Приложение № 1: към темата "Свитичко нашенско девойче"

ЛЕКО СЕ ОТЛЕПЯМЕ
(Драматичен разказ за задъханото ни ежедневие)

Момчил Попов

web | Ерос и Потури

Още динозаврите се прозяваха, когато в цеха се намърда тънка тиха мишчица. Черна мишчица: в черно сако, в черни хлабави панталони, в черни сандалки и черни очилца. Кръгли. С диоптър.

Помириса въздуха - ухае на сиренце и масло, ама машинно. От обедите на пичовете е, нищо, че са увити във вестник. Понаведе чип нос към пода - перчемите й паднаха от ушите. Да, още е чисто и свежо - и машините още спят... Огледа и зверовете в сини гащеризони - кисели, ама вече драпат да я разопаковат с очи. Бива...

Връцна се и излезе.

Това беше около осем. Към единайсет зам.-шефът по производствена част я води отново. Идва при мене, нали съм бригадир нещо, и ми вика:

- Я, Камене, спри струга и да мръднемс госпожицата на кафе.

- Нека да е през обедната почивка, а?

- Не, не - сега!

Пъчи се зам.-шефът, а мишлето с кръгли тънки рамки души зад рамото му...

- Дадено бе, началник!

Нито съм на норма, нито на процент. Аз съм ти ремонтно-механичният звяр. Звяр-железар. Хъ!

Мишлето върви пред нас по коридора, а сакото му опънато като на дъска за гладене. Ако пък случайно завали, капките ще й кацат право в носа... На такова да се чудиш как стъпва по земята, без да се претрепе - само маймуните, облаците и боговете са му на фокус. Другите млекопитаещи са ниско под сандалите му. И тем подобни...

На масата в двора втори път ме човърка с поглед. Бре, с какво ли заслужих тая чест?!

- Камене, това е новата психоложка на завода. Запознайте се... Госпожица Александра Мочкова.

Рязвам я:

- Викам, да не се здрависваме, че лапите ми са омазани още.

А тя вади дрезгав и дебел тон:

- О-о, нищо, нищо. Колко съм видяла аз... Здравейте!

Понамествам й ставите на дланта с дълги пилешки кокалчета, тя ме гледа през зъби, а зам.-шефът реди:

- Камен Друмев, шеф-диригент на масльонкаджиите. Точен като най-малката стрелка на часовника!

Оня се киска в синята си престилка, мацето си нарежда хрущялите обратно, а аз въртя клечката в пластмасовото кафе:

- Джон Ленън май не беше психолог, а музикант...

- Моля?

- Казах, че ми приличате на Джон Ленън, госпожице Мочкова. Даже много...

- Госпожица Мочкова току-що е завършила в Москва и ето я - веднага при нас, в завода - зам.-шефът е на върха на щастието.

- Е, какви ще ги дроби тука, из железарията?!

Мислех, че се е задала някоя добра, обилна хапка от частка, а то... Психологии: черги, дантели и шарени чорапи!

- Че как какво бе, Камене? Вчера четох в "Новинар", че милион и половина българи вече са готови клиенти за лудницата... Тая демокрация, дето ни друса пет години вече, мамито ни... О-о, извинете, Александра!

- Моля, моля... Може да ми казвате и Аля.

Сръбвам възможно най-просташки:

- И госпожица Аля, какво? Ще се разкрачи като Раймонда Диен пред локомотива и ще викне: "Демокрацийо, сестро мила, мечка страх - мене не! Само да нагазиш Завода за автомобилни гуми, спукани са ти шушоните!"...

Аля, и тя дере юнашка глътка кафе:

- Нещо подобно... Ще се занимавам с...

И тука, като заби една насукана купешка ла-кърдия-я! Нещо: -ации, -мации, -истики и триста дявола в ковчега на науката! Без йо-хо-хо...

Анчето, кафеджийката, довършва любимия си сюжет с парцал. Тамън да ми го лепне на челото, ужким че почиства масата, ама да е първа с клюката, и аз ставам:

- Госпожица Аля може би е живяла твърде самотно из чужбината и е забравила български.

- Що бе, Камене?

Тръгвам:

- Ами дойде сутринта в цеха, огледа ни като експонати-динозаври и не обели нито дума... Да си беше признала поне, че ще ни психоанализира, пък да помислим как. И тем подобни...

А-а, тоя лаф е супер: "експонати-динозаври"! Ще го пусна на пичовете... Не...

- Чакай бе, Камене - шефът ме гони. - Ама нали ще си сътрудничите?...

Не... По-добре е "динозаври-масльонкаджии"... Тц! Не става. А, ето: "динозаври-железари". Това е лафът на седмицата!

- Шефе - спирам се, - нека тая мишчица първо се научи да говори с хора, пък...

- Ама, Камене, момичето е с две висши образования!

- Не ги забелязах под блузката. Май са доста скромнички и непипани.

Зам.-шефът се хваща за главата:

- Знаех си аз, знаех си-и... Ще я подкарате с простотиите. Каквото е свежо парче-е...

- Парчетата са из кафенетата. Тая не става! Тая е сива книжна мишка.

Така госпожица Мочкова от Москва, новата психоложка на Завода за автомобилни гуми, още в първия си работен ден се сдоби и с имидж, и с електорат: мишка сред динозаври.

Забелязал съм, че в една група мъже, независимо от възрастта, веществото под шапката и уменията на пръстите, появи ли се крехко женско, веднага ги връща и превръща в банда училищни хлапаци. Свежото моминско задължително активизира и желанието за шегички. С тайната надежда за игрички: "Пускам, пускам кърпа" (гащички на пода), "Чичо Доктор" (с профилактични гинекологични прегледи), "Пляс, пляс, ръчички" (по дупенце) и тем подобни... И вече в зависимост от това, къде е спряла стрелката на образованието на съответния мъжкар, напънът за контакт изригва смешно, нафукано или жалко.

Ето я пак госпожица Мочкова. Застанала е мирно до струга и нещо мели с уста. Ама не вади стружка... Как не му спря устата на това момиче?! Само от един месец е в завода, а вече е потрошило думи за петнайсет партийни събрания. Причаква ни в кафенето - мели, гони ни из коридорите - мели, ако сбара някой на трамвайната спирка отпред - мели, сутрин на портала - мели... Дори един път, уж по погрешка, се набута в мъжката съблекалня. Бяхме мирнали от партийния секретар, щото набързо му взеха думата, сега нов лайнян тайфун - психолог по идеологията! Аман от чантаджии!

И сега се чудя как да я разкарам, и надувам оборотите на струга да свисти колкото се може повече, че да я заглушава. Но идва бай Фичо Тюлена, командва да спра машината... Що бе, Фичо? Важно е, важно...

- Госпожице Мочкова, вие нали сте доктор? - Тюлена е ужасяващо сериозен.

- О-о, бай Фичо, аз... - дрезгаво се опитва да надуе перки Мишката.

- Танев ми е фамилията, Аля, Танев...

- Пардон! Господин Танев, аз имам докторат по психология от Московския университет. Това е хуманитарна научна степен, не е медицинска.

Фичо Тюлена се глади тъжно по шкембето:

- Жалко, жалко... Как ми трябваше доктор.

- Някакви проблеми ли? - светва Мишката. - Да идем в кабинета ми, да ги споделим.

- А-а, мога и тука... Знаете ли, госпожице Мочкова, в последно време много ми се яде киселко. Да не съм?... - и пак се глади по контейнера за бира.

- Моля?!

- Дали да не ида на изследване с жабка? Да не съм забременясал нещо...

Неусетно всички машини наоколо са спрели и цялата тумба крещи от смях. Аля Мочкова се превръща във вихър и изчезва начаса...

Друг й беше занесъл портретите на децата си да покаже какви хубави бебета прави. Трети дори се беше съгласил да иде организирано на опера с нея. Укрепвайки еднолично колектива в тъмното, си беше отнесъл моминските шамари...

Докато една сутрин Аля дойде при мен в цеха и вместо, както обикновено, да пусне шевната машина, попита кротко:

- Камене, вие май хич не ме обичате, а? Да взема да си ходя?

- А така-а, втасахме я! Само това не бях очаквал от тебе.

- Що бе, Камене?

Бре, това вече във второ изречение говори като човек?! Да не сме го повредили наистина?

- При тая вълча безработица къде ще ръгнеш на майната си?

- Не знам. Все ще намеря нещо... Тука за два месеца ме побъркахте тотално.

Перчемите на Аля са се залепили за очилата й. Едвам я чувам през грохота на цеха. Спирам заниманията с пръсти:

- И какво? С кирливата си дипломка...

- Две!

- Да де, с двете си висши образования най-многода идеш да увиваш банички...

- Кога?

Аля е в приятна лятна рокличка. Плоска, наистина, семпла, ама рокличка. Не са ония ужасни черни знамена, дето ги язди като вещица.

- Рано-рано сутрин, кога? Между часовете на духовете и първи петли.

Дрезгаво:

- Е, все ще се оправя някак.

Госпожица Мочкова е надула горната си устна с език и едва се сдържа да не ревне.

- Аля, я да идем на едно кафе. Дойде ми нещо наум.

Тоя път Анчето, кафеджийката, си стоя в колибката като бит пес. Нищо не чу през стъклата, но видя как шефът на железарите, бачо Камен, ръкомаха и се кара. И на кого, представете си? На психоложката, доктор Мочкова!

Сегаа-а... отпуснете ръце. Дишайте дълбоко. А така:вдишване-издишване, вдишване-издишване. Поемайте с пълни гърди - и през устата, и през носа. Пълнете дробовете до дъно, щото въздухът е фрашкан с фитонциди...

Моля?... Не! Никаква грешка.

Динозаврите-железари са на екскурзия.

Няма грешка, бе! Драпат по една планинска алея из Витоша сред кристален въздух, борове и цветя. Бай Фичо Тюлена води четата с умерен оптимизъм: хем пъшка от шкембето, хем псува рейса, че го е оставил на километър от хижата, а не направо в трапезарията, хем разпитва всеки пич поотделно какво и колко има в торбата... А сред боровите клонки над главите като омайващ мирис от кебапчета пърха прекрасната думичка "банкет"...

Единственият проблем пред мероприятието е присъствието на госпожица Аля.

Ами не я искаха пичовете и това си е то! Като чуха банкет - веднага! Като разбраха - на Витоша, абе не може ли тука, в кръчмата?... Не!... Но като им казах за Мишката, взеха да ме гледат като споходени от филоксерата. Бре - навивки, бре - чудо... Дори се наложи да извадя лафче от стъклениците на докторицата: социално предприемачество... Сра-а-а-м!

Джапа най-отзад и тя, взела си е раница дори, и от слънцето ли, от въздуха ли съвсем прилича на жена. От под блузката й пък личи, че съвсем не е за изхвърляне: полюшква си момичето две малки, стегнати, но остри образувания и тем подобни... И което най-шашка аудиторията, възприела е образа на мечтаната от векове спътница - усмихната и... и... мълчалива. Триста пирона в ковчега на мъжоедката!

И двеста сексвампири на чешмата пред хижата!

- Михо, Михо бе, добре ли виждам? Ощипи ме бе, братко, да се събудя! Я кажи, тия три голи мацета къпят ли се наистина, съвсем голички ли са, или имам температура? Или слънчев удар ме трясна, а?

Едноличният сваляч от операта - Михо, е понесъл касетофон за банкета. От тия черните, дебелите, с дръжка като куфар. Спря момчето, зяпна в дупетата и къде-къде сложи духовата музика на главата си. Като индийка. Зяпна. Онемя... Бай Фичо Тюлена прехапа устни - и той се окамени. Динозавър до динозавър се вкаменяваха около рамената ми в очакване на Великия потоп...

А мацетата наистина бяха истински. Сложили раниците настрани в тревата, нахвърляли отгоре им последните си остатъци от облекло и си се къпят. Със сапунчета, с гъбки... Сапунисват се, смеят се, поливат се... Ужас! Дори и крачета повдигат на ръба на чешмата по-хубаво да се отрият... Леле, леле, какви са им пухкави задничетата-а-а... А за предничетата да не говорим! Кай-сий-ки! И тем подобни... Ох!

Ако ме види жената сега-а... Тясна ще ми е Витоша!

- Камене, какво сте ги зяпнали като абдали? - дрезгавият шепот на госпожица докторицата ме вади от кошмара. - Хайде, мръднете навътре в хижата, де! Оставете ги да се изкъпят...

- Аля - шептя й аз, - ама на тях хич не им пука!

- Е, какво, мръсни ли да ходят из балкана?! Та в хижата няма баня.

- И ти го приемаш за естествено?!

- Че какво толкова?! - Аля свива рамене. - Момичетата си ги бива. Какво да крият?

А на вкаменелостите около мен командва:

- Хайде, пичове-железари, хайде, мили динозавърчета. Да влизаме в хижата, че ракията изстина вече...

Как не потрошихме стъпалата към входа, не знам! Каменни, яки, дялани за снегове и ветрища, ама поскърцват жално под петите ни. Дигнеш крачка нагоре, а хормонът те дръпне надолу... И тежи, тежи-и... Пъшкат пичовете, охкат, току обърнат очи към сияйната картинка, а госпожица докторицата подвикне отзад:

- Хайде, момчета, хайде!

Ухилила се е по хордата, лукаво поклаща глава. Прилича на маймунче: езика го е пъхнала под долната устна... Така ми бучи в ушите, а е толкова зелено!... Пусто да остане дано, все до чешмата да си стоя...

- Камене, вие влезте, починете си. Аз ще се видя с момичетата и ще дойда.

- Добре, Аля.

В трапезарията бай Фичо вихри спомени за Хубавата Тюлена. Любо със снимките на децата си ръмжи нещо за българина, юргана и скритата с години под него булка, когато Александра влиза и тя.

Млъкваме - всеобщо и многозначително.

Госпожица Мочкова смъква раницата от гърба, оставя я до огромната студена печка:

- Ей, голяма жега се случи днес, а?

- Ти, докторице, не ни мъчи. Кажи за мометата отвън - срам ли ги беше? - Фичо Тюлена.

Ега ти дрезгавия кикот му удари Аля: Ами! Срам... У немкинчета срам... Че при тях това е нормално. И закон си имат даже.

- За голотиите?! - Михо от операта.

- За свободната телесна култура, Михо. За свободата на духа! - за пръв път от Оня случай му проговаря Мишката.

- Е, к`во? - Любо фотолюбителя.

Фиг. 11. На вниманието на фотолюбителите!
Тази снимка не е само "Щрак и чао", а художествен лабораторен фотомонтаж. Двата изходни кадъра направих на една нива и на едно легло (моето). После ги наложих и откопирах заедно. Много си я харесвам и я показах на две свои фотоизложби. Техническият проблем е в това, да намериш прекрасно момиче и да го убедиш, че дрехите само го загрозяват...

- Исках да ги поканя на нашия банкет...

- А-а-а!!! - хорово.

- И? - Камен.

Аля пак лукаво:

- Казаха, че ще спят на горната хижа...

- Язък!

- ... но ако няма места там, ще се върнат при нас.

Гръм от яс-но не-бе!

И веднага след него алкохолна буря над масите. Все съм видял разпивка след заплата и простотии съм слушал до насита, но никога не бях си пил ракията във ферма от кресливи пуйки. То не бяха немкинчета, не бяха юнашки ревове, не бяха псувни, не бяха закани. Аля до мен съвсем я отписаха. Е, само да я питат чат-пат кога ще дойдат немкинчетата...

Към единайсет вечерта Мишката тихо ми продра ухото:

- Камене, нямам си късмет аз.

- Що бе, Аля?

- Тия нерези, динозаврите, съвсем ме забравиха заради немските дупетии.

- И кво?

- Да станеш да потанцуваме, а? - Мишлето ме гледа тъжно-милно с най-глупавата си физиономия.

- Аз?! Ама, душа, меки са ми коленете вече.

- И какво, в понеделник да си събирам парцалките, а? Нали искаш да остана в завода?

- Да бе, да, и ти почна...

- Хайде, ставай!

Гушна ме момичето като кана с вино и внимателно взе да ме поклаща да не се разплискам. Тука може би трябва да си претрая, защото противно на очакванията взе да ми става първо топло, а после - горещо... Като бръшлян ме уви тази ми ти самка! И така забоде твърдите си гърдички в ребрата ми, че... Абе, мани, мани...

- Хубаво танцуваш, младежо...

- Ама и ти си била много готина!

- Пичовете се отраяха - парещо, дрезгаво Аля атакува пак ухото ми. - Сега им трябва шоу!

- Ъ-хъ... А на мен... - ръката ми сама си се хлъзва от кръста й надолу...

- Не с тоя номер, не! Друго ще направим... Сега внимателно ме отпусни. Така-а... Искам да мина под ръката ти... Така... Сега: леко се отлепяме...

Всички пуйки из фермата са измрели. Само очищата на мъжищата светят. Госпожицата с психологиите от книжна мишка миг след миг се превръща в розово фламинго. Сега се сещам, че тихо, но обилно и упорито и тя си пийна до мене... Да де, минала е великата руска школа: водка на екс, а за мезе помирисване на чируз, парченце хляб или главата на съседа... Браво бе, Аля! Та ти си била цяла рокбомба!

Динозаврите грачат:

- Аля, Аля, качи се на масата! Като в кабаре!

Пометени с лакти чинии, бутилки, чаши, буркани се срутват с трясък на пода. Александра вече е притворила очи и съвсем се е унесла в юдинския си танц. Отваря ги за миг, вижда, че дългата маса в трапезарията е гола. Изхлузва с пета обувките си, рита ги настрани и подрипва на масата...

Рев като от стадион разтърсва лампериите на хижата. Добре, че е позапусната и няма много хора...

- Момчета, горещо ми е! - крясва момичето от масата.

Тълпата отговаря мощно:

- Съблечи се!

И тази ми ти госпожица Аля с тъмните очилца и широките черни панталони такъв стриптийз ни дръпна, че ни събра очичките на носа. Почна от очилата, като в такта на танца ми ги подаде бързо. После противно на науката физическа култура с люшкане на бедрата изхлузи дънките... Леле, леле, мила ми женичке, каква ти мъжка разпивка?!... Потанцува по блузка и чорапогащник, но поетапно ги разкара и тях... И продължи по....

- Бикините! Би-ки-ни-те! Махни ги, Аля!

Леле, каква е жега! Леле... леле... И с какво бельо е мацето! Черни, дантелени, само отпред. Истинско курве!... Тия фокуси си ги пази за шефовете бе, Аля! Що ни стряскаш нас, пършивите железари?! За нас и едно минижкупче стига... Да не влизаме в подробности, ама динозаврите пощуряха от кеф... И тем подобни.

Александра обаче вдигна ръце като да спира влак и скочи от масата. Припна и чак от вратата на трапезарията през режещ смях викна:

- Бикините другия път, динозаври! Лека нощ...

И се скри.

О-о-о-ф!

Как съм ги удържал пичовете да не тръгнат да я гонят по етажите, само аз си знам... Още долу в стола под вихъра на бедрата (е, и на стегнатите й остри цицета) изтрезнях до пети... Пуйките успях да залъжа (какви ти пуйки, месоядни бозайници!), успях да залъжа с постно меню: нощта завърши в събиране, душене и галене на... дрехите на Аля.

Ох, три пъти ох!... Ох!

Прекарах приятно и неприлично. В понеделник госпожица Мочкова му даде строга научна формулировка: това според нея било "педагогика на предизвикателството"... Черги, дантели и шарени чорапи! Ако я бяха стигнали по етажите, щеше да види тя не едно, а десетина предизвикателства... Нищо, де. Тя е учила - тя знае... И така приятно вече ни звучи дрезгавото й гласче...

И отровната дума "мероприятие" вече е сладка, сладка като... като... Като социално предизвикателство с млада, очарователна психоложка. С мирис на цветя и борови връхчета.

© Момчил Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 30.03.2008
Момчил Попов. Ерос и Потури. Варна: LiterNet, 2008.

Други публикации:
Момчил Попов. Ерос и Потури. София: ИК "Черноризец Храбър", 1996.