Тъжна случка № 1

НА УХО ЗА ЩАЗИ

Момчил Попов

web | Ерос и Потури

Като страшна приказка ми прозвучаха откровенията на домакинята ни в Берлин през пролетта на 1989 година. Беше католическият Великден и естествено бе да отидем на църква. След великолепната служба спрях на стълбите отвън и предложих да се снимаме за спомен. А тя с шарещ усмихнат поглед ми подшушна: снимани сме вече от милицията, бъди сигурен. Нещо се погнусих и закрачих по площадчето, видяло аутодафето на Хитлер. Полунашега, полунасериозно попитах дали не се шегува. И тогава съвсем шепнешком чух следната история.

Тук, на Унтер ден Линден, близо до Бранденбургската врата са посолствата на Щатите и Съюза. Неотдавна имало седяща младежка демонстрация. Със запалени свещи в ръка жадуващите правда хора направили жива връзка между двете посолства. Сиреч, като не можете да се погодите, ние ще ви помогнем. Организаторите се изхитрили да поканят предварително всички чуждестранни кореспонденти. И така вързали ръцете на милицията (тогава не знаех, че на това в ГДР му викали ЩАЗИ, звучи ми като чудовището Неси).

Фиг. 10. Берлин, 1989 г.
От 400 м височина (тази на телевизионната кула) хората по Александър платц изглеждат по-малки и от печатни букви в досие. Снимката ми е от пролетта (от платформата за наблюдение на 204 метра), а на 9 и 10 ноември същата година "малките" берлинчани удушиха чудовището Неси. Докато властта си е още у тях - тоест суверена, юрнаха се, разбиха щаб-квартирата на ЩАЗИ и изхвърлиха миналото си през прозорците. После, без да сядат, се напиха с йодлери, псувни, горещи наденички и бира

Нашата домакиня имала близък на служба в тайните служби. Та от него: хода на акцията. Младежите връчили петициите си за правата на човека и седели докъм полунощ, когато чуждите журналисти си тръгнали. Дочакали мига за действие, оперативните момчета набързо намели демонстрантите по превозни средства и хайде у кауша. Там без много питане ги изправили с изправени ръце и лице към стената. До сутринта. Имало сред младите и едно бременно момиче, вече да ражда или месец-два преди това. Над него се смилил близкият на домакинята и го поканил да седне. То гордо отказало... Гледал докъм сутринта, когато разкрачът и вдигнатите ръце омаломощили бъдещата майка. И бременното момиче (с дълбок поклон и извинение към достойнството му!) се напикало и свлякло на пода... Трогнал се "оперативният", та се изпуснал после в разговор.

Исках да напиша за някакъв учен пътешественик от Хумболтовия университет, но ме отклониха с твърдението, че не е надеждна личност и не може. Какво значи това? Ами подал си е документите за заминаване в Западна Германия.

Не можах да вляза в катедралата "Николай Кирхен", защото била опасна и заключена. Но тя скоро е реставрирана, не вярвам гредите й да паднат, доста наивно се учудих. И пак на ухо: берлинските младежи се събирали тук да говорят за демокрация, та за по-сигурно - ключ!

Върнах се и написах за "Пергамон музеум"... Ако тогава си бях позволил да оставя тези неща на лист, можеше да загазя. Но не това е най-важното. Трябваше ми цяла година и нещо да се престраша...

Дано изживявам края на страшната приказка.

© Момчил Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.03.2008
Момчил Попов. Ерос и Потури. Варна: LiterNet, 2008.

Други публикации:
Момчил Попов. Ерос и Потури. София: ИК "Черноризец Храбър", 1996.