НОЖ В ОКОТО

Момчил Попов

web

Говорех ли с нея, винаги мислех за надвисналата атомна опасност над планетата. Кръстчето й беше тънко, дръпнато назад и преминаваше в твърда стегната извивка. Раменете й дребнички, ръчичките - топли, а тя самата някъде до гърдите ми. И това нежно, засмяно човече - кукла, а не момиче, увенчано с две ярки и мощни, вещаещи взрив ядрени сили.

На друга съученичка казвах, че е сладурче с издута поличка като чадърче. Какво да се прави? Все нещо трябва да се лъже, докато привечер бием пети по прашните селски улици. Иначе скука и яко бачкане в синя "мъжка" компания. До края на бригадата.

Вече бяхме в четвърти курс на техникума, сиреч 18-19 годишни и училищното ръководство бе решило, че сме достойни да работим в дъскорезница. Е, за дъскорезницата излъгах. Когато пристигнахме на гарата в селото, местните тузове без много питане ни разделиха като за баня - отляво мъжете, отдясно жените. И така да се каже, под строй левичарите прецапахме жп линията, та в двора при буковата дървесина, а момичетата помъкнаха саковете към редовете с грозде. Нас ни натикаха в две общи стаи в двора на завода, с портиер, куче и курсов ръководител, а момичетата две по две цъфнаха като пуканки в къщите на едри добри лелки от селото. Да се пръснеш от яд! Цели четиридесет дни мацките на слънце и свобода оттатък линията, а ние - вързани на синджир песове в триците от гатера между вагони, трясък и кранове. И отгоре на всичкото и на смени - половината стават в пет сутринта, други работят до десет вечер...

Но бързо му намерихме цаката. Още първата вечер бледи дърводелски сенки плъзнаха през линията към светлинките на селото. Да проверят, така да се каже, къде и как са настанени момиченцата. За всеки случай.

Втората вечер по-отворените намериха и вратата на ресторанта. С левче конячето. А по-задръстените като мен, ориентирайки се по тънките кисели пари между пушека на комините, откриха казана на селото... О, за едно градско момче, столичанче, което до десет-дванайсет годишна възраст е питало как се произвежда месото, а после се е ужасило, разбирайки, че дъвче парчета от огромни кафяви чудовища след клане, дране и сечене с брадва, посещението на такова място за социални контакти бе върхът на изживяването. Особено ако си в компанията на отритнати и обидени съученички...

Точно така - отритнати и обидени.

Пропуснах да отбележа, че във влаковата композиция насам, във вагона, запазен за ученическата група, имаше още един курс. Първи. Тоест - зайци. Току-що преминали от училищното звънче към училищния звънец. Мъхести и пръхкави като кифлички, кои - пропушили, кои - не, но все още с моркови между зъбите. Това за зайците. Но зайкините-е!... Има-няма двайсет километра след старта и се налепиха по вълчата китара. Свойски, делово, на високи обороти. И старите, изпръхнали от двойки и отсъствия кокали в четвърти, последен курс, лапнаха като шарани... Нищо, че дрезгаво и пренебрежително им обясняваха, че видите ли, ние сме най-страшните вълци... Нищо подобно.

Завиха под прозорците им в селото като проскубани песове, докато зайкините благосклонно не свиха опашчици, за да поемат бавно по кривите коридори на увещанията.

Казанът димеше, някаква лампа, закачена на топола пред входа му, се опитваше да намаже вечерта с бяла темпера, а отзад под навеса, около масата за дегустация се опитвах да се боря за мир на планетата. Милата стопанка на ядрената база глезено ме перна през ръцете:

- Засрами се де! Ася и Поли се правят, че не виждат, ама ти прекаляваш!

Изхъмках, и тя въздъхна:

- Да ме види Лъчо отнякъде... Жива ще ме одере.

Представих си Рени - така се казваше тя, одрана, но само откъм текстила, и почти изръмжах:

- Е, нали е на море!

- Да, ама не е честно... Нали се обичаме...

Стана ми горещо, нещо се намусих и така нататък.

Гатерът дробеше на трици дните ни, ядяхме и работехме по график, а в почивните дни почивахме. В такъв един момент се озовах на среща с природата в компания на една от съученичките ми. Помня някакво блато, папури и бели селски патици. Изтръпнали от есенното слънце хълмове и църква. Странна ми се стори тази бяла като патица църква - изоставена и без прозорци. Като пристъпихме вътре, разбрахме, че е кошара. Тоест помещение за отдих на овцете. Погнусих се, плюх - миришеше на тор. Някъде на метър от основите (а може би напластената от копитата тор) започваха светците. Краката им бяха изпопадали в овчата смрад заедно с мазилката, на която са живели. Тогава не беше прието да се възмущаваш на глас от подобни демонстрации на невежество, но аз си го позволих. И покрай избодените очи на светците забравих колко поетични сравнения бях приготвил за кафявите блеснали ириси до мен.

Така-а... В общи линии - глупости. Рой от глупости.

Но една вечер... Хм, още му се чудя... Една вечер разбрах, че...

Решили старите вълци, че им подпивам водата. Точно като в онази приказка за вълка и агнето, дето му мътело водата по-долу по течението... Докато те се щурат в безплодни танци със заешките опашчици, тоя смотаняк Бодила, тоест аз, тихо и тайно смуче нектара на уважаваните съученички. И всяка вечер каца в цветчето на друга, друга, друга... А ние?! Ей го, бригадата мина, парите ги няма, няма и резултати. Някой да се похвали, че е успял пред, във, над, около зайкините?!

Събранието станало някъде из триците на дъскорезницата през деня. Взело и решение: ако и тази вечер Бодила посегне към поредната си жертва, да му се даде организиран мъжки отпор! Направили и разпределение. Поименно. В зависимост от това с коя излезе на разходка този нерез, съответният боец зарязва дамата си и почва да прави сечено...

Голяма веселба падна, няма що!

Таен агент ме предупреди и вечерта в ресторанта на селото се появих с най-пищната госпожица от класа. Което е вярно, имаше и оркестър, и дансинг. След няколко такта с това стълпотворение от плът и разлюляна грация най-любезно бях отстранен от играта. По списък тази незавидна участ се бе паднала на Херкулес. Същество гърчаво и флегматично, само една адамова ябълка и нищо друго. На дансинга се получи доста странна гледка. Крив телеграфен стълб танцува с току-що запалила се купа сено. Зайкинята му ужасено гледа на нещата, останалите вълци, защото повечето са там, тракат зъби от гняв, а Бодила на заден ход с едва прикрита лукава усмивка се измъква на въздух. Прибрах се в спалнята на дъскорезницата, легнах си. Тихо, празно, заспал съм веднага. Но по пътя насам се смях - сам, като луд...

Лампата светва, тихо се шумоли и докато отворя очи, усещам друсване върху тялото си. Стряскам се, опитвам се да се размърдам, но не мога. Отварям очи, замръзвам. На педя от носа ми се е размазала пияната физиономия на Радо, а съвсем близко до окото ми блести стомана. Нож! На два-три милиметра!

Яхнало ме е говедото през раменете, леко се полюлява, грачи:

- Сега ще те порна, свиня неедна! Ще ни се подиграваш, а?!

Опитвам се да се размърдам под завивката, но не мога - в клещите на коленете му съм. Топла воня отново ме лъхва:

- Не мърдай, че сам ще се набодеш.

Чуват се гласове в спалното, другите са дошли също. Мълчат, не смеят дума да кажат. Защото е бесен. Защото може да ме заколи.

Радо... Долната му устна виси, оголвайки зъбите до корен. Кожата на страните му е груба и надупчена тук-таме, а русите му коси са толкова редки, че приличат на ледени висулки. Кокалест, як, типично дете на улицата. Дрънка яко алкохол, дрънка и на вълчата си китара... Сега ме е яхнал, острието на ножа му виси на милиметри от окото ми... Какво иска от мене?

- Какво искаш, Радо?

- Да те заколя... Ще я заколя тая свиня бе, сложи ни шапка на всичките...

- Радо - чувам гласа на Херкулес, - не прави щуротии. Пиян си...

- Аз ли? Аз ли бе?!...

Изцъклил съм очи, а в главата ми се мярва случка от детските дни. На екскурзия сме с класа. Някъде извън София. Рейсът ни чака, а ние, десет-дванайсетгодишни хлапаци, играем на суха поляна. Ноември е, студено е. А на нас ни е топло. Гоним се. Падам на тревата по очи. Някой се друсва върху гърба ми. След него друг. Друг, друг... Крещят от радост, смеят се до полуда... Тревата става сива. Забивам нокти в проскубаната муцуна на поляната... Дърпам въздух... Дърпам въздух... Не... Не мога!... Усещам някакво топло чукане в кожата на врата... Искам да извикам. Пак не мога. Притъмнява ми. После виждам нечии разширени очи на тревата до мен. Крещят... Пирамидата от момчета на гърба ми се срутва. Оставам проснат на поляната, размазан като жаба с камък. Другите са ме наобиколили. Дърпам въздух, диафрагмата ми се отпуска, сълзите чак сега тръгват. Хлипам. Някой ми помага да се надигна. Залитам. Черно ми е. Жестоко е...

Но сега... Сега няма да заплача. Мъж съм вече... Мъж ли? Глупости...

Някой увещава Радо да си поговорят.

Ник. Приятели са. Най-добрите.

Радо разклаща за последно ножа над окото ми и с пъшкане става. Не смея да мръдна. Излизат навън в коридорчето. Чува се моята ли, на другите ли въздишка. Надигам се леко от кревата.

Навън в коридорчето се крещи яко. Радо и Ник. Чува се страшна тупурдия. Трясък от паднали на пода, омекнали от алкохола кокали. Радо псува. Тишина...

Вратата се отваря с трясък. Влиза Ник. Ходи леко разкрачен, защото тренира самбо. Як е. Не по-малко щур е от Радо. Затова са приятели. В дясната ръка държи ловджийския нож на Радо, а с лявата притиска шията си. Между пръстите му лази кръвчица.

- Има ли някой одеколон? Дайте да се намажа, че това пияно говедо ме порна.

Един му търси одеколон, а Херкулес излиза в коридорчето да прибере Радо. Оня е заспал.

А аз не мога да заспя.

Оттогава му е на Ник белега...

На другата сутрин бяхме първа смяна. Трябваше да натоварим камион с дървени изрезки от трупите и да ги закараме за дървени въглища.

Радо, естествено, не ми се извини. Може и да не помнеше какво се е случило снощи. Аз - нищо. Товарим камиона, мълчим. Радо сумти, боли го главата. Вече сме натрупали каросерията и ремаркето като чинии с юфка. Хлъзгава, мазна от маслото юфка. Качваме се двамата с Радо на каросерията на камиона, другите двама - отпред при шофьора. Камионът потегля, излиза от завода и се заклаща по прашното шосе отсам линията. Отпуснали сме се с Радо върху облите дъски, а ниското слънце вече припича. Возилото се клати из коловозите. Радосвет задрямва. Ремаркето прилича на препълнена чиния с юфка...

На един от завоите дъската, на която беше заспал Радо, леко се размърда. На следващото друсване се хлъзна сантиметър-два към ръба на каросерията. Погледнах колелата на ремаркето в междината на капаците. Радо вече като дървена шейна леко се плъзгаше надолу. Заспал здраво, русите му коси слепнали от потта на изживяната нощ, издул устни като бебе...

Затворих очи. Ножът му блесна отново. Отворих ги в ужас. Стъпалата му вече висяха от капака на каросерията. Надолу вече бяха колелата на ремаркето. Спи, говедото му с говедо! Няма и да разбере как ще умре. А и никой няма да знае спал ли съм или съм видял всичко...

Видях го като жаба, размазана с камък. Под колелата на ремаркето. Пада му се! Идиот е!

Бръкнах между дъските и се хванах яко някъде надолу. С лявата ръка. А с дясната сграбчих рамото на Радо:

- Радо, събуди се... Леко, леко да не паднеш...

- А-а, така ли?...

Камионът вече беше навлязъл между сиви дървета. Миришеше на огнище. Спря и се огледах.

За пръв път виждах пещи за дървени въглища. Нещо като индиански шатри, които бълват задушлив дим. Слънцето се вре между пушека и листата, мяркат се и някакви призрачни сенки. Много шашава работа...

Хората в гората са с черни от пушека лица. Само очите им светят. Като избодени зеници на светци...

© Момчил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2007, № 12 (97)