Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФУНИЙКА РАЗТОПЕН СЛАДОЛЕД

Ненчо Добрев

web

Трябваше да я намери. Търсеше я от три дни. Беше сигурен, че е в града и че непременно ще се опита да го открие, но само ако разбереше, че и той по това време е в града, а тя нямаше как да знае. Бяха изминали пет години, откакто завършиха университета. Изживяха едно бурно и незабравимо младежко увлечение и после всеки продължи по пътя си. Таня записа аспирантура в университета, той се заби в провинцията да преподава литература. Отначало си пишеха дълги любовни писма, живееха със спомените от гълъбовия й таван - тясна, но уютна стаичка, почти под звездите. Постепенно писмата взеха да намаляват, докато накрая съвсем престанаха.

Таня се беше омъжила за един доцент, с когото живя няколко месеца. След поредица от скандали (мъжът й беше изключително ревнив) те се разделиха. Таня си намери квартира в Люлин и се отдаде изцяло на кариерата си. Нямаше време за мъже, а и не я интересуваха повече. Живееше затворен, еднообразен, праволинеен живот. От време на време се виждаше с приятелки, но баналните разговори за мъже, козметика и зарзавати й дотягаха и тя прекарваше свободното си време в планината. Имаше чувството, че това е вторият й дом. Като че ли беше родена тук - всред зеленина и боров мирис. Имаше си любимо местенце на Витоша. Една малка, скътана полянка, близо да хижа Алеко, в центъра на която се извисяваше самотно дърво. Като студенти там се събираха често с компания, и разбира се, с Миро. Дървото им служеше за сборен пункт. По ствола му имаше няколко хралупи, в които често си оставяха с Миро закачливи бележчици като например: „Тук съм от един час - намери ме”. Или - „Ще те чакам на нашия ъгъл точно в пет. И няма да си тръгна, докато не дойдеш”. Или - „Може да не дойда днес, но съм си оставил целувката върху едно листенце. Намери го и ще бъде твоя.”

Днес беше събота, свободен ден. Таня нямаше планове и реши да отиде на Витоша. Весели розови облачета пърпореха по небето и като че ли се надбягваха. Таня се загледа разсеяно след тях и се замисли. И хората са като облаците. Вятърът ги отвява в различни посоки, при определени обстоятелства плющят светкавици и тътнат гръмотевици. Някои са огромни, мастити - заемащи целия небосклон, други са плахи, нежни и дискретни, минават на пръсти, за да не усети никой присъствието им. „Като че ли и аз съм такъв облак”, каза си Таня. Някак неусетно тя стигна до старото дърво. Спомни си как някога го използваха за поща. „А дали днешните млади си правят подобни романтични закачки” - помисли си и любопитно погледна към скривалището. Но там имаше нещо. Таня се огледа виновно наоколо. Всъщност, ако това е нечия бележка, редно ли е тя да я прочете. Но понеже любопитството й надделя, а и никой не я наблюдаваше, тя протегна възбудено ръка и измъкна бележката. Искаше само да я прочете и после щеше да я върне на мястото й. Но какво има там... там... тя се уплаши, после изтърва бележката, дъхът й за момент спря, усети бясно биене в гърдите си... Там пишеше нейното име. „Таня Косева, випуск 1991, в града съм от няколко дни и искам да те открия, но не зная как. Правя последен опит, дано не си забравила това място. Обади се на този номер. Миро.” Как е възможно това - Миро да е в София, а тя да не знае. И как се е сетил за това тайно място, след като са минали толкова години. Значи не я е забравил. Може би още я обича. Таня стисна здраво бележката в ръката си и хвана първия автобус за града.

За Миро това беше последната вечер в София. Сутринта трябваше да се връща в провинцията. Тук беше на една литературна среща, която тази вечер приключваше с тържествена вечеря и връчване на някакви награди за проза. Миро пописваше по малко и пращаше писанията си на обявените конкурси за къс разказ. Досега не беше печелил нищо, но не се предаваше. Даже това го стимулираше да пише повече, да търси добрия сюжет и да опитва различни повествователни техники. Тази вечер трябваше да се обявят резултатите. Миро имаше номиниран разказ.

Една вечер се събуди в един след полунощ. С готова идея за малък разказ. Написа го за час и бързо заспа. На сутринта го прегледа, промени някои дребни неща и го пусна по интернет. След две седмици получи покана за участие в конкурса. От щастие, реши да отиде в София два-три дни по-рано, да види стари приятели, да се поразходи.

Миро вървеше към мястото на срещата - бавно, като разглеждаше вяло наоколо. Тъкмо пресичаше на един светофар, когато я видя... Ами да, тя е. Купуваше си сладолед от уличен търговец. Просто я позна. Беше с червена рокля, на черни точици. Като калинка. Това беше тя, Таня, неговата голяма студентска любов. Таня, за която беше чул, че се е омъжила и повече нищо не знаеше. Щастлива ли е, как е, с какво се занимава. Не знаеше къде живее, нито как да я намери. Пътищата им отдавна се бяха разделили. Приближи се безшумно до нея. Тя не го забеляза. Чу я как си поръчва италиански сладолед със заливка от боровинки. Тъкмо понечи и той да си поръча същото, когато чу как онзи отсреща взе да я сваля.

- Мога да ви покажа едно много добро заведение за истински сладоледи. Ако нямате нищо напротив. Наблизо е. А аз имам още един час работа и съм на ваше разположение.

- Всъщност с най-голямо удоволствие. Но имам важна среща. Може би някой друг път. Довиждане.

Гласът й е хем същият, хем леко променен. Станал е по-звучен, приятен, притегателен. Но срещата го заинтригува. Реши все още да не се издава, а да върви в близост до нея. В този момент телефонът му иззвъня. Навярно беше тя. Затова се спря, за да й даде възможност малко да се отдалечи и да говори спокойно, като същевременно не я изпускаше от очи.

- Ало, кой е? - реши да не се издава, че я е познал.

- А можеш ли да познаеш от три пъти - чу се отсреща.

- Гласът ми е познат, но без да видя физиономията ми е трудно. Ако може жокер - пошегува се в стил забавна телевизионна игра Миро.

- Ами следване, купони, щуротии.

- Роси, ти ли си, гласът ти малко се е променил. - не искаше да се издава все още.

- Не е Роси - чу се приятен, звънлив смях. Миро харесваше смеха й. - Една нощ, когато не виждах добре в тъмното, хвана ръката ми и ми каза, че идеално пасвала на твоята. И както пепеляшка си намерила обувката, така и ти си намерил липсващата ръка. Сети ли се.

- Тогава видяхме една огромна луна и си казвахме, че никога Луната не е била толкова близо до Земята. Сякаш се опитва да надзърне в човешките взаимоотношения.

- И решихме да й обърнем гръб, за да не наднича и в нашите. Но тя беше твърде любопитна.

- Да, продължи да ни преследва, докато не й признахме любовта си. Тогава кротко се усмихна и продължи пътя си.

- А дърветата в самотната гора дълго ръкопляскаха на първата ни целувка.

- Първата целувка... Помня още дъха и боровия опиат на гората... Но оттогава мина доста време... Таня.

- Да, Миро, но не си забравил за дървото с бележките - чудеше се дали да го каже, - нашето дърво.

- Не само не съм го забравил, но го възкресих от забравата. То днес е най-щастливото дърво на света.

- Всъщност къде се намираш сега. Ако искаш, можем да се видим. Аз съм на една пряка от университета. Сложила съм си очила. Не знам дали ще ме познаеш. Нося още...

- Червена рокля на черни точици.

- Да.

- Бежовата чантичка, която майка ти донесе от Дания.

- Да.

- Обувки, кафяви, тип полусабо, със сребърни нитове отстрани.

- Да... чакай малко. Ти да не си... - и тъкмо да каже - около мен - когато го видя... излизащ от сянката на едно дърво и невероятно ухилен, да върви към нея. Беше забравила, че през цялото това време тя държеше фунийка със сладолед, която беше омекнала и течността свободно течеше по дрехите й. Протегна ръка, лепкава и захаросана, после се усети и я дръпна към себе си.

- Не, всъщност ще те оцапам. - виновно прозвуча гласът й.

- Не, всъщност ще ме залепиш... - за момент са подвоуми - за себе си. Не е достатъчно две ръце да си пасват само. Те трябва да бъдат залепени. И той я прегърна. И без да си кажат нищо повече, продължиха по пътя.

Само един минаващ покрай тях човечец, като видя падналата и размазана фунийка от сладолед, цъка с език дълго след тях и си мислеше колко невъзпитано е днешното младо поколение, ама нейсе.

...Едва след пет дни Миро разбра, че неговият разказ е спечелил голямата награда на конкурса и че организаторите го издирват, но това точно сега никак не го интересуваше.

 

 

© Ненчо Добрев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.01.2008, № 1 (98)