BENEVOLE LECTOR^* ИЛИ ЗА ЧИТАТЕЛСКИЯ КОРЕКТИВ ПРИ ЛИТЕРАТУРНИТЕ НОМИНАЦИИ И НАГРАДИ

Мария Узунова

web

Това заглавие цели да изрази чувствата, идващи от дълбините на читателската ми душа и да представи един страничен и може би малко по-нестандартен поглед върху литературния живот през изминалата година. При това ще се опитам да съставя малко по-нетрадиционна, историко-естетическа класация на трите най-добри български книги, които смятам, че и за в бъдеще ще вълнуват умовете и смятам за съизмерими с най-добрите световни литературни достижения. За първите две мисля, че бяха незаслужено пренебрегнати при провеждането на конкурсите за определяне на роман на годината, докато последната по скромното ми мнение е сериозен претендент дори за Нобелова награда за литература. Бидейки лаик, тук не ще се влияя от класациите на специализираните литературни журита, а ще предложа собствен вариант за читателско оценяване.

Несъмнено конкретният повод за емоционалната ми реакция и несъгласие са публикуваните в пресата материали от последния месец на годината, обобщаващи нарасналия интерес към четенето във връзка с проведения панаир на книгата в НДК, както и литературната класация на книжарници “Хеликон”. Какво е стъписващото и според мен неприемливото в анализите, посветени на “читателския въпрос”? Проучванията целяха да покажат как някак си изведнъж, след продължителна апатия у българите се зародил порив към четене и основната причина за него трябвало да се търси в забелязания от социолози икономически подем за пръв път след 1997 г., довел до надмогване на битовите потребности и появата на финансов ресурс, който българинът вече можел да употреби за култура. Според мен подобни изводи крият редица подмолни камъни и граничат с откровения цинизъм, да не кажем, че принизяват критичното и стойностно мислене на българския читател. Дали наистина той е изпаднал в състояние подобно на летаргичен сън и не се е интересувал от българска литература, както често се опитват да ни втълпяват, или има други фактори и редица нелицеприятни истини за родното книжовно дело просто се премълчават?

Класацията на една от най-големите вериги книжарници у нас “Хеликон” показа, че съвременният читател предпочита класическите български автори - сред любимите книги, без които не може, на седмо и осмо място бяха посочени произведенията на Д. Димов “Тютюн” и “Железният светилник” от Д. Талев. Смятам обаче, че българинът никога не е преставал да чете и не е изневерявал на това си постоянство, той го е съхранил през много по-тежки и драматични периоди в историческото си развитие, за да му повлияе до такава степен съвременният преход. Не случайно името на първото българско периодично издание, основано от К. Фотинов през 1842 г. в Смирна, в годините на най-силен кипеж на българския дух през Възраждането, е символично звучащото “Любословие”. Колко нежност, артистизъм и дори интимност се крие в умалителното име на списанието „Български книжици”, излизало в периода 1858-1862 г. в Цариград, поместило на страниците си цяла плеяда материали с исторически, филологически и научен характер и избрано днес за име от една от най-престижните столични книжарници!

Българинът никога не се е изолирал от словесността - в годините на прехода той е продължил със същия хъс да посещава библиотеки и читалища, заемал е книги от приятели, преснимал е и подвързвал по-трудно откриваемите екземпляри, не на последно място е ползвал и интернет, но нито интересът му към словото е секвал някога, нито мирогледът му се е стеснил до битовите проблеми. Следвайки завещаната от дедите си традиция, съвременният българин е възпитал любов към четенето и у децата си - не стоят ли в библиотеките на повечето български къщи прекрасните книжки на Л. Милева, В. Петров, Ран Босилек, Е. Станев, А. Каралийчев редом с вечните приказки на братя Грим, Андерсен и Ш. Перо? У дома ги има, имат ги и децата на приятелите ми, надявам се, че така е във всеки български дом.

Къде се къса нишката тогава? В края на 80-те и през 90-те години, когато на моменти наистина е трябвало да оцелява, читателят постепенно е развил остър и критичен дух, но не само към литературата, а и към нейните създатели. И тук е според мен разковничето на проблема - както в нарасналите изисквания на съвременния читател към предлаганите литературни произведения, така и в желанието му да види авторите им на дело като стожери на духа и истински будители на обществото. Модерният читател иска да разбере дали самите автори даряват книги на библиотеки, културни институции и социални домове, дали подпомагат и подкрепят младите таланти в изявите им.

Интересна тема е също дали съвременните български романи или, най-общо казано, книги отговарят на потребностите на четящите и прескачат ли те летвата, поставена тъй високо от станалите вече автори-класици на литературата ни? В посочените медийни проучвания се твърдеше твърде безапелационно и самоуверено, че имало нови български писатели, само при вида на чието име читателите купували всеки техен нов роман и разграбвали тиражите им. При това се цитираха имената на наистина утвърдени автори като Теодора Димова, Алек Попов, Георги Господинов, Емил Андреев, Леа Коен и др. Уважаеми критици, смятате ли действително обикновения български читател за толкова елементарно същество, като издигате подобни твърдения? Той все пак не е кучето на Павлов от познатия ни експеримент, че да действа машинално и при светването на лампичка да реагира със стереотипи, нали? Не, читателят е мислещ, анализиращ и никак не толкова лековерен и поддаващ се на манипулации субект. Той може да има свои фаворити и пристрастия, но винаги чете внимателно, при това нерядко се разочарова, когато някои, започнали добре с дебютни произведения, автори впоследствие се впуснат комерсиално да тиражират издание след издание, защото често те наистина не могат да носят гордото име “книга”. Така че не подценявайте читателския коректив, той е доста силен, особено във времето на информационните технологии, когато е по-лесно и обменянето на читателски мнения. И ако поколението ми от края на 60-те г. например е било безкритично дори в по-ранната си възраст - спомням си, че съм чела безропотно всички включени в учебната програма произведения - и соц. реализъм, както и наистина стойностни неща, то мисълта у новия читател е доста по-задълбочена и критична. Така например днешните 10-годишни деца определят повестта на един толкова утвърден и признат писател като Е. Станев „Чернишка” за скучна и са в състояние да го докажат със свои, нелишени от логика аргументи. Достигнали тийнейджърска възраст обаче, същите младежи се трогват и плачат на невероятно нежното произведение на Е. Станев „Крадецът на праскови”. Иначе казано - новият читател е с остър ум, чувствителен и способен да оценява не само нюансите и зрелостта на дадено произведение, но още от ранна възраст той вече притежава аналитично мислене и се осланя в избора си не само на името на признат за авторитет автор, а търси фината комбинация от: фабула, хубав език и динамично действие. В този смисъл вероятно е права В. Улф (2000: 95), заявявайки, че именно детският поглед ни дава остротата на възприятията за света. Затова е нужно съвременните разказвачи да се съобразяват с появата на този нов тип читател - привидно скептичен към всичко, но крайно ерудиран, вглъбен и с кипящи като шампанско въображение и ум.

Друг момент, оказващ особено силно отражение върху аудиторията и който може би се изплъзва на медийните анализатори, е, че независимо от политическите и социални промени, човешките духовни търсения винаги ще гравитират и ще се завръщат към основните ценности. Затова и читателските предпочитания неизбежно ще „теглят” към темите на любовта, приятелството, човешкото достойнство и дръзновението на духа, разработвани именно в класическите български произведения. Не по-малък е интересът и към специфичния и толкова характерен през вековете несекващ и крепящ ни като нация български хумор. Прави ми впечатление например, че почти всичките ми приятели емигранти се опитват да си доставят и търсят произведенията на Чудомир, един леко позабравен и като че ли недотам издаван и тиражиран писател, съчетал в едно гения на писането и на художественото изображение. Така че, убедена съм, преекспонирането и акцентирането върху модни за момента форми и трикове на писане рано или късно ще изтлее и ще потъне в забвение. Тук бих искала да цитирам интересното и безкомпромисно мнение на немския философ от ХVІІІ в. и изключителен литературен критик Г. Е. Лесинг. Според него при създаването на всяка своя творба, авторът винаги трябва да дава максимума от потенциала си, а не да твори самоцелно и на парче. „Добрият писател, все едно в кой жанр пише - стига да не пише само за да покаже своето остроумие, своята многоученост, - винаги има пред очи най-просветените люде на своето време и страна и смята за достойно да пише само това, което може да се хареса на тях, може да ги трогне” ^{(Лесинг 1976: 80)}.

Спазва ли се подобен принцип обаче от съвременните български автори и не е ли именно поругаването му и подхлъзването им по брутални, по съвсем лековати или пък по претенциозно несмилаеми сюжети, причината читателят да отвърне погледа си от тях и да го насочи към чуждата литература. Тук ще предложа скромния си личен читателски баланс - за настоящата година, смятам се за средно четящ човек - от около 70 прочетени от мен заглавия, само седем - т.е. 1/10 от тях са български. Изборът ми никак не е случаен - причината съвсем не е елементарната прогноза дали “мишката ще изяде книжката”, ясно е, че няма да я изяде, нещо повече - на мен мишката ми помага значително в търсенето на книги, защото нерядко съм се парила от пълната безсюжетност и опити за псевдомодернизъм, които според мен са по-скоро литературна маниерност, и от несъдържателен и дори нелеп диалог, изобилстващи в съвременната българска проза.

Тук няма да говоря за ерзац литературните образци, по-скоро бих искала да представя моите три български книги на годината, които смятам за особено ценни и вярвам, че те и в бъдеще ще продължат да интригуват читателската аудитория. Тези три “грозни патета”, останали встрани от шумните номинации (романът на В. Мутафчиева вече цели 4 десетилетия не е оценяван подобаващо), се превръщат пред погледа на внимателния и непредубеден читател в горди и изящни лебеди. И понеже идеите им силно пронизват мозъка, вълнуват сетивата и подтикват към размисъл, ми се ще тук да ги представя с по няколко думи, като ги смятам за историческо-литературен принос и поради това не възприемам годината им на издаване като определящ фактор за тази своеобразна класация.

Ще започна с книгата от календарната 2007 година, която смятам за същинския роман фаворит на годината - “Черната кутия” на Алек Попов. Въпреки представянето й като черен роман и наред с безспорно увлекателната фабула, съзирам в нея невероятна дълбочина на разсъжденията, както и проява на силен лиризъм и размисъл за смисъла на житейските ни избори. Чувството за вина и неизказаните думи, от които всеки човек, изгубил неочаквано свой близък, се е терзал, са представени изумително проникновено. Това е според мен най-силното авторско постижение в романа, встрани от основната сюжетна линия. Както и внушението, че само излизането от този лабиринт на мисли може да води напред. Почти импресионистичното описание в глава 28 от романа на срещата на главния герой с двойка семпли хора в една бензиностанция е изключително постижение на перото! И ако е вярно, че след появата си всяка творба заживява свой, независим живот и дори се откъсва от първоначалния замисъл на създателя си, то за мен в един от по-второстепенните образи - своенравния чуждестранен мениджър Курц, ясно се разкриват някои черти на изключително нестандартния и гениален авангардист Кристо. Странно е, че имената и на двамата започват със същата буквичка - наглед дребно, но може би и многозначително съвпадение. Подобно на героите в книгата и той живее в чужбина, характеристика, вписваща се също така своеобразно в посланията на разглеждания роман и позволяваща ми да направя горната аналогия. Както и героят от романа на Алек Попов, реалният Кристо вече е завоювал мястото си в космическото пространство на духа.

Наред с яркия диалог, така дефицитен в съвременната българска литература, наистина невероятни са динамичното действие и неподправената искреност и лиризъм при обрисуването на образите на онези, които сме изгубили, винаги ни липсват и хем ни мъчат, хем толкова обичаме. Вярвам, че “Черната кутия” ще издържи на безмилостната проверка на времето и още дълго време няма да ни дава покой.

Втората изключителна книга, която бе за мен като Коледен дар през тази година - прочетох я буквално преди празниците, е романът на Неда Антонова “Вино и молитви”. Признавам чистосърдечно, че авторката ми беше абсолютно непозната, подходих с леко недоверие, но още след първите 20 страници силните и болезнени картини на самота и бенадеждност сред наркоманските общности започнаха да ме привличат като с магнит. И тук присъства темата за вината, но предадена в друга плоскост. След извършване на неволно престъпление, в опита си за пълна изолация от света и по ирония на съдбата, Ян се запознава с наркозависима жена. Така започва лиричната и особено нежна история на тяхната взаимопомощ и пречистване посредством говорене. Наистина възможността за лечение на духа чрез разказване на измислени истории и притчи е вече използван художествен метод - подобна “терапия” е възпроизведена в българския филм “Йо-хо-хо” по прекрасния сценарий на Валери Петров. Тук историите обаче имат не пиратски, а исторически контекст и макар че на места леко ме дразнеха съвременните тълковния на историческите и библейски събития - като иронията с “Именника на българските ханове” и дългата продължителност на живот на първите владетели, то на други, като например изкарването на произхода на кралица Елизабет от плевенско родословие, определено ме разсмяха и смекчиха скептицизма ми към нестандартния хумор на авторката.

Изключително интересен стилов авторски похват е използването на диалога като огледало, чрез което човек разкрива или показва своите черти и характер. Вникването в говора, който е не само средство за комуникация, но и носител на всичките ни мечти, скрити разочарования и копнежи, е крайно интригуващо. Според мен това е и основната и най-силна страна на Н. Антонова - анализa на речта на героите й, изтъкването на огромния потенциал, носен от езика и докосващ се до дълбините на душата у всеки човек. В това отношение мислите на главния герой, предадени в скоби, представляват нещо като психоанализа на събеседника му - доста оригинален прийом, придаващ динамизъм и стегнатост на текста. Единствените слабости на “Вино и молитви” според мен са в лекия феминизъм, загатнат дори в подзаглавието, и известното прекаляване с жонглирането и пародирането на историческа тематика за сметка на разработването на основния сюжет. Тези забележки обаче са по-скоро технически, изключителната философска дълбочина на авторските внушения правят от романа сериозно литературно достижение и ни карат да чакаме с нетърпение следващите части от трилогията.

Последна в своеобразната ми класация е книга, която смятам за „вечната българска книга”, не само на тази, но и на всяка година, книга, която винаги ще трогва и навежда на размисъл. Това е “Случаят Джем” на проф. Вера Мутафчиева. Странното е, че чак сега прочитам изумителния й роман, имайки впредвид че ми е преподавала и я ценя безкрайно като изследовател на османския период в българската история. Но може би съм наблягала повече на научните й специализирани книги, а тази е убягнала от вниманието ми. Невероятно постижение - не само на историка, но и на литературата изобщо! Прилича на старо вино, което става само по-хубаво с отлежаването. И наистина, издадена за пръв път преди около 40 години, тя е запазила свежестта, нежността, лиризма и невероятната си омая. Моля ви, не пропускайте срещата с Джем, опознайте този султан-поет, естет, горд военачалник на армия от само един воин; на моменти и чудовище, но истински човек до последната си фибра. Същевременно романът е и прочувствен апотеоз на приятелството и духовните трептения, възможни между двама души, без значение къде се намират и какво им се случва. Интересният сюжет, изящният диалог - хем лаконичен, хем носещ дълбок подтекст, превръщат “Случаят Джем” в книга, която мечтаеш да четеш до забрава и не усещаш кога си стигнал до последната й страница.

Поздравления г-жо Мутафчиева! Запомнила съм Ви как влизахте скромно за упражнения в кабинета, сядахте с лека усмивка в ъгълчето на устните, след което всички буквално потъвахме в сътворяваната от вас атмосфера на събития, които сякаш не бяха отпреди столетия, а мигом оживяваха пред нас. Същият магически дух на красота и вътрешна хармония откривам и в тази книга. Знам, че не е редно жена да целува ръка на жена, но ако можех, бих го направила, сега повече от всеки друг път! Наистина смятам, че тази книга заслужава най-висок литературен приз и вярвам, че ако до момента не се е случило, все някога и това може да стане!

Това е скромната ми класация, драги читателю, тя няма претенция за изчерпателност и литературна прецизност, наистина е лична и субективна, но е твърде искрена и добронамерена.

БЕЛЕЖКИ

* Благосклонни читателю или към благосклонния читател - от лат. (обичайно обръщение на автор към читателите в стари текстове). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Улф 2000: Улф, Вирджиния. Към фара. Плевен, 2000.

Лесинг 1976: Лесинг, Готхолд Е. Размисли. София, 1979.

© Мария Узунова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2008, № 1 (98)