ИНТИМНОСТИ В ПЕЙЗАЖА

Момчил Попов

web

Извикаха ме на родителска среща. Ама защо мен?! Чавдарчо си има и баба, и майка... А те: и двамата родители. Задължително!

Хубаво... Надигнахме се с Катето, та долу. Детският дом е под прозорците ни - от балкона с кошница да пуснеш детето, в двора му ще кацне. Но пак си закъсняхме.

Фукаше лепкав сняг, гърбът ме въртеше и хич не ми се участваше в подобно педагогическо начинание... Вътре - топло, задушно, начумерено. В голямата стая за игри родителското общество е наклякало в балтоните по детските столчета като дресирани слонове. До потните прозорци се перчат фикуси и аспарагуси, а в средата милата млада учителка нещо хъмка, мотолеви...

Извинихме се, поздравихме, клекнахме и ние. Тишина. Госпожицата пред нас тайничко се изсеква. Бузите й са налети с червенина. Отново посуква някаква дума, току бута с пръст кърпичката в ръкава на жилетката.

Странно... За какво ли е говорила досега, та никой не шуква даже?! На всяко събрание си има и по един дежурен тепегьоз, който, свистейки през нос, или кротко си нанка, или ако се е наспал вече, прекъсва говорещите с дебелашки шеги и мъдрости. Но и него го няма. Няма го бе!

Най-сетне учителката подхвана тихичко и на пресекулки: Не искам да ви смущавам, скъпи родители, но знаете, че децата копират всичко, което видят. А в детския дом те не могат да видят нищо подобно... - пауза, въздишка. - Много ви моля, внимавайте с... - младата женица е в търсене на точната дума. - Внимавайте с нежностите, но не с децата, а... между вас.

Дружна въздишка се откърти и от родителското тяло. Я, тук било интересно! Давай, мила. давай по-нататък, горя от нетърпение.

- Нека детето си знае, че в стаята на мама и татко се влиза с чукане, когато... докато... си почиват... Нека детето си знае само детската стая по това време...

Тук мъченическата въздишка бе заменена с леко солово хихикане. Все пак тепегьозът не удържа!

- ...Е, знам... Говорила съм с някои от вас... Знам. Че повечето нямате тази възможност... И все пак трябва да намерите начин за отделяне на детето... Нямате представа какви последствия може да има едно... - нова въздишка - ...едно случайно свидетелство на прибързана родителска интимност... Аз съм... аз съм учила педагогика и знам.

Дипломираната госпожица вече е проляла доста пот и бърше моминско чело. Ние с Катя се споглеждаме, но доста набързо - чакаме развитието на кварталната драма. Според както сочи науката, предстои най-интерестото: да бъдат изобличени виновниците за извънредното ни събиране. Де да ги видим сега! Съчувствам ти, госпожице Георгиева. Катя, нали така й беше името - Георгиева? Да се говори по принцип е къде-къде по-лесно, отколкото конкретно и по същество. Кого ли ще застреляш, мила? Кого-о? Че се отнася именно за него, а не за съседа...

Момичето пред нас се понасили и с плачевен тон съобщи: Чавдарчо.

Кой? Чавдарчо ли? Ами кой друг?! Моят Чав... Ще му скъсам ушите! Пак ли той... Ами кой? Бащичко. Хич не ме учудва. Дори това си мислех - да не е моят синковец... Ей го на! Чакай да си поприбера малко главата в яката, че учителката ме стрелна с поглед. И другите се завъртяха към нас. Мили родители, погледнете наляво, а сега - надясно, а сега - у съседите. Браво! Екскурзията из интимностите на пейзажа продължава.

- Да оставим това, че в повечето лудории той е пръв и всички лелки са вдигнали ръце от него... Да оставим това, има по-буйни и по-кротки деца...

Ще ти кажа аз, Чавчо, само да се измъкна оттук!

- Но оня ден Чавдарчо да вземе да...

Кажи го бе, госпожице Георгиева, кажи го! Татювото момченце! Петгодишен, а?!

- Да вземе да...

Да вземе да смъкне гащичките на едно момиченце и да го целуне по... Уф, казах го... Да, ама не го казах аз, а учителката. А учителките не лъжат.

Тя, милата, и тя изпуфтя, стоварила най-сетне камъка от гърба си. Не се удържа и пак ни погледна... Аха, ще ми видиш очите! И на жена ми няма да ги видиш! Както съм се сгърбил на ниското столче... Невестата и тя. Заровила носа в горното копче на мантото и си трайка.

Учителката се зае да успокоява другите вместо нас. Че децата не били огледало на родителите, но все пак... Честно да си кажа, почувствах се като топнат във вряла вода.

Още нещо говориха, другите си тръгнаха. Но никой не пристъпи на персийския килим да си вземе довиждане с учителката. Сбогуваха се от разстояние. Ние с Катето - също. Съвсем неофициално, в края на опашката. А милата ни млада мъчителка само ни кимна и се бухна в умивалното да понаплиска пламналите си образи...

Към къщи жена ми смънка:

- Стояне, тихо се умъквай, че ако ни срещне майка ти, всичко ще си кажем...

Поне с нея имахме късмет тая вечер - беше се замотала нещо из кухнята, та сварихме Чавдарчо сам в нашата стая. Моят хубостник преспокойно си играеше с някакво камионче. Чучнат на пода пред телевизора, надул устни, бръмчи ли, бръмчи. Чав не познава още часовника и го заменя с телевизионните предавания. Пожелаят ли му "Лека нощ, деца", сяда да вечеря. Ако му хареса филма, гледа го с нас. Дойдат ли гости, дреме на стола, докато си тръгнат... Новини не гледа.

Много се зарадва, като ни видя, но аз го подкарах още от вратата. Сдържано и строго. И не по същество. Така за тарторството, за лудориите... Чат-пат поглеждам Катя. Тя - нищо, мълчи. По другия въпрос - и аз. Какво да кажа, като нещо ми се мержелее из главата? Ама де да помня - минало-заминало. Но сто процента аз съм си виновен... Чавдарчо хич не се стресна от караницата и ме ядоса. И като строг баща го наказах: криминалния филм тази вечер ще го гледа под юргана. Цъкнах телевизора. Точка!

Синковец! Ще ме черви той пред толкова хора! Утре махалата ще гръмне и мама ще научи. Като тръгне клюката от балкон на балкон, иди се оправяй. Може би леко-леко утре сутринта, преди да са тръгнали на детски дом, ще трябва да подготвя баба му за отбрана. Ама пък кой знае дали няма да ми припомни нещо сходно от светлото ми минало?

Чав свършва с вечерята. Катя го облича за сън. Настанява го в детското му креватче в най-топлото кътче на стаята и го оставя без любимата целувка за лека нощ. Хак му е! Още й червенеят ушите...

Какво се надига сега от завивките? Какво иска още?

- Мами-и, днес госпожица Геолгиева пак ми даде златна пчеличка за слушкане... Ей там, на плестилката ми, с калфичка е забодена... А вие ми се калате...

Катето не издържа повече и избухна в смях. Малкият се разкиска и той. По тях и аз. Цялата педагогика отиде на кино. Детинщини, смехории! Ама на - все някой трябва да стане за смях.

Женичката ми се наведе над леглото на детето и с топла целувка стопи леда на скандала. Повдигна вежди към мен, пресегна се и гасна лампата - Чав трябва да спи. Нали е наказан. Ама и ние покрай него.

Докато шумолях в тъмницата, за кой ли път се опитах да премеря стаята. Четири на три и половина. Точно четиринайсет квадратни метра. И детска, и гостна, и спалня, и трапезария... Простор и разкош!

Лека нощ, Чавдарчо. Спи спокойно!

© Момчил Попов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2007, № 12 (97)