Банално приложение № 6 към темата:
"България - деветото чудо (дупка) на света (кавала)"

ОТКЪДЕ ИЗПЪЛЗЯХА БАНДЮГИТЕ
(Риторичен диалог с Барон фон Бумби)

Момчил Попов

web | Ерос и Потури

На юг, в ниско летящ над шосето "Форд", пътувахме в горещините с приятел. Той седеше отпред, на навигаторското кресло. В един момент обаче нервичките му не издържаха и се обърна към мен. А нежната жрица на волана с още по-голям хъс се зае да замерва точно колко сантиметра са й нужни за разминаване с... насрещните.

От мъдрост на мъдрост (а и от емоции) се завайкахме за престъпността. Нищо особено - дето всеки ден го четем по газетите. Но той, приятелят, ме попита: "Откъде бе, брат, откъде се навъди толкова измет? Нямаше преди такова чудо. Откъде изпълзяха тия бандити? Къде се криеха преди?".

Тъкмо зяпнах да му отговарям, когато периферен поглед отново го разпъна на кръст: жрицата-пилот за по-сгодно на скоростта сто вземаше завоя дълбоко в насрещното платно... Уф!... И тоя път се разминахме!... Ама се разсеяхме. И изпуснахме приказката... Нищо. Аз си я продължих наум.

Никъде не са се крили бандюгите, друже. И тогава ги имаше. Само дето не ги разхвалваха толкова по вестниците. И само дето не ги пускаха веднага, а ги прибираха за дълго. И само дето още ми настръхва перушината от униформи...

Така се случи, че задочната присъда на офейкалия ми в чужбина баща трябваше да я лежа аз. Така беше тогава (комай и сега) - когото хванат, той опира пешкира. Като ученик не успяха да ме уличат и приберат, защото си бях ученолюбив и нелюбезен. Но дойде ред за казармата. И като първенец на випуска (награден с химикалка вместо с медал) ме зафичиха право в Строителни войски. Как го беше казал поетът: "В затвора попаднал на хора и станал човек." Та и аз трябваше да ставам "човек" сред хората от затвора... Нищо друго освен филиал на Софийския затвор не бе поделението на Специални войски, както им викахме ние вътре. Който е лежал, а не е служил - там. Който е служил, после лежал, ама не е дослужил - пак там. С кратки, с леки, с по-дълги присъди "бойци" - пак там. Минал през дисциплинарната рота - също. Религиозни, неграмотни, болни, политически, "незрели" висшисти, алкохолици - пак. И сред тоя паноптикум двайсетина юнаци къмто 20-годишни вече учат Аз-Буки - сричаха в Димитровската стая, та пушек се вдигаше. И това в края на 70-те на ХХ век в стопроцентово грамотната България!

Да не бягам встрани, а да ти кажа за някои по-пъстри екземпляри от това котило на нелицеприятните.

С едно момче, както си хвъргахме бетон, се сближихме. Кирколопатер, ама дребен, сух, тих и много благ. След десетина дни мълчаливо проучване, когато вече съвсем бяхме доближили рамене, в една почивка ме помоли да му напиша писмото. До майка му. И така, диктувайки, леко пушлявейки, той загатна нещо, което ми изправи косите. Съответно и войнишкото кепе върху тях. (Не е проличало много, щото си бях стриган нула номер.) Рече, майка му да не се безпокои - като се върне, ще отмъсти и на другия... Аман-заман, за какво си лежал бе, друже? Заклах един, отвърна спокойно бъдещият ми приятел... Е, кога успя?!... Тогава бях 15-годишен... И защо бе, чоджум?... Брат му уби баща ми. Нашите обичаи задължават на кръвта да отвърнеш с кръв...

Артелчикът беше се любувал интимно на... козата си. Готвачът леко беше съден за кражба. Не издържа и пак го прибраха - изнасял цели бутове месо от поделението и ги шиткал из махалата. Друг беше бягал в Щатите, ама се върнал... Друг (боксьор), без да иска, беше убил с юмрук приятеля си... Ох, Боже! Имаше и едно кротко малоумно момче. То пък правеше сексуални услуги на приближените си, робувайки на скромни кулинарни мечтания. Тарифата му беше шест крем-карамела. Ако няма карамел - малеби.

И цялата тая гмеж на фона на 14-часов работен ден в леки лагерни условия: изкопни работи, бетон, тухли, стоварване на вагони с цимент, негасена вар и прочее екологично-мускулни занимания (мускулните бяха за старшините, повечето от които обичаха да са твърде точни в ритниците, шамарите или удара с маркуч по гърба на "гада").

Стига толкова. Ако продължа, няма да ти е интересна по-следващата ми книга.

Тези леки акварелни наброски бяха с цел да отговоря по един начин на въпроса ти: "Откъде изпълзяха тия бандити?"

Сега ще се опитам по втори.

В славянския фолклор живее мил и обаятелен образ - този на Баба Яга. Стариците плашат внуци и внучки с него, а фолклористи и писатели търсят художествени или космически послания под чорлавите коси на тая пъпчива старица. Добре, ама защо ти го казвам това днес? Говорейки за бандюгите, пред очите ми се изправи и митичната старица. В най-бруталния си вид: огромна, парцалива, закусваща с девойки или момци, със светещи луди очи и най-важното - със стърчащи тук-таме из плътта й кокали. Я от рамото, я от коляното, я от лакътя...

Фиг. 36. Вариации на тема вещици (илюстрация)

Малката на волана и Баба Яга. (Няма да гледам скоростомера, не-е, не!...) Ти и Баба Яга. Аз и Баба Яга... Вече близо половин век дишаме уста в уста с това парцаливо чудовище - така наречената "държавна собственост" при планово-икономичното стопанство. Хем я виждаме, че е мощна и непобедима, хем я знаеме, че е стара и одрипана, хем все се пресягаме да докопаме някой от стърчащите й кокали. Добараме ли го, да го дръпнем силно, че да го изтръгнем от ставата... Излезе ли кокакалът на светло, той вече си е наш. Дето викат децата: "Все за мен."

Много скоро след "историческата победа" на социализма се разбра, че "новото хуманно" общество (също като всички в човешката цивилизация) е създадено да обслужва и обогатява една определена каста. И тези, на които насилствено им бяха отнети имотите, и другите, които им ги отнеха (но бързо разбраха грешката си), мълчаливо подмениха бащината си заръка. От "Ако те бият, бий и ти!" тя се трансформира в "Сине, те като крадат, кради и ти!". И държавната собственост лека-полека започна да закусва с девойки или момци. Или по-точно, с генетично трупаните им и предавани от поколение на поколение морални добродетели.

За да го докараме днес до тоя хал, на пътните карти на Европа България да е осеяна с черепи. Сиреч: "Внимание - организирано хайдушко движение!".

За да го докараме днес до хала млади мъже в полицейски униформи да грабят и плячкосват, вместо да бдят за темелите на обществото.

Та вторият отговор на въпроса ти, друже, е следният: бандюгите изпълзяха и изпод полата на Баба Яга. "Държавната собственост" за няколко десетилетия роди много и много поборници срещу самата себе си.

И по трети начин, ама кратко, че скоро ще ми писне и на мене от мене.

Петорната разлика в жизнения стандарт отпреди няколко години и сега. Говоря за 95-те процента простолюдие. Другите 5 процента от Голямото добрутро на Републиката са много близо до 6-те процента правоимащи в Народната република. Никога не съм имал ош-беш с тия от малките проценти, но с големите пари. Преди те имаха право да живеят охолно, сега пак те запазиха възможността за подобен род деяния. Само ми е чудно къде се е изнизал единият процент разлика - комай към "тежката" чужбина. Колкото и да съм склонен към илюзии, преди се живееше много по-добре. В стомашно-чревен аспект. Геният от Правец успя да измагери една сладка Хранително-вкусова република под носа на "Империята на злото". И милите братушки, като дойдеха на курорт под строй, тук се чувстваха като в Западна Европа. Дори един от тях се беше хвалил, че е бил на Запад, по-точно "в Балчике"... Е, нямаше разнообразие, но се плюскаше на корем. И на... дългосрочни заеми. Лапай, народе, но не му мисли!

И само за две-три години - пу-у-ф! Затягай коланите, затягай, затягай... Око лакомо, дупе - тричаво. Така е отсякъл народът ни за подобни занимания. Оказа се, че за десетина години преди победния Десети ноември 1989-та сме изплюскали манджа, нефт, оръжие, пелени за 30 години напред. Изплюскали сме си бъдещето значи - нашето и на децата си. Е, на това ако не му речеш "машаллах", здраве му кажи!

Нека сега съпоставим отговор три с отговор две.

Ами че тая огромна клоака, наследена от Баба Яга, за миг спре ли да изхвърля (което значи и да бъде зареждана подобаващо), тя дава сигнал към червената лампа. Оная, от опита на академик Павлов. А там с ярки букви е записан бащин завет: "Те като крадат, кради и ти!". Просто и ясно. Като две и две - пет.

Накрая да те попитам: след като половин век един народ планомерно е учен да краде, колко ли години ще са му нужни да разбере, че по този начин сам себе си обира?

Сега засега са трийсет - до 2024-а!

Пък после ще видим...

© Момчил Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.03.2008
Момчил Попов. Ерос и Потури. Варна: LiterNet, 2008.

Други публикации:
Момчил Попов. Ерос и Потури. София: ИК "Черноризец Храбър", 1996.