Приложение № 2: към темата "Умиление по сърнешко"

ПУХ ОТ ВЪЗГЛАВНИЦА
(Средностатистическа декламация в проза)

Момчил Попов

web | Ерос и Потури

Не ме взеха войник. Заради сърцето... Помотах се година, година и нещо и хайде у дълбокото...! С главата надолу! По любов и от сърце... Ожулих си челото в дъното, но пък си барнах страхотно парче: рижа грива, зелени очи, среден ръст, средно образование. Свири на китара, шие на машина и пее... Една на мама, една на тате... Е-хе-е! Вади водораслите от ауспуха на подводницата и на пълна газ в гражданското. Докато си още мокър от плажа... Нищо де...

Венчаха ни с хляб, мед и цветя. Хубаво мина, ама бабата рева... Нейсе...

Фиг. 15. Препоръка към фотолюбителите. При направата на подобен кадър е нужно да се уравновесят силата на насрещното морско слънце с играта на сенките и отблясъците в отзаден план. И още нещо: трябва да проявите голяма доза издържливост, ако искате за опазите фото...апарата си сух. (Аз обаче не успях.)

Излязоха снимките, изпратихме тетките от провинцията, купихме си фотоалбум... И тъкмо седнахме да го редим, когато Оня долетя - с червения клюн, на единия крак... Кацна на чаршафа в спалнята, подви крила и се мушна помежду ни. И не мърда много-много. И си трае, идиотът му с идиот... Като го усети, Радост изпадна в тиха радост. Взе да циври и да нарежда: че била още на деветнайсет, че така не било по братски, че й се забулвали (може би искаше да каже: запеленвали) младините с това бебе... Ама, булка, като дошло - дошло! И аз какво? От тая топла браздичка мърдане няма. Струваш, правиш и все там далдисваш... Няма страшно, душа, ами как да кажем на вашите?!

Тук Радост изпълни квартет - наду четири гайди наведнъж. На другата сутрин и мама Цеци си изтри развълнувано носа... Абе, много са ревливи това женурята, бе! Не знам как е по хората, ама у нас (у мама Цеци, де) всичко е по вода и... туй де - секрети: циври се и за зло, и за добро...

Голяма работа, че Радослава ще надуе пупата... Ще дойде, ще мине и ще отмине... Като шопа и спешната работа... Нали? Хи-хи... Абе, не е баш така...

Като ученик бременните ми се струваха адски тромави и смешни. Гледаш в лицето - мило, нежно момиче, а надолу вече окото се дразни. Издута до пръсване рокля, която бие повече на завеса, отколкото на дреха, гръбнакът превит от тежест - скърца ли, скърца, стъпват като преяли с кюфтета, пъшкат... А тези, с кафявите петна по лицето, дори ме караха да обръщам глава.

Съученичките, дето не дочакаха края на гимназията, а се бухнаха в семейния живот овреме, ми наляха нов акъл. Изкара си бременността, роди си и току я видиш из махалата съ-ща-та! Стройничка, усмихнатичка, бута си количката с бебето, а то има-няма месец-два. Брей, какво ли ще е това чудо жената?! За една година се мени три пъти... Може би това е "великото тайнство на природата"?

Яйцето, пилето или кокошката? А може би петелът? Тоест - аз... Знам ли? Нищо де...

Ето ни вече в последните дни. Бай Васил и благоверната му половинка Радослава гледат телевизия и чакат бебе. Тайно мятам по едно око към жена ми - погрозняла ли е или напротив. Горката, едвам диша вече. Седнала е на висок стол насред стаята, изпънала е тумбачето напред и нещо шаверка с едни игли. Върху дупето на детето. Лампата, на която плете, огрява профила й с тънка бяла ивица, а пламналите букли потреперват от всяко вдишване...

Хубавко си ми е женчето! И бебето ще ни е хубавко... Кога ли ще дойде?

- Ъ-ъ-ъ-х...

От устните й като пух от възглавница се измъква стон.

- Радост, лошо ли ти е?

Радослава не отговаря, а стисва силно клепки. Бърчи уста. На челото й избиват капки. Втасахме я! Почва се!

Опънал съм се до нея като пожарникар и гладя потните й косици. Тя е стиснала плетката до гърдите си. Не мърда. Извива шия назад и бавно я прибира в раменете.

- Радост, Радост, отвори очи. Кажи какво ти е!

- В-ва-се, к-кон-тракциите. Викай "Бърза помощ"!...

- Чакай!... Дай да пийна нещо.

Тичам към кухнята като луд. В тъмното на коридора нещо се грохва на пода. От другата стая изскача мама Цеци. Търси и тя. Като полицейски пес е бабата, ей! С чаша в ръка се блъсвам в бъдещия дядо. Той мига от студения душ и на свой ред се разтърчава. Връщам се пак за вода...

В стаята Радослава е положена на леглото. Мама Цеци е гушнала главата й, а на мене крещи:

- Бързо на телефона! Бързо!

Скачам в асансьора. Тичам до ъгъла на блока...

Глух като пън, мама му стара! Да пукнеш дано, дебел глухар! Ами сега? Накъде?! Другият телефон е на двеста метра. Докато ида и се върна, то все едно до болницата съм притърчал. Я обратно, обличай жената и леко-леко в Трета градска... Само така ще е!

Връщам се горе, обяснявам кое-що. Не работи, викам, слонът, телефонът де, ще идем пеш...

- Абе, кретен с кретен, как ще я изправиш на крака, бе?! Тя всеки момент ще роди!

Бабата друса дебели бузи, а на мен душата ми се свива в кесия. Навеждам се над моето момиче, вземам й дланите в ръце. Меки и топли са пръстите й. Мъчи се.

- Радославче, а постани леко да те наметна с нещо. Пеш ще идем до болницата. Ей я къде е... Единайсет и половина е. Кого ще намерим по телефона?! Пък и той развален... Нищо де... Хайде, мило, кажи, можеш ли?

Шептя на ухото й, а мама Цеци ме ръчка да ме разкара. Дядото прави крачка напред, крачка назад. Нададе някой и друг звук, пък млъкне. Като изкукуригал петел! Радост въздъхва силно. Отваря очи. Сили се да се усмихне:

- Помина ми малко... Пеш ще идем, Васе. Вземи талона за раждане.

- Къде е?

- На шкафа до телевизора.

Докато се изправя, мама Цеци вече е в скок към телевизора. Пъха ми картончето в ръцете. Нарежда нещо...

- Ха сега леко, леко, момичето ми... А така! А обувките, а палтенцето. А сега в асансьора и навън...

Подхванал съм Радослава под мишка и правя бавни къси крачки. Тя тътрузи крака. Трябва само да се заобиколи блокът, да се излезе на голямата улица отпред и на сто и петдесет метра е болницата. Дори няма и толкова. Ще се оправим...

А така - леко стъпяй, женичке, да не отървем бебето. Пълзим в топлата пролетна нощ, ама хич не ни е до поезия. Още малко, още малко...

- Васко, стой! - Жена ми се е ококорила в тъмното. - Забравихме паспорта! Леле-мале, знаех си аз... Знаех си-и-и...

- Какъв паспорт бе, Рад...

- Моя! Моя паспорт! Няма да ме приемат в родилното без него. Ужас!

- Абе, що говориш глупости?! Нямало да роди без паспорт! Чуваш ли се какви ги дрънкаш?!

Радослава си бърше челото:

- Нали ги знам бе, Васе-е... Няма и да ме погледнат без паспорт.

- Радост, моля те, не говори повече. Стъпвай полека.

Но пухкавата топчица се изсулва от ръцете ми.В розите край тротоара... Заплаква с цяло гърло. Леле, божке, тия жени... Като я болеше, стискаше, а сега циври за един подвързан син тефтер. С надпис и печат.

Нашта се тръшка в розите, хълца. Моли като за живота си. Трепери:

- Притичай за паспорта, Васко! Аз ще поседя тука.

Вече съвсем ми кипва:

- Чудя ти се, имаш ли акъл?! Сега да те оставя сама и да хукна нанякъде?... Помисли.

- Тичай, Василе, тичай! Знам си ги аз, знам ги-и... Без документ не дават нито да се родиш, нито да умреш... Моля ти се, бе-е-е!...

Виждам, че няма да мръдне от лехата с рози. Пооправям й палтето и се засилвам обратно... Зад гърба ми обаче се разнася вик. Тя е!

Абе, женуря неедни! Ще ме побъркате тая вечер! На сто метра от родилното да мисля за държавния отчет! Профучавам край лехата с тръните и след минута се бухвам в болницата.

Бързо! Линейка! Какъв ти паспорт?!...

Дотичал съм по чорапи - чехлите изхвърчали по пътя. Нищо, това да е... Важното, че след половин час се роди бебе. Здраво и читаво!

Дъщеря... Три и осемстотин! С чипо носле и засега грозно-о!

Роди се без паспорт. Чак на сутринта го занесох да й лепнат номер... Единен! Граждански! Случайно да не се затрие из навалицата дамгосани говеда! Да цица под номер, да расте под номер, да мисли под номер, да се подчинява под номер... И когато един ден заобича, да може спокойно да сподели със зетя: "Номер 7208262413, номер 7805163217 в мое лице е леко притеснен. Преди около месец сме били доста невъздържани! В контактите си, естествено! Имам чувството и наблюденията, че номер 961130482 вече зрее в утробата ми..."

Само да ми спретне тоя номер преди сватбата, ще я утрепам! Аз, Васил - дивият номериран екземпляр.

© Момчил Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.03.2008
Момчил Попов. Ерос и Потури. Варна: LiterNet, 2008.

Други публикации:
Момчил Попов. Ерос и Потури. София: ИК "Черноризец Храбър", 1996.