Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪЩНОСТ И ПРОИЗХОД НА ИМЕТО И ГЛАГОЛА

Никола Кръстев

web

0. Човешкият език, подобно на множество други животински комуникативни системи, основно е средство за целенасочен обмен на информация. Използването му в рамките на вътрешновидовото общуване носи несъмнени ползи за оцеляването и възпроизвеждането на индивида и групата като цяло. Информативното съобщение се реализира като знак чрез материализацията на значеща линейна редица от дискретни единици. Повторяемостта на отделните актове на този обмен на информация довеждат от своя страна до самоорганизация на комуникацията и до превръщането й в отворена система от свързани елементи, взаимодействащи постоянно с околната среда. В едно първоначално неустойчиво състояние на максимална ентропия на тази система смисълът на комуникативните актове неминуемо се е предопределял единствено от контекста. В настоящето кратко изследване ще се опитаме да установим кои езикови структури намаляват ентропията в съобщенията и скъсват връзката на техния смисъл с непосредствения контекст на произвеждането им.

1.1. През 1949 г. двама американски учени, Шанън и Уивър, изработват цялостна теория относно преноса на информация, наречена "майка на всички модели". Според нея всяко предаване на данни започва със зараждането на смислово съдържание, което носи релевантно значение за една от двете страни в комуникацията. Последващото кодиране на това съдържание се осъществява чрез прикрепянето му към коя да е материална единица, която може да бъде уловена от възприятията на другата страна, като полученият така знак се изпраща от предназначения за това предавател по съответния канал в зависимост от физичната същност на материалната единица. След преминаването му по канала знакът се улавя от приемник, декодира се и се интерпретира от получателя (Шанън, Уивър 1963).

(Преработено от Петерфалви 1976)

Отнесена към човешкия език, предходната схема може да бъде преведена по следния начин: в съзнанието на един индивид се заражда съобщение, което той кодира в поредица от звуци и предава чрез говорния си апарат; звуците се предават по въздуха, където се смесват с други шумове и се улавят от слуховия апарат на неговия събеседник, който след това декодира звуците в значения и така достига до смисъла на съобщението. Този процес би бил успешен единствено ако бъдат подбрани подходящ код и канал за предаване на съобщението и ако то е достатъчно редундантно, за да успее получателят да декодира информацията. Второто условие се налага от ентропията, която внасят в съобщението процесът на кодиране и шумовете в канала. Повишаването на редундантността в действителност означава увеличаване на възможността едно съобщение да бъде разтълкувано с по-голяма вероятност по един начин, отколкото по друг, докато при нулева редундантност едно съобщение може да се интерпретира по два или повече равновероятни начина.

От казаното по-горе става ясно, че комуникацията има способността да използва различни отворени системи за пренос на информация. Превръщането обаче на тези системи в знакови кодове се осъществява чрез налагането на определени ограничения и правила, които да намалят ентропията и да улеснят тълкуването на смисъла, предаден в съобщението (срв. с Еко: "...може би може да се нарече код една система заради простата причина, че тя слага ред в ситуация с много висока ентропия" (Еко 1986: 108).

С въвеждането на правила и ограничения равновероятността, породена от ентропията и водеща до неясни и двусмислени съдържания на съобщението, се губи и в процеса на декодиране получателят на информацията лесно различава един смисъл като по-вероятен за изказване в определения контекст от дадения източник от друг. Следователно, можем да заключим, че преобразуването на отворената езикова система в комуникативен знаков код, целящ намаляване на ентропията чрез увеличаване на редундантността, се дължи на шумовете, възникнали в процеса на кодиране и предаване на информацията през комуникационния канал. Единствено така може да се обезпечи с по-голяма степен на вероятност правилното разбиране на съобщението от получателя. Едно от средствата в човешкия език за постигането на тази правилна интерпретация е именно структурирането и обособяването на основните езикови категории.

1.2. Идеята за двойствения характер на езиковия знак не е нова. За първи път тя е изказана от Фердинанд дьо Сосюр в историческия му "Курс по обща лингвистика". Поставяйки началото на съвременната лингвистика, той дефинира човешкия език като знакова система, а знака като единство между понятие и акустичен образ (наречени съответно означаемо и означаващо), отличаващи се със своята психична същност и произволност спрямо обозначения обект (Сосюр 1986: 93). За разлика от Сосюр, Йелмслев ясно разграничава материалната страна, която се предава по комуникационния канал, от съдържателната, психичната, която се извиква в съзнанието на получателя на съобщението. Въз основа на тази дихотомия датският лингвист обособява два плана на езиковия знак - план на изразяването и план на съдържанието.

Докато планът на изразяването има конкретен обект и методи на изследване (а именно акустичните, светлинните, хроматичните, графичните и двигателните особености на знаците), дефинирането и изследването на този на съдържанието среща значителни концептуални трудности предвид психичния си характер. Езиковите значения и връзката им с понятията и менталните образи се превръщат в основен проблем на т.нар. Теория на значението (срв. Фреге, Карнап, Витгенщайн, Ръсел, Куайн и др.). Тук обаче няма да се спираме на философската страна на този въпрос, защото не такава е нашата задача, а ще се насочим към онази организация на значенията, която е от огромно значение за езиковедските изследвания и за нашия анализ в частност - тази на Косериу.

В "Граматика, семантика, универсалии" видният езиковед с точност различава следните видове значения: лексикално, категориално, инструментално, структурално (или синтактично) и онтично (Косериу 1978: 136-137). Първите две са присъщи на думите, третото на всяка морфема, била тя отделна дума или не (като на практика изразява функцията на съответната морфема), четвъртото на комбинацията от лексематични или категорематични единици и морфеми, изпълняващи синтактични роли на съгласуване в изказването (предава идеите напр. за "единствен", "множествен", "несвършен" и т.н.), а последното, пето значение се предава единствено от изречението и представлява неговата комуникативна стойност (дали то е утвърдително, отрицателно, императивно и т.н.). С други думи, лексикално и категориално значение оформят значението на думата, което инструменталното модифицира, докато синтактичното структурира пропозицията като съгласува нейните компоненти по определени характеристики, а онтичното най-общо е свързано с конативната функция на езика и има интенционален характер.

Самото лексикално значение, за разлика от категориалното, предава онези извънезикови съдържания на думата, които не зависят от категориалната й принадлежност. С други думи, това е общото значение в парадигмите "топъл - топлина - топля", "богат - богатство - забогатявам", "бял - белота - побелявам" и т.н. (Косериу 1978: 136-137). Докато лексикалното значение отговаря на въпроса какво от извънезиковата действителност се съобщава с думата, категориалното ни дава информация за това, как то е оформено - като качество, свойство, действие и пр. Следователно в горните редици категориалното значение е онова, което отличава "топъл" от "топлина" и от "топля".

Обобщавайки казаното дотук, ще разгледаме изречението "Дали усмивката топли душата?". В него лесно можем да различим три лексикални значения [сми], [топ], [ду], оформени категориално като съществително име, глагол и съществително име. Двата определителни члена -та носят инструменталното значение като актуализатори, а съгласуваното единствено число, несвършеният вид и активният залог на изреченските единици всъщност представляват структуралното им значение. И на последно място въпросително-риторичният характер на изречението се явява негово онтично значение.

1.3. Друго важно разграничение, което прави Косериу, е това между обозначение, значение и смисъл (Косериу 1981: 283-284). То е от особена важност за разбирането на същността на езиковите категории, защото обвързва съдържанието, което те предават, с равнищата на езика.

Най-общо универсалното равнище, разбирано като общочовешка способност да се говори изобщо, съотнася речевата дейност към действителността, а полученото в резултат на това взаимодействие съдържание е обозначението. То има универсален характер, защото се корени в присъщите на нашия биологичен вид речемисловни умения да изразяваме езиково определени идеи, свързани с реалността.

Значението от своя страна притежава историческа обусловеност, защото е плод на развитието на конкретния език. Това съдържание зависи от социокултурния облик на даден народ и еволюира с времето, като натрупва специфични връзки между отделните семантични признаци. Това е значението, което влагат в думите всички говорещи на един език.

За разлика от предходните две смисълът няма нито общочовешки, нито общонароден характер. Това е съдържанието на индивидуалния дискурс, на личния стил на хората, който се оформя през живота на всеки човек. Смисълът е крайният продукт на всеки речев акт като съвкупност от обозначение, значение и лични особености на говорещия.

Докато първото съдържание ни позволява да идентифицираме обектите от действителността, закодирани в съобщение, а чрез второто ние разбираме общонационалното съдържание, предадено в изказването, то смисълът ни дава личния мотив, интенцията, целта на комуникативния акт. Нека за по-голяма яснота разгледаме следния пример: "Трябва да й занесе букет рози". Обозначението ни съобщава, че за даден субект е подходящо да занесе на някакъв обект съвкупност от растения със зелено стъбло, бодли и цвят. Значението за един българин и за един испанец например ще е различно: за българина "букет" представлява нечетен брой декорирани рози, докато за испанеца това са 6 или 12 на брой цветя. Очевидно значението на думата "букет" е различно в двата езика. Ако пък разгледаме изречението в неговата цялост, ще видим, че възможните тълкувания са много - трябва да го направи, за да се извини, за да й покаже отношението си, за да я зарадва, за да може тя да ги подари на друг и т.н.

Без съмнение, езикът като средство за общуване има за своя основна задача да предаде намеренията на говорещия, защото именно те са го накарали да се възползва от говорните си умения и от знанията си относно определен език. В този смисъл Вучева е напълно права, когато подчертава: "може да се приеме, че в плана на обозначението знакът се проявява преди всичко с номинативната си функция; в плана на значението - с когнитивната си функция, а в плана на смисъла - с комуникативната си функция" (Вучева 2006: 54).

2. Както вече се убедихме, съдържателната страна на езиковите знаци е изключително сложна и многопластова система от взаимоотношения, чиято цел е да предава недвусмислено информация и намерения за случващото се в и около нас. В следващите няколко страници ще се опитаме да преразгледаме традиционното гледище за същността на името и глагола, като разясним разликите между тези две категории. Връщайки се към класификацията на значенията на Косериу, става ясно, че тези разлики произтичат единствено от категориалното значение, въз основа на което е обособена всяка една от тях.

В анализа си ще разграничим две посоки на работа, защото, както заявява отново Косериу, "ако искаме да опишем, да кажем как е материализирана една категория, трябва да се придържаме към израза; ако искаме да дефинираме, да кажем какво е една категория, можем да се основем единствено на съдържателната функция" (Косериу 1978: 70). Оттук следва, че за дефиницията на разглежданите категории трябва да използваме функционално-семантични критерии, а за описанието им - формални. Дефиницията трябва да бъде задължително разположена в универсалния план, а описанието обезателно да притежава и историческа обусловеност. Езиковите категории получават специфичната си историческа форма точно защото са глаголи или имена, а не обратното - същността им на единици да се определя от формалните им признаци.

2.1. Според традиционното (в най-добрия смисъл) схващане, разбираме като съществителни имена онези компоненти на езиковото пространство-време, за които е присъща пространствена статичност. Статичността насочва към една от основните характеристики на съществителното име, а именно да обозначава предмети и неща, които нямат времеви измерения. Това обаче не е точно така - имена като "момент", "час", "сезон" и т.н. явно обозначават времева промяна в състоянието на нещата. Когато казваме "Ще се обади след един момент", в плана на смисъла това означава например, че "ще се обади, когато дойде", а значението "момент" ни служи единствено като времева граница, която разделя неприсъственото от присъственото състояние на нещата. На практика смислово можем да дефинираме "момент" като кратък период от време между две действия. По този начин стои въпросът и със сходните нему имена.

Подобна е ситуацията и при отглаголните имена, които несъмнено притежават известна времева динамичност ("тичане", "четене", "ходене"). Същото е и при имена, обозначаващи събития, процеси и действия, които нямат отглаголен характер: "сеитба", "експлозия", "скок" и т.н., и дори при имена, които не са образувани от глаголи и не се отнасят до събития, процеси и действия, но внушават идеята, предполагат някаква времева динамичност, като напр. "вълна", "струя", "дъжд"... Това е така, защото семантемите не се съхраняват като независими една от друга единици, а произтичат от свързани помежду си признаци.

В по-широк смисъл трябва да разгледаме съдържанието на номиналното категориално значение и извън името. Процесите на субстантивация на практика означават придаване качеството на съществителност с граматични средства. Както знаем, функционално имената са единствените, които могат да изпълняват определени синтактични роли в изречението. Но често те се заместват от словосъчетания и дори цели подчинени изречения, субстантивирани или не. В тези случаи не би следвало да говорим за времева неопределеност, при положение че в изречението "Дай ми който и да е" "който и да е" играе ролята на субстантивирано допълнение? Безспорно имената притежават известна статичност, но дали тя е основната им черта? Съществуват различни концепции по този въпрос, на някои от които ще се спрем по-долу.

2.2. Отново по традиция се смята, че глаголът е ориентиран към времето благодарение на вътрешния си динамизъм. Това до известна степен се дължи и на факта, че в редица езици глаголът е носител на модални, аспектуални и темпорални форманти. В много езици обаче към него се прилагат и морфеми с типично статично инструментално значение (число и лице), и с типично динамично структурално значение (страдателен, деятелен или друг залог). Имайки предвид именния характер на първите две граматични категории (тъй като те служат за съгласуване между подлога и сказуемото на изречението) и пропозиционалния на третата категория (залогът определено е присъщ по-скоро на изказването като цяло, отколкото само на глагола), трябва да се замислим дали времето, видът и наклонението са определящи за тази част на речта и дали именно те я обособяват като независима.

Коренните езици ни дават повод за размисъл в друга посока. Всеизвестно е, че при тях липсва всякакво морфологично оформление на лексикалните единици. Инструменталното съдържание се предава не с морфеми, както е във флективните и аглутинативните езици, а чрез множество класификатори, модификатори и частици. Това, разбира се, не бива да ни безпокои - дали тези значения се предават чрез морфеми в думата или чрез служебни думи в синтагмата, в крайна сметна не е особено важно, защото е въпрос на историческо развитие на формалната изразна система. Важна е друга особеност: в китайския език мандарин времената не се предават със служебни думи, а с темпорални наречия или видовремеви частици. Това обстоятелство идва да покаже, че носителите на мандарин не възприемат времето като категория на глагола, която следва обезателно да бъде изразявана самостоятелно в глаголната синтагма, а като характеристика на изказването.

Ако приемем за по-свойствена модално-аспектуалната определеност на глагола, то може би по-подходяща е друга дефиниция, тази на езиковедите Амадо Алонсо и Педро Енрикес Уреня: "глаголите са специални езикови форми, чрез които мислим действителността като поведение на подлога" (Алонсо и Енрикес Уреня 2007). Белязана също от голяма доза динамизъм (от който в никакъв случай не би трябвало да се отказваме напълно), тази дефиниция насочва акцента към функциите на глагола в изречението. Ако е така, тогава каква позиция можем да заемем спрямо пасивните и безличните конструкции и императива, при които сказуемото трудно може да се възприеме като поведение на подлога, защото по-скоро е насочено към резултата от него?

2.3. Без съмнение не е възможно да проникнем в същността на основните езикови категории, като ги разглеждаме поотделно. Тяхното съществуване и развитие винаги върви ръка за ръка като опозиция. В историята на науката за езика противопостяването помежду им е било изпълвано с различно съдържание: обект - действие, субект - предикат, автономност - неавтономност. На преден план все пак изпъкват със своята дълбочина няколко трактовки, разработени през 70-те и 80-те години на миналия век: тези на Кацнелсон, Арутюнова и Лангакър.

Бележитият ленинградски езиковед различава две основни функции в речемисловната дейност - наименоване и охарактеризиране (Кацнелсон 1986: 26-27). Чрез наименоването думата свива обема на понятието центростремително, като отделя от цялото му семантично съдържание онези признаци, които са достатъчни за конкретизиране на предмета на изказването. При охарактеризирането действат обратните процеси - центробежно мисълта се движи не от класа към индивидуалния предмет, а като съотнася дадения предмет към друг клас предмети. В този смисъл ролята на наименоването се играе от съществителните имена в пропозицията, а на охарактеризирането - от прилагателните, глаголите и наречията. Иначе казано, чрез актуализацията на думите (разбирани като лексикално-категориално единство) в изказването лексикалното им значение се насочва веднъж към конкретизация на извънезиковите обекти чрез процесите на наименоване и втори път към приписването на тези обекти на различни свойства, характерни за други лексикални класове - чрез охарактеризирането им. По тази причина за образуването на пълнозначно изречение са необходими поне две думи - една наименоваща и друга охарактеризираща.

За да разберем по-добре концепцията на Кацнелсон, трябва да вземем предвид и възгледите му за особеностите на самата речева дейност. Според него (Кацнелсон 1986: 189) езикът разчленява обективните факти на изкуствено обособени части, които извън него са неразривно свързани. В действителността не можем да разграничим нещата от свойствата и произтичащите с тях процеси. В стремежа си да пресъздаде цялостен образ на случващото се в реалността езикът използва комбинация от думи, които заради своята същност предават откъслечна, непълна, но конкретизирана информация. В пропозицията почти всички признаци на нещата са пренебрегнати за сметка на онези характеристики, които, според говорещия, имат връзка с другите единици и с изграждането на цялостен образ на предаваното събитие. В този контекст наистина наименоването се явява като фрагментираща действителността функция на езика (конкретизираща съдържанието на думите от класа към предмета), а охарактеризирането като изграждаща цялостното събитие чрез проектирането на свойства и връзки между вече конкретните предмети.

Арутюнова заема сходна позиция. Подобно на Кацнелсон тя разбира значението на думата като приспособено да изразява една от двете функции (Арутюнова 1976: 326-329) - идентифицираща за думите, които имат способността да назовават, и предикатна за онези, които не я притежават. Първите пряко отнасят съдържанието на езиковия знак към действителността, опита или въображението, докато вторите могат да бъдат разбрани единствено в контекста на цялата пропозиция, защото отразяват връзката, която ние съзираме между нещата. Чрез предикацията изразяваме нашето мнение за света такъв, какъвто го виждаме, а чрез идентификацията (референцията) се позоваваме на обектите от реалността.

Подобни възгледи не са чужди и на ангоезичните лингвисти. В "Лингвистична семантика" Лайънс се опитва да установи дали дефинициите на частите на речта "могат да удовлетворят определен брой независими семантични критерии (основани върху понятия като референция и предикация или върху разликата между същности, качества, действия, отношения и т.н.)", защото "семантичната дефиниция на синтактичните категории" почива отчасти върху посочените понятия (цит. по Вучева 2006: 197-198). Макар Лайънс също да смята, че функционално-семантичните критерии са най-подходящи за дефинирането на основните части на речта (позиция, близка до тази на Кацнелсон и Арутюнова), той насочва изследването си към разликата между същности, качества, действия и отношения. Въпреки това неговите заключения са донякъде сходни.

Съвсем различна трактовка на тези проблеми ни представя американският лингвист Лангакър. В първите си изследвания той следва генеративно-трансформационната методология, но още през 70-те години заедно с Джонсън и Лейкоф оглавява семантичната вълна на несъгласие с генеративните позиции и създава едно от най-жизнеспособните лингвистични течения през последните десетилетия - когнитивното. Важно е да отбележим, че когнитивната граматика стъпва на три основни постулата - първо, езиковата способност не е автономна функция на съзнанието (макар да носи в себе си някои биологично заложени особености); второ, граматиката е плод на концептуализацията; и трето, езиковите знания произтичат от употребата на езика, а съхраняването на езиковата информация не се различава съществено от това на всеки друг неезиков вид информация. Като умерени привърженици на хипотезата на Сапир-Уорф, когнитивистите твърдят, че езикът и когнитивните процеси взаимно се влияят, но и двете зависят от опита и условията на средата.

Вследствие от всичко това се появява и когнитивната граматика, която се стреми да опише езика като съвкупност от семантични, фонологични и символни единици. Лангакър твърдо застъпва тезата за мотивираността на лингвистичните структури и зависимостта им от общите когнитивни процеси. По тази причина той възприема категориалното съдържание на езиковите единици като резултат от два основни когнитивни процеса (Лангакър 1987: 72), които нарича обобщено (summary) и последователно сканиране (sequential scanning). Чрез първото една сцена се сканира изцяло, като всички нейни фрагменти остават едновременно достъпни и тя се възприема като единен образ (гещалт). За разлика от него вторият вид сканиране проследява последователно трансформацията на една сцена в друга, което предопределя способността му да засича промените в събитието и да подчертава една или друга негова фаза, която обаче не може да бъде мислена отделно от цялостната трансформация, защото ще разруши нейното единство. Първият процес е насочен към възприемането най-вече на статични ситуации, а вторият - към промените и събитията.

С други думи разлика в лексикалното значение на двойки като "експлозия" и "експлодирам" няма. Те обаче се различават съществено по начина, по който това съдържание се представя. Чрез субстантивацията фазите, изразявани от глагола, се възприемат като едновременно, а не последователно съществуващи. При името "експлозия" се разрушава връзката между началото и края на действието и то се структурира като гещалт, ограничена когнитивна област от семантични признаци.

3.1. Трите концепции, които накратко изложихме, в никакъв случай не си противоречат една на друга. Дори напротив - те се допълват, за да обяснят това сложно и комплексно явление, каквото е категориалното съдържание на името и глагола.

Без съмнение Лангакър има право - една от най-съществените характеристики на глагола е, че той успява да изрази последователност в събитийността, протичаща във въображаемо за говорещия време. Така се открива възможността началната му фаза да се тълкува като поведение на субекта, а крайната - като свързана с обекта. Това вътрешно напрежение му придава още по-голям динамизъм дори когато той е темпорално немаркиран. Същото се отнася и до императива, една от най-особените глаголни форми, която може да бъде обяснена като своеобразен езиков знак, с който се цели постигането на едно крайно състояние от дадено начално.

От друга страна, Кацнелсон и Арутюнова изтъкват не начина, по който се структурира съдържанието, а връзката му с извънезиковата действителност. Тези две форми на анализ водят до взаимосвързани резултати - за да обозначим някаква обектна същност, ние задължително трябва да се абстрахираме от част от класовите й признаци. Това се случва чрез наименоването. Но за да наименоваме даден предмет или явление, ние трябва първо да го концептуализираме в неговата цялост.

На практика обобщеното сканиране представлява процеса, който структурира сетивния образ така, че този образ да може да бъде причислен към определен клас и в резултат на това - наименован. Преди да дадем име с езиков знак на конкретна съвкупност от свойства, ние първо трябва да я категоризираме в съществуващ или нов клас подобни на нея обекти. Без този процес на когнитивна категоризация и концептуализация на извънезиковата действителност, дори и да възприеме формалната страна на нашия знак, получателят на съобщението няма да успее да го разтълкува, защото няма да разбере за какъв фрагмент от реалността се отнася то.

Съзнанието ни е така устроено да възприема околния свят, че реагира на определени форми, текстура, цветове и т.н.1 Това ще рече, че със самото възприятие се извършва една първична сетивна категоризация на визуалния (или друг) образ. На тази основа разумът ни се позовава на паметта и опита и разпознава обектите, като ги свързва със значението, което съхранява за подобен клас обекти. Това значение обхваща както техните свойства и характеристики, така и всички познати ни техни функции, употреби и възможни действия. Тази информация обаче съществува в съзнанието на всеки един човек (на ниво смисъл), а езикът като кодова система помага за унифицирането на индивидуалното познание на действителността чрез предаването на сравнително еднозначни съдържания (на историческо равнище). Следователно Кацнелсон е напълно прав, когато заявява, че езикът разчленява обектите на фрагменти, които по принцип са свързани. Това фрагментиране е обаче задължително с цел унификация на значенията и ефективното функциониране на езиковия код - в крайна сметка всички трябва да разбират под "часовник" "устройство за измерване на времето". В противен случай комуникацията би била невъзможна. Но часовници има всякакви - ръчни, стенни, електронни и пр. Единствено чрез наименоването в речта (контекста) от общото съдържание (понятието) на езиковия знак "часовник" се отделя и актуализира конкретното езиково значение - сбор от категориално и лексикално (като индивидуалното се свежда до специфично и така комуникацията става възможна).

Както обобщеното сканиране оформя сетивния образ (гещалта по думите на Лангакър), който се превръща в своего рода референция към извънезиковата действителност, която може да бъде обозначена (наименована) и впоследствие интерпретирана2, така и последователното сканиране изгражда в съзнанието ни връзка между отделните фази на едно събитие или действие. Тази връзка добавя нова информация към предишното състояние на обектите. Тя го охарактеризира; изразява промяна, която говорещият е установил въз основа на проследяването и сравнението между отделните фази и състояния на нещата.

Имайки предвид всичко това, няма как да не се съгласим и с Йелмслев, който заявява, че "глаголите и имената в крайна сметка не са различни; напротив, в крайна сметка те са идентични; [...] [от тях] единствено ни остава една обикновена основа, която допуска два варианта - номинален и вербален" (Йелмслев 1972: 249). Той обаче не спира дотук, а докато анализира граматичните морфеми на глагола, стига до извода, че "тези морфеми не характеризират глагола, а пропозицията като цяло", защото ги разпознаваме дори в номиналната фраза, която в никакъв случай не може да се счита за лишена от глаголни елементи в класическия смисъл на думата (Йелмслев 1972: 220). Спрягаме цялото изречение, не само глагола. Той ни служи единствено за връзка, спойка, характеристика на цялото изречение и като такава глаголът "съм" "представя глаголната идея в най-чист вид" (Йелмслев 1972: 219)3.

Интуитивно установеният от Йелмслев релационен характер на глагола има двойна функция - от една страна, обвързва фазите на действието или събитието, представяйки новата информация в съобщението, а от друга, структурира взаимоотношенията между субекта и обекта на изказването. От самосебе си се налага изводът, че макар и да има водеща роля в предаването на новата информация, глаголът на практика има второстепенно значение при изграждането на пропозицията. Защото името е категорията, която предава състоянието на нещата, спрямо което се изразява новата информация. В този смисъл се изказва и Лангакър (1979: 93) като определя имената като автономни единици с нулева предикация, които могат да бъдат концептуализирани извън участието им в каквито и да било взаимоотношения, докато глаголите са зависими единици, които се нуждаят от поне минимално представени (или подразбиращи се) едно или повече имена (в зависимост от това дали са преходни или непреходни). С други думи казано - не е възможно да съществува предикацията без референция.

3.2. От всичко казано дотук можем да стигнем до заключението, че благодарение на когнитивната дейност в човешкото съзнание се изгражда едно семантично поле, което обединява характеристики на действителността, натрупани по време на опита и общуването ни с външния свят. Това е причината конструираните понятия да имат строго индивидуален характер. Социалното общуване преобразува индивидуалното разбиране за света в три вида значения - универсални (общочовешки, произтичащи от самите биологични основи на комуникацията), специфични (общонационални, свързани с историческото развитие на етноса) и индивидуални, които правят възможно общуването чрез езиков код с общоприето съдържание зад езиковата форма. В този речемисловен процес категориалното значение структурира семантичното пространство във функционални и диференцируеми единици (основните езикови категории), които имат способността да предават многопластова информация. Както вече се убедихме, лексикалното значение на имената и глаголите не се различава по друг начин освен по организацията на семантичния материал.

Проблемът за произхода на тази организация е забулен в мистерията на произхода на човешкия език. Въпреки това има някои данни, които могат да ни помогнат да се доближим до основните причини за развитието на това средство за общуване. На първо място, това са откритията, предоставени от невролингвистиката.

3.2.1. Лурия, пионерът на невролингвистичните изследвания, описва множество пациенти с мозъчни увреждания, довели до загуба или нарушаване на способността за произвеждане на собствената или разбиране на чуждата реч. Различните видове афазии обикновено се причиняват от увреда на задните части на челния или предните на темпоралния лоб на лявото мозъчно полукълбо и най-общо казано на двигателната зона на лявата хемисфера, която се смята за отговорна за синтагматичното структуриране на речта (Лурия 1980: 246-250):

Болните, които без усилие могат да обозначат един изолиран обект, действие или качество, са напълно неспособни да обединят изолираните езикови елементи в свързано изречение. От техния език изчезват глаголите и помощните думи и сложната структура на фразата е заместена от изолирани изброявания на отделни именни елементи. Вследствие от тези нарушения в предикативната организация на речевата дейност се появява т.нар. "телеграфски стил", който е добре познат на неврологичната клиника.

Например болният, който бива помолен да повтори фразата "Детето удари кучето", обикновено възпроизвежда единствено някои съществителни: "дете... куче..." или в най-добрия случай обозначава действието с речниковата форма (нулевата): "дете... куче... удря" (Лурия 1980: 247-248).

Тази афазия се нарича афазия на Брока и е една от най-разпространените4. Пациентите с това увреждане губят не значението на глаголите, както става ясно от думите на Лурия, а способността да ги свързват в пропозицията, да ги използват функционално. Важно е да отбележим, че са общо три основните проблеми, които срещат лица с увреждания в зоната на Брока (Карлсон 2002: 624-629): аграматичност, аномия и артикулаторни затруднения. Аграматичността е свързана със загуба (често пълна) на всички други значения освен лексикалното и рядко (в зависимост от степента на дисфункцията) онтичното. В редица случаи се наблюдава и неспособност да се разбират и възпроизвеждат субектно-обектните отношения - при "мъжът размаза комара", болните с тази афазия трудно различават кой е извършил действието. От друга страна, аномията и артикулаторните затруднения допълват сложната клинична картина на това заболяване, защото много често пациентите не успяват да открият точната дума за значението, което искат да изразят, или я произнасят неправилно, въпреки че разбират за тези свои проблеми и правят неколкократни опити да ги преодолеят.

Имайки предвид, че лексикалното значение от невролингвистична гледна точна е всъщност съвкупност от специфични спомени, обединени от един образ или дума, афазиите по принцип не го засягат пряко, защото те са нарушения на способността да се възпроизвежда или разбира речта, т.е. загуба на релационни отношения (били те между фонеми, морфеми или категореми). Тежестта на мозъчното увреждане определя степента, в която се проявява тази загуба - някои пациенти са способни да използват имена, безлични форми на глаголите и дори глагола "съм", докато за други това изисква множество опити по намирането на точната дума и правилното й произнасяне. Иначе казано, болните с афазия на Брока разбират новото в ситуациите, но трудно го изразяват в речта си най-вече заради трудностите, които срещат при оформянето на глагола и останалите граматични отношения. Това идва да ни покаже, че граматичността и предикацията са до известна степен независими от семантичността и референцията.

3.2.2. Звуковата комуникация е широко разпространена сред гръбначните сухоземни представители на животинското царство. Ниската плътност на въздуха предоставя чудесна възможност за обмен на информация, която е от жизненоважно значение за оцеляването и възпроизвеждането на индивидите.

Това общуване обаче качествено и количествено се различава от човешкото. Животните обработват езиково много малък брой ситуации и всяка една тяхна вокализация има афективен характер и поражда винаги една и съща реакция. При тях референцията не е отделена от предикацията, а самият речев акт служи като предикат на съобщението. Това не предизвиква грешни тълкувания, тъй като връзката между звуковия сигнал и съдържанието (и последващата реакция) винаги е неизменно същата.

Примери за такава комуникация можем да посочим много. Най-известният от тях е този на верветите (cercopithecus aethiops), които издават афективни викове с различни акустични характеристики за отделните хищници, които локализират - змии, орли или леопарди. В зависимост от звука групата реагира по различен начин, като в първия случай започва да оглежда земята около себе си, във втория се втурва в по-гъсти храсти, а при наближаващ леопард се качва по дърветата. На практика тези примати "придават значение на произволен символ" (Боид и Силк 2001: 436-437).

Вокалната комуникация става по-развита при човепокоподобните маймуни, с доближаването до човешкия род5. При шимпанзетата, живеещи на свобода, са регистрирани и идентифицирани над тридесет вида вокализации, които честно биват комбинирани. И не само това - "установени са в няколко групи шимпанзета различни невербални "диалекти", които включват "широка гама знаци" (Татерсал 1998: 76). Като прибавим към това поведение и сложни социални дейности като лов в група, манипулативни техники, политически коалиции и използването на прости сечива (никога преработени), няма как да не достигнем до заключението за явната еволюция в когнитивните и езиковите способности сред висшите маймуни. Въпреки тези значителни постижения в изграждането на естествен език, не бива да забравяме, че както твърди Джейн Гудол, "издаването на звук в отсъствие на съответното емоционално състояние изглежда е почти невъзможна задача за едно шимпанзе" (цит. по Татерсал 1998: 77). Това означава, че съобщението е неразривно свързано с контекста, в който е възпроизведено, и със ситуацията, която провокира животното да използва езиковите си умения6.

Когато съществуват малък брой ситуации, при които се изразяват определени значения, е трудно един знак да бъде изтълкуван погрешно. Но колкото по-голям става броят на съобщенията и разнородни ситуациите, в които те се предават, толкова повече се увеличава и ентропията, затрудняваща безпогрешното декодиране на информацията. Това от своя страна довежда до комбинирането на акустичните знаци помежду им, както и със съответните мимики и жестове, които намаляват ентропията чрез редундантност в изразните средства (викът за недоволство и ядосаната гримаса, насочени към друг индивид от групата, не оставят място за никакви съмнения относно намеренията на изпращача на тези съобщения).

3.2.3. Основавайки се на теорията на Виготски за развитието на понятията и езиковите функции, Лурия стига до заключението, че първоначално езиковите знаци са имали "синпрактичен" характер, тъй като значенията на думите са били силно зависими от извънезиковата ситуация. Постепенно връзката между знаците и непосредствената действителност (ситуационния контекст) започва да се къса и изказването се превръща в самостоятелен носител на необходимата информация, нужна за безпогрешното разбиране на съдържанието на съобщението благодарение на използваната знакова система (Лурия 1980). Така езикът се превръща в синсемантична система или знакова система, която може да бъде интерпретирана без познаването на конкретната извънезикова ситуация. По-късно руският учен добавя, че източниците на абстрактното мислене и категориалното поведение, които предизвикват скока от сетивното към рационалното, не бива да се търсят в човешкото съзнание, нито в човешкия мозък, а в социалните форми на историко-културното съществуване на човека.

Като цяло британският професор Бикъртън, един от водещите изследователи в еволюцията на езика, се съгласява с Лурия по отношение на синпрактичния характер на животинските вокализации и хоминоидни афектни викове - "Животинската комуникация е холистична, т.е. предава цялостни ситуации. [...] Единиците на животинските комуникационни системи изразяват цялостни фрагменти информация. [...] Езикът [човешкият] разчленява тези фрагменти..." (Бикъртън 1994: 28). Споменатите единици несъмнено представят определени ситуации, което подсказва, че животните всъщност са способни да разграничават точно характеристиките на една ситуация от друга, което без съмнение ни кара да си спомним за фазите в развитието на понятията, описани в изследванията на Виготски. Следователно можем да бъдем почти сигурни, че редица видове освен нас боравят с понятия и дори комуникативни значения, които предават със своите вокализации.

За да се откъснат тези значения от непосредствения контекст, е нужно символно мислене и организация по категории на извънезиковите обекти. Необходима е появата на поне елементарен синтаксис, който да структурира линейното изразяване на субект-предикат-обектните отношения, които най-вероятно са съществували под формата на темо-рематична (тема-топик) последователност. За реализацията на тази организация са нужни няколко предпоставки - артикулационни, когнитивни и социокултурни.

Сред антрополозите се води горещ спор относно епохата, в която е възникнал езикът. Най-общо специалистите са разделени на два лагера - привърженици на ранния и на късния произход на езика. Не е задължително обаче едни от тях да грешат. Както видяхме, езикът е сложна система, в която си взаимодействат различни когнитивни и психомоторни процеси. По тази причина в еволюцията на езиковата способност трябва да проследим развитието на няколко фактора - дихателен и артикулационен апарат, мозъчно преструктуриране и символно поведение.

За ранен произход на езика говори постепенното изправяне на походката при хоминоидите. Вертикалната позиция на гръбначния стълб изисква промяна в положението на мозъчния ствол, която пък води до преструктуриране на връзките в мозъка. Като добавим към този процес и постоянно нарастване на ендокранеалния обем и асиметрията на мозъка, можем да заключим, както правят Холоуей и Фолк, че езикът се е развил относително рано, преди около 2 млн. години (Боид и Силк 2001: 441-444).

В подкрепа на другата теза говорят намерените хоминоидни фосили - изследваните гръдни прешлени WT 15 000 наподобяват до голяма степен тези на другите примати, което ще рече, че инервацията на торса при архантропите не позволява добър контрол върху дишането7. И не само това. Артикулационният апарат се нуждае от значителни промени, за да успее да възпроизведе богатството от звуци, характерно за човешкия език. Това е невъзможно при високата позиция на ларинкса, типична за хоминоидите. Едва след Хомо еректус ларинксът започва да слиза надолу в гърлото и отваря място за ларингалната кухина. Разбира се, дори при висок ларинкс звуците могат да бъдат произведени през носната кухина, което би довело до неясна фонация и възможности за грешки. Но, от друга страна, както казва Пинкър, "дори език с малък брой гласни може да бъде доста експресивен, така че ние нямаме основания да твърдим, че прачовек с ограничено пространство за гласни не е могъл да има развит език" (Пинкър 2007: 421).

Изправената позиция на хоминоидите предизвиква и друга промяна, но този път от социокултурно значение - сменя се ъгълът и намалява ширината на родилния отвор. Това обаче не би било възможно без една особено важна мутация, а именно забавянето на развитието. В условията на увеличаваща се черепна кутия (мозъчната е една от най-бавно изграждащите се тъкани) и изправяща се походка се удължават и периодите на бременността и най-вече на следродилното съзряване.

 

Висши примати

Модерен човек

Раждане

в 8-ия месец

в 9-ия месец

Детство

до 3-та година

до 6-та година

Сексуална зрялост

след 7-та година

след 14-та година

(Преработено от Шалин 1997: 111)

С всяко следващо стъпало към човека забавянето на скоростта на растежа и късното достигане до сексуална зрялост отварят един все по-дълъг период на детство (интелектуално съзряване), който опосредства обучението и развитието на все по-усъвършествани култури. Изправената стойка освобождава предните крайници за изработката на сечива, пренасянето на беззащитните малки и на храна, а това от своя страна сплотява групата и води до появата на по-моногамни отношения. Всичко това довежда до рязка промяна в поведението на модерния човек, когато преди около 40 000 години избухва културна революция, съпътствана от стандартизация на неслучайни и прецизни технологии за изработване на оръдия, изобилни декорации, скулптури и други форми на символно поведение. Тази способност за абстракции несъмнено доказва и използването на добре развити езикови умения.

Нека обобщим, че разликата между животинските комуникативни системи и човешкия език се състои най-вече в следните три характеристики (по Харис 1991):

а) хората имат способността да формират безкраен брой съобщения относно краен брой материи, докато животинската комуникация е ограничена до конкретния извънезиков контекст и не допуска създаването на нови думи, форми и комбинации;

б) при хората източникът и/или получателят на съобщението може да не са в пряк и непосредствен сетивен контакт с условията или събитията, които се предават в изказването; оттук произтича необходимостта езиковото съдържание да бъде добре структурирано и ясно отнесено към действителните факти, така че да не оставя място за грешки в тълкуването;

в) хората умеят да асоциират пряко нелимбични стимули помежду им; това им позволява да организират рационално всякакви сетивни данни без нуждата от емотивен елемент, като ги използват за решаването на всякакви задачи и за изграждането на сложни и абстрактни понятия и значения.

3.3. От всичко казано дотук станаха ясни няколко неща. На първо място, че глаголите не могат да съществуват без имената, защото двете категории взаимно се допълват. Самата референция би могла да изразява предикативност (по-скоро самият речев акт играе тази роля, а не съдържащото се в него), но за същинска предикация трябва да говорим едва когато тя служи за охарактеризиране на различни (включително неемоционални) състояния на нещата в обективната действителност. Следователно вокализациите на висшите примати и на ранните хоминоиди могат да имат единствено неутрален или именен характер. Като се вземе предвид тяхната символно-сигнална същност (и целта им да предизвикат определена афективна реакция), би било неправилно да ги възприемаме като имена, защото всъщност представляват комбинация от инструкция и референция, строго свързани с непосредствените условия на общуването. Невъзможността на тези комуникативни системи да се откъснат от своя извънезиков контекст означава, че категориалността8 няма място в тяхното описание.

На второ място, установихме, че лексикалното значение на глагола с лекота може да бъде предадено от името. Но в никакъв случай не можем да кажем, че глаголът може да изразява същности така, както прави името. Това е една от причините в езикознанието да е общоприето глаголът да се възприема като маркиран член в опозицията му с името и като такъв е логично да заключим, че именно той се е отделил първи от изначалната неутрална категория, като е започнал да обозначава предикативния елемент в пропозицията. А останките от нея са поели функциите на референт, на езиков образ на обекта, по отношение на който се изказва някаква характеристика.

Процесът на раздробяване на извънезиковата действителност, довел до дистанциране на говорещия от ситуацията и до обособяване на основните езикови категории, всъщност представлява същинския процес на глотогенезата. С увеличаването на броя на ситуациите чрез фрагментиране обаче нараства и ентропията на съобщенията и се появява риск от погрешното им декодиране. Шумове в информационния канал съществуват дори при висшите примати, които развиват паралелно на вокализациите си и жестомимични изразни средства като стратегия за редундантност и намаляване на ентропията. Но докато при сравнително малко на брой съобщения тези техники са достатъчни, големите преселения на първите архантропи и свързаните с тях постоянни промени изискват по-гъвкава система за комуникация на големи разстояния. Новата среда, откритите пространства (за които те биологично не са били адаптирани) и изправената стойка, както и активното производство на каменни сечива подсказват, че е настъпила коренна промяна във формата на културата и на мисленето на нашите прароднини (опосредствана от по-продължителния период на обучение, който позволява забавеното развитие). Преломният момент в еволюцията на човешкото съзнание идва, когато човешкият род спира да решава проблемите, свързани с оцеляването си, единствено по психомоторен път и започва да използва речемисловните си процеси.

Това, разбира се, не означава, че основните категории, такива, каквито сега ги познаваме, са се развили изведнъж. Тезата за относително ранния произход на езика в никакъв случай не се отнася до ранна еволюция на синтаксиса. Точно обратното. Синтаксисът е средство за определяне на ролите на единиците и значенията им в изказването. И като такова изисква съществуването на сложни социални взаимодействия и постоянна опасност от неточности в тълкуването на съобщенията, проявяваща се с голяма честота в ежедневното общуване. Това довежда до усложняване на иначе простата, съществувала до този момент, езикова система (вероятно основаваща се на не много коренни думи и фиксиран словоред) и до самоорганизацията й в йерархизирана структура от категориални елементи. По този начин езиковите знаци започват да се изпълват с разнообразни съдържания и значения и да влизат в сложни взаимоотношения помежду си с единствената цел да намалят информативността9 на изказванията.

Едва след отделянето на глагола от неутралната категория името започва своето развитие в посока изпълняване на отделните роли в пропозицията. Нагърбвайки се с предикацията, глаголът неминуемо поема функцията и на връзка между имената. Така се създава една ситуационна рамка, в която името изграждат пространствено-обстоятелствения контекст, а глаголът предава какво ново и как се е случило в този контекст според отправителя на съобщението. С други думи, можем с пълно основание да заключим, че имената (чрез субект-обектните отношения) съчленяват фрагментираната от категоризацията ситуация, докато глаголът отнася тази ситуация към такива нови измерения, каквито говорещият съзира съобразно своята лична представа за света. Имената се позовават на обективната действителност, външна за всеки един индивид, и предават общите значения между всички хора в едно общество (като така правят възможна комуникацията въобще), а глаголът насочва тези референти към индивидуалната мисловна картина на света, към вътрешната, "виртуалната" действителност на източника на съобщението и най-важното и новото в нея.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Например различни неврони реагират по-добре на появила се във визуалното поле хоризонтална черта, други - на вертикална, а трети - на черти, наклонени под различни ъгли (Карлсон 2002: 214). По подобен начин възприемаме почти всички образи, които се обработват фрагментарно от отделните неврони, а синапсни мрежи между тях изграждат цялостния образ. [обратно]

2. Сходна е трактовката за същността на езиковия знак на Пирс, който разбира семиозата като взаимодействие между знак, неговия обект и интерпретанта му. [обратно]

3. Изключително интересни са и други зависимости между двете езикови категории, доказващи не сходствата по отношение на лексикалното им значение, а и на категориалното такова. Пример за това е съществуването на когнитивно-семантична отграниченост както при имената, така и при глаголите - при първите тя предопределя обособяването на бройни и небройни съществителни (за да преброим определен обект, той следва да притежава граници в когнитивно-семантичното пространство), а при вторите между перфективни и имперфективни (свършеният вид може да се обясни със съществуването на граница, слагаща край на действието, процеса или събитието). За повече подробности виж Лангакър (1987). [обратно]

4. Тук няма да разглеждаме афазията на Вернике, характеризираща се с невъзможност за разбиране на речта, нито неврологичните нарушения в процесите на четене и писане, защото нашата задача е по-скоро насочена към генезиса на речевата дейност, а не към възприемането й, за което са отговорни различни когнитивни процеси. [обратно]

5. Тъй като това кратко изследване е насочено към името и глагола, тук няма да засягаме други изключително интересни и сложни комуникативни системи като тази на делфините например, за която се счита, че по структура е много близка до човешкия език. [обратно]

6. Гешуинд (Geschwind 1965) обяснява тази основна разлика по следния начин - хората могат да асоциират както лимбични (емоции, жажда, глад, възпроизвеждане) и нелимбични (обработените от мозъчната кора) стимули, така и нелимбичните помежду им, докато животните не могат да свързват пряко нелимбични (сетивни) данни. [обратно]

7. Както е известно, хората подсъзнателно регулират дихателната си дейност по време на говорене, т.е. по-слабият контрол върху дишането прави невъзможна продължителната речева дейност. [обратно]

8. Не бива да забравяме, че референцията и предикацията са резултат от категоризацията на действителността и от класификацията на обектите в нея. Тази категоризация обезателно следва да притежава сравнително самостоен, абстрактен характер спрямо конкретния сетивен образ. А това изисква рационално мислене, което при висшите примати и ранните хоминоиди е още в началната си фаза. Неспособността да се откъсне комуникативното съдържание от емоционалния товар на ситуацията означава, че вокализациите всъщност са реакции (често дори автоматизирани) към околния свят, а не израз на цели, произтичащи от изградената ментална картина на реалността. [обратно]

9. Според Теорията на информацията, колкото по-информативно е едно съобщение, толкова повече нова информация предава то. Голямото количество нова информация, от своя страна, затруднява получателя в декодирането й, защото няма нужната контекстуална база, въз основа на която да разбере новото. Езиковият код всъщност се усложнява именно с тази цел - да намали количеството нова информация (до достатъчния за целите на общуването минимум), за да може получателят на съобщението безпогрешно да го разтълкува. Така се постига ниско ниво на ентропия чрез висока редундантност. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Алонсо и Енрикес Уреня 2007: Alonso, Amado, Henríquez Ureña, Pedro. Verbo. // Enciclopedia Microsoft® Encarta® Online 2007. Microsoft Corporation©, 1997-2007. <http://es.encarta.msn.com> (04.02.2008).

Арутюнова 1976: Арутюнова, Нина. Предложение и его смысл. Москва: Наука, 1976.

Бикъртън 1994: Bickerton, Derek. Lenguaje y especies. Madrid: Alianza Editorial, 1994.

Боид и Силк 2001: Boyd, Robert y Silk, Joan B. Cómo evolucionaron los humanos. Barcelona: Alianza, 2001.

Вучева 2006: Вучева, Евгения. Един интегрален модел на речта: равнища, единици и категории. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2006.

Гешуинд 1965: Geschwind, Norman. Disconnection syndromes in animals and man. // Brain, 1965, № 88.

Еко 1986: Eco, Umberto. La estructura ausente. Barcelona: Lumen, 1986.

Йелмслев 1972: Hjelmslev, Louis. Ensayos Lingüísticos. Madrid: Gredos, 1972.

Карлсон 2002: Carlson, Neil R.. Fisiología de la conducta. Barcelona: Ariel, 2002.

Кацнелсон 1986: Кацнельсон, Соломон Д. Общее и типологическое языкознание. Ленинград: Наука, 1986.

Косериу 1978: Coseriu, Eugenio. Gramática, semántica, universales. Madrid: Gredos, 1978.

Косериу 1981: Coseriu, Eugenio. Lecciones de lingüística general. Madrid: Gredos, 1981.

Лангакър 1979: Langacker, Ronald W. Grammer as image. // Linguistic notes from La Jolla, 1979, № 6.

Лангакър, 1987: Langacker, Ronald W. Nouns and verbs. // Language, vol. 63, 1987, № 1.

Лурия 1980: Luria, Alexander. Lenguaje y pensamiento. Barcelona: Fontanella, 1980.

Петерфалви 1976: Peterfalvi, Jean-Michel. Introducción a la psicolingüística. Madrid: Alcalá, 1976.

Пинкър 2007: Пинкър, Стивън. Езиковият инстинкт. София: Изток-Запад, 2007.

Сосюр 1986: Saussure, Ferdinand de. Curso de lingüística general. Buenos Aires: Losada, 1986.

Татерсал 1998: Tattersall, Ian. Hacia el ser humano. Barcelona: Ediciones Península, 1998.

Харис 1991: Harris, Marvin. Introducción a la Antropología General. Madrid: Alianza, 1991.

Шалин 1997: Chaline, Jean. Del simio al hombre. Madrid: Ediciones Akal, 1997.

Шанън и Уивър 1963: Shannon, Claude, Weaver, Warren. The mathematical theory of communication. University of Illinois Press, 1963.

 

 

© Никола Кръстев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2008, № 2 (99)