боби? Аз съм - той се стъписа, че съм го познала и замълча, чудейки се как да започне.

- Защо се заяждаш с Анджела?

- Грешиш, точно обратното е.

- Защо не се погледнеш, че нямаш цици?

Стъписах се на свой ред от въпроса му, зададен без никаква логика.

- Какъв е поводът да ме коментираш? Моите гърди са пропорционални за физиката ми, но ти не си ме виждал гола, за да изказваш мнение. Ако някой има физически несъвършенства, това си ти - дебел и плешив, както сам казваш.

- Какво сега, ще се обиждаме ли? - засегнала го бях по любимия мазол.

- Не знам защо го правиш? Има една приказка за лисицата и гроздето...

Отвърна ми нещо обидно. Престанах да го слушам, но тридесет минути в слушалката ми пропукваха импулси за сметка на редакцията.

В четири призори, Анджела се върна в офиса щастлива, доволна и усмихната както никога, дори започна да се смее! Могъща сила е сексът, щом може да променя настроения! Ех, ако можеше и характери!...

11 септември, нощна смяна.

Кери ми отключва вратата на офиса, а от устата на Анджела излизат не думи - отровни змии:

- Защо я пущаш? Няма работа тука! Кучка такава! Защо ли не те метна през прозореца? Съжалявам, че Боби не те е изебал...

- Забравяш, че за тази работа е нужно желанието на двама души - отвръщам й спокойно, минавайки покрай нея.

- Натискала си се, ама той не искал.

- Разбира се! Лисицата като не стигнала гроздето, казала, че е кисело. Нали с тебе се чука? Не ме занимавай!

- Ако искаш да знаеш, с Боби сме учили в 159-то училище - Анджела беше от Сливен, но прекрояваше биографията си според случая, както й е удобно. - Отдавна сме гаджета. Познаваме се, много преди да започне да говори с тебе... - фантазията й премина всякакви граници и логика. Не ми се слушаха измишльотините й и влязох в стаята си. Дълго чувах заплахите й. Увещаваше Кери и Поли да ме изкарат на улицата и там да ме бият (???).

През тази нощ тя надмина себе си. Така охка и пъшка на чикиджиите си, че и импотентен мъж би получил ерекция. А тъй като аз не пожелах да се сбием, тя заля с беса си едно съвсем невинно момче, което търсеше отдавна напуснала колежка.

4.14-4.21 часа:

- К’во си седнал да ме плашиш бе, педераст такъв! - извиси глас Анджела през стената. - Педераст скапан!... Ай ша ти еба майката скапана! - трясна телефона.

- Я не ми затваряй телефона! - беше Ники, много сериозно момче, от което имам само добри впечатления. Попадна на моята линия.

- Аз съм Светла.

- Извинявай! - беше вбесен. - Дай ми тая стара чанта да я спукам! - отнасяше се за Анджела. - Кажи й, че не може да псува!... Отдавна говоря на вашия телефон, и на други подобни се обаждам, никой досега не ме е обиждал така.

- Успокой се, Ники! Какво се случи? - опитах се да разбера повода за скандала. Съчувствието в гласа ми постепенно го укроти.

- Питам я кои колежки са на работа, а тя ми казва, че щом питам за други, значи не искам да говоря с нея. Точно с нея, не искам! Как я търпите тая там, не знам? Не исках да си го изкарвам на теб. Извинявай, ако съм те обидил.

- Не се притеснявай за мен, а реакцията на Анджела приеми като нормална. Тя се е почувствала пренебрегната, че не искаш да говориш с нея - не можех да му съобщя истинската причина за поведението й. - Все едно да кажеш на някоя жена, че е грозна - ще се обиди. Глупаво е да се карате.

- Остави го, Светле! - чувам през стената гласа на виновницата и не мога да повярвам на ушите си. До преди малко бях кучка и курва, сега изведнъж станах "Светле" само защото чу, че я защитавам. Нищо подобно! Не нея, защитавах безнадеждно компрометираната репутация на телефона, на който работя, и интересите на фирмата.

- Извинявай, Светла! - чувстваше се неудобно Ники. - Моля те още веднъж да ме извиниш.

Работех сякаш в клоака - само цинизми, бруталност, скандали и деформирани представи за морал. Чувствах се омърсена еднакво и от думите, и от постъпките на колежките си. Последната капчица капна и търпилото ми се изтърпя. На дванадесети септември оставих следната бележка до шефовете:

Напускам. Опитвам се да спася малкото достойнство, което ми е останало, другото изгубих тук на телефона. Надявам се, че ще ме разберете. През цялото време се опитвах да защитавам интересите на фирмата. Желая ви късмет! Светла

И си тръгнах. Завинаги. После цял месец се радвах на свободата си като затворник, преживял дълги години строг тъмничен затвор. Щастлива бях, че съм жива и отново се завръщам в себе си. Най-после можех да събера крака, измъчена от поредния разкрачен стоеж. Съвсем скоро ми предстоеше да уча журналистика, да намеря себе си и животът ми да се обърне на сто и осемдесет градуса, но аз още не знаех, а и астрологът беше пропуснал да го предскаже.

Всичко, което написах, се е случило. То е част от моя живот, пречупено през моята призма, видяно от моя ъгъл на виждане и със сигурност не се покрива стопроцентово с мнението на онези, които съм описала.

А СЕКСЪТ НЕ Е ИГРА ЗА ДЕЦА. ТОЙ Е ДЕТСКАТА ИГРА НА ВЪЗРАСТНИТЕ И ЗА НЕЯ ТРЯБВАТ ДВАМА ДУШИ. НЕКА НЕ Я РАЗВАЛЯМЕ. ДА СЕ ЛЮБИМ, НО НЕ ПО ТЕЛЕФОНА, А НА ЖИВО И ИСТИНСКИ, ЗАЩОТО КАКВО Е ЖИВОТЪТ НИ БЕЗ ЛЮБОВ?

19.12.1995-16.02.2000 г.

© Нина Кръстева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.11.2007
Нина Кръстева. И пак мъжете са виновни. Варна: LiterNet, 2007.